Сюзън Джонсън
Блейз (6)

Глава 6

Когато вечерницата се появи на небето, след тих, но разгорещен спор Хейзард привърза Блейз към себе си на две места, за талията и за китката. След това легна на тясното легло и изтощен проспа цялата нощ за пръв път от пет дни.

Легнала неподвижно, Блейз се вслушваше в равномерното дишане на Хейзард, докато бавният, спокоен ритъм сякаш се превърна в част от собственото й дишане, докато топлината на огромния мъж, притиснат до нея, се промъкна в сетивата й и предизвика у тях необяснимо удоволствие. Тя обърна внимателно главата си около сантиметър в негова посока, изчака и след като не установи никаква промяна в дълбокото му отчетливо дишане, бавно премести погледа си, докато той се оказа изцяло в полезрението й.

Тогава неочаквано бе завладяна от невероятната му красота, чийто блясък сега бе приглушен от съня до обикновен разкош. Тя го наблюдаваше, докато избледняващите пастели на здрача изчезваха в безформието на нощта. Видя как светлината играе по решителните му скули, проследи с поглед съвършената симетричност на прецизно изваяния му нос. Красиво оформените му устни бяха чувствено изпъкнали, в тях сега не се забелязваше никаква суровост. Не, определено не бяха сурови. Единствено усилието на волята я възпря в желанието й да прокара върховете на пръстите си по тези чувствени устни. Дори веждите му приличаха на нежните крила на някакво същество, дошло от мрака, което нашепваше да го докоснеш. Блейз стисна здраво пръсти, за да устои на надигащото се желание. И когато твърдите му мигли трепнаха неочаквано, тя затаи дъх, изплашена от мисълта, че пронизващите черни очи могат да се отворят и да разкрият втренчения й поглед. Но той само въздъхна леко, а пръстите му стиснаха несъзнателно сплетеното от сурова кожа въже, омотано около ръката му.

Докато го наблюдаваше и се заслушваше в звуците наоколо, доловила сладкото ухание, характерно за планините, което така добре се вписваше в общата картина, тя изведнъж забеляза един различен Хейзард Блек. Не чувствения прелъстител, който тя познаваше, не убиеца, който познаваха другите, не дори „индианеца от чужда култура“. Тя видя един мъж, който в съня си изглеждаше раним като дете. Един неземно красив мъж, издигнал се над физическото си съвършенство, духовно красив, проникнат от непреклонна смелост, готов да посрещне безстрашно трудното си предопределение. Предопределение, от което всеки „здравомислещ“ мъж би се отказал. Джон Хейзард Блек се бе противопоставил на един от най-могъщите минни картели в света. И възнамеряваше да не отстъпва.

Но по-късно, в раздразнението и объркването на хаотичната просъница и мрачните сънища, когато разумът и емоциите й се сблъскаха, тя усети как отново се обади първоначалното й възмущение и обида от невероятното му безочие да я задържи като заложница. „Как смее, помисли си тя с подновен гняв. Как, по дяволите, смее!“

— Не можеш да ме държиш тук! — чу той просъскваното й с първите лъчи на зората. Промърморвайки леко, все още полузаспал, той се обърна с гръб и плетеното кожено въже ги притегли един към друг. Движението я притисна здраво към гърба му. Той дочу едва тиха въздишка и усети как тя се стегна. Последва тишина. Благословена тишина, помисли си той, припомняйки си буйния й темперамент.

Тя повтори фразата с унищожителен шепот. Хейзард отвори едното си око за малко, хвърли един поглед през голото си рамо и срещна изненаданите й сини очи.

— Съжалявам — промърмори искрено той, защото добре съзнаваше, че животът му безкрайно се е усложнил заради госпожица Венеция Брадок.

— Съжаляваш? Ти съжаляваш? — прошепна недоверчиво тя и след това продължи да негодува, докато накрая той раздразнено я прекъсна:

— Достатъчно!

Но това не можеше да я накара да спре. Думите се изсипваха, яростни и нажежени от презрение, стоварващи се като удари върху главата му. Наложи му се да я целуне, за да спре вихъра от настръхнала ярост. И ръка би свършила добра работа в случая, констатира той, след като устните му покриха нейните, но логиката отстъпи възмутено под напора на някакво необяснимо желание да я накара да замълчи по по-приятен начин.

Вкусът на устните й беше сладостен и приканващ, помисли си той, плъзвайки несъзнателно крака си с умело движение между бедрата й. Колко топла… и нежна беше тя. Той отпусна увитото около ръката си въже, зарови пръсти в копринената й коса и я задържа като скъп подарък, докато устните и езикът му изследваха чувствителната вътрешност на устата й.

