Сюзън Джонсън
Блейз (28)

Глава 28

Последвалите дни бяха самото съвършенство, изпълнени почти изцяло със забавления, до едно прекрасни. Време, което щеше да остане като скъп спомен завинаги. Хейзард държеше Блейз близо до себе си. Харесваше му да може щом се протегне да я докосне, сякаш тя бе талисман срещу заплахата от бъдещето, за което той бе решил да забрави през няколкото сладостни седмици.

Те яздеха заедно с други влюбени двойки, за да берат горски плодове и да вдигат весела шумотевица в чудесния сезон на веселието, смеха, любовта и много специалното уединение. Прекарваха дълги лениви часове под окъпаните в слънчеви лъчи корони на върбите в любовни игри, забравили за всичко останало извън настоящия миг.

Понякога нощем те се изкачваха по билата на възвишенията до някое малко планинско пасище и Блейз се сгушваше до рамото на Хейзард, докато си почиваше в сладко ухаещата трева. Той й показваше съзвездията по блещукащото нощно небе, назоваваше индианските им имена или пък й разказваше някоя от легендите на абсароките. Веднъж той й разказа за своето първо видение в планината.

— Моят чичо бе умрял, убит от Дакота при Прашната река. Семейството ми беше в траур. Бях нарязал плътта си и кървих, докато силите ми отслабнаха.

— Това белези от траура ли са? — Блейз прокара пръсти по набраздените следи по гърдите на Хейзард.

Той кимна отнесено, сякаш се бе върнал в онова време и си припомняше отново забравената болка. Очите му се бяха взрели в отрупаното със звезди небе и спомените изплуваха така ярки, че му се стори, че отново чува плача на майка си.

— Моят чичо беше млад и храбър — продължи той меко, — беше се завръщал с плячка много пъти. Аз исках да стана като него.

— На колко години беше, когато той умря?

— На дванайсет и наистина го обичах горещо. — Хейзард замълча за миг. Сякаш вчера бе пристигнал пратеникът с новината. Той въздъхна. — Сърцето ми беше разбито и аз разбирах, че ако въобще искам да отмъстя за него, трябва да получа видение. Беше по това време на годината. Дивите череши бяха почернели, а сливите висяха узрели по дърветата. Взех си още едни мокасини и една добра бизонска завивка и отидох в планините.

— А какво казаха родителите ти? Човек е толкова млад на дванайсет — прошепна Блейз, усещайки бузата си топла върху рамото му.

— Никой не ме видя, когато напуснах лагера. Измъкнах се. Веднага щом се изкачих в планината, си направих удобен вигвам с бизонската кожа и пречистих тялото си. След това направих ложе от сладък чай и нискостеблен кедър. Денят беше горещ и аз се заизкачвах гол по билото, викайки Помощниците. Но отговор нямаше. Уморих се и щом слънцето залезе, легнах в ложето си. Три дни не ядох нищо, само вървях и спях. Когато се събудих на третата нощ, чух някой да ме вика по име. Те бяха дошли за мен. Хората бяха дошли за мен. „Ела“, казаха ми те и аз станах, съзнанието ми беше чисто и леко като въздуха. Последвах ги. Вятърът охлаждаше кожата ми, а пътуването беше леко като из равнина, макар да бях на планински връх. — Хейзард говореше така, сякаш пак се бе върнал там. — Достигнах до запален огън. Няколко души седяха около него в полукръг.

Изведнъж Блейз се изплаши. Присъствието на Хейзард бе някак отслабнало, а гласът му беше отнесен.

— Джон — прошепна тя и постави дланта си върху бузата му, — нищо не разбирам.

Нейното докосване, изглежда, го върна обратно. Той разтърси леко глава и я притисна към себе си.

— Няма нищо, биа. Просто е като сън. Понякога ние виждаме знаци в сънищата си, това е всичко. — Той не й каза, че когато се завърна в селото, шаманите вече знаеха, че идва от планините, изслушаха неговия разказ за малките хора, за петнистия бизон, за Четири вятъра и когато беше още само на дванайсет години, му казаха, че притежава силата на велик воин. „Ах-бадт-дабт-деах те е дарил, му казаха те, но разликата между хората произтича от използването или неизползването на това, което им е дал Ах-бадт-дабт-деах. Научи се да използваш своя дар. Ти ще станеш велик вожд.“ От този ден нататък той вече бе опознал себе си.

— Толкова си различен. Не мога да те позная, когато говориш така.

— Мисли за това като за религия и то ще ти се струва не чак толкова странно. Религиите на белия човек също се различават. Едва ли ще се намерят двама бели, които да определят една и съща религия като най-добра. Някои си имат по двама богове и една богиня, други само по един, черноризците също говорят за откровения и чудеса. Така по-безопасно ли ти изглежда, биа? Не исках да те тревожа. — Той погали нежно косата й.

— Но това е толкова важна част от живота ти — каза меко Блейз.

— Ние просто срещаме божествата си лице в лице, без да са ни нужни свещеници за посредници. А личните видения, ако са успешни, се считат за голям източник на сила и благословия за племето. Ние виждаме мистични сили във вятъра и в небето, в дъжда, в реките, в птиците, в планините и прериите.

— Земята има голямо значение, нали? — прошепна Блейз, разбираща само отчасти единението със себе си, религията и хармонията с природата.

— Тя е всичко — произнесе Хейзард с преклонение. — Ах-бадт-дахт-Деах, този, който е направил всичко, ни е дарил с най-красивата земя на света. Никоя друга страна не може да се мери с тази на абсароките. Моята мечта е да я запазя за народа си. — И той отново, както често се случваше, когато говореше за бъдещето, замълча мрачно, но все така продължаваше да я притиска към себе си, загледан в безбрежното, обсипано със звезди небе.

— Ти можеш да го направиш, Джон — прошепна Блейз.

— Може би — отвърна меко той, — само… може би.

— Искам да ти помогна. Ако мога да го направя по някакъв начин. — Топлият й дъх галеше гърдите му.

— Ти си онова, което непрекъснато ми напомня, че животът е удоволствие, биа. Ти си моята непоклатима опора. Сега ме целуни.

Тя го направи и усети вкуса на сълзите по бузите му.

 

 

През тези тихи летни нощи Блейз започна да разбира гордостта на Хейзард от това, което бе наследил, и от връзката му с тази земя. Тази земя бе оформила духа и тялото му и от благодарност той я обичаше чрез своя свръхестествен мистицизъм.

Летният лагер правеше тяхното бездействие ненатрапчиво. Всеки се стараеше да си достави удоволствие. Всички бяха заети с подновяването на старите приятелства и разказите за случилото се през изминалата година. Роднините се срещаха отново и дните и вечерите се превръщаха в последователност от трапези, танци, игри, надбягвания с коне и любими занимания.

Без да се съобразява с установените обществени порядки, Хейзард водеше Блейз със себе си на съветите на вождовете. Това беше галантно предизвикателство в името на любовта. Но той все пак я предупреждаваше.

— Чувствай се поканена — казваше той, — но бъди готова да понесеш няколко кисели физиономии. Не че това е нещо нечувано. Ние също сме имали жени воини и сме се отнасяли с тях наравно по време на съветите. Но не и през последното десетилетие, а хората имат къса памет. Освен това ти ще присъстваш там като моя жена, а не като воин. Не им позволявай да те разстроят.

„Не можеш да я водиш там“, бе казал направо и без увъртания Изправен вълк, когато Хейзард му съобщи, че ще я вземе със себе си на съвета.

— Тя иска да дойде и аз ще я доведа — бе отвърнал Хейзард.

— Ще я разкъсат на парчета — каза задъхано Изправен вълк, гледайки към Хейзард така, сякаш той неочаквано бе полудял.

— Никой няма да си позволи забележки към нея или ще си има работа с мен. Можеш да кажеш това на всички.

— По дяволите, Хейзард — изръмжа той в отчаянието си. — Та тя е жена! — Погледът на Изправен вълк беше добронамерен. Все пак Хейзард беше стар приятел, чиято половинка явно си беше загубила ума.

— Довечера тя ще стои до мен — бе отговорът на Хейзард, ясен и безгрижен. — Кажи им.

 

 

— Сигурен ли си, че това е редно? — попита Блейз още веднъж, за последен път, преди да излязат от вигвама същата вечер, обезпокоена за спазването на етикета.

— Разбира се — отвърна кратко той с обезоръжаваща усмивка. И двамата бяха сигурни, че протести ще има, но искаха да се справят с тях. — Един вожд не може да бъде преценяван само според броя на личните си победи^[1]. От значение са също магическите му сили и завоеванията, които е постигнал за клана си. Всеки трябва да докаже своята смелост в битката и силата на духа си в ситуации, които поставят на изпитание мъжкото сърце. Точно тези способности позволяват на някого да води и управлява. На теория този пост не се наследява, а клановете са демократично устроени — уточни Хейзард, — но семейството е нещо важно. При нашия вариант на община — продължи той, — едно голямо и силно семейство може да осигури нечий просперитет^[2]. На практика най-сериозната обида, която можеш да отправиш към някого, е да го наречеш „акири хауе“, човек без близки. Въпреки че майка ми и баща ми починаха през миналата година, аз продължавам да имам много роднини, до един лоялни. Освен това моите магически умения са допринесли много за успеха на набезите. А златото от мината, както осъзнават най-проницателните членове на съвета, ще осигури нашето бъдеще. Смятат ме за „кон-нинг“, човек, който знае и може, така че — той се усмихна — в аристократичните кръгове на батсе-тсе, или вождовете, аз мога да правя почти всичко, което би могло да ми хрумне.

— Това, че имаш такова преимущество, скъпи, едновременно ме радва и дразни. — Блейз се усмихна в шеговития си укор.

— Сходни чувства изпълват и моето съзнание в някои случаи, котенце. — Той чукна леко нослето й. — Баща ти сериозно се е престарал в глезенето ти.

— И ти ме намираш непривлекателна?

Той се усмихна.

— Не като цяло.

— Колко успокояващо.

— Само една малка гаранция за мен, скъпа, ако не възразяваш. На съвета би могла да запазиш достойнството ми, ако се въздържаш от директни упреци към мен.

— Искаш да кажеш, че няма да мога да те отмъкна настрани, ако почувствам непреодолимо желание да те любя?

— Това ще ме постави в неудобно положение. Ние, войните, би трябвало да стоим над подобни фриволни желания, докато сме на съвет.

— И ти си го постигнал.

— Разбира се, че не — каза той, смеейки се. — Още една неприложима теория, но ние поддържаме заблудата заради лични интереси.

— Обещавам да не те излагам на съвета — изрече Блейз с шеговита тържественост.

— Какво облекчение — отвърна закачливо Хейзард, изтривайки въображаемата пот от челото си. — Но може да опиташ да ми махнеш дискретно, ако те налегнат подобни мисли, и аз тутакси ще се сетя, че имам някаква неотложна работа.

— Находчиво.

— И други са ми го казвали. — Само един поглед към раздразненото изражение на Блейз, го накара бързо да допълни с широка усмивка: — Приятели, скъпа, само приятели.

И така, Блейз присъства на два съвета през следващата седмица, но схващаше много малка част от думите и почти нищо от фините нюанси.

Хейзард, въпреки обещанията си, се държеше по-сухо на публичните събирания и след второто проточило се съвещание Блейз реши да си стои във вигвама, докато се провеждаха следващите съвети.

Червено перо, неговият млад племенник, бе избран да я пази. Докато Орлов дух присъстваше на съветите, Хейзард не се боеше да оставя Блейз сама, но предпазливостта никога не беше излишна, а Червено перо добре я забавляваше. Той я учеше да стреля с лък.

На първия съвет, на който Блейз не присъстваше, Хейзард попита събраните вождове дали полковник Брадок не се е опитал да се свърже с някой от тях. Той разказа за целите на пътуването на Полковника и успя да проследи неговия маршрут по различните отговори чак до срещата му с клана на Наранена устна при Кучешкия поток. След това никой не го бе виждал.

— Къде е водачът му? — попита Хейзард в търсене на допълнителни, по-конкретни подробности от времето, след като бяха видели Били Брадок за последен път.

— Отиде на гости на шушоните, при роднини на жена си.

— Кога тръгна?

— Не съм много сигурен, може би преди десетина дни.

Приблизително по времето, когато бе чул за пръв път слухове за смъртта на жълтоокия, на север от Бистроводните планини, помисли си той.

