Сюзън Джонсън
Блейз (14)

Глава 14

По-късно същата вечер, в затишието след вечерята, когато настъпващият мрак бе накарал Джими да си тръгне, Хейзард приключи с почистването на карабината си, сложи я внимателно на поставката над вратата и излезе навън.

Чула в леглото си как резето хлопва, Блейз си помисли стресната дали пък не отиваше в Даймънд Сити? Дали щеше да се върне тази вечер. Щеше ли въобще да се върне? Господи, дали пък някой отряд, изпратен да я търси, нямаше да я намери след месец умряла от глад, ако той не се върнеше? Тогава вратата отново се отвори и Хейзард влезе леко прегърбен под тежестта на голям неудобен дървен сандък.

— Върна се — въздъхна тя спонтанно с очевидно облекчение.

— Нямаше ме само две минути — отвърна той, усмихвайки се по вече познатия начин. Той свали подсиления с летви сандък на земята и погледна нагоре с ленив поглед, полупритворил очи. — По-рано ли трябваше да се появя?

— Не каза къде отиваш. Никога преди не си излизал толкова късно. Толкова е тъмно, когато няма луна. О, по дяволите — завърши тя, отдръпвайки се с погнуса.

Той намираше нейната непринуденост за чаровна. Винаги я бе намирал за такава. Това беше необичайно безхитростно качество за жена, която се държеше така показно независимо.

— Може би ще ми бъде простена тази крещяща неучтивост — каза той, докато се изправяше, — когато видиш какво има вътре. — Той й посочи отворения сандък с подканващ жест.

— За мен ли е? — попита Блейз, прегракнала от изненада и това му напомни отново колко млада е тя. Като се изключеха някои от най-разгорещените й забележки, тя наистина възприемаше всичко това като някакво приключение.

— За теб е — увери я той. И когато тя стана от креслото с очевидна грациозност в движението си, той осъзна, че се бе втренчил в нея. Беше боса, линията на дългите й крака бе подчертана от тесните черни панталони, стройното й тяло се открояваше на светлината на огъня. Колко ли още, почуди се той, щеше да успее да удържи страстта си към нея?

Вик, изпълнен с удоволствие, прекъсна витаещите му мисли и погледът му се спря на лицето й.

— Мислех, че ще ти харесат. — Усмивката му се появи отново, нейната радост беше заразителна.

— Как въобще си успял да се сетиш за това? Къде я намери? — възкликна тя, докосвайки блестящия ръб на една изящна медна вана.

— Тъй като ти се оказа непримирима по линия на моите привички за къпане на открито, аз реших, че подобно решение би било…

— Необходимо?

— Не исках да го изтъквам… — промърмори той пренебрежително, с весела искрица в очите си.

— Къде я е намерил Джими?

— След дискретно проведеното проучване — той познава всички млади отговорници на складове в града — открил една в магазина на Клайн. Изглежда, се е наложило Джими да убеди своя приятел да продаде вече поръчаната от едно от… ъъъ… работещите момичета в града.

— Значи моделът е куртизански, а? — каза Блейз усмихната. Порцелановите подложки поставени вътре, отзад и отстрани, привлякоха погледа й. Сцените, нарисувани на ваната, макар и митологични, си бяха доста похотливи. — Значи това е видяла майката на Джими.

— Боя се, че да… но това не е всичко.

— Още ли има? — Тя се опита да се удържи да не прихне.

— Само още няколко дребни предмета. Хвърли им един поглед, под парчето ленен плат са.

Повдигайки плата, Блейз ги разгледа с интерес, после се обърна към Хейзард закачливо.

— Ти ли си ги поръчал, или те просто вървят с ваната?

— По-скоро се оказаха тук поради неочаквана поредица от събития. Бях казал на Джими да ти купи две рокли. Предполагах, че ще се зарадваш на възможността да се преоблечеш. — Той въздъхна. — И през ум не ми мина, че добродетелните жени тук — има няколко такива и в Даймънд Сити — сами си шият дрехите. Роклите при Клайн и Бейли, както и при уличните търговци, явно са за… другите жени.

— Майката на Джими вероятно си е помислила, че ще отваряш тук публичен дом — отбеляза весело Блейз, размахвайки едно невероятно творение от лилав сатен и пера. — Ще трябва ли да готвя, когато нося някоя от тия? — Косият й поглед бе изпълнен с подтекст.

