Сюзън Джонсън
Блейз (40)

Глава 40

— Ще ти трябва ли помощ? — попита Блейз, влизайки в кухнята. След това добави по-искрено: — Необходим ми е съвет.

Лидия се обърна от прозореца до мивката, през който бе видяла Хейзард да се отдалечава към потока.

— Спречкване с любимия?

— Щеше ми се да е толкова просто. — И Блейз проследи последните няколко месеца с пестеливи фрази.

— Но той все пак дойде, за да те вземе.

— Не мен. Дойде за детето си.

Лидия можеше да разпознае любовта, щом я видеше, а Хейзард определено не беше воден единствено от бащинските си чувства.

— И той самият казва така — отбеляза тя.

— Той дори не се доближава до мен.

— Подозрителен е, досущ като вълк, който се е измъкнал от капан.

— Така ли мислиш? Та аз дори не бих могла да определя дали чувства все още нещо към мен. Наложи ми се да направя сцена във влака, за да го накарам да проговори.

— О, разбира се, че не му е все едно.

Блейз се усмихна, притисна длани към страните си и усети как те пламват.

— Ако все още изпитва нещо към мен… — прошепна тя.

— В това няма съмнение, дете мое, той те гледа като… Е, да речем, че никога не съм го виждала да гледа така някоя жена.

— Отдавна ли го познаваш?

— Откак беше на около петнайсет. Той дойде с баща си и група бойци, които щяха да търгуват с кожи при Барутната река. Враните обикновено не търгуват в тази област, но те бяха чули, че Джоел предлагал добри карабини. Хейзард изпъкваше дори измежду тия прекрасни младежи. Враните са най-красивото племе в прериите. Още тогава Хейзард беше малко по-висок от останалите, малко по-хубав и облечен убийствено. Никое друго племе не би могло дори да се сравнява с умението на враните да се обличат добре. Но това момче направо ме заслепи. — Лидия се усмихна на този спомен отпреди десет години. — Ние му продадохме първата му карабина и тогава той се усмихна също тъй хубаво, както се усмихва и сега. И нежно при това, нещо, което, предполагам, и сама си усетила. След това изгубих дирите му за няколко години. Чух първо, че се бил оженил, после жена му умряла, а после изведнъж се появи и той самият… Бяха изминали три-четири години, косата му бе подрязана, беше облечен по маниера на белите и помоли Джоел да му помогне да стигне на изток от Сейнт Луис. Аз и Джоел му станахме нещо като родители. Някакъв негов бял чичо, оженен за леля от неговия род, бе попълнил всички документи и сега баща му го пращаше да се учи в училището на белите. Момчето се чувстваше много нещастно, но въпреки това отиде. Заради баща си, предполагам. Както и да е, след това той ни идваше на гости много често. Казваше, че ни харесва, по неговия си тих начин, защото можел да ни се довери. Не бе го споменал изрично, но със сигурност нямаше доверие на повечето от белите.

Блейз кимна, опитвайки се да си представи Хейзард на петнайсет или осемнайсет години.

— Аз го казах вече и на него — продължи Лидия, докато нарязваше зеления боб за вечерята, — каквито и да са ви проблемите, те могат да бъдат изгладени. Аз имам опит в това. През всичките тези години аз и Джоел сме минали през доста проблеми. Но щом най-лошото минеше — тя сви рамене, — всичко биваше постепенно забравено. Най-доброто нещо в един брак, ако питаш мен, е късата памет за лошите неща.

— Проблемът не е само в нас — обясни Блейз, сграбчила облегалката на простия, ръчно направен стол. — И никога не е бил. Става дума най-вече за всичките му задължения, за дълга му като вожд на неговия клан, а в не по-малка степен и за минната компания. И най-вече за Янси, който е най-опасен от всички. Комбинацията от всичко това прави нещата невъзможни.

— Е, поне докато сте при мен, ще можете да забравите за всичките тези хора и проблеми. Поне за тази нощ — каза Лидия, махвайки с ръка.

Блейз се усмихна и повтори:

— Поне за тази нощ. Хубаво би било.

— За мъжа и жената е трудно да продължат да си връзват кусури, докато спят в едно и също легло.

— Но той няма да иска.

