Сюзън Джонсън
Блейз (44)

Глава 44

Едва бе настъпило времето, когато дивите гъски се отправят на юг, но тази година първият сняг падна в началото на ноември и това значително забави плановете на Хейзард за отварянето на мината. С идването на снега кланът се раздели на по-малки групи, които се установиха на различни закътани места в долината на Ветровитата река, тъй като така ловуването и изхранването на конете ставаше по-лесно. Хейзард и Блейз решиха да лагеруват сами през зимата.

Хейзард не се ядосваше, че ранните снежни бури бяха променили плановете му. През зимата всички мини бяха затворени, защото за промиването на златото бе необходима вода и със замръзването на реките и потоците работата се преустановяваше. Двамата с Блейз се наслаждаваха на спокойствието и самотата. Бяха останали един месец в поселището, а сега си бяха спретнали лагер в една малка планинска долчинка с достатъчно бизонска трева за двата им коня и поток, в който Хейзард пробиваше отвор през деня, за да може да се къпе и да има вода за двама им. Той бе направил за Блейз импровизирана вана от бизонска кожа, окачена върху дървена рамка и промазана с втвърдено растително масло, за да стане непромокаема. През вечерите той я наблюдаваше как се къпе и как детето им расте на светлината на огъня. Те разполагаха с достатъчно количество храна и топли завивки от бизонска кожа, както и дърва за отопление по планинския склон, които щяха да им стигнат за няколко живота. Вигвамът, затоплян от огъня, ги закриляше от снега, вятъра и студа. И така, когато снегът покри планините, а водите на Ече-та Каша замръзнаха, кратките зимни дни в Йелоустоун им принадлежаха изцяло.

Бяха се запасили с книги за четене, той й показа няколко абсарокски игри, а тя го научи на бридж с картите, които сама направи. Блейз учеше абсарокски и усъвършенстваше уменията си на готвачка, въпреки че Хейзард все още поемаше по-голямата част от тежестта. Той направи шейна от един кух дънер и през топлите следобеди отиваха да се пързалят по пухкавия сняг на склона.

Тяхната зима в усамотение се превърна в един дълъг меден месец — съвършен, щастлив и отделен от останалия свят, изпълнен с любов и радост от това, че детето им растеше силно и здраво в планинското великолепие на родната земя на Хейзард.

По Коледа термометърът слезе до двайсет градуса под нулата и небето се прочисти за около седмица за Северното сияние. Хейзард донесе едно малко борче за Блейз и го украси с панделки и изсушени плодове. В навечерието на празника тя настоя той да отвори първия си коледен подарък. Като малко дете, с очи светнали от удоволствието, че дарява някому нещо, Блейз проследи как Хейзард внимателно разгъва загънатото в кожа пакетче. Тя бе свалила черните си перли от огърлицата и бе извезала с тях цвете върху церемониалната му торбичка за тютюн. Линиите бяха разкривени и се преплитаха на места — тя никога не бе считала през детството си шиенето за особено необходимо умение, предпочитайки по-динамичните занимания. Всички недостатъци на началните й умения бяха очевидни върху фината, тънка кожа. Хейзард докосна несиметричното цвете от едната страна, после от другата, прокара леко гъвкавите си пръсти по скъпоценните черни перли, вдигна поглед към своята обична съпруга, която очакваше реакцията му с нетърпение, и каза меко:

— Това е най-хубавата торбичка за тютюн, която някога съм виждал. Когато отида с нея на церемонията през пролетта, всички ще позеленеят от завист.

Тя сияеше от щастие, а той никога не я бе обичал толкова.

— Отвори моя — нежно настоя той, кимвайки към големия, загънат в кожа от сърна пакет зад нея. Подаръкът не бе замислен точно като коледен, но след като тя бе започнала да говори за празника отдалече, той го приготви, за да й го поднесе тогава.

Тя се затрудни от вълнението си с кожените ремъци и се наложи Хейзард да й помогне да развърже възлите. Няколко секунди по-късно кожата бе разтворена и дъщерята на милионера онемя от възхищение. Тя разгъна безмълвно пищния хермелин и го разстла като разкошна драперия в скута си.

— Прекрасно — успя да прошепне тя най-накрая. — Невероятно прекрасно. — Стотици кожи бяха зашити така фино, че бодовете не се забелязваха, за да се превърнат в пелерина с качулка с хастар от черна коприна, избродиран с традиционните за абсароките геометрични форми.