— Значи ще отсъства цяло лято. — Хейзард бе наясно с разстоянието. Водачът и семейството му вероятно щяха да отсъстват дълго време. — Ако някой чуе за полковник Брадок, нека ми каже — помоли ги той, но в себе си беше почти сигурен, че Блейз е загубила баща си. Щеше да провери и при зетя на Едно сърце, ако успееше да го открие. Неговото описание на убития мъж можеше да помогне.

Разговорите се прехвърлиха върху планирания набег. Един от съгледвачите беше съобщил, че група на Черните стъпала пътува със стадото си мустанги и че пътят им на юг от Йелоустоун е отрязан от Дакота. Стигна се до съгласие да потеглят на следващия ден, преди изгрев-слънце.

Когато всички станаха, за да си вървят, Голяма томахавка, бащата на Гарваново крило, докосна рамото му.

— Повърви с мен — каза той.

Двамата закрачиха към реката, разговаряйки за предстоящия набег, разменяйки клюки за общи приятели, припомняйки си годините на приятелство. След обичайните теми те преминаха към разговор, който Хейзард би отклонил, ако имаше тази възможност. Но учтивостта не му позволяваше да го направи.

— Ти познаваш Синьо цвете още от дете — каза Голяма томахавка, засегнал най-после въпроса, заради който бе поканил Хейзард да се разходи с него.

— Да, тя винаги е била любимата сестра на жена ми.

— Тя е жена вече повече от година и отказа на два пъти предложения за женитба. — Хейзард изчакваше и обмисляше как да се защити. — Ти знаеш, че нашите обичаи разрешават на мъжа да се ожени за сестрата на жена си.

— Тя е млада — отвърна тихо Хейзард. — Може би на този лагер ще успее да си намери…

— Тя говори само за теб.

Хейзард спря, забелязал тревисто място на речния бряг, и предложи:

— Да поседнем. — За един безмълвен миг двамата стояха, вгледани в спокойно течащата река под пропитото с пурпурни оттенъци нощно небе. Когато Хейзард заговори, гласът му беше успокояващ като водата пред тях.

— Чест е за мен, Голяма томахавка, че съм спечелил пристрастията на дъщеря ти. Нейната сестра, която аз обичах, ми донесе много щастие. Винаги съм се чувствал добре дошъл в твоето семейство. Но за мен моментът не е подходящ да приема чувствата на Синьо цвете, които ти ми предлагаш. Бледоликата жена е моя буа и аз я обичам. Моля те, опитай се да обясниш на Синьо цвете моите чувства. Може би в някое друго време това щеше да е възможно.

— Ти можеш да имаш повече от една съпруга.

— В сърцето си не мога.

— Млад си, но дори като дете беше невъздържан — каза ядосано Голяма томахавка. — Една жена от жълтооките може да ти донесе много проблеми. Сърцето може да се промени. Говоря така, както баща ти би го направил.

— Може би, но моят дух ме съветва да пренебрегна очевидно вярното. Благодари на Синьо цвете за топлината на нейните чувства.

— Тя ще бъде разочарована.

Хейзард се усмихна.

— На нейната възраст ще ме забрави за няколко дни.

Голяма томахавка постави широката си длан върху коляното на Хейзард и отвърна на усмивката му.

— Сигурно си прав. Надявам се да си. Желая ти късмет в утрешния набег — каза той и се изправи.

— Черните стъпала сигурно са уморени. Не вярвам да имаме проблеми.

След като Голяма томахавка си тръгна, Хейзард остана, за да погледа течението на реката. Мисълта, че тя бе пресичала ловните полета на абсароките още преди те да имат коне, го успокояваше. Той усещаше, че преди шест месеца би приел предложението на Голяма томахавка и би се оженил за дъщеря му. И се чудеше, със същото тревожно безпокойство, съпътстващо повечето му мисли, дали не е поел в живота си път, който можеше да се окаже не само фатален, а и смъртоносен.

Колко невероятно глупаво беше от негова страна да се противопоставя грубо на порядките, вземайки Блейз за своя жена, и да обявява война на такава опасна компания като „Бул Майнинг“. Беше постъпил като глупак, реши той. Безразсъден, незачитащ логиката глупак. Но пък невероятно щастлив глупак, отбеляза той с усмивка, и щастието му помете всичко останало из основи.

 

 

Същата нощ, преди да заспят, Хейзард каза на Блейз за набега.

Тя не му отговори толкова дълго, че той реши, че е заспала и не го е чула.

— А аз вдовица ли ще остана? — каза тя накрая, сядайки в леглото. Светлината на лятната луна, проникваща през отвора на върха, я бе окъпала в ярко, искрящо сребро, от което кожата й бе засияла. Въпреки че потръпваше леко, тя искаше да разбере цялата истина. Искаше да знае колко голяма ще е опасността и каква точно, както и колко далече от нея щеше да бъде той. Тя си помисли за миг да го спре, но после се отказа.

— Не.

— Не съм дете, Хейзард. Искам да чуя истината.

— Това е само набег за коне, мила, не отмъщение. — Ръката му я докосна успокояващо. — Когато организираме набег за коне, за най-голяма победа се смята да не те забележат, тъй като това изисква подчертан финес. Ние се гордеем много повече с финеса, отколкото с грубата сила.

Това уточнение обясняваше на Блейз огромна част от прекрасните черти в природата на Хейзард.

— Значи си сигурен, че няма да е опасно?

— Напълно.

— Колко ще трябва да се отдалечите?

— Не много. Черните стъпала се движат по горната граница на нашата територия на път за дома си. Може би на около двеста мили.

— И това е близо?

— Ужасно близо. Ако тръгнем диагонално на техния път на бягство, ще ги засечем за по-малко от ден. Ние сме откъм късата страна на триъгълника, а те ще трябва да пресекат проломите на Тетивата и опашката на видрата. Това е единственият път през планините оттам.

— А жените идват ли понякога при набезите?

Хейзард се подвоуми, чудейки се какво точно да й каже. Ако тя дойдеше, това можеше да предизвика проблеми, защото Орлов дух също щеше да участва. И въпреки че жени участваха понякога в набезите, за да готвят и да помагат на мъжете да се оправят с мустангите, Хейзард не мислеше, че Блейз ще се справи. Но ако й го кажеше, тя щеше да се запали от предизвикателството. Той избра отговор, който леко се отклоняваше от истината.

