Сюзън Джонсън
Блейз (16)

Глава 16

Половин час по-късно Хейзард я взе много внимателно на ръце, занесе я до леглото и я зави. Позволи си да я целуне леко.

— Благодаря ти, биа — прошепна той, докосвайки бузата й с устните си. — Ти си много сладка перачка.

Блейз чу топлия комплимент в съня си и се усмихна.

Хейзард заключи колибата, след като излезе и един час по-късно вече оглеждаше тъмната задна стълба на най-преуспяващия и елегантен публичен дом в Конфедерейт Гълч. След едно тихо, внимателно оглеждане, той се увери, че дори мрачната нощ не можеше да запази всичко в тайна, и се изкачи с безшумни стъпки по стълбата до втория етаж. Озова се в застлан с червен килим хол. Миризмата на подова смазка, пури и благоухания достигнаха до него ясно доловими и познати. Без да се колебае, той закрачи по плюшения килим, зави наляво по коридора и отвори втората врата отдясно така, сякаш го очакваха.

Въпреки че не беше точно поканен, Хейзард бе добре дошъл по всяко време и бе очакван с отворени обятия.

— Хейзард, сладурче — възкликна тъмнокосата хубавица, след като го зърна. Тя скочи от едно тъмнолилаво кадифено кресло и се спусна към него с протегнати ръце, обградена от облак от набрана дантела, евтин парфюм и гореща радост. — Цяла вечност мина, откак не съм те виждала. — Тя бе застанала до него, висока почти колкото Хейзард, обута в сатенените си пантофки. Когато се прегърнаха, прекрасното й тяло прилепна плътно към неговото. Тя повдигна устни, за да преодолее разстоянието до неговите, в очакване на целувката му. Тя дойде топла, приятелска, протяжна и изненадващо умерена.

— Изглеждаш страхотно — каза Хейзард, като я държеше на половин ръка разстояние, а лениво одобрителната му усмивка бе все така безупречна, каквато я помнеше.

Роуз Кондю, вперила поглед в мъжа, за когото се бе грижила, докато той се възстанови след практикуването на неговите кървави, жестоки обичаи, и неохотно бе загубила като партньор в леглото, след като Хейзард купи правото върху златоносните участъци, демонстрира елегантно трапчинките си и отвърна нежно:

— А ти изглеждаш ужасно. — И след това добави с едва сдържано любопитство: — Пак оная жена ли?

— Не — натърти Хейзард и се усмихна още по-широко. — Прекалено много се притесняваш. Просто работя от зори до мрак.

— Спиш ли достатъчно? — Виолетовите й очи с цвят на екзотична орхидея го изучаваха, но не успяха да забележат нищо повече от леко изтощение.

— Няма проблем — излъга той, без да се запъне.

— Всички говорят за това, нали се сещаш.

Хейзард пусна ръцете й, отиде до едно кресло, близо до закритите от тежки завеси прозорци, и се отпусна в него. Преди да отговори, той облегна главата си назад и протегна крака.

— Не съм си и мислил, че ще остане незабелязано — уточни той с плътен глас, изпълнен с насмешка.

— Казват, че, като я задържаш, й създаваш репутацията на уличница.

Той се изсмя подигравателно.

— Ако имах нещо наум, щях да го направя по по-дискретен начин. Добре са разбирали какво правят, когато са я изпратили при мен. Но опитът им се провали и те сменят тактиката, това е всичко.

Тя сключи окичените си с пръстени ръце, отиде до креслото и застана пред Хейзард като назидаващ го наставник.

— Изправил си се пред доста влиятелни хора.

— Но жената е при мен — каза той, повдигнал очи, за да се вгледа в лицето й сега, когато бе по-близко. — А аз блъфирам по-добре от тях. — Той оценяваше загрижеността й, но предупреждението беше излишно. Той знаеше, вероятно по-добре и от нея, срещу кого се е изправил.

— Знаеш ли, че полковникът е в планините?

Хейзард поклати бавно опряната си до облегалката глава и твърдата му черна коса се разпръсна по скъпия бледоморав брокат.

— Търси парламентьор от твоето племе. — Тя направи още една крачка към него, донасяйки познатия аромат на рози до ноздрите му, и застана от едната страна на креслото, откъдето тъмните кръгове под очите му се виждаха по-ясно на светлината на настолната лампа.

— Това е добре, значи скоро ще направи предложението си.

— Наистина изглеждаш изморен, Джон.

Хейзард въздъхна, пръстите му се свиха, после се отпуснаха и накрая сграбчиха облегалките от палисандрово дърво.

— Блъскам се като кули^[1], Роуз. Работя по-усърдно от когато и да било в живота си. А нямам и кой знае колко време. Колко нови „пионери“ — последната дума бе произнесена с насмешка — мислиш, че са пристигнали тук през последния месец? — Горчива мисъл.

