Сюзън Джонсън
Блейз (35)

Глава 35

Милисент Брадок изглеждаше от глава до пети като дама от висшето общество. Тя носеше траурна рокля от тъмносиня коприна, украсена със само два наниза от малки перли. Светлата й коса, прибрана с панделка в шиньон, изглеждаше невероятно, тялото й бе изправено, а ръцете — преплетени грациозно пред нея. Тя току-що бе допила първата си чаша чай и сега стоеше до прозореца, наслаждавайки се на късните рози в малката градина, засадена пред кабинета й.

Вратата се отвори рязко и Милисент се обърна раздразнено, за да накаже слугата, който бе имал наглостта да влезе, без да почука преди това.

— Къде е тя? — Това беше заповед, произнесена с тон, който не се интересуваше нито от нейното състояние, нито от вътрешния ред в грандиозната, тридесетстайна къща на Бийкън стрийт.

Милисент замълча достатъчно дълго, така че това да бъде прието като грубост.

— Моля? — каза тя накрая. — За кого се мислите, та да нахълтвате тук?

Той само я изгледа яростно.

— Тя не иска да ви види — отровно заяви Милисент.

— Веднага ми я доведи тук.

— Тя не иска да ви види. — Повторената фраза бе високомерна и надута.

— Качвам се горе.

— Тя не е там — каза рязко Милисент.

Той спря, както се бе запътил към вратата, и се обърна.

— Тогава къде е?

— Не е тук — каза господарката на къщата с нескрито задоволство в гласа си.

— Очевидно. Къде е?

— Това въобще не е ваша работа.

— Не предизвиквай късмета си, Милисент. Къде е?

— Ще заповядам да ви изхвърлят. Няма повече да търпя това явно натрапничество в дома си. Ако не се махнете незабавно…

— Я зарежи тия южняшки дрънканици. Да не мислиш, че ме е грижа какво искаш ти? — Той тръсна глава едва доловимо. — Освен това и двамата знаем, че тук няма кой да ме изхвърли. Сега, давам ти само десет секунди, за да ми кажеш къде точно е Блейз, или ще те удуша точно там, където си застанала.

— Не й ли причинихте вече достатъчно? — Възможността да бъде удушена посред бял ден в собствения си дом, й се струваше доста нереална.

Той хвърли един поглед на тежкия златен часовник, който бе извадил от малкото си джобче.

— Тя ли ти каза това?

— Естествено.

— Тогава явно се разминаваме в представите си кой на кого е сторил нещо — каза безстрастно Хейзард. — Пет секунди.

— Не можеш да ме заплашваш, груб дивак такъв! — Очите й се бяха превърнали в ледени бучки, излъчващи студена ярост.

— Три. — Скъпият зелен камък, с който бе украсен часовникът в ръката му, улови слънчевата светлина и проблесна в една изящна призма.

— И думичка няма да ти кажа.

— Жалко. Две.

Злобна и уверена, Милисент добави:

— Янси ще те убие, щом се върне.

Последва бърз поглед, за да бъде асимилирано това интересно твърдение. Значи Янси го нямаше. До момента не беше сигурен. Очите му се върнаха на часовника в голямата му длан.

— Едно. Е това беше. Казвай си молитвите. — Хейзард затвори кутийката, сложи гравирания златен часовник в джобчето си и прекоси стаята с удивителна бързина. Тя се опита да побегне, но той бе препречил твърдо пътя й.

— Ню Йорк — промълви Милисент при вида на ръцете на Хейзард, протегнати към нея.

— Голям град — каза спокойно той, плъзна стройните си пръсти около врата й и я притегли към себе си. Лицата им се озоваха толкова близко, че тя можеше да усети горещината, лъхаща от неговото.

— При мадам Рестел — прошепна тя. Хватката му бе оставила следи по бледия й врат, а силният страх бе смъкнал набързо арогантната маска от лицето й.

Името накара Хейзард да почувства болезнено отчаяние и той усети, че му се гади.

— Кога тръгнаха? — попита той много тихо.

— Преди час — успя само да изкряка тя, защото подобните на менгеме ръце се бяха стегнали несъзнателно.

Студена пот обля тялото на Хейзард. Можеше да е вече твърде късно. Самотата го завладя и за един безкраен, кошмарен миг той преживя отново ужасите на миналото. От унеса го измъкна странният звук от задавяне. Той отпусна ръцете си и побягна. Бягаше по-бързо, отколкото бе бягал някога.