Не можеше да противостои на това усещане. А и не искаше. Тя беше тук, трябваше да я има. И за един кратък миг той осъзна колко му липсва жената до него. Усещането от допира до нея беше като завръщане у дома, изпълнено със страст и дълбока душевна утеха. Но когато вдигна устните си, идилията беше засенчена.

— Ти… ти… животно такова — избухна тя. Главата й се обърна на тласъци в прегръдката му, очите й горяха. — Ти отвратителен, противен…

— … дивак — довърши спокойно той и отново я целуна. Този път това бе твърдо, завладяващо проникване, в което той вложи цялото си натрупано през годините, прекарани в удоволствия, умение. Когато отдели устните си за втори път, доста по-късно, неговото уталожено безпогрешно умение я бе оставило тръпнеща и задъхана. Избухването, сега по-различно, приличаше този път повече на въздишка.

— Това… няма… никога…

— … да ми донесе някакво злато — прошепна Хейзард, с прозираща зад думите усмивка. — Ти си права, моя сладка биа… а аз ще се постарая да те вкарам в кухнята много скоро — усмивката му се разрасна, — за да ми направиш закуска. Готова ли си да започнеш да заработваш престоя си тук? — Той я придърпа към себе си с въжето, което все още бе завързано за талията й.

Отначало тя не му отвърна. Не можеше. Не искаше да го прави. Но не бе наясно с мислите си. Пръстите му се плъзнаха между бедрата й и се запромъкваха нагоре като дяволско изкушение, отначало много бавно, възбуждайки я, изчаквайки тя сама да пожелае още. И когато тя се изпъна в отговор, тънките му пръсти проникнаха в нейната сладост. Тя извика, протегна се към него и ръцете й се сключиха здраво около врата му.

Той се надигна леко срещу натиска на ръцете й и вглеждайки се в изящното й поруменяло лице, попита отново:

— Готова ли си да заработиш престоя си?

Пръстите му продължиха да я галят лениво, а тя стенеше леко при всяко нежно движение. Той се наведе по-близо и устните му прошепнаха срещу нейните:

— Кажи „да“, малко богато момиченце. — Пръстите му проникваха все по-дълбоко, а ноктите й се впиваха в раменете му. — Кажи, че ще ми готвиш.

Завладяващите му движения спряха и тя бързо прошепна:

— Да.

— И ще чистиш.

— Да — въздъхна тя.

— И ще правиш всичко друго.

— О, моля те, да.

Пръстите му се измъкнаха и той внимателно застана върху нея.

— Сега — извика тя.

— Скоро — каза той и отпусна тялото си надолу.

Следващата полуоформена молба замря в един задъхан стон, когато той се плъзна в нейната тръпнеща, женствена топлота. Как може, мислеше си той със задоволство, тя да изпитва такова удоволствие?

Как би могъл той, мислеше си тя, разтърсена от срам, изпънала се срещу неговото пронизващо проникване, да разбере, че го желае така силно?

 

 

Час по-късно, когато коженото въже вече отдавна бе развързано от внимателни пръсти и когато Джон Хейзард Блек се бе посветил на желанията на своята заложница толкова пъти, колкото това би направил един способен мъж, той я целуна за последен път, стана от леглото и каза:

— Отивам да се изкъпя на поточето зад колибата. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Водата студена ли е?

— Освежаваща.

— Знам ги аз планинските поточета. Не благодаря.

Той се усмихна.

— Както предпочиташ. Закуска след десет минути?

— Това покана ли е?

— Не съвсем. Наречи го… дипломатично поднесено желание. — Той забеляза как упоритото изражение се оформя на лицето й. — Много дипломатично — придума я той и се протегна да докосне умиротворително с пръст красивите й устни. — Спокойно, бостънче, аз не съм чудовище. Ще ти помогна.

— Тогава ме пусни — каза Блейз, забързано, бояща се, че би могла да остане с него по причини, нямащи нищо общо със златодобивните участъци.

Полупритворените му клепки прикриваха очите му, мрачни до неразгадаемост.

— Щеше ми се наистина да можех — каза тихо той, — но фронтовата линия е вече очертана. Боя се, че е прекалено късно.

— Ти наистина го мислиш.

Хейзард замълча за миг, преди да отговори.

— Ти винаги си водила закрилян живот, бостънче — каза той накрая. Премятайки кърпата около врата си, той продължи с умерен тон, сякаш обсъждаше достойнствата на размяната на визитки като светски жест. — Те се канят да ме убият. И аз приемам това сериозно. Точно затова ти си тук. Затова и ще останеш. — Неочаквано проблясване на зъбите му сякаш отстрани непосредствената опасност. — Обичам яйцата си леко сварени.

Той излезе с безшумна походка, а тя остана да лежи стресната още няколко минути. Та хората не се избиват един друг за едно малко парче планинска земя, нали така? Поне със сигурност не баща й и неговите приятели. А дали? За пръв път я прониза тръпка на съмнение.

Блейз си наметна една от завивките, отиде до прозореца и погледна навън. Видя Хейзард полускрит от група борови дървета. Той плуваше в едно малко езерце, образувало се при заприщването на участък от бързия планински поток. Слънцето огряваше гладката му коса. След това той се гмурна, за да се появи няколко мига по-късно доста по-далеч, разтърсвайки глава така, че от буйната му коса се разхвърчаха капчици вода, напомнящи на малки кристалчета.

Когато се запъти обратно към колибата, строен и грациозен, Блейз тръгна към вратата с намерението да го посрещне като израз на доброжелателство. Даже и да беше заложница, а случаят бе точно такъв, тя би могла да си позволи малко изисканост. Натисна дръжката на вратата. Вратата не помръдна. Натисна по-силно. Нищо. Тя изруга. Проклета да е съмнителната му душица. Беше я заключил!

Хейзард погледна към празната маса, след което, икономисвайки излишните движения, се облече с кожени гамаши и мокасини.

— Ще имаш ли нещо против да направиш закуска? — попита той жената, подпряна вдървено на стената и гледаща безмълвно през прозореца.

Тя не помръдна.

— Няма нужда да е бог знае какво — добави той все така тихо.

— Ти ме заключи! — избухна Блейз с поруменели от гняв страни и с отбранително преметната през гърдите си завивка.

— Не мога да си позволя да рискувам този парцел — обясни той. Някой ден може би щеше да й обясни колко много е заложил на него. В зависимост от това как ще се развие тяхното приятелство. — Няма нищо лично в това. Военновременни правила. Как да те накарам да направиш закуска? — Думите му бяха учтиви, но твърди.

— Ами ако кажа „не“?

— Ще ми се да не го правиш.

— А на мен ми се ще да не бях заложница.

— Квит, мадам — каза той безстрастно, — ваш ход.

— Казах ти, че не мога да готвя!

— А аз ти казах, че ще ти помогна — отвърна търпеливо той. Тялото му беше отпуснато, а изражението толерантно.

— Не знам какво да приготвя — призна си тя.

— Какво закусваш обикновено? — попита той с учтиво търпение. — Аз бих закусил същото.

— Горещ шоколад и ягоди — отвърна тя така, сякаш нямаше нищо по-естествено от това.

— Всеки ден?

— Всеки ден!

— Дори през зимата? — попита той, обезпокоен от евентуалния отговор.

— Татко ги внася. Нещо против ли имаш? — отвърна тя заядливо и усещането за нереалност премина през съзнанието й. Как стана така, че тя, Блейз Брадок, водеше този невероятен разговор в този ненормален утринен час с този абсолютно непознат човек, който бе прекарал целия си живот под открито небе. Този смугъл индианец, независимо от изискания си тон и произношение, я принуждаваше да готви за него. Та тя дори не знаеше как да се оправи с огнището и снощният й плах опит би трябвало да е направил това очевидно.

— Не, ни най-малко. Предполагах, че домакинските ви разходи допринасят с една солидна сума за поддържането на икономиката на Бостън. Горещият шоколад ми допада като идея — добави той, сякаш това беше въпрос единствено на техните предпочитания. — Що се отнася до ягодите, ще видя дали Джими ще успее да набере малко този следобед. Междувременно използвай къпини, освен ако нежното ти небце няма особени възражения.

Блейз погледна към него с блеснали в очите й сълзи.

— Не искаш ли да опиташ? — увещаваше я Хейзард. Това, че домакинските умения не бяха втората природа на една красива жена, не го учудваше особено.

Блейз кимна в отговор на добронамереността в гласа му.

— Добре. Опитай с яйцата. Аз ще донеса млякото от потока, а може някой ден да си опитаме късмета с тоя номер по панаирите — усмихна се той.

Тя не успя да се въздържи да отвърне на усмивката му.

— Къде е кокошката?

Той се изсмя.

— Това си е проблем на Мактагърт. Аз дори не съм го питал. Яйцата са в тенекиения съд до мивката.

Трябваше да я учи как се разпалва огънят, къде е водата за пиене, да й обясни по-фините подробности от начина му на подреждане на продуктите, и накрая, разконцентриран до краен предел, защото завивката, с която се бе наметнала, падна, тъй като бе забравила да я хване по-здраво, с глас, напрегнат от усилието му да не избухне, той й нареди:

— Облечи си нещо, бостънче. Аз ще довърша закуската.

Закусиха с хляб и масло, защото яйцата се оказаха в окаяно недоварено състояние.

— О, боже — промърмори виновно Блейз.

— Няма нищо — отвърна галантно Хейзард и се протегна за още една филия хляб.

— Това скоро ще се промени — сприхаво се намеси Блейз.

Когато веждите на Хейзард се повдигнаха любопитно, тя добави:

— Имам предвид готвенето. Татко ще убеди останалите, сигурна съм.

— Добре — каза той, но в себе си не беше убеден. Тук бяха заложени страшно много пари, или поне имаше възможност да бъдат изкарани страшно много пари. Той бе виждал достатъчно често хора като тези от шайката на Янси, да поставят експедитивността над чувствата, и то не само когато ставаше въпрос за цяло състояние.

Хейзард стана от масата.

— Благодаря ти за закуската. Ще се върна по пладне за обяда. — Изминал половината от разстоянието до вратата той се поколеба, обърна се и каза: — Ти… това е… — Хейзард заговори на езика на абсароките. Съскащите думи звучаха леко раздразнено. После, преминавайки отново на английски, той продължи: — Би ли искала да се облекчиш, преди да изляза?

— За да можеш да ме гледаш? — попита тя възмутено.

Последва кратка пауза, след което Хейзард отметна назад влажната си коса и се засмя.

— Това да не би да е някаква бостънска извратеност, която да съм пропуснал, мис Брадок? Бих могъл, разбира се, ако искаш — продължи той с нотка на забавление в гласа си.

Блейз го погледна ледено.

— Имам ли избор?

— Не особено комфортен — каза меко Хейзард.

Тя прошумоля край него с панталоните си от черен плат, макар че и да бе минала спокойно, мнението й щеше да е очевидно.

Той тактично остана вътре, но съзнателно започна да брои. Ако не се върнеше до двеста, щеше да се наложи да излезе навън и да я потърси. Сега, когато идеята да я задържи като заложница беше в ход, това му изглеждаше като адски просто разрешение на проблема.

Беше достигнал до сто деветдесет и три и вече пристягаше кобура към крака си, когато чу стъпките й по пътечката северно от колибата. Умелите му пръсти изоставиха заниманието си. Адреналинът му бе започнал вече да се покачва в очакване на евентуално нападение отдолу. Но когато тя влезе в малката стая, гласът му не издаде нищо от неговите съмнения.

— Харесаха ли ти моите сервизни помещения?

Блейз го погледна остро. На подбив ли я вземаше?

Но изражението, което срещна погледа й, беше някак добронамерено плахо, с наченки на усмивка. Тя преглътна злъчната си забележка. Когато Хейзард се държеше приятелски, не бе възможно да му се сърдиш.

— Гледката е невероятна.

— Надявах се да ти хареса. Ние, абсароките, казваме в такива случаи „Баре расе итсирам матса-тск“. В буквален превод това означава: „Сърцата ни са изпълнени с блаженство“. Това усещаш, когато гледаш тези планини.

Чула леко приглушената, подобна на химн интонация, тя се опита да я възпроизведе:

— Бара расей…

Хейзард умишлено обърна гръб на топлината, извикана у него от опита на Блейз по детски да повтори думите с чаровната й грешка в последната сричка. Отърсвайки се, той си припомни за своя дълг.

— Ако се научиш да казваш „да“ също така сладко — каза Хейзард леко провлачено, — ще можем да се справяме чудесно нататък.

Лицето на Блейз стана мрачно.

— Трябва ли непрекъснато да се заяждаш, по дяволите? — попита кисело тя.

— За жена, ти си свикнала прекалено много нещата да стават по твоя начин — отвърна той. Чувстваше се доста по-спокоен, когато желанието биваше усмирено от нейното противопоставяне.

— За жена, за жена — избухна Блейз, а в очите й засвяткаха искри. — Какво общо има това, по дяволите?

— Само това, че точно като теб аз също съм пропътувал някоя и друга миля из този континент и съм забелязал, а може би и ти също — отбеляза любезно Хейзард, докато сваляше кожената си риза от един пирон до вратата, — че този свят принадлежи на мъжете.

Той успя да се измъкне, преди тенекиената купичка да се удари в чамовата каса на вратата. Тя беше забележително добра в хвърлянето, отбеляза той, отстъпвайки. Литналата купичка издрънча на сантиметри от мястото, където беше главата му само преди секунда.

— Обяд по пладне — извика й той, докато залостваше вратата, а кухненските съдове дрънчаха по стената в забързана канонада.

Блейз седеше сред отломките от онова, което някога бе представлявало уютната колиба на Джон Хейзард Блек, и го наричаше с всички омразни имена, които успяваше да извлече от добре обезпечените си запаси. И не защото коя да е от квалификациите, които му бе прикачила, му подхождаше. Причината бе по-скоро, че Джон Хейзард Блек бе първият човек в нейния задоволен откъм прищевки живот, който имаше безочието и способността да й се налага.

— Ще видим кой ще командва — мърмореше тя сред тишината на обсипаната със съдове колиба. — Въобще ще видим кой, по дяволите, какво ще прави!