— Само в случай, че всичко е абсолютно безопасно.

— Доколкото си спомням, ти каза, че този път случаят е точно такъв — отвърна му нервно тя.

Той обгърна малката й длан в своята.

— В общи линии е така — обясни й спокойно той, — но Черните стъпала обичат да вземат скалпове^[3] и никак няма да ми приятно да видя твоя, окачен на някой техен вигвам.

— Ами твоя? — досетливо попита тя.

— Аз мога да се грижа за себе си, но ако ми се наложи да пазя и теб, шансовете и на двама ни ще намалеят.

— Трябва ли да отидеш? — Безпокойството на Блейз бе нараснало невероятно. Това нямаше да е безопасна експедиция, както й бе обяснил първоначално.

Отговорът му беше изказан меко, но директно:

— Искам.

Ярката лунна светлина огряваше мрачното и сериозно лице на Блейз. Той я притисна по-близо и я обви с ръцете си.

— Ще бъдат само два дни, биа — прошепна той в меката й коса. — Червено перо ще ти прави компания. — Докосвайки смръщеното й лице с нежна милувка, той прошепна: — Ще ти донеса подарък.

— Не се опитвай да ме подкупваш с подаръци — запротестира Блейз и се поизправи, за да се облегне на гърдите му, с брадичка заровена в кръстосаните й ръце, — когато ще трябва да чакам два дни и да се чудя дали въобще ще те видя отново.

— Не се опитвам да те подкупя. Ти вероятно вече притежаваш половин Монтана при вълчия апетит на „Бул“. Исках само да ти покажа, че ще мисля за теб.

— По-добре си мисли как да останеш жив, Хейзард. Ако не възразяваш, това е единственият подарък, който искам.

— За това можеш да бъдеш сигурна. Усвоявам изкуството на оцеляването вече двадесет и шест години. А това ще е дреболия в сравнение с Викисбърг и Уайлдърнес Къмпейн.

— Това наистина ти доставя удоволствие, нали?

Хейзард лежеше в мрака, но и така тя можеше да си представи усмивката му.

— Набезите за коне са забавно занимание. Сега ми кажи, че ще ти липсвам.

— И сам го знаеш. Надявам се — устничките й се нацупиха за малко — да не си остана само с това.

Хейзард се засмя и след това целуна върха на нослето й.

— Бих ли рискувал живота си, щом знам при кого ще се завърна после?

— Не, мисля, че не — отвърна Блейз и една самодоволна, дяволита усмивка изгря на лицето й.

Той се усмихна отново, доволен, че сериозността й се е стопила. Определено предпочиташе игривата й арогантност.

— Ако имаш нужда от каквото и да е, докато ме няма… освен онова — поправи се той, забелязал повдигнатата й вежда. — И не забравяй — продължи той шеговито, макар че всъщност беше напълно сериозен, — че моите собственически чувства са доста ярко изразени.

— Малка луна ще идва ли?

— Не знам.

— Имай едно наум, в случай че дойде — заяви твърдо Блейз. — Моето собственическо чувство не се различава особено от твоето.

— Имаш честната ми дума — закле се тържествено Хейзард. И когато я обгърна с ръцете си, тя почувства, че цялата любов на вселената й принадлежи.

 

 

В последната минута преди заминаването му обаче тя не беше така възхитително храбра и се хвърли разплакана в прегръдките му. Той я целуна нежно, без ни най-малко да си мисли, че сълзите й са глупави, усетил, че също е на път да се разплаче. Това беше първата им раздяла.

— Нали ще внимаваш?

— Аз винаги внимавам — излъга той.

— Без геройски подвизи!

Той целуна поруменялата й буза и се усмихна.

— Никакви.

— Сигурен ли си, че се нуждаеш от повече коне?

— Да се нуждая ли? — Той я погледна изумено. — Та това е игра, биа. Нуждата няма нищо общо.

— Ами моите нужди?

— Те — каза той с глас, галещ като августовско слънце — са съвсем друга работа. — Очите им се срещнаха, като на две малки деца, замислящи лудория. Тя щеше да си спомня за магията на този миг през целия си живот. — Червено перо ще се грижи за теб. Дръж се прилично.

— А ако не се държа? — Ясносините й очи бяха закачливи.

— Защо мислиш, че вземам Орлов дух със себе си?

— Нямаш ли ми доверие?

— Имам ти, разбира се — успокои я той.

— Ами ако ми стане скучно?

— Ще се върна, преди скуката да е станала фатална. Имаш думата ми. — Той извади едно орлово перо от украшението на главата си и го постави зад ухото й. Абсароките считаха орловите пера като знак за успех. Хейзард погледна лицето на своята жена, гледа я дълго, защото можеше никога повече да не я види. После я целуна и тръгна.

 

 

Хейзард и още двадесетина воини, облечени в пълно бойно облекло, с пушки и ножове, бойни тояги и копия, с торби, пълни с провизии, яздеха мустангите си по посока на Високите сини планини.

Сърцето на Хейзард бе изпълнено с радост, докато преминаваха през необятните, безлюдни и тихи полета. В него се надигаше дълбоката му любов към родната земя, земята, за която неговият народ се бе сражавал и умирал. Равнини и хълмове, реки и езера, тополи и трепетлики, върби и борове — просторни, спокойни пространства, над които се спускаше ниско синьото небе. И тези величествени планини, неделима част от неговото детство, така жизнено присъстващи в далечината, че Хейзард не можеше да си представи как е живял в Бостън без тях.

Изправен вълк, който водеше коня си в раван до него, се усмихна ведро.

— Залагам два коня, че ще ги спипаме преди Мидената черупка.

Беше удоволствие да яздиш рамо до рамо с най-добрия си приятел.

— Така да е. — Неговата собствена усмивка беше не по-малко уверена. — Аз пък казвам, че ще е на около миля от северния склон. Какво ще кажеш, конят, който яздиш, да е единият от двата?

— Не забравяй, че аз говорих тази сутрин с вълците, а ти не си. Беше прекалено зает да правиш „цуни-гуни“ с твоята жена.

— „Цуни-гуни“? — Хейзард произнесе думите сякаш опитваше непознат вкус.

Новият израз бе хрумнал изведнъж на Изправен вълк, докато наблюдаваше как Хейзард и Блейз се сбогуват. Усмивката му зейна от ухо до ухо.