Роуз сведе очи под напора на неговия пронизващ сарказъм.

— Ще успееш ли — тихо попита тя, защото този нов дързък ход беше прекалено сприхав дори за него.

— Роуз, сладурче — каза Хейзард с едва доловима възбуда в овладяния си глас, — възнамерявам, ако се наложи, да поставя на карта и последната частичка от греховната си душа, за да успея… по един или друг начин — довърши той с измамно спокоен глас. След това изведнъж се изсмя като малко момче и Роуз долови един кратък миг от блестящата му младост, преди да настъпи разочарованието. — За бога, Роуз, да не се отдаваме на мрачни мисли. — Той кръстоса лениво дългите си крака, понамести се и каза с наслада: — Разкажи ми за най-пресните скандали в града. Кой виден лекар, адвокат или пастор чука до безумие някого? И коя съпруга на виден лекар, адвокат или пастор се натиска с някого? Пропуснах най-новите клюки от последните седмици.

— Да не би да се размекваш по нейна линия, Хейзард? — попита тихо Роуз, докато наливаше кехлибарената течност в чашата му.

Спокойното му лице не издаде нищо. Както обикновено. Облягайки се назад, той разбърка бавно захарта в чая си.

— Нямам време да се размеквам към която и да е жена. Тя е моята осигуровка, нищо повече.

Роуз повдигна дяволито вежди и без да отмества красивите си очи от Хейзард, промърмори:

— Хубава осигуровка.

Той пропусна мъглявия намек.

— Щеше ми се да можеше да готви. Джими наминаваше, но майка му май ще съкрати посещенията му.

— Значи и Моли Пернел ревнува при цялата си набожност — отбеляза Роуз мимоходом.

— Макар че — промърмори Хейзард — няма никаква причина за това.

— Може и да успееш да убедиш Моли в това, Хейзард, ако го направиш наистина ловко, но няма защо да се хабиш за мен. Аз нямам претенции за светица.

Хейзард не беше в настроение да прилага доводи относно сексуалните си привички и затова премина направо към една от услугите, за които искаше да я помоли.

— При целия ми проблем с готвенето и необходимостта от по-добра храна, се чудех дали няма да можеш да ми направиш една услуга?

Роуз кимна утвърдително.

— Ще можеш ли да купиш някои неща тук, в Конфедерейт Гълч, и да ми ги изпратиш по Джими? Той ще ги донесе горе с поръчките от Даймънд Сити. Трябват ми малко свежи плодове и зеленчуци. По-хубав хляб. Видях праскови и грозде на витрината на Харолдсън. Такива неща. И ягоди, ако успееш да намериш.

— Отнасяш се добре с нея, Хейзард.

Той се усмихна загадъчно.

— Грижа се за оцеляването си, Роуз. Едва ли ще може да прегори гроздето и прасковите. — Хейзард направи лека гримаса. — Но кой знае. Дотук се представя добре. О, и още нещо…

— По-добра марка шампанско за дамата? — попита Роуз със закачлив тон.

Дяволитата му усмивка също се бе запазила непроменена. Неуловим, както обикновено, той се изплъзваше и тази вечер.

— Не, имам предвид нещо по-практично — каза той невъзмутимо и постави на масата празната си чаша. — Тя има нужда от дрехи. Бях поръчал на Джими да купи две рокли, но те се оказаха малко не на място в златотърсаческата колиба.

— От Клайн ли бяха?

Хейзард облегна чернокосата си глава върху лъскавата коприна и повдигна вежди.

— За съжаление.

Роуз прихна първо леко, после вирна прекрасната си брадичка и се изсмя с пълно гърло. Поемайки си дъх няколко секунди по-късно, тя попита:

— И Моли ги е видяла?

Черните му извити вежди отново се повдигнаха бързо.

— Това ми бе казано.

— Тая колосална издънка може и да те е изкарала от нейния списък на достойните за осъпружване мъже — подразни го тя, все така широко усмихната.

Очите му на пантера се разшириха за миг и след това придобиха своя леко циничен поглед.

— Чудесно. Тъй като нямам намерение да се женя за никого.

— Така приказват всички мъже, докато не им омекнат коленете пред някоя сладка женичка. А според слуховете, бостънската госпожичка хич не била за изхвърляне.

— Боже мили — каза Хейзард остро, — да не би и някои детайли от бельото да са станали вече публично достояние?

Роуз притвори очи, слисана от лекото избухване на Хейзард.

— Ще се ожениш ли за нея?

Две спокойни приятелски очи срещнаха нейните.