— Тази нощ ще иска — уверено заяви Лидия, събра боба в големите си сръчни ръце и го изсипа в тенджерата. — А сега бисквитите. Искаш ли ти да ги направиш? Повечето от мъжете свикват с бисквитите на съпругите си.

Блейз се изчерви.

— Аз не мога да готвя.

— За бога, момиче — възкликна Лидия, — как очакваш да го задържиш при себе си, щом не можеш да готвиш? Мъжете могат да приказват каквото си щат за любов и страст, но доброто готвене ги сваля на колене по-бързо от копринената нощница. Сега внимавай, дете, ще ти покажа как се правят най-хубавите бисквити западно от Мисисипи.

Блейз гледаше и слушаше, говореше по-малко за живота си и накрая опита с разточването и нарязването на тестото, докато Лидия остана доволна от постижението й.

— Добре, ще станеш много добра за нула време. Само трябва да се упражняваш. Сега се измий и гледай да се докараш хубаво. Махни тая черна рокля. Моята Аби е горе-долу колкото тебе на ръст. Тя е мъничка, на татко си се е метнала. Има една или две нейни рокли на рафта в твоята стая. Не са кой знае какво, но са по-хубави от черните. Пък и баща ти не би се възпротивил. От това, което чух, си мисля, че той е искал най-много от всичко ти да си щастлива.

Малко след като Блейз излезе, за да се преоблече, се завърна Хейзард. Той си бе възвърнал самообладанието и в мига, в който влезе в стаята, отметна назад все още влажната си коса.

— Потокът си го бива за плуване — каза той. — Както винаги.

— Въжената люлка е все още там, където ти я сложи, Хейзард. Внучетата я обожават.

— Няма нищо по-хубаво от една въжена люлка в горещ ден.

— Бог да те благослови. Седни и си пийни от лимонадата. Почти съм готова.

Очите на Хейзард се разшириха, щом Блейз влезе в стаята няколко минути по-късно. Той се усмихна сърдечно.

— Малките цветчета, които ти търсих в Даймънд Сити. Чудесно ти стоят.

— Благодаря — отвърна Блейз и го възнагради с малък реверанс и усмивка. Комплиментът я стопли и окуражи, точно като предишната забележка на Хейзард. Той изглеждаше по-отпуснат, усмихваше се по-често, говореше по-непринудено с нея, както бе правил това и преди.

— Ще трябва да ти намерим няколко такива рокли. Как се казваше платът?

— Басма. — Блейз развя полите на роклята край голите си крака.

— Точно така. Басма. Ще можем ли да намерим няколко такива, Лидия?

— Вземете тези на Аби.

— Блейз? — обърна се въпросително към нея Хейзард. Въпреки че мисълта за бъдещето, намекнато от неговата загриженост, с цялата обич и всички останали подробности, беше доста привлекателна, Блейз си припомни, че трябва да отговори също така спокойно, както я бяха попитали.

— Ако си сигурна, че няма проблем — обърна се тя към Лидия.

— Ни най-малък. Добре ти стои, дете.

Така си е, помисли си Хейзард. Босонога, с коса, свободно падаща на копринени къдрици върху раменете й и басмена рокля на жълти цветчета, Блейз бе пълна противоположност на жената, която той бе видял преди четири дни при мадам Рестел.

— А защо Лидия да не задържи моите черни перли, Джон, като благодарност за гостоприемството. Аз вероятно няма да ги използвам повече.

— За бога, не, дете мое — запротестира Лидия. Тя бе видяла двуредната огърлица от съвършено подредени перли на врата на Блейз, когато бяха пристигнали с Хейзард. Дори незапознатото й око бе успяло да прецени, че те струват едно малко състояние. — Просто вземете дрехите с моята благословия. А сега седнете и хапнете. Хейзард изглежда така, сякаш няма търпение да се захване с вечерята.

Хейзард яде като човек, който се бе хранил две седмици от просия. След вечерята тримата седнаха на верандата и гледаха как залезът преминава в полумрак. Лидия говореше, а Хейзард показваше най-доброто от държанието си — отвръщаше с готовност на обичайните въпроси, разказваше анекдоти от дните, преживени заедно със семейство Бейли, и като цяло упражняваше добре овладяното си умение да очарова. Блейз слушаше и през тези два часа успя да научи повече за миналото на Хейзард, отколкото бе узнала през цялото време, прекарано с него. Тук, на верандата с Лидия, той бе забравил за титлата си на вожд, която непрекъснато излизаше на бял свят в Монтана. Той изглеждаше така, сякаш от плещите му бе паднала огромна тежест. Сега беше просто човек, почиващ си в околността на Мисури и наслаждаващ се на спускащия се здрач.