Усмивката на Хейзард изразяваше открита доброжелателност, на която са способни само влюбените.

— Ако бях изгубил като теб два дни в сладки приказки с Южен вятър край реката — натърти Хейзард, постигнал безоблачно съгласие със себе си и света, — щях да си помисля, преди да хвърля първия камък.

— Може и да съм приказвал сладки приказки, но — Изправен вълк повдигна вежди — не мисля, че някой ме е чул да говоря за женитба. Тя е за мъжете, които си падат по „цуни-гуни“ — подразни го шеговито той.

— Имам си причини, за да се оженя за нея.

— Естествено, всеки, който я погледне, тутакси ги разбира — заядливо отбеляза Изправен вълк.

— Имам основателни причини.

— Самозаблуждавай се, ако това ще помогне на бедната ти душица, но за всеки с незамъглен поглед това си е „цуни-гуни“.

— Наричай го както си искаш — отвърна му Хейзард с ведра невъзмутимост и спокойна усмивка, — но сега съм по-близо до рая, отколкото съм бил когато и да е. — Веждите му се повдигнаха саркастично. — Бих ти го препоръчал, въпреки стремежа ти към независимост, усещането е уникално.

— Ако тя има сестра близначка, може и да си помисля — отвърна закачливо той. — В противен случай примката на брака не е за мен. Предпочитам разнообразието.

— Някой ден и ти ще срещнеш жената, която ще те накара да се промениш.

— Някой ден — каза Изправен вълк с дяволита усмивка, — който няма да дойде твърде скоро.

 

 

През следващите два дни Блейз се мяташе между сляпата увереност в способността на Хейзард да оцелява и вледеняващия ума й страх. Не можеше да си представи да го изгуби, след като бе познала за толкова кратко време такава силна любов и задоволство. Макар през целия си предишен живот да бе живяла със съзнанието за собствената си стойност, сега Блейз считаше съществуването си половинчато — единствено Хейзард й даваше усещането за пълнота.

Към страховете й се бе прибавил още един, който засилваше чувството й за несигурност, едно опасение, което все още едва се прокрадваше към спокойствието й. Опасение, което й ставаше все по-трудно да пренебрегне с всеки изминал ден. Ако, както си мислеше тя, Хейзард бе дарил нов живот на тялото й, дали той, чудеше се тя колебливо, щеше да приеме мисълта за бащинството? Дали въобще щеше да се завърне жив след този набег, за да може да му каже? Тя се молеше безмълвно той да се завърне невредим.

— Той ще се върне, нали така, Червено перо? — бе попитала Блейз минути след тръгването на Хейзард. — Нали няма за какво да се притеснявам? — Блейз искаше да получи утвърдителен отговор и ако истината беше по-различна, то тя не искаше да я знае.

Червено перо бе разбрал молбата в гласа й. Бе видял любовта и страха в очите й, докато тя се сбогуваше с Хейзард.

— Дит-чилияш ще се върне — увери я той. — Силата е с него. — Това беше вярно. Хейзард бе оглавявал само успешни набези, но с присъщия му фатализъм, Червено перо знаеше, че враговете бяха многобройни, а духовете — непостоянни. Той бе разбрал това, когато бе яздил заедно с великия вожд Висок кон срещу Дакота. В деня, в който магическите сили на вожда изгубиха силите си, той умря.

Главната задача на Червено перо не беше да забавлява Блейз. Всъщност той бе оставен тук, за да защитава живота й с цената на своя собствен живот. Хейзард не искаше да поема и най-малкия риск тя да бъде отвлечена от някой глупав младок. Но освен това Червено перо беше и приятелят, от когото Блейз се нуждаеше в своето безпокойство. Той отвръщаше с юношеска откритост на нейните колебаещи се настроения, забавляваше я с различни занимания, отговаряше търпеливо и изчерпателно на любопитните й въпроси, свързани с живота на племето. И докато изпълняваше ролята на приятел, пазач, компаньон и помощник на красивата съпруга на чичо си, той на свой ред се почувства малко влюбен в нея.

Те прекарваха утрините в езда из спокойните околности. Червено перо я учеше на имената на всички диви цветя, показа й езерото, което наричаха Ухото на койота и едно място по течението на Реката на стрелата, което носеше името „Мястото, където почиват жеравите“. Убежището на птиците беше красиво и ведро. Те яздеха по протежението на Потока на стрелата, където пойните птици огласяха въздуха с безспирните си песни.

Следобедите, когато слънцето прежуряше, те почиваха в сянката на вигвама. Заедно усъвършенстваха абсарокския на Блейз. Червено перо беше търпелив учител, който не скъпеше похвалите и по юношески се наслаждаваше на ролята си на наставник. Но докато й показваше как се шият мокасини, той беше сериозен като възрастен. Всеки воин носеше със себе си комплект за шиене на мокасини. Това беше нещо жизнено необходимо. И когато Блейз попита изумена: „И Дит-чилияш ли“, той й отвърна самодоволно: „Разбира се“.

Млади момичета им носеха храна. Хейзард бе уредил това. Те бяха измежду племенничките на Изправен вълк, за да бъде избегната всяка възможност за кавга между Блейз и жените от неговото минало.

Това бе спокойно време, ако не се броеше страхът на Блейз за живота на Хейзард. Вечер Червено перо сядаше до огъня срещу нея и й разказваше на своя чаровно-старателен английски някои от старите като света легенди на своя народ. Легенди за смелост и надежда, за любов и чест. Чрез ловните истории Блейз се запозна в дълбочина с някои от предците на Хейзард. Тя долавяше дълбокото уважение към племенните традиции, научаваше за стремежа към осъществяване на личните видения, неразбираем за белия човек, за възхищението, с което те се отнасяха към смелостта. Тези нови познания я приближаваха към Хейзард, докато той отсъстваше.

Винаги, когато ставаше време за лягане, Червено перо й пожелаваше учтиво „лека нощ“ и излизаше, Блейз дори не предполагаше, че той остава отвън под звездите, за да я пази.

Беше късно през нощта, когато тя усети ужасно безпокойство. Сама в огромния лагер, убедена, че носи детето на Хейзард…

— Моля те, Господи, нека той се завърне невредим — помоли се тихо тя.

 

 

На третата сутрин Блейз се събуди от леко цвилене в необичайна близост. Тя се обърна сънена в утринния хлад и отново задряма. Няколко мига по-късно звукът се повтори. Това определено беше кон, и то съвсем наблизо. Легнала по гръб и вече будна, тя видя, че бледото утринно небе бе започнало да се оцветява.

При третото леко изцвилване тя облече роклята си с ресни, стана от постелята, прекоси тихия вигвам и вдигна покривалото на входа.

За един от коловете на вигвама с плетено въже бе вързан великолепен златистокафяв кон, чиято гладка козина блестеше. Във въжето му бе подпъхнат букет от летни цветя. Хейзард се бе върнал! Сърцето й подскочи от радост. Той се бе върнал. И едва когато прекрасният кон изцвили отново, за да отговори на друг подобен звук, Блейз погледна зад лъскавата хубост на завързания кон. Очите й се разшириха от почуда. Множество други коне, до един красиви, бяха завързани зад него.

— Харесват ли ти? — попита над рамото й един топъл и познат глас.

Тя се обърна. На не повече от две педи зад нея стоеше Хейзард и се усмихваше. В съзнанието й се запечата споменът за него от онази сутрин — висок, спокоен, гол до кръста, с все още мокра от къпането в реката коса. Носеше огърлица със златни орнаменти на изящните си гърди. Тя се спусна към него през мократа от росата трева с лице, грейнало от радост.

Хейзард я притисна силно към хладните си гърди и усети как чувство на доволство обзема всяка частичка от тялото му.

— Липсваше ми — прошепна той, опрял брадичка в косата й. Те се притиснаха един към друг, благословени от взаимната си любов. Усетил как сълзите й се стичат безшумно по гърдите му, Хейзард повдигна лицето й и изтри влагата по него.

— Няма защо да плачеш, биа. Набегът беше невероятно успешен.

— Просто съм щастлива — подсмръкна Блейз, опитвайки се да му се усмихне.

— Трудно ми е да го повярвам — подразни я Хейзард, докато отстраняваше цветния прашец, полепнал по лицето й. — А радваш ли са на подаръка си?

Блейз погледна към него и си помисли, че никой друг мъж не би могъл да я дари с толкова радост.

— Прекрасни са… и цветята…

— Сега си заможна жена според представите на моя клан.

— Така ще да е, щом казваш — радостно се засмя тя.

— Подаряването на толкова много коне се счита за екстравагантен жест — закачливо подхвърли той. Хейзард не спомена, че за да се сдобие със златистия кон, бе рискувал живота си.

— А конярят върви ли заедно с екстравагантния жест? Защото не мисля, че тази работа ще е по силите ми.

— Разбира се, принцесо. Жената на вожда не се грижи за конете.

— Радвам се да го чуя — промърмори тя. Те не бяха помръднали, доволни от възможността да стоят прегърнати, докосваха се взаимно, говореха под розовите лъчи на изгряващото слънце, осъзнали, че прегръдката на другия носи щастие.

 

 

Хейзард проспа половината ден, а Блейз го наблюдаваше. Наслаждаваше се на всяка линия и гънчица, на всяко мускулче, на копринената му коса и поне дузина пъти се въздържа да не го докосне — та нали не бе спал два дни. И докато седеше така до него, тя осъзна — сега, когато той се бе върнал — какъв невероятен страх бе изпитвала. В свободните минути между различните занимания я бе нападала не просто самотата, а и страхът. Когато накрая Хейзард се събуди, Блейз се сгуши в прегръдката му и се отпусна спокойно.

— Разкажи ми за набега — каза тя.

И той й разказа, като съзнателно влагаше минимум драматизъм и пропусна епизода, в който Орлов дух бе изложил живота му на риск.

Истинската история остана неразказана между старателно подбраните думи. Отрядът на Черните стъпала бе достигнал през нощта едно от селищата по границата на своята територия. Почувствали се на сигурно място, те започнаха да празнуват. Барабаните тъкмо бяха забили, когато отрядът на Хейзард ги изненада.

Хейзард и няколко други абсароки се бяха промъкнали в лагера, за да отмъкнат някои от най-ценните коне, завързани близо до вигвамите, докато останалата част от отряда обикаляше с мустангите си около лагера. Хейзард видя златистокафявия жребец, завързан до един висок вигвам, малко встрани от останалите. Сърцето веднага му подсказа да го вземе за Блейз. Конят пасеше пред вигвама на Черните стъпала, а въжето, метнато на врата му, се подаваше отвътре. Някой обичаше животното дотолкова, че спеше с неговото въже в ръка. И Хейзард го разбираше напълно — конят беше истински красавец.

Хейзард бе прилепнал плътно към земята, хванал ножа си в готовност да среже въжето, когато във вигвама някой се раздвижи. Въпреки че барабаните продължаваха да бият, той знаеше, че не може да остане там още дълго. Дори врагът да не го бе видял, някой от абсароките можеше да бъде открит и тогава Хейзард щеше да намери бързо смъртта си. Докато преценяваше колко дълго да остане, проехтя изстрел, след това още един.

Хейзард сряза въжето, метна се на коня и го пришпори в галоп. След като се измъкна от лагера, първия абсароки, когото мерна, беше Изправен вълк. Той го чакаше, яхнал коня си в готовност. Вече целият лагер се бе пробудил. Отвсякъде се чуваха изстрели.

— Какво стана? — извика Хейзард.

— Само ти беше останал там и Орлов дух подгони освободените коне по погрешка.

Двамата заедно препуснаха към мястото, където бяха оставили дрехите си и двама души, за да ги пазят. Пришпорили конете си, те се носеха през нощта.

Златистият жребец беше бърз и Хейзард стигна до мястото първи. Той скочи от коня и започна да обува гамашите си. Дочу тропот на копита, преди още да е пристегнал извезания си колан. Изправен вълк препускаше малко преди водачите, които насочваха бягащите мустанги, отмъкнати от лагера.

— Много неприятен инцидент, а?! — извиси глас Хейзард и подхвърли на Изправен вълк неговите гамаши.

— Ще трябва да се поразходим с Орлов дух надолу по реката, ако се измъкнем живи оттук! — извика в отговор Изправен вълк, употребил този строго определен израз от тяхната буйна младост.