Хейзард се спря съвсем на ръба. Забележката, застанала на езика му, беше в пълно съответствие със знойния й поглед.

— Въобще не е нужно да ги носиш — каза той с глас, охладен след нелеката борба за самоконтрол. — Исках Джими да намери нещо от тоя плат с малките цветчета… Май че беше басма, нали така? Нещо удобно.

— Никога не съм носила басма — каза Блейз, стоплена от галантния му опит да й намери „нещо удобно“.

— Не съм си и помислял, че си — съгласи се той, — но не мисля, че тия ще влязат в работа. Ще поръчам отново някой да ти ушие нещо. Ще уточня и материята, ако мислиш, че басмата няма да е подходяща и ще изпратя мерките ти в градчето, когато Джими намине насам.

— Но аз не съм ги запомнила. — Очите й бавно се вдигнаха към неговите. Лицето й беше невероятно красиво на светлината на огъня.

Хейзард отстъпи половин крачка, като че ли това отдръпване щеше да му гарантира сигурност, независимо от нейните подканящи очи.

— Ще намеря някаква връв. Можеш да се измериш с нея.

— Или пък с кожен ремък — предложи тя, предизвикана от непрекъснатото му отдръпване.

— Ще намеря връв — повтори той натъртено. — След като ти донеса малко вода тук горе. — И бързо се измъкна навън. За да устоиш на Блейз Брадок се изискваше особен вид кураж, който той никога не бе развивал у себе си. За него беше нещо ново да казва „не“ на красива жена.

След петнадесет минути казанът, поставен върху огнището, беше напълнен, а след още половин час над водата вече се носеше пара. Отмествайки внимателно тежкия казан от огнището, Хейзард наля топлата вода във ваната. След като я охлади с малко вода от потока, той обясни на Блейз:

— Добави още студена вода, колкото намериш за добре от тези съдове. Знаеш къде е сапунът.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти. — В гласа й нямаше закачка, очите й не проблясваха шеговито. Тя бе искрена, изпълнена с топла благодарност. Бе още по-трудно да й се устои сега, установи той, отколкото когато явно и чувствено му се присмиваше.

Тонът му беше бодър и, поне се надяваше да е така, прагматичен.

— Може би ще искаш да сложиш някое от тия крещящи неща, след като се изкъпеш, поне са чисти. Ще ти намерим нещо по-подходящо след ден или два. — Той несъзнателно бе използвал множествено число. Не го забеляза, но не и Блейз.

Тази вечер той я възбуждаше по начин, който никога досега не бе изпитвала. Ваната, топлата вода, желанието да се съобрази с вкуса й за дрехи, всичко това беше ужасно мило. В чисто физическо отношение той беше едно невероятно създание, но което бе още по-забележително, тя никога не бе срещала в обкръжаващия я мъжки свят красив мъж, който едновременно с това да притежава такава нежна доброта.

— Няма ли да останеш? — попита тя много меко, защото той вече се беше запътил към вратата.

Той се обърна наполовина и между тях се настани безмълвна тишина. Отговорът му закъсня толкова, че тя си помисли, че може да не е чул. Блейз отвори уста, за да повтори думите си.

— Не — каза бързо той, докато очите му казваха „да“.

 

 

Къпането си беше истински рай. Ваната, направена за определени цели, беше пригодена за двама. Все пак Блейз се къпа дълго, но съвсем сама. Хейзард прекара времето навън, загледан в планините, с брадичка опряна върху магазина на Гатлинговата пушка. Светлините на Даймънд Сити, малко по-долу, се отразяваха по небесния покров с розовеещ блясък. Погълната от мрачни облаци, луната може би огряваше някъде, но на хълма на Хейзард беше тъмно. Атмосферата бе някак напрегната, а собствените му мисли бяха така неспокойни, както и природата наоколо.