— Не и аз, Роуз — отвърна развеселен Хейзард, — гарантирам ти го. — После продължи с равен тон, сякаш тя не му беше задала току-що въпроса, който вълнуваше до припадък всеки в Конфедерейт Гълч и Даймънд Сити: — Сега за роклите. Нещо стилно. Не разбирам от платове, но нека да са практични. Там горе не е като в двореца на султана или — добави той с лека усмивка — като в приемната ти на долния етаж.

Роуз разбра, че няма никакъв смисъл да продължава да любопитства.

— И как реагира изнежената щерка на Полковника при вида на необичайните рокли на Клайн? Не беше ли потресена любимката на бостънското висше общество?

Въздържайки се тактично да каже истината, той промърмори неопределено:

— Тя не е прекалено префинена. — Споменът за Блейз, осветена от отблясъците на огъня, за нейната съблазнителна плът с цвят на слонова кост и роклята от черна тафта, която по-скоро излагаше тялото й на показ, отколкото го прикриваше, бе все така ярък.

— Какъв размер? — Тя повтаряше въпроса си за втори път и очите й бяха започнали да се вглеждат по-настойчиво в него.

— Не съм много сигурен — отвърна той, осъзнал най-после, че тя говори на него. — Приблизително колкото на Кейт. Може би е малко по-висока. Съжалявам, разбирам, че не съм много точен, но… — Гласът му стана необичайно колеблив за толкова решителен мъж. След това тъмният му поглед изведнъж придоби познатата прямота. — Може ли да разчитам на теб? Вземи, естествено, достатъчно злато, за да покриеш и изгубеното си време. — Той отвърза една тежка торбичка със златен пясък от колана си и я постави на застланата с дантелена покривка масичка.

Роуз погледна през малката масичка за чай към най-красивия мъж, когото познаваше, облегнат спокойно в креслото й и отпуснал едната си ръка върху коляното. Тази вечер той беше облечен по маниера на белите мъже — черни панталони, ботуши, риза с дълъг ръкав. Като се изключеше косата му, пръсната небрежно по раменете, нищо друго не издаваше произхода му. А и дългата коса не беше нещо толкова странно в тази част на страната. Въпреки че си беше спечелил репутацията на убиец, а ранната му младост бе преминала в непрекъснати набези, очите му някак не приличаха на очите на човек, способен на убийство. Те сякаш не пасваха на двата колта, прилепнали към бедрата му. Бяха прекалено нежни, съдържаха някаква странна топлина и сега се бяха спрели на нея в очакване на отговора й.

— Разбира се, глупчо такъв. Знаеш, че бих направила всичко за теб.

Красивото му лице, образец за класическите черти, с които бяха прочути абсароките, се усмихна.

— Благодаря. — И той се изправи с едно-единствено елегантно движение. — Каквото и да избереш, ще бъде чудесно. Четири, пет, шест, там някъде.

Дали смяташе да я задържи за по-дълго, или дъщерята на Полковника се преобличаше всяка вечер?

— О, и шоколад също.

Веждите на Роуз подскочиха нагоре. Хейзард сви леко рамене.

— Аз обичам шоколад — каза той полуусмихнат.

— Сигурно, Хейзард, сигурно. — Големите очи на Роуз го огледаха бавно. — Не може ли да те убедя да останеш за малко?

Погледите им се срещнаха за миг и тя видя нещо, преди той да успее да го прикрие.

— Ще имаш ли нещо против, ако ти откажа този път? Не мога да я оставя сама горе прекалено дълго. Бог знае какви неприятности би могла да си навлече на главата.

Роуз се усмихна леко.

— Както искаш. Знаеш, че ще бъда все така тук. Не го забравяй. Желая ти късмет с осигуровката.

Той кимна.

— Вероятно ще ми е от полза. — Запъти се към вратата, но вече поставил ръка на медната дръжка, спря. — И някакъв свестен сапун, става ли, Роуз? „Гюрлен“, ако успееш да намериш.

— „Гюрлен“? Предполагам, че не е за теб?

Той се изправи леко, светлината на газената лампа се отрази в ръчно направените му ботуши и с все същия тих глас, той даде поредното лаконично обяснение:

— Не. Тя не е свикнала да се къпе на ледените поточета като мен.

— Да не би да й носиш вода, Хейзард? Не очаквах, че ще доживея този ден. — Нейният шок остана изцяло прикрит зад жизнерадостно изчуруликания въпрос.

— Самоотбрана, Роуз. Иначе няма да се къпе всеки ден.

— Вие, проклети врани… Най-чистите индианци, които някога съм виждала. И като се замисля, най-чистоплътните хора, за които се сещам.

— Лесно е да си чист, Роуз, когато си израснал в страна с чиста течаща вода. Опитвам се да науча на това и мис Брадок.

— Желая ти много късмет с милионерската щерка, Хейзард.