— Облечи я. Надявам се да ти стои добре. — Той стана, разпъна пелерината и я задържа, за да може тя да я наметне.

Кожите легнаха нежно върху раменете й. Блейз я закопча под брадичката си и се завъртя бавно пред Хейзард. Изящната дреха проблясваше на светлината на огъня.

— Добре ти стои — лаконично отбеляза той, — моя бостънска принцесо.

— Как успя да се сетиш за нещо подобно? — попита Блейз, заровила брадичка в меката като плюш кожа.

— Не можех да оставя принцесата си да мръзне през зимата. Има и още нещо в джоба — добави той.

Блейз пъхна ръката си в дълбокия вътрешен джоб и измъкна оттам една кутийка, направена от брезова кора. Тя отвори капачето й и откри вътре мъничка перла, окачена на златна верижка върху мек зелен мъх.

— Много е хубав — каза тя и извади медальона от кутийката.

— Позна ли го? — попита Хейзард.

Тя го погледна леко объркана. Въпреки че между бижутата й бе имало перли, нито една от тях не беше на отделно украшение.

— А би ли трябвало? — попита тя.

— От роклята ти е…

— Областният бал!

— Направих я, след като ти избяга от лятната кухня. Не зная, по-скоро тогава не знаех защо ми хрумна да я запазя. Духовете явно още тогава са знаели как ще се преплетат съдбите ни. Тогава те целунах за пръв път. Спомняш ли си?

Тя кимна.

— Никои не ме беше целувал така преди.

— Аз не бях целувал така никога преди това — каза Хейзард, мъжът, който се бе превръщал в любимец на всички жени в живота си.

— Покажи ми пак — каза дяволито тя, приближавайки се с една крачка към него.

— С удоволствие — прошепна той и я взе в ръцете си. — Весела Коледа, биа кара. И дано да изживеем още сто такива празника заедно.

— През следващата година ще трябва да купуваме подарък за още един член на семейството — напомни му тя.

— Чудесно — каза простичко той, със сърце изпълнено с обич към нея. — А сега ме целуни, за да видя дали си станала по-добра — подразни я той, — след оная юнска вечер във Вирджиния Сити.

— Много добре знаеш, че аз съм най-доброто, което някога ти е попадало в ръцете — тросна му се тя сладко арогантна.

— Знам — каза той много, много нежно и я целуна.

 

 

Бе една от нощите в началото на март и над планините вилнееше снежна буря, когато Блейз събуди Хейзард и му каза:

— Чувствам се странно.

Той бе напълно буден, преди тя да е довършила фразата си. „Не трябваше да отстъпвам пред желанието й, бе първата мисъл, която му навя обземащата го паника. Не трябваше да сме съвсем сами тук горе, трябваше да сме при акушерката в Бобров Бент.“

— Какво му е странното? — попита спокойно той, въпреки че пулсът му препускаше.

— Не знам. Не мога да заспя. Гърбът ме боли.

— Дай да го разтрия. Обърни се на другата страна… Тук ли? Така по-добре ли е?

— Ммм, по-добре е.

Хейзард си припомни думите на Жълт щит. „Ще я боли гърбът ниско долу. По това ще разбереш, че се почва.“

И двамата бяха говорили с акушерката, която бе и лечителка в тяхното поселище през последната есен. Тя им бе обяснила какво да очакват и им бе дала указания за времето около раждането. Блейз бе поискала да е сама и Хейзард да й помага при раждането, а не някоя непозната жена. Той се бе опитал да я разубеди, бе поспорил здравата с нея, защото не се чувстваше способен да се справи с процедурата. Но накрая се бе предал, след като бе видял колко важно е това за нея. След като Жълт щит им бе обяснила какво да очакват, за да знаят какво да правят, Хейзард бе изпратил старата жена до нейния вигвам.

„Сега ми кажи какви проблеми могат да се появят — й бе казал той. — Щом ще сме сами там горе, аз трябва да знам.“

И тя му ги бе изредила. Хейзард си бе записал всичко и го бе запомнил след това. След този ден той си бе припомнял поне стотина пъти съветите на Жълт щит. Бе направил всички приготовления още преди седмици. Бе събрал сладкия чай и кедровите клони, които щяха да са им необходими, бе се уверил, че имат достатъчно съдове, които да напълни с топла вода, бе проверил по няколко пъти меките кожи, необходими за бебето.