Когато стана време за лягане, Лидия каза направо:

— Хейзард, докато сте под моя покрив, двамата с Блейз можете да забравите за всичките си неприятности. Ще спиш в гостната заедно със съпругата си и само да се опиташ да ми извъртиш някой номер, проклета да съм, ако не те заключа вътре.

Хейзард бе станал и тъкмо се канеше да си измисли някакво извинение, че трябва да нагледа конете, за да може после да спи в колата или под навеса за сено, но при наставническите думи на Лидия, той бързо премести погледа си върху нея с въпросително изражение на лицето си. Тя беше ужасно сериозна и изведнъж той отново се почувства като юноша. Тя имаше власт над него, винаги я бе имала. И докато Хейзард обмисляше възможностите, които му предоставяше това, което в нейните уста бе прозвучало като заповед, Лидия добави още нещо, изправяйки се в пълния си ръст, който отстъпваше на неговия с някакви си пет-шест сантиметра.

— И не си мисли, че не мога да те накарам да го направиш, Хейзард. По-тежка съм от теб с петнайсет кила и съм с доста години по-опитна.

След това заявление Хейзард незабавно прекрати размишленията си и се усмихна.

— И все още имаш онзи кос ляв удар, за който бих могъл да ти завиждам.

— Адски си прав. И хич няма да се поколебая да го използвам.

— Лидия, целият треперя от страх. — Той се обърна с жизнерадостна усмивка към Блейз и й се поклони, пародирайки дворцовия етикет. — Бихте ли желали да се оттеглите за през нощта, скъпа моя съпруго?

— С удоволствие — отвърна Блейз и постави с дяволита усмивка ръката си върху протегнатата ръка на Хейзард. Пръстите му се сключиха около нейните, така както го бяха правили стотици пъти преди, и тя усети един лек намек за топлота.

— Някакви допълнителни инструкции, Лидия? — шеговито попита Хейзард. — Не бих искал да те разочаровам.

— Хм — изсумтя Лидия и бутна стола си, разлюлявайки го в бесен ритъм. — За тия работи не са ти били нужни инструкции, много преди да те мерна за пръв път. Хайде, омитай се.

— Да, мадам — меко промърмори той, изкозирува със свободната си ръка и издърпа Блейз зад себе си, първо през вратата, а после и по коридора.

След като влязоха в спалнята, той пусна ръката й, обърна се, за да затвори вратата, и се облегна с гръб на нея, с пръсти все още обхванали порцелановата й дръжка.

— Извини ме, ако прямотата на Лидия те е накарала да се притесниш — каза внимателно той, с тона, с който би представил свой роднина особняк на някой незапознат с неговия характер.

— Ни най-малко — отвърна Блейз, отпуснала ръце върху гравираната табла на леглото, с лице към Хейзард, който бе застанал от другата страна на ръчно изтъкания килим. — Всъщност мисля, че е много сладка.

Изведнъж Хейзард я погледна подозрително, а гласът му прозвуча плашещо меко:

— Това твоя идея ли беше?

Тонът на Блейз олицетворяваше обидената почтеност.

— Никога не бих те вкарала с бой в леглото си. Има си по-изтънчени начини за постигането на нещо подобно.

— Които ти сигурно си понаучила. — Думите му се изплъзнаха, преди да е успял да ги овладее.

— Ревнуваш ли? — Спокойният й поглед го преценяваше толерантно.

— Не.

— В такъв случай, това е доста неуместна забележка за един мъж, който е запознат и с най-дребните детайли в отношенията с жените. Това е все едно казанът да каже на котлето, че е черно. А ако си спомняш, моят опит с мъжете беше доста скромен. Все пак аз бях девствена… преди да те срещна — студено му отвърна Блейз.

Острият му отговор последва незабавно.

— И ти си го изпроси, доколкото си спомням — каза рязко Хейзард.

Блейз го погледна намръщено.

— Не споря за това. Но и ти не ми отказа.

— Опитах се — отвърна сухо той.

— Но не ми отказа.

Последва кратко мълчание.

— Обвинение ли долавям?

— Нищо подобно — отсечено отговори Блейз, съзнавайки ясно намеренията си. — Просто не съм склонна да приема една неоправдана поза на благочестие.

Тъмните му очи я наблюдаваха внимателно за един кратък миг. След това Хейзард възстанови самообладанието си и каза тихо:

— Права си. Съжалявам, ако съм те обидил. — И той отправи към нея онази своя непостоянна усмивка, така напомняща за мъжа, облечен във вечерен костюм във Вирджиния Сити. Явно той възнамеряваше да остане игриво учтив и тя се възползва от това обстоятелство.

— Аз също, ако съм те обидила — върна му жеста тя със също толкова прелестна усмивка, контрастираща с несигурността в очите й. — Е, мислиш ли, че можем да спим заедно, възпитано добронамерени един към друг? Очевидно, би предпочел да не го правиш, но не виждам смисъл да нараняваме чувствата на Лидия. Тя се държа чудесно и с двама ни. Бих искала — каза Блейз с леко замечтана въздишка, — да имам майка като нея. — И тя се отблъсна от леглото и отиде до прозореца, за да прикрие глупавите сълзи в очите си. Колко по-различен би могъл да бъде животът, мислеше си тя, сграбчила развълнувано плетения шнур на пердетата. Но в замяна на това Блейз имаше майка, решена да се добере до парите на баща й на всяка цена. Досега тя никога не се бе замисляла над привилегиите в живота си и винаги бе възприемала безбройните му щедри дарове като свое лично право. Не бе съзнавала от какво е била лишена. Топлотата на Лидия и непреднамереното й съчувствие я бяха изправили пред тази мъчителна равносметка.

— И като си говорим за майки — подхвърли Хейзард с неочаквано рязко раздразнение, — смятам да проверя пътя още веднъж. Ще тръгнем преди изгрев-слънце.

Когато се върна, Блейз бе вече в леглото, облечена в огромната нощница на Лидия. Стаята бе мрачна, въпреки процеждащата се през дръпнатите пердета лунна светлина.

— Всичко изглежда спокойно — каза той, докато сваляше колана с кобурите си, без да съзнава ужасното чувство на самота, което изпитваше Блейз. — Колата е в плевнята. Лидия притежава доста земя и съседите не са наблизо. — Той седна на ръба на леглото и събу ботушите си.

Блейз наблюдаваше как мускулите на гърба му играят под тънката материя, а пулсът му бие ускорено близо до тъмната линия на яката му. Страшно й се искаше да може да го докосне и да успокои ритъма на сърцето му. Той разкопча ризата си и с едно рязко движение я метна на таблата на леглото. След това разкопча панталоните си с нервни, накъсани движения, събу ги и те се озоваха до ризата. После взе колана с пистолетите от стола до вратата, върна се до леглото и без да каже нито дума, го прехвърли бързо през таблата до главата си.

Блейз го изучаваше и се чудеше дали се бе променил? Погледът й обходи неговата голота, нервно напрегнатите му мускули, силното му стройно тяло, пулсиращата му мощ и сериозното му лице. Беше отслабнал, косата му бе пораснала малко, а чертите му бяха станали по-неизразителни и твърди. Поразена от неговото безпокойство, тя си припомни името на животното, което той носеше, и изпита неприятно чувство. Тя не го познаваше. Тази тиха ярост не бе позната на мъжа, когото тя бе нарекла свой съпруг.

След като нагласи пистолета над възглавницата си, Хейзард погледна към нея и видя мрачните й, блестящи в полумрака очи.

— Лека нощ — каза той с глас, лишен от всякакви чувства, и се плъзна под украсената с ръчна бродерия завивка.

Двамата лежаха смълчани, възможно най-далече един от друг, доколкото им го позволяваше огромното пухено легло, но усещаха взаимното си присъствие съвсем осезателно. Тишината беше неспокойна, сякаш невидими пръсти барабаняха нервно. Хейзард бе кръстосал ръцете си зад тила и наблюдаваше покрития с хартия таван и пулсиращата веничка на врата му показваше, че той усеща близостта на Блейз. Как, по дяволите, щеше да заспи тази вечер.

Блейз бе нападната от неизмерима безнадеждност, подобна на промъкваща се мъгла, която задушаваше и последните остатъци от надеждата й, и тя вече не беше в състояние да попречи на бликналите от очите й сълзи. Те тихичко се стичаха по бузите и носа й и капваха върху възглавницата, само на няколко сантиметра от единствения мъж, когото някога бе обичала. Тя никога не се бе чувствала така ужасно сама и тези сълзи бяха нейното признание за това, че вече нищо не би могло да й върне Хейзард. Той наистина не я обичаше. „Лека нощ“, просто бе казал той. „Лека нощ.“ И нищо повече. Сякаш бяха просто двама познати, събрани случайно от съдбата.

Вече й беше невъзможно да бъде силна. Бе поддържала тази илюзия срещу невероятните сътресения, но сега запасите й бяха пресъхнали. Седмици наред се бе борила с Милисент и Янси за наследството, за детето си, за своя живот. Изведнъж се бе почувствала твърде уморена, за да се съпротивлява, за да продължава да бъде емоционално разкъсвана, неспособна бе да срещне света с предишната си решителност. Нямаше на кого да се опре. Дори на Хейзард вече му беше все едно.

И така сълзите се лееха, но Блейз задържаше риданията си. Може и да не й бе останала сила, но имаше поне късче достойнство.

Той продължи да лежи, след като я чу, чудейки се от колко ли време плаче. Тя се бе свила на кълбо в далечния край на леглото и той не бе разбрал това, докато от нея не се изплъзна един едва доловим звук. Прозорците бяха отворени и лекият ветрец раздвижваше простите муселинови завеси. Може би нощните шумове му бяха попречили да чуе тихия й плач, но доколкото познаваше Блейз, бе по-вероятно тя да го е приглушила. Тя не беше от жените, които обичаха да ги съжаляват.

Той се поколеба за миг, след това се пресегна към нея и я притегли в ръцете си, като се поизправи, облягайки се на таблата на леглото, и я задържа, увита в метрите плат на нощницата като малко дете. Хейзард почувства топлите й сълзи върху голите си гърди, близостта, която извикваше нежната влажна буза, притисната към кожата му, и сърцето му се понесе към Блейз. Тя беше нещастна и това неочаквано се бе оказало от огромно значение за него.

Прегръдката на Хейзард, неговите силни ръце, които я полюшваха близо до тялото му, само накара сълзите й да потекат още по-силно. Откритието се просмука в ума и в тялото й, в нейните сетива със стряскащата си яснота и докато лежеше в прегръдката му, неочакваната истина се появи пред нея така изумителна, безспорна и плашеща, че за един кратък миг тя почувства страх. Защото разбра колко много се нуждае от него, до каква степен неговите чувства имат значение за нея и колко малко струваше всичко останало в света, когато него го нямаше. Блейз осъзна колко самотна е без него.

— Какво има, биа? Кажи ми — каза той с тих, неравен глас. Неговите дълги пръсти галеха златистия водопад на косите й и ги приглаждаха назад с безкрайна нежност. Той се наведе и погали нежната извивка на слепоочията й. — Кажи ми.

Тя не можеше да му отговори. Беше силно развълнувана и се задъхваше като дете, което е плакало твърде дълго. Той изчака, хванал я здраво, но все пак много по-леко, отколкото му се искаше да я притисне, от страх да не й причини болка. След безкрайните седмици, в които бе лишен от нейната топлота и нежност, от осезаемото й присъствие, той можеше да я стисне така, че да прекърши костите й.

Накрая плачът й престана. Главата й бе отпусната върху рамото му, а крехкото й тяло — обвито от силните му ръце.

— Уморих се — каза тя най-после, с безрадостен, слаб гласец.

— Знам, принцесо. Последните дни бяха самият ад. — Той издърпа чаршафа и избърса сълзите й. Лицата им бяха много близко едно до друго и влажните очи на Блейз изглеждаха непоносимо раними.

— Не искам да съм силна — прошепна тя. — Не мога повече. — И нови сълзи потекоха от очите й.

Той разбираше — товарът й беше твърде голям и се бе стоварил съвсем неочаквано. На раменете й лежаха прекалено големи за една млада жена отговорности. И несигурност.