— Благодаря ти, ще ми е нужен. По-трудна е за опитомяване от див мустанг.

— Не се и съмнявам — промърмори Роуз, — но ти ще се справиш.

— Ак-баба-диа-ба-ала-го-да-я — каза той. — Остани с добро.

След като той излезе, Роуз се облегна на кадифената тапицерия и замислено поглади копринените си бедра. Думите на Хейзард тази вечер бяха класически пример за увъртане. С лека завист тя прозорливо реши, че Джон Хейзард Блек е затънал по-дълбоко, отколкото си мислеше.

 

 

Хейзард се вмъкна в колибата абсолютно безшумно. Без да бърза, той разкопча колана с кобурите си и внимателно го окачи на мястото му близо до вратата. Тъкмо събличаше ризата си, когато Блейз измърка сладко и подигравателно:

— Тя добра ли беше?

Чул гласа й, той се обърна и очите му се заоглеждаха в мрака за нея. Тя не беше в леглото си. Блейз, както установи, след като погледът му се отмести от леглото, бе седнала по индиански върху скупчените завивки от бизонска кожа. Ризата, която бе облякла, беше достатъчно разгърната, за да се види част от гърдите й, а голите й крака подканяха погледа му да се плъзне към мястото, където се срещаха бедрата й. Той продължи спокойно да разкопчава ризата си, доста по-добронамерен от враждебно настроената си съжителка. Компанията на Роуз го бе успокоила и сега светът изглеждаше напълно приемлив. Въпреки че едва ли би го приела като комплимент, ако й го кажеше, той често се чувстваше с нея както се бе чувствал с майка си — омиротворен и прероден за следващото изпитание, което му бе приготвил животът.

— Вониш на бардак — отбеляза Блейз раздразнително, тъй като тежкият аромат на парфюма на Роуз се бе разнесъл из тясната колиба.

— Всъщност — отбеляза Хейзард, разкопчавайки копчетата на маншетите си, — парфюмът на Роуз е прекалено скъп за обикновените курви. Освен това е доста популярен сред дамите на изток. — Намекът бе съвсем умишлен.

Тогава ароматът извика един спомен в съзнанието на Блейз. Наистина много от приятелките на майка й го използваха. Блейз, считана за прекалено млада за такъв тежък парфюм, не бе го използвала никога.

— Това поне отговаря на въпроса ми. Едва ли е от евтините. — Устните й бяха свити, а изражението нацупено.

Хейзард се вгледа в нея за секунда.

— Ревнуваш ли? — попита той и постави ризата си на стола.

— Разбира се, че не — сопна се тя.

— В такъв случай, това е без значение, нали така? — Той седна, за да събуе ботушите си.

— Никога ли не се задоволяваш само с една жена? — Тонът й бе злобен и раздразнен.

Той я погледна, без да пуска ботуша си, с ръка, обхванала лъскавия ток.

— Но аз нямам друга, доколкото знам — отвърна той, някак сурово учтив.

— Проклет да си, спа ли с друга жена? — Блейз въобще не се интересуваше в момента от логични доводи. Уханието на рози бе така наситено, че тя бе убедена, че не е стоял на разстояние от оная жена, която и да беше тя и където и да се намираше.

— Няма да ти отговоря — каза Хейзард, изправяйки се, а пръстите му се насочиха към копчетата на панталона.

— Искам да знам!

— Е, и?

— Джон Хейзард Блек!

Той прокара нетърпеливо ръка през косата си и въздъхна:

— О, по дяволите, не, щом искаш да знаеш, и проклет да съм, ако знам защо не го направих. — Всъщност той отказваше на Роуз за пръв път в живота си. Смъкна бричовете по стройните си бедра, събу ги и ги постави на стола върху ризата. Отгледан в среда, в която мъжкото тяло бе често съблечено, той отиде до бизонските кожи и се изправи над нея, красив в голотата си и абсолютно спокоен.

— Легнала си на моето място — каза той тихо, молейки се тялото да не му изневери.

— Ами ако остана? — прошепна Блейз.

Тъмните му очи я огледаха невъзмутимо.

— Не може.

— Но аз искам.

— Много съм изморен — отвърна той, гласът и маниерите му бяха престорени, — за да се захващам с това. Стани или аз ще те преместя.

Тя не го направи.

Когато Хейзард я вдигна, тя кръстоса ръце около врата му и облегна глава до извивката на рамото му.

Усещаше, че ръцете му са напрегнати. Няколко секунди по-късно тя се озова в леглото.

— Наспи се добре — каза той.

И тя наистина щеше да го направи, защото независимо от дългото му отсъствие, въпреки първоначалното му нежелание да си го признае, Хейзард не бе спал с друга жена, докато го нямаше.