Сюзън Джонсън
Блейз (22)

Глава 22

Той спря, за да прибере два от конете си, оставени на планинското пасбище на Пернел. Мустангите леко изпръхтяха, усетили миризмата му. Той ги потупа леко по муцуните, за да ги усмири, после приспособи ласото си като временна юзда и ги подкара. Когато вече се беше отдалечил достатъчно от ранчото, Хейзард скочи от гърба на Пета за изкачването на планинския склон. Завърза кожената торба по-плътно и ги поведе безмълвно към колибата в планината, говорейки тихо на конете как ще ги заведе на пасищата високо в планините за летния лов. Те, изглежда, доловиха бодростта в гласа му — главите им се повдигнаха, ушите им се изправиха, а ноздрите им се разшириха при лекото изпръхтяване в отговор. Хейзард ги водеше по криволичещата планинска пътечка вече цяла миля, но Пета продължаваше да го побутва с муцуна в гърба, нетърпелива да се прибере у дома.

— Значи и на теб ти допада летният лов, а, Пета? — прошепна Хейзард и се засмя, когато тя отново го побутна. — И двамата искаме да се приберем у дома — бодро натърти той. — У дома — прошепна Хейзард с тиха радост и изкачи последната стръмна отсечка от пътеката, сякаш тя беше павирана алея.

Беше му безкрайно приятно да си мисли за завръщането у дома. Не се беше прибирал от три месеца и като се изключат дните, прекарани във Вирджиния Сити, не си бе почивал от смазващия труд в мината почти толкова дълго. У дома. Това означаваше задоволство, спокойствие, приятни занимания и страхотни приятели.

 

 

Блейз поглеждаше часовника за хиляден път. Два-три часа бе казал той. А скоро щяха да станат пет.

Сигурно си прекарваше чудесно с Роуз. „Трябваше да се сетя, помисли си тя. Аз тук се притеснявам и се плаша, а той сигурно си довършва четвъртото бренди. Или още по-зле“, прошепна несигурно съзнанието й.

— Или още по-лошо — каза тя на глас и стана разпалено, за да отскочи още веднъж до прозореца и да огледа склона. Сигурно бе утъпкала пътечка дотам през последните два часа.

В девет и половина тя излезе на верандата, защото й се бе сторило, че е чула шум. Луната се промъкна през една пролука в облаците и за минутка успя да освети пейзажа наоколо. Блейз напрегна очи. Нищо. И никакви звуци.

Хич не го беше грижа, че това негово слизане до градчето ще я поболее от притеснение. Нейното отвличане беше публична тайна. Вероятно даваха награда за главата му. Баща й не би могъл да контролира всекиго в градчето. Тя понякога се учудваше до каква степен той успява да се справи дори и с грубияни като Янси. Но Хейзард не се интересуваше колко е изплашена тя. И всичко това за някакви си рокли. Проклета мъжка ревност. Като че ли скриването на няколко сантиметра от краката й си заслужаваше това самоубийствено слизане до Конфедерейт Гълч. Блейз предполагаше, че той поне ще е доволен, когато се яви облечена пред приятелите му. Ако сега й се появеше с проклетите рокли, тя щеше да ги разкъса на парцали. Така му се падаше за цялото страдание, което й бе причинил. Тя остана на верандата, вслушвайки се още дълго време. Поне на десетина пъти й се стори, че чува стъпки. Но той така и не се появи и студеният нощен въздух я накара да се прибере вътре.

Погледна отново малкия меден часовник над камината. Десет и двайсет. Господи, къде се губеше той? Мътните те взели, Джон Хейзард Блек! Ако си позволил да те убият заради някакви глупави рокли, никога няма да ти го простя.

— Никога — въздъхна тя. Пръстите й бяха здраво сплетени в скута. Следващия час прекара в креслото, вдървена и изнервена.

Единайсет и трийсет. Трябва да си легна. Така ще е най-добре. Всички тия притеснения, докато той вероятно се търкаля в сеното с Роуз. Не ставай глупава, Блейз Брадок. Погледни се само — почти разплакана, много изплашена, а той вероятно шепне в това време сладникави глупости на ушенцето на оная уличница и двамата са си свили хубаво гнезденце в удобното й топло легло, досущ като влюбени птички.

Ей сега ще заспя.

Ако мога.

Е, ще се правя на заспала.

Какво беше това? Няколко камъчета се изтъркаляха надолу по склона. Не може да е Хейзард. По-скоро бяха някакви коне. Какво е това конско цвилене? Той отиде пеш до града. Нямаше как сега да е на кон.

Тя изтича до прозореца.

Хейзард!

О, мили, добри ми, скъпи, милостиви боже, наистина е Хейзард.