Той си мислеше за нея стотици пъти всеки ден и точно толкова пъти му се приискваше да я докосне. Усмивката й, смехът й, дори избухливият й нрав създаваха някаква топла приятелска атмосфера, която не бе усещал, откакто Гарваново крило умря. За съжаление, тя беше недостижима за него — като жена, обвързана пряко с група от хора, които искаха смъртта му, и най-вече обвързана с един свят, истинско проклятие за всичко, което бе скъпо за него. Стройните му ръце сграбчиха металните дула, докато кокалчетата му побеляха и болката прекъсна размислите му. Достатъчно, реши той. Решението му беше твърдо. Тя нямаше да остане тук завинаги. Той не искаше частичка от нея, не искаше да останат спомени след заминаването й, никакви усложнения в добавка към и бездруго усложнения му живот. И така, той стоеше в мрачната нощ, опитващ се да насочи мислите си към значимите проблеми — мината, златото, добруването на народа му.

Искаше да е сигурен, че когато се върне, тя вече ще е приключила с къпането и ще е облечена.

 

 

Щеше ли да дойде при нея, чудеше се Блейз, отпуснала се в горещата вода и облегнала глава на богато украсената мед. Искаше й се той да го стори, точно както дете си пожелава скъпа играчка. Но едновременно с това, за разлика от децата, тя напълно съзнаваше разликата между мечтите и реалността. Той, разбира се, не дойде и тя сама добре знаеше, че няма да дойде. Но той бе мислил за нея, когато е поръчал ваната и роклите. Тя знаеше, че той бе зависим от нея не по-малко, отколкото тя от него.

Тя бе сигурна, че ще се любят отново. Това бе толкова непредотвратимо, колкото и настъпването на пролетта след края на зимата. Тя усещаше възбудата от мисълта, че го привлича, възбудата от своята новонапъпила сексуална власт върху него. Тя можеше да усети напрежението между двама им, подобно на изгаряща жизнена сила. И очакването на мига, в който щеше да го измъкне от неговия свят на дълг и морални предразсъдъци, беше неустоимо.

Когато накрая той влезе в колибата, огънят се бе превърнал в живи въглени, които хвърляха златистокафеникави отблясъци върху голите му гърди и оцветяваха лицето му в приглушено жълто. Единствено очите и копринената му коса блестяха в черно. В мига, в който Хейзард зърна Блейз, поруменяла, седнала върху единия си подгънат крак на стола до огнището, той усети как сърцето му прескочи един удар.

Тя бе избрала роклята от черна тафта, с много дълбоко деколте, което едва прикриваше бледите й изпъкнали гърди. Белите й рамене и ръце излъчваха чистота и невинност на фона на греховната черна тафта. Лъскавите черни мъниста, пръснати разточително като звезди в полунощ, улавяха отблясъците на огъня и изкусително подчертаваха повдигнатите й нагоре гърди, които преливаха през деколтето. Тогава тя помръдна леко, бляскавата й коса се разля по раменете като море от мед и адреналинът му се покачи бясно. При същото движение широката, гъсто плисирана пола се разтвори, а нагънатата коприна проблесна, сякаш със свой собствен живот. Изведнъж под отворената кройка, създадена за улеснение на собственичката на роклята, се откриха стройните й крака, като че ли бяха едно цяло.

Излъчването й бе магическо, така както бе застанала полугола пред него, достъпна като първичния грях, потръпваща в горещо очакване, точно както кадифето те изкушава да го докоснеш. Една магьосница, чиито сини очи казваха: „Ти ме желаеш“.

За сто и първи път през този ден мислите на Хейзард се насочиха към изкушаващата възможност.

— Приятно ли бе къпането? — попита той много меко, с очи впити в гъвкавите очертания на бедрата й.

Тя се усещаше красива, женствена и привлекателна в лъскавата черна коприна, с аромата на сапуна по топлата си кожа.

— Харесва ли ти роклята? — попита Блейз, без да обръща внимание на въпроса му, с глас, приглушен точно като неговия.

— Само мъртвец не би я харесал — отвърна той с протяжен, гладък като кадифе глас и одобрително плъзгащ се поглед.

— Разхлажда кожата.

Той не помръдна. Чувстваше как сърцето му бие така, сякаш бе пробягал много мили.

— Предполагам, че е така.

— Забеляза ли предизвикателността на кройката? — каза тя и помаха с полата, която се отвори още няколко сантиметра.

— Разбира се — каза той прегракнало. — Моите комплименти към моделиера. И към това, което е под роклята. Може и да не е точно като това, към което си привикнала, но мога да те уверя — продължи той, галейки я с тъмните си очи, — че облечена така би накарала цяла бална зала да загуби ума и дума.

— Както и приемна на публичен дом.

— Да — съгласи се той тихо. — Иска ми се — продължи той с най-нежния тон, на който бе способен — да можех да се възползвам от тази възможност.

— И на мен ми се иска да можеше.

Нейната директна прямота го изуми както винаги.

Без хитрост. Без лицемерие. Почти всички бели жени разиграваха фалшива свенливост, свещено неприкосновена почти до самия край.

— Не, мисля — каза той с лека въздишка, — че едва ли го искаш колкото мен.

— Е, тогава? — Тя протегна ръка с деликатност, която го удиви и развълнува.

Всичко, което трябваше да направи, бе да се протегне и да докосне зовящата го ръка, да плъзне пръсти по снежната й кожа и да свали черната тафта от гладките й бели рамене. Тази фантазия продължи кратко и той дойде на себе си.

— Но ти не ме разбираш, нали така?

Тя свали ръката си, поклати бавно глава и дългата й блещукаща коса, огненочервена на светлината на огнището, се разсипа по голите й рамене.

— Баща ти ще дойде да те вземе.

— Знам.

— И аз не искам да се занимавам с нищо друго, освен със запазването на парцела си непокътнат.

— Не е ли малко късно за това?

— Не — каза той сухо, — за мен не. Във всеки случай, поне никой от нас няма да има преимущество. — Той замълча. — Ако ти беше жена от племето ми — той сви рамене, — щеше да е друго. Но ти не си. Нашата култура позволява повече свобода в това отношение, при вас не е така.

— Ще ми се да спреш да мъдруваш по въпроса. Господи — възкликна вбесено тя, — не можеш да се преструваш, че не ме желаеш.

— Не съм чак толкова добър актьор.

— Върви по дяволите тогава — каза тя, изправила се неочаквано. — Смятам да те целуна.

Той се засмя, но когато тя направи няколко крачки и мънистата се раздвижиха като бляскави сълзи около бледите й гърди, подсилващи възбудата с разкошната си твърдост и потръпваща мекота, го погълна осезаема топлина. Тя беше много близо, стегната тафта шумолеше подобно на пропукването на статично електричество в огрения от огъня полумрак.

Тя се протегна, докосна гънката на врата му, където той се срещаше с рамото, и прокара нежно пръстите си по един блестящ кичур, притиснат в гъвкавата дъга от мускули и сухожилия.

— Ще те целуна — каза тя, този път шепнейки. Той й позволи да придърпа лицето му надолу, за да може да го достигне, позволи й да погали с устни началото на пулсиращия от удоволствие нерв по бузата му, остави устните й почти да докоснат неговите, преди да сграбчи голите й уханни рамене с пръсти, също толкова безмилостни, колкото бе и нейното изкушение. Наведе главата си надолу и я притисна безмилостно и необуздано, насилнически, една нецивилизована дивашка целувка, която се превърна в края си в протяжна игра на възбуда.

Тя бе разтърсена, когато я пусна. Той продължи да придържа ръката й, защото краката не я държаха. Лицето му прикриваше онова, което нейното излъчваше. Трябваше му около минута, за да проговори и когато го направи, гласът му беше почти нормален.

— Не бива да ме дразниш, бостънче — отбеляза той, — защото може да се опариш. Играя тази игра от много дълго време. — След това някак въпреки желанието си той се изсмя. — Като си помисля — каза той през смях, — че защитавам своята непорочност. Каква идиотщина. Но моя сладка, разглезена мила — прошепна той с прям и искрен поглед, — ти не можеш да имаш всичко, което пожелаеш. Аз не съм ти на разположение. — Той погледна надолу към красивото нацупено лице. — Макар и по причини, които не зависят от мен. А сега — продължи Хейзард, побутвайки я към леглото, — мисля, че ще е по-добре да спя отвън тази вечер. Приятни сънища. — Той взе завивката от бизонска кожа и излезе навън.

— Проклет да си Джон Хейзард Блек — извика след него Блейз, успяла да произнесе думите си едва след като той беше прекрачил вратата. Абаносовата тафта едва удържаше нейните надигнали се от неудържим гняв гърди. — Върви в ада!

„На опашката съм след теб“, помисли си той с кисела усмивка и постави резето на мястото му.