Скоро и двамата се увериха, че контракциите ще започнат, и Хейзард я вдигна на крака.

— Сега трябва да вървиш.

— Не се чувствам в състояние да го направя. Кажи ми, че всичко ще мине добре.

— Разбира се, че ще мине добре. Хайде сега, върви, биа. Моля те. Облегни се на мен. — И те двамата тръгнаха, спирайки от време на време, за да може Хейзард да разтрие гърба и бедрата й, и когато пристъпите на болка станаха прекалено чести, за да може Блейз да продължи така, той я занесе до двете бизонски кожи, постлани на пода между два забити кола. После я сложи на колене и я отпусна върху натрупаните пред нея кожи.

— Дръж се за коловете. Опри си лактите на тези кожи. Обичам те. — О, по дяволите, мислеше си той ужасен, как за бога щяха да успеят да се справят?

Така, Жълт щит бе казала, че сега може да й даде лекарството. Хейзард бе поискал от нея нещо за намаляване на болката.

„Тя е здрава — бе обяснил той на старата лечителка, — но не е привикнала с трудностите, не е възпитавана като нас да понася болката и неудобствата. И искам нещо, което ще й помогне.“

И така, той наливаше на няколко пъти по лъжичка от сока от семената на батса-кице, за да облекчи болката й.

След това Блейз бе обзета от приятна, мъглява омая, която не бе нито блажена нирвана, нито ужасната болка, която бе изпитвала допреди малко, а нещо средно между тези две състояния. Лекарството имаше вкус на женско биле и поглъщаше целия й страх. Хейзард бе с нея, тя беше здрава и силна и всеки път, когато отвореше очи и излезеше от отнесения свят, в който бе витала, той беше там, за да я целуне, да й се усмихне или да й прошепне колко я обича. В себе си тя носеше частица от неговия дух и в това дете, досущ като в баща му, имаше нещо толкова нежно, макар че то тепърва бе поело своето пътуване към този свят. Тя се бе наслушала за болката, за ужаса, за опасността, бе усетила първото докосване на кинжалите на агонията. Но в момента изпитваше много малко от всичко това.

— Още една лъжичка, биа — прошепна Хейзард и дъхът му стопли бузата й. После изсипа още една порция от сладкия сироп в устата й. — Обичам те, ангел мой. Чудесно се справяш.

Бяха го предупредили за дозата и той следеше пулса й и контракциите. И все пак Хейзард не искаше тя да страда и затова внимателно балансираше около границата между „твърде много“ и „твърде малко“. От време на време казваше:

— Отвори си очите, мила. — Така можеше да прецени размера на зениците й. Блейз му се подчиняваше отнесено и клепките й се повдигаха бавно нагоре, откривайки дълбоките й, сини кадифени очи.

— Усещам бебето — казваше тя. — Ще си имаме бебе. — После се усмихваше и искаше той да я целуне.

Ако Хейзард можеше да й подари целия свят, слънцето и звездите, той би го направил. Тя беше в сърцето му, бе изпълнила душата му, беше по-важна за него от собствения му живот. Той я целуваше с тиха страст, която обливаше сетивата и на двама им.

— Усещам любовта ти и любовта на бебето. Не сме ли щастливци, Джон? — Тежките й ресници се повдигнаха и сините й очи, искрящи като слънцето, го погледнаха.

Хейзард премигна под напора на сълзите в очите си. Щастливци — това бе толкова американска дума, ненатруфена, прекрасна. Но тя бе слаба, за да изрази това, което чувстваше той, бледа и малка в сравнение с пълнотата, обзела съзнанието му. Той отвърна на усмивката й с блеснали очи и покорно се съгласи.

— Щастливци сме… Ние сме най-щастливите хора на земята — прошепна той.

Накрая, когато дори сиропът не можеше да облекчи пробождащата болка, която завладяваше съзнанието, плътта и нервите й като лавина, Блейз изведнъж се уплаши и го извика.

Хейзард, завладян от собствената си паника, изцеди от себе си думи, които трябваше да я утешат.

— Тук съм, любима. Отвори очи. Тук съм. — И въпреки външното си спокойствие, той бе истински изплашен за пръв път в живота си. Можеше да я изгуби. Ужасяващи спомени шепнеха в съзнанието му. — Никога няма да те изоставя, биа кара. Тук съм. — И щом пръстите му докоснаха веждите й, нейното напрегнато, изплашено до смърт тяло се отпусна.

Когато се появи главичката на бебето, пулсът на Хейзард се разигра така бясно, че той сякаш усещаше как кръвта струи по вените му. Блейз дишаше тежко, бледите й ръце стискаха здраво коловете, а мислите й бяха насочени към разкъсващите я мъчителни контракции. После се показа едното мъничко рамо и няколко мига по-късно Хейзард отмери три пръста от пъпната връв, отряза я и взе на ръце сина си. Той беше малък, красив, смучеше бавно палеца си, а очите му бяха плътно затворени. Явно се чувстваше защитен срещу света, в който току-що се бе появил, защото изглеждаше доволен и спокоен. Хейзард се загледа в това късче от неговата плът, което бе толкова малко, че можеше да заспи в двете му разтворени длани, усмихна се доволно на свой ред и прошепна:

— Добре дошъл, бара кбатсе, в твоя свят.

Той го уви най-напред в една малка агнешка кожа, намести Блейз удобно в постелята и зачака тя да отвори очите си.

— Имаме син — каза той широко усмихнат и показа момчето на Блейз, която веднага отбеляза:

— Той е най-красивото, най-силното, най-чудесното и най-съвършено бебе от Сътворението насам. Не е ли така?

— Самата истина, биа кара. Едно чудо, което идва в живота ми като теб.

— Никога не ме напускай — прошепна Блейз, изплашена неочаквано от размерите на щастието си.

— Никога, котенце.

Тя погледна към него и се почувства така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

— Кажи ми, че нещата ще потръгнат… за нашия син. — Беше й нужно неговото потвърждение. Сама с Хейзард, далеч от този своенравен свят, тя бе познала неопетненото от нищо щастие и сега желаеше същото и за своето дете.

— Ще се погрижа за това. Ще се погрижа нещата да се получат при него. — Гласът му беше тих и решителен и той се усмихна леко. — Не забравяй, бостънче, когато съм с теб, светът ми принадлежи.

Те се засмяха, почувствали се стоплени, благословени и недосегаеми след раждането на своя син.

Блейз погледна към своето бебе и възкликна изумена:

— Той е невероятно малък.

Устните на Хейзард се усмихнаха.

— За което би трябвало да си благодарна, малката ми. Мъките ти бяха такива, че и аз не знам дали бих ги понесъл.

Блейз го погледна.

— Изплаши ли се?

— Бих предпочел да се изправя пред хиляда Дакоти. Това отговаря ли на въпроса ти? — В гласа му отсъстваше добре познатата ирония. — Ти си много смела, скъпа — каза меко той, протегнал ръка, за да докосне бузата й. — Благодаря ти… за нашия син.

— Пак заповядай, сега, когато всичко свърши — отвърна Блейз. Тя бе хванала мъничката ръчичка в своята и леко я притискаше. — Мислиш ли, че ще си отвори скоро очите?

Той се изсмя на непресторената й наивност.

— Не се съмнявай в това, скъпа.

— Ще седя и ще го гледам. Дали ще трае дълго?

— Защо просто не заспиш, докато все още можеш? Когато се събуди, ще иска да го нахранят.

— О — възкликна Блейз, след това се усмихна и добави, — това го знам.

Хейзард се усмихна чаровно.

— Чудесно, защото това не мога да го върша вместо теб. С готвенето и чистенето се справям, но сега ще я караш без мен.

— Ще помагаш ли?

— Да, мързеливо детенце — отвърна той нежно, с топлина в погледа си. — С всичко, което мога. — После изкъпа Блейз и я сложи да легне близо до огъня.

Докато тя дремеше, Хейзард изкъпа внимателно техния син, намаза го с лой и го напръска от кръста до коленцата с праха, който му бе дала Жълт щит. Следвайки съвестно нейните напътствия, които бе запомнил наизуст още преди седмици, той покри тялото на детето със слой бизонска козина, после го загърна в мека еленова кожа и накрая го постави върху твърда, необработена бизонска кожа, за да предпази мъничката му главица от рязко извиване назад. След това го уви в една светлокафява телешка кожа, подържа го в ръцете си и му поговори, надвесил тъмнокосата си, осветена от огъня глава над неговата.

Това бяха отчасти безсмислени думи като за пред бебе, отчасти тихо промърморена песен, отправена към духовете, и освен това няколко тихи обещания.

— Ти няма да проливаш горчиви сълзи, бара кбатсе, сине мой. Земята на твоите прадеди ще ти принадлежи. Ще се ползваш от правата и привилегиите на сина на вожда. — Лицето на Хейзард изразяваше болка, решителност и копнеж. — Няма да те изоставя. — Устремът на неговите мечти, свързани със сина му, бе примесен с неусмиримия порив към заветната цел — неговият народ да се освободи от униженията и мъченията, с които се бе сблъскал.

За миг той позволи на мислите му да литнат към най-страстната му мечта, мечтата за съюза, в който всички раси щяха да живеят в мирно съгласие. Това видение го даряваше със спокойствие сега, когато се бе родил неговият син, макар че то не съвпадаше с очакванията му за бъдещето. Мирът имаше своята огромна цена, както той подозираше, и тя трябваше да бъде плащана ежегодно и ежедневно, докато духовете изискваха това от него.

И все пак той се наслаждаваше на своята мечта в светлината на щастието, в което се къпеха сетивата му. И през цялото време, докато шепнеше на своя син за любовта си към него, за своите желания и надежди, Хейзард не съзнаваше, че неговите потекли неусетно сълзи бяха измили лицето на детето.

— Обични ми сине — прошепна той и навел глава, целуна нежно своя потомък. Сега бяха семейство.

 

 

Името на детето дойде непринудено и леко като неговото раждане. Той беше съкровището на сърцата им, общите черти и различията между тях се бяха обединили в едно същество, към което хранеха безусловна любов. Кръстиха го Баула-шела, Златно съкровище, съкратено набързо за ежедневна употреба в Трей. Очите му, както установиха, когато той ги отвори няколко часа след своето раждане, не бяха нито тъмни като на баща му, нито сапфиреносини като тези на майка му. Цветът на очите му, както уточниха двамата след неколкоседмично умуване, беше сребрист, стоплен от светлокафяви петънца. Косата му, макар и тъмна, бе все още пухесто копринена и все още не бе заприличала на тежкия черен сатен на бащината му коса. Малкото му право носле беше самата изисканост, а освен това бе наследил костната структура и пропорциите на Хейзард. Сребристите му очи обаче бяха като неукротими приливи, както си проличаваше с неговото израстване, а копринените вежди и тежките клепки носеха очевидната чувственост на майка му.

— Одрал ти е кожата, така си е — отбеляза Блейз, когато малкият настоя за пръв път за дажбата си.

Хейзард се бе излегнал близо до огъня.

— Дори за миг не съм си мислил да го отрека, скъпа. Но кажи, не съм ли идеалният баща? — подразни я той.

— Аз лично намирам съвършенството за отблъскващо, така че не очаквай комплименти — весело му се тросна тя.

— Какво бих могъл да кажа? Вие, жълтооките, не можете да стъпите и на пръста на нашите стандарти — меко я предизвика той с искрици в очите си. Въпреки шеговитата си забележка, Хейзард действително бе търсил винаги изключителното.

— Може и така да е, но ще трябва да признаеш, че някои от нас, жълтооките, раждат прекрасни бебета — жизнерадостно му отвърна Блейз.

Хейзард се поизправи от ленивата си поза и седна с изправен гръб срещу Блейз, която държеше Трей до гърдите си от другата страна на огъня.

— Не споря — каза тихо той с обожание в очите си. — Ама никак.

 

 

Всяка вечер Трей биваше събличан, изкъпван, намазван отново и оставян да рита с крачета, докато майка му и баща му си играеха с него и му говореха, а той им отвръщаше със своите неустоимо чаровни гъргорения. Двамата се възхищаваха на очите му, бляскави и бдителни на светлината на огъня, чудеха се на съвършенството на малките му нокътчета, на пръстчетата и клепките му и заключаваха единодушно, че той наистина е съкровище.

— Всички ли бебета са толкова прекрасни? — разсъждаваше Блейз на глас.

— Най-вече онези, в чието зачеване имаш пръст и ти — отвърна й Хейзард с усмивка. Но и двамата бяха съгласни, че той е най-съвършеното бебе в света.