На лицето му бе изписана широка усмивка, когато влезе в колибата и Блейз вече тичаше към него, преди още да е успял да направи и две крачки. Тя се хвърли в разтворените му обятия и без излишни скрупули се притисна към него. Страхът, изпитан в негово отсъствие, бе ужасяващ със своята неизвестност. Тя покри лицето му с целувки и той усмихнат й отвърна, наслаждавайки се на непринудената й радост. След няколко продължителни мига, изпълнени с щастие, Хейзард нежно свали ръцете й и придържайки я така, че да може да види лицето й, я попита:

— Би ли искала да дойдеш на летния лов при Потока на стрелата^[1]? — Усмивката му беше заразителна, а тъмните му очи — затоплени от възбуда.

— Да — отвърна незабавно Блейз. — Да, да, да. Кога? — Сега, когато Хейзард се бе завърнал, с него се бяха появили отново съвършенството, задоволството и щастието.

— Нямаш търпение, а? — подразни я той.

Тя му хвърли един искрящ поглед изпод гъстите си клепки.

— Не забравяй с кого говориш — напомни му тя с жизнерадостна усмивка, — когато използваш думата „търпение“ пред жената, която прелъсти на два пъти в същата тази колиба.

Той се засмя.

— Кога? — повтори тя, този път малко по-натъртено.

Той притисна нежно лицето й между дланите си, наведе се към нея, докато достигна нивото на очите й, целуна лекичко устните й и каза:

— Веднага.

Тя извика от радост. Хейзард отпусна ръце и Блейз се завъртя във въодушевен танц, но едва направила две малки стъпки видя кръвта.

— Ти си ранен — извика тя и се пресегна да хване ръцете му.

— Дреболия. — Той отстъпи встрани, за да й убегне. Дланите му бяха издрани от грубите покривни плочи.

— Но това е кръв!

— Само драскотини — обясни Хейзард и добави: — Трябва да тръгваме.

— Защото, ако не тръгнем много скоро — подхвана Блейз, докато старателно изучаваше изподраните му ръце, — това може да не ни се отрази много здравословно, нали? По дяволите, недей да ме лъжеш, Джон Хейзард.

Дълбоките й сини очи го гледаха настойчиво и той реши да изостави преструвките.

— Може и така да се каже.

— Кой те преследва? Какво питам, сякаш не знам.

— Може и да съм го убил.

— Къде?

— При Роуз.

— Може ли?

— Бързичко се изнесох.

— Могат ли да намерят пътя дотук по тъмно?

— Не, освен това едва ли ще рискуват живота ти, идвайки дотук. Но…

— Какво?

— Изведнъж ми се прииска да се прибера у дома. Не е нещо логично обосновано. Омръзна ми хората да стрелят по мен. Искам да се възстановя с почивка. Пък ти и бездруго искаше да отидеш. Нямаш нищо против, нали?

„Дали имам нещо против, помисли си тя. Не бих имала нищо против да живея на най-отвратителното място на света, стига ти да си с мен. Дали имам нещо против? Да видя родния ти дом, роднините ти, начина на живот, който те е превърнал в такъв невероятен мъж“? Всичко, което й се искаше сега, след като той се бе завърнал невредим, бе да не го пуска никога повече.

— Не — спокойно каза тя вместо това, убедена, че силата на чувствата й ще го изплаши, — нямам нищо против.

Хейзард напълни още две торби с дрехи, храна и кожени завивки, изнесе ги навън и ги прикрепи удобно върху конете. Когато отново се появи, той зададе на Блейз въпрос, който би трябвало да й зададе по-рано:

— Можеш ли да яздиш? — И след това погледна така, сякаш не очакваше това от нея. Увита в една от неговите ризи, тя не би издържала и един час от това пътуване. Леките памучни рокли, които беше донесъл, по ирония на съдбата вече не вършеха работа.

— Да — отговори простичко Блейз. Тя бе прекарала детството си на гърба на коня. Това беше единственото занимание, достъпно за жените от висшето общество, което съдържаше някакъв елемент на развлечение.

— Нощното пътуване може да се окаже опасно. А и конете са доста своенравни.

— Ще се справя — усмихна се Блейз на притесненията му.

Тъмният му поглед се спря на неподходящата риза. Той се подвоуми още известно време, след това отиде до рафтовете, свали оттам вързоп от кожа на кошута, доста голям и плосък, и завързан с изкусно украсени с мъниста връзки в бяло и черно и го постави на масата.

— Облечи нещо оттук — каза той. — За ездата — добави прегракнало той, след това се обърна рязко и отново излезе навън.