Очите на Хейзард блеснаха на лунната светлина. Той се изсмя отривисто, припомняйки си за една подобна злополука, в основата на която беше ревността, свързана с техните любовни пристрастия.

— Като при Бел Рок! — извика той широко усмихнат. — Хайде. Да видим първо дали ще се измъкнем оттук. Ще опитаме по стръмния пресечен бряг.

Те скочиха на конете и си пробиха път между мустангите до челната група. Врагът беше по петите им, на лунната светлина проблясваха пушки. Препускайки като вятъра, те се насочиха право към стената на каньона. Издатината, където земята пропадаше, беше само на два-три метра. Хейзард пое дълбоко въздух, нададе бойния си вик и пришпори златистия жребец над ръба. Изправен вълк скочи незабавно след него, прелитайки над насипа, а вятърът понесе неговия собствен вик. Коне и ездачи ги последваха като вихър от сухи листа и се приземиха седем метра по-долу. Невредими!

Черните стъпала спряха ужасени на ръба на насипа.

Отрядът на Хейзард препусна към гората и след това спокойно продължи към дома.

Блейз слушаше лаконичния разказ на Хейзард, но думите му не достигаха до нея, защото съзнанието й беше погълнато от друга мисъл. Очите му бяха някак по-различни от нейния спомен за тях, по-мрачни изпод силно издадените вежди. Тя бе забравила как те танцуваха от радост. Той се усмихваше и я питаше за нещо. Когато бяха разделени, и на двамата им липсваше опората, върху която да построят покоя в живота си.

— Това бяха най-дългите дни в моя живот — прошепна той и се наведе, за да я целуне. — Липсвах ли ти?

— Сякаш изкарах шестте месеца на арктическата зима без теб. — След това устните им се срещнаха и студът, породен от раздялата, изчезна.

 

 

Тази вечер всички в лагера празнуваха успешния набег. Бяха спечелили двеста коня, без да загубят нито един воин. Гостите обикаляха от вигвам на вигвам, ликувайки за победата, а Хейзард, като вожд, получи многобройни поздравления. Освен това всички искаха да зърнат жълтооката жена, на която Хейзард бе подарил тридесет коня.

Забавляваха се цяла вечер. Хейзард държеше ръката на Блейз, усмихваше й се често и от време на време й превеждаше по някоя дума. А когато Блейз колебливо изпробва скромния запас от думи, на които я бе научил Червено перо, Хейзард грейна като родител, горд от опита на детето си.

Голяма томахавка и неговото семейство пристигнаха късно на празненството. Той се извини полугласно на Хейзард.

— Тя настоя да дойдем — каза той, посочвайки най-малката си дъщеря Синьо цвете. — Мисли си, че конете, които си изпратил, са за нея.

— Те са в името на старото приятелство.

— Знам това — промърмори Голяма томахавка, — но я се опитай да й го обясниш.

— Няма значение — каза меко Хейзард. — И бездруго след няколко дни тръгваме отново за мината.

Докато Хейзард и Голяма томахавка разговаряха, Синьо цвете се взираше в Блейз с неприкрито любопитство. Блейз й се усмихна учтиво, сигурна в любовта на Хейзард. Тя вече не гледаше на Синьо цвете с подозрение, като на евентуална съперница.

— Че тя дори не му готви — каза Синьо цвете на майка си, която я успокои с топла усмивка. Забележката не бе казана със злоба, а единствено с леко объркване. Чувствата на Синьо цвете към Хейзард бяха недвусмислени и всеотдайни и тя се чудеше как една жена, която обича мъжа си, може да не му готви. Та тя щеше да е толкова щастлива да му готви, само да я беше взел за втора съпруга. Жълтооката жена можеше да мързелува колкото си поиска. И дори той да не я обичаше сега, тя знаеше, че с течение на времето би могла да го накара да я заобича. За нея звездите бяха слезли от небето през нощта на Танца на совата, когато той я бе целунал, и тя прие това като недвусмислена поличба за тяхното бъдеще заедно.

— Кой ще се грижи за него? — попита тя тихо майка си, — когато се върнат при мината, щом тя не може да готви и да шие? — И тя хвърли един кратък, изпълнен със сдържана страст поглед.

Преди майка й да успее да й отговори, един спокоен глас каза:

— Аз нямам нужда някой да се грижи за мен, Синьо цвете, но — Хейзард се усмихна — все пак ти благодаря за желанието.

Синьо цвете се изчерви, както би направило всяко друго срамежливо младо момиче на нейно място. Хейзард сякаш не забелязваше свежия, пищен вид на момичето, което се намираше на границата на женственото великолепие, нито пък очите на сърна, преизпълнени с възхищение. Хейзард бе отнесен, но не и Блейз. Една искрица на ревност успя все пак да се появи. Нямаше никакво съмнение относно нейната невинна като ябълков цвят красота.

Хейзард тактично пренасочи разговора в друга посока, за да не обиди някого. След една учтива пауза семейството си тръгна. След около час и последният от щедрите на поздравления гости вече си бе отишъл.

— Видя ли тези одухотворени очи? Тя те обожава — не можа да се сдържи да не каже Блейз с неоправдана раздразнителност.

— Обожанието не ме интересува, биа кара — отвърна Хейзард, успокоявайки я, без да се хваща за думите. Той се облегна на изкусно направената върбова облегалка и въздъхна дълбоко. — Надявам се, че приключихме с гостите за тази вечер — каза той, умишлено сменяйки темата. — Не съм бил с теб насаме от часове. А твоят абсарокски, принцесо, е очарователен. Благодаря ти за старанието. — Усмивката му бе развълнувана.

— Няма защо да се опитваш да ме омагьосаш с комплименти, след като току-що каза, че не ме обожаваш — ядосано му се тросна тя. Споменът за свежата невинност на Синьо цвете беше все така дразнещ.

Хейзард се засмя.

— Да, ти определено не си обожавана, сладурче. Обичана да, но не и обожавана. Точно така. И защо ти е притрябвало да бъдеш обожавана?

— Ти не забеляза ли този предан поглед на пале, вперен в теб? Можеше да се удавиш в идолопоклонническото й възхищение.

— Много повече предпочитам да потъвам в тези твои бурни очи, бостънче. Успокой се, и бездруго няма да ги видим повече. Трябва да помислим за пътуването си до мината.

Макар Блейз да знаеше, че тяхната лятна идилия ще свърши все някога, при думите на Хейзард върху нея се стовари усещането за предстоящо бедствие. То беше изцяло интуитивно, далеч от всякаква рационална основа. Тя знаеше, че Хейзард не би могъл да напусне мината за дълго. Знаеше също така, че ще им се наложи да се срещнат с нейния баща, с „Бул Майнинг“ и несигурното бъдеще. Знаеше всичко това, но сърцето й отказваше да го приеме.

— Не можем ли да останем още малко?

— Ние вече останахме по-дълго, отколкото бях предвидил. — Хейзард също се бе поддал на емоциите си. Трябваше да са тръгнали обратно още преди седмица. Но последните няколко дни го бяха доближили до рая, както никога досега, и Хейзард бе отложил тяхното пътуване.

— Кога? — тихо попита Блейз, която си беше обещала, че ще каже на Хейзард за бебето, преди да са се върнали.

— Вдругиден.

В такъв случай й оставаше още един ден, за да разкрие тайната си.

 

 

Беше доста след полунощ през тяхната последна нощ в лагера и наоколо нищо не помръдваше, с изключение на светулките, танцуващи сковано около храстите край Потока на стрелата. Хейзард бе заспал, а Блейз лежеше още будна. Не беше му казала. Бе започвала поне дузина пъти, но след това куражът й изневеряваше. Не беше сигурна как той ще приеме новината за ограничаващото го бащинство.

Техният съвместен живот и бездруго беше застрашен от куп други пречки — „Бул Майнинг“, задълженията към клана, различията в дълбочина и различните отсенки, които отличаваха светогледите им, стотиците бели, които наводняваха територията всеки ден. Усещането беше като да си на малък остров, чийто брегове се рушат сантиметър по сантиметър, но непрекъснато. А когато водата накрая стигнеше до краката им, какво щяха да правят тогава? И така тя не му каза. Но разбираше, че трябва да го направи.

Когато го докосна, Хейзард се събуди и хвана ножа си с едно-единствено инстинктивно движение. Щом разбра, че са сами, той го плъзна обратно в канията му.

— Има ли нещо, биа? Някакъв кошмар?

Ако само можеше да види на процеждащата се лунна светлина тревожните бръчки под пухкавите й вежди и ръцете й, стиснати до побеляване.

— Не, не е кошмар — отвърна меко тя.

Хейзард седна в постелята, а тъмните му очи потърсиха лицето й. Мощното му мускулесто тяло се бе напрегнало така, сякаш долавяше неизказаните й мисли.

— Каквото и да те мъчи, биа, сподели го с мен. Аз ще се погрижа за него. — Той говореше сериозно. Би преместил планини заради нея. — Да не би… връщането да те тревожи?

Тя поклати глава.

Той повдигна ръка и докосна гладката й буза с върховете на пръстите си.

— Боиш ли се?

— Не от това — прошепна тя.

— От какво тогава, принцесо? — попита нежно той. Стройните му пръсти поеха вкопчените й една в друга длани и палците му започнаха да ги галят.

Нямаше заобиколен път, по който, да му го съобщи, въпреки че през последните няколко дни бе прехвърлила стотици варианти.

— Бременна съм — каза тя.

Палците на Хейзард спряха да се движат, а спокойните му очи срещнаха нейните.

— Знам.

Лицето на Блейз беше изумено.

— Знаеш ли?

Палците му продължиха да се движат в своя успокояващ ритъм.

— Мислех си — каза той тихо, — че може би ти не го знаеш.

— Откъде би могъл да го знаеш? — объркано попита тя.

— Аз бях с теб всеки ден, още от маре а апе аси то батсуо осе. Щях да разбера, ако месечният ти цикъл бе настъпил отново. Но той не започна.

— Ядосан ли си? — попита тя в неприкрито, задъхано очакване.

— Не.

— А щастлив ли си? — И тя зачака отговора му със сърце, изпълнено със страх.

Мисълта го ужасяваше, но той не би могъл да й го каже. Сега той беше уязвим за пръв път в живота си, уязвим от страха от смъртта. Неговата смелост като воин, която го правеше недосегаем, както и целият му завиден успех, не се основаваше на отсъствието на страх. Смелостта му не беше такава. Тя беше по-скоро преодоляване на страха, незаинтересованост от собствената му безопасност. Но сега тази безопасност беше от значение за Блейз, за тяхното дете. За разлика от останалите му деца, за които щяха да се погрижат техните близки от другите кланове, дори той да умреше, това новозаченато дете щеше да остане на света само със своята майка, ако Хейзард паднеше убит.

Той винаги бе разбирал, че неговата съдба е да живее за сигурността на клана си или да умре в битката си за нея. И в двата случая Хейзард бе останал верен на видението си. Така той винаги бе приемал с лекота истината за своята мисия. Сега неговата незаинтересованост пред лицето на смъртта ставаше невъзможна и той беше изплашен.

Хейзард притегли Блейз към себе си и зарови глава в уханната й коса. Миг по-късно той прошепна:

— Щастлив съм, биа кара, за детето. — Устните му погалиха леко бузата й. — Сега нашите духове са едно. Когато дишаш, аз го усещам, когато се усмихваш, това стопля плътта ми. Пулсът на нашето дете се слива с моя пулс.

— Ще трябва ли да се връщаме? — запита тя, почувствала се спокойно и в безопасност тук, в планините.

— Дългът ми е свързан с това място. Трябва — каза Хейзард, усетил същата тъга от заминаването, която мъчеше и Блейз. — Един вигвам в планините с теб и нашето дете… някой ден… — Гласът му се изгуби под напора на настъпващото тревожно бъдеще.

Сълзи изпълниха очите на Блейз.

— Може ли детето да се роди тук, в планините?

Той кимна, обладан също от желанието детето му да се роди сред покой и любов. Тук, в земята на неговия народ, той и Блейз бяха получили най-доброто, с което би могъл да ги дари светът, и страстно желаеше това изобилие и за детето си.

— Обещай ми — помоли го тя. Имаше нужда да чуе тези думи като защита срещу прокрадващото се предчувствие, да се вкопчи в тях, за да се избави от страховете, които изпълваха съзнанието й.

— Обещавам — каза Хейзард, защото обичаше тази жена. Това беше обещание, в което той искаше да вярва, обещание, което се надяваше да бъде в състояние да спази.