— Не е нужно да си силна през цялото време, принцесо. Всеки се предава или пада понякога. Ти се справяше чудесно, но ти дойде в повече, грижите за детето и за теб самата, както и заплахите на Янси, които е трябвало да отблъскваш. Аз трябваше да съм до теб, за да те защитавам, за да се боря вместо теб. Но ти вече не си сама. Аз съм до теб и ще се боря за теб. Почини си, можеш да се опреш на мен. Аз ще се грижа за теб и за детето. — Той каза всичко това, без да се замисля… и наистина вярваше в това. Предишните му мисли бяха отстъпили пред страстта му към нея.

— Наистина ли? — прошепна Блейз, без да смее да повярва, изплашена, че това могат да се окажат само думи, и все пак отчаяно надяваща се, че това е истинският Джон Хейзард Блек — говорещ простичко и искрено.

— Наистина — отвърна тихо той. — В миналото имаше твърде много неразбирателства. Но с тях е свършено. — Той тръсна глава, за да се отърси от духовете на мрака. — Не искам дори да си мисля повече за тях. — Повдигна ръка и погали леко бузата й. — Казваш, че не искаш да бъдеш силна през цялото време. А аз, биа кара, не искам да бъда верен на дълга си непрекъснато. Не мога да се противя срещу това, обичам те — прошепна той. — И трябва да те имам, дори ако за това се наложи да изгубя своите закрилящи видения, клана и душата си.

— Твоя съм… докато боровете пожълтеят — увери го нежно тя, използвайки един стар абсарокски израз за вечност. — Не ме напускай никога — въздъхна тя от убежището на неговата прегръдка. — Не ме напускай никога…

— Никога… от този миг нататък. — Той повдигна нежно главата й и докосна устните й със своите. — Нашата първа вечер заедно — прошепна той и преглътна дълбоко, за да спре собствените си сълзи — по дългото ни, омайващо пътуване. — Тъмните му очи имаха невероятно магическо излъчване, когато я погледна. — Аз мога да се преборя с всички тях, принцесо… когато ти си до мен.

— До теб съм и ще бъда, о, Хейзард, толкова те обичам. — Гласът й бе пропит със сладостна надежда. — Знаеш ли, ще се справим — добави тя с познатия жизнерадостен плам в очите си.

Очарован, както винаги, от нейния решителен и невинен оптимизъм, Хейзард й отвърна великодушно, с безкрайна нежност в погледа си:

— Разбира се, че ще се справим, бостънче. Аз и ти срещу света — бихме ли могли да загубим? — Думите му прозвучаха твърдо и уверено. И макар страстно да желаеше тя да е права, в себе си той се питаше дали и двамата не са си изгубили ума. — И все пак тази вечер — прошепна той — нямаме дракони за посичане. Сега сме само ти и аз.

— Така каза и Лидия. Как е могла да знае?

Хейзард я намести в ръцете си и я притисна леко.

— Дължим на тази побойница страшно много.

— А иначе щеше ли да останеш с мен… тази вечери искам да кажа? — Това си беше женски въпрос, изпитващ любовта му. И освен това, въпрос на Блейз.

Той замълча за миг и после поклати глава. Но прегръдката му се затегна и тя разбра, че макар вождът да казваше „не“, мъжът в него казваше „да“.

— Не съм писала тази бележка, Джон. Кълна ти се.

Гневът му припламна леко. Той можеше да обърне гръб на демоните, но не и да забрави. Това време никога не бе напускало спомените му, въпреки че искаше да й повярва.

— Всичко свърши — каза той твърдо, прогонвайки всички болезнени елементи на съмнението. — Не искам да говоря за това.

— Бих могла да те цапна — тросна му се Блейз, тъй като собственото й усещане за несправедливост се бе надигнало, — когато се държиш така ужасно мъжкарски и покровителствено. — И тя подкрепи думите си с действия.

Хейзард хвана малкото й юмруче лесно, без да влага сила, малко преди то да стигне целта си, и огромната му длан го погълна. Усмихвайки се на проблясващите й очи, той заяви:

— В момента имам по-добра идея. Но обещавам — устните му се снижиха, за да погалят нежно нейните, — че ще можеш да атакуваш покровителственото ми отношение по-късно, ако — езикът му се плъзна по горното очертание на устните й — все още имаш сили, за да го направиш.