Блейз внимателно развърза украсените с мъниста връзки и разгърна меката кожа. Вътре бяха поставени, увити прилежно в хермелин, три комплекта женски дрехи. Едната бе от бледожълта кожа на кошута, другата от еленова кожа, а последната бе изработена от фина бяла кожа, която тя не можа да разпознае. И трите бяха изкусно украсени с ресни и мъниста. Бялата туника беше покрита със стотици зъби от лос, всеки от които висеше на окичен с малки мъниста орнамент, оцветен в странни пастелни тонове. Всеки детайл вероятно бе отнел месеци ръчна работа. В някои части мънистата почти изцяло покриваха кожата.

При това почти ритуално преклонение пред дрехите беше очевидно на кого са принадлежали те. Той ги бе запазил след смъртта на жена си. От колко ли време бе мъртва? Как бе умряла? Как се е казвала? След това през съзнанието й премина и неумолимият прилив на ревност. Дали, зачуди се загрижено тя, едновременно любопитна и обезсърчена, той имаше деца от нея? Никога не й бе хрумвало, че той може да има деца. Дори мисълта, че Хейзард е бил женен, й изглеждаше неуместна. Оказа се, че е бил и е обичал много съпругата си, тъжно отбеляза тя, след като бе пазил дрехите й така грижливо.

„Не искам да ги нося“, мрачно си помисли тя. А и когато се озовеше сред племето му, това само щеше да събуди спомени. Защо трябваше да ги облича и така да дава храна на миналото? „Няма да ги облека, каза си раздразнено тя. Просто няма да ги облека“. Беше нетактично от негова страна дори да й предлага нещо подобно. Сприхавият й темперамент се възпламени. Представете си само, да я кара да носи дрехите на покойната му съпруга, помисли си тя с парещо негодувание. Ама че наглост! Тя изхвърча от колибата, застана на най-горното стъпало на верандата и извика на Хейзард, макар че той се намираше на не повече от два метра от нея, зает с поставянето на юздите:

— Няма да ги облека!

Стреснат, Хейзард вдигна глава.

— Какво ти става?

— На мен ли? Какво ми става на мен? Нищо ми няма! Просто няма да облека дрехите на мъртвата ти жена! — изкрещя тя.

Ревността, завистта, страхът да не го загуби, преди още да е бил неин, осъзнаването на различията между техните култури, различията в житейския им опит и в чувствата им, прерасналите неочаквано в реална заплаха апетити на „Бул Майнинг“ към участъците му земя, всичко това взето заедно лежеше в основата на истеричния вик.

— Не можеш да яздиш с тая риза — бе всичко, което каза Хейзард, без да обръща внимание на изблика й, не желаейки въобще да обсъжда въпроса. — Те са ти необходими — просто констатира той.

— Върви по дяволите — тросна се Блейз, която хич не беше практично настроена.

Хейзард бе свалил този кожен вързоп с цената на една частичка от душата си. Той представяше не само жената, която някога бе обичал, а и младостта му, отдалечена така назад във времето, че най-тънките нюанси на спомена за нея бяха започнали вече да бледнеят. Годините се сливаха в едно, лицата губеха очертанията си, казаните думи се бяха изгубили наполовина. Не му беше лесно да й предложи тези дрехи. Те бяха всичко, което му бе останало от Гарваново крило, реликва едновременно от нея и от безгрижната младост, от едно време, което никога повече нямаше да се върне нито за него, нито за племето му.

Господи, как мразеше тя да крещи. Беше се наслушал и нагледал на крещящи жени. Едно мускулче над скулата му потрепна.

— Не бих ти ги предложил — каза той студено, — ако имах някакъв избор, повярвай ми. И никак не обичам да крещиш.

— Аз пък никак не обичам да ми се предлагат някакви свещени, скъпоценни, недосегаеми останки на мъртви съпруги — извика Блейз, но под гнева й се долавяше някаква необяснима тъга. Как въобще си бе помислила, че може да стане част от живота му? Тя бе чужда на всичко в неговия свят.

— И какво искаш да кажа? — попита рязко той. Необходимостта го бе принудила. Тя не можеше да язди два дни облечена с тази риза.

Това, което усещаше, бе прекалено ново за него, за да осъзнае, че неговият жест е бил предизвикан от нещо повече от необходимост. Това беше едно последно прощаване със спомена за Гарваново крило, с всичко, което тя бе означавала за него, с всичко, което тя бе въплъщавала през младостта му. Нито една жена не бе успяла да я замести напълно в светилището на душата му, въпреки всички любовни авантюри след смъртта й.

Досега.

Но логиката, както и дългът бяха ръководили живота му твърде много години, така че той не беше по-наясно от Блейз какво точно означава отварянето на вързопа с дрехите на Гарваново крило. Те се бяха превърнали в предмети, полезни за момента, