Сюзън Джонсън
Блейз (47)

Глава 47

След като достигнаха до Изправен вълк и другите от отряда, те не се бавиха повече, защото не бяха сигурни колко ще трае благоразположението и уважението на Дакота. Хейзард се прехвърли на Пета, а Изправен вълк пое Трей. След първоначалните поздравления те препуснаха бързо, неуморно и безмълвно, докато накрая достигнаха земята на абсароките.

Хейзард помогна на Блейз да слезе, занесе Трей при нея и след това прегърна своето семейство. Най-накрая бяха в безопасност. Няколко мига по-късно той изпадна в безсъзнание. Беше загубил твърде много кръв, бе отишъл твърде далече отвъд границата на изтощението и сега последната искрица от невероятната му воля не се бе оказала достатъчна.

Хейзард лежеше с отворени, но невиждащи очи, окървавен от главата до петите, и нищо не можа да удържи вика на ужас, изтръгнал се от Блейз, докато Изправен вълк не се наведе над него и не каза:

— Жив е.

Затвориха раните му, зашиха ги, после го изкъпаха, привършиха с всички ужасяващи процедури, докато той беше в безсъзнание, и след това зачакаха. Блейз наблюдаваше тревожно едва доловимото му дишане, без да знае дали той просто спи, дали е в кома, или нещо по-лошо… а на Изправен вълк не можеше да се разчита да й каже истината. Но следобеда дишането на Хейзард стана по-осезаемо. Раните му спряха да кървят и когато тя се престраши и го докосна плахо, като се боеше да не му причини болка, неговите тъмни, замъглени очи се отвориха и в техните дълбини се зароди усмивка.

— Обичам те… у дома — прошепна той, след което се отпусна назад и заспа. След това всички си позволиха да поспят, освен воините, които бяха на пост.

 

 

Когато Хейзард се събуди няколко часа по-късно, той настоя да се изкъпе в леденостудения поток наблизо. Това бе ритуал от тяхното лечителство, но той се завърна мъртво блед. Двете му най-сериозни рани бяха започнали отново да кървят, едната от тях, в горната част на лявата му ръка, се бе отворила и кръвта струеше от нея, а другата, на гръдния му кош, извита като дъга, приличаше на ужасяваща, гневна ивица. Те останаха там още два дни, докато Хейзард се възстанови напълно, за да може да се прибере у дома. Съгледвачите бяха тръгнали напред и жителите на цялото поселище бяха наизлезли, за да ги посрещнат триумфално, а празнуването на победата продължи цяла вечер. Червено перо, след прекараните тревожни дни между смъртта и живота, вече също бе на крака и първото нещо, което Хейзард направи, след като се прибра, бе да даде на своя племенник първата му пръчица, символизираща неговата победа, като признание за желанието му да защити Трей.

Хейзард се извини от свое име и от името на Блейз, когато Зорницата се появи все още бледа на изток. Те прекосиха лагера между празнуващите и се прибраха във вигвама си. Блейз постави дълбоко заспалия Трей в неговата люлка, окачена на ремъци от необработена кожа. Приближавайки се зад нея, Хейзард я взе в обятията си и двамата заедно застанаха горди и благодарни над своя заспал син. Пухкавите клепки на Трей се бяха отпуснали върху пълничките му бузи и той се усмихваше лекичко в съня си, докато те го наблюдаваха.

— Не съм мислил, че мога да обичам някого, колкото обичам теб, биа кара, но по един особен начин това е така. Той е едновременно теб и мен, и себе си също. Искам да му дам всичко. Знам, че е невъзможно… това е просто една бащинска мечта. — Той наведе глава и бавно зарови брадичката си в косата й, неочаквано изплашен от прилива на съмнения.

— Това е и моята майчина мечта — прошепна му Блейз в отговор, докато се обръщаше с лице към него.

— Ние можем да му дадем възможността да живее сред тези планини. Достоен и свободен живот. Можем.

Хейзард се усмихна леко.

— Моят непреклонен ангел. — Той я целуна нежно по челото. — Да, ще се опитаме. — И се закле пред себе си винаги да бди над тях двамата.

— Кога се връщаме при мината? — попита Блейз.

— Много си сигурна в употребата на множественото число.

— А защо не? Янси го няма вече и ние сме в безопасност.

— В по-голяма безопасност не бихме могли да бъдем — отвърна многозначително той.

— Така че, не си и помисляй да се връщаш там сам. И ние идваме с теб. — И тя го погледна умоляващо, докато накрая разбра, че е победила, и му се усмихна.

Ръцете на Хейзард я притиснаха по-силно и двамата усетиха прилива на спокойствие и сигурност. Той отвърна на усмивката й бавно и лениво.

— Да не искаш да кажеш, че се каниш да надзърташ от вътрешния ми джоб през остатъка от живота ми?

— До последния ти ден, Джон Хейзард Блек. Е, какво мислиш за това? — Любовна тръпка премина през тях, необяснима, една тиха победа над потъмнелия в своята лудост свят, който сега им принадлежеше.

Усмивката сгря очите му.

— Мисля — каза той много, много нежно, — че съм един невероятно — и внимателно наблегна на оная толкова американска думичка, — невероятно голям късметлия.

Там навън, отвъд стените на вигвама, отвъд границите на лагера, ги очакваше бъдещето.