— Мина ли ти през ума — прошепна закачливо Блейз, с устни, навлажнени от разхождащия се бавно по тях език на Хейзард, — че може би си се съюзил с извратената зла жена, която се е опитала да те убие?

Тя усети топлия му дъх, когато той гризна нежната й плът.

— „Извратена“ ми звучи интригуващо — въздъхна леко той, предизвиквайки тръпки по гърба й, — както и „зла“.

Тъмнокосата му глава се повдигна, дългите му клепки докоснаха брадичката й и той погледна изучаващо прекрасното й синеоко лице, свежо и непокварено като пролетна утрин. Прелъстителският му поглед стана подкупващо весел и той се усмихна нежно и дяволито — на нея и на нелепите си съмнения.

— При твоята прилика със злото, прекрасна принцесо на пролетта, мисля, че бих могъл да рискувам — увери я страстно той. — И единственият начин, по който би могла да ме убиеш, благоуханна девойко — прошепна той докато разкопчаваше нощницата със смуглите си пръсти, — е чрез сладката смърт, която ще приема с готовност. — Хейзард освободи и последното копче, смъкна нощницата през голите рамене на Блейз и прокара пръсти надолу по ръцете й. — Адски ми липсваше — прошепна той. — Знаеш ли колко време мина оттогава? — Дишането му се ускоряваше и тя усети как възбудата му оживява, усети топлината й и пулсиращото й великолепие.

Ръцете й се извиха назад, за да се освободят от ръкавите, и всеки път, когато Хейзард я докосваше, тя си мислеше, че неговата нежност е невероятна. Как можеше един мъж, обучаван за воин, да има ръце, които се движеха по тялото й като кадифе?

— Прекалено много — въздъхна леко тя и се пресегна, за да приближи лицето му към своето. — Ужасно много — промълви тя и го целуна така, сякаш в следващия миг щеше да настъпи свършекът на света. Когато езичето й проникна в устата му, неговите ръце се сключиха около нея, като едната от тях обхвана силно рамото и врата й, прибирайки косата й назад и притискайки я със страст, неизпитвана от толкова много седмици.

Това, което става тази нощ, помисли си той, е отвъд преценките и анализите, независимо от жестокостта на провалите. То беше непредотвратимо. А това, че можеше да се окаже и фатално, вече нямаше значение. Той я притискаше към себе си с радост. С радост, безпокойство и болезнена нежност.

Тя беше негова жена. И нямаше начин да се отрече от това.

Това беше тържествуващата пролет след най-тежката зима на душата му.

Това беше ходене по въздуха. Беше лудост.

Той проникна в нея колебливо, неуверен като младо момче. Плъзна се в нейната разтапяща влага така бавно, че тя запротестира.

— Джон — извика леко Блейз повдигнала се, за да го посрещне, желаеща го и притискаща го страстно към себе си. Той се възпротиви за миг и тя усети как могъщите мускули на гърба му се напрягат под ръцете й. — Моля те…

— Не искам да ти причиня болка — промърмори той, като запазваше дистанцията.

— О, Джон, моля те, моля те. Няма да ми причиниш болка. От това не боли. Ще умра, Джон, ако не ми позволиш да те усетя. Джон, моля те!

И последното „моля те“ бе заглушено от експлозивно издихание, тъй като Джон Хейзард Блек направи това, което бе искал да стори още щом зърна за пръв път своята своенравна съпруга в Ню Йорк. Той потъна в копринената й сладост.

— Ди ауатсичику. — Обичам те — въздъхна той до ухото й. Беше си у дома.

Блейз не би го пуснала да си тръгне, не би му позволила да я напусне. Той беше неин любим, неин приятел, неин съпруг. Тя искаше цялото му внимание и го получаваше.

 

 

Доста по-късно през същата вечер Хейзард се претърколи встрани от нея и й каза закачливо:

— Само кратка почивка, биа… не се притеснявай.

Леглото бе ужасно разбъркано, а те двамата плувнали в пот.

— Бях забравил колко си взискателна, котенце — пошегува се той, протягайки ръце, за да изпъне гърба си.

— Да не би да се оплакваш? — измърка Блейз, приглаждайки косата му зад едното ухо.

Той се обърна и я погледна. Тя беше поруменяла, разрошена, прекрасна… и му принадлежеше.

— Ами — каза той, усмихвайки се бавно. — На глупак ли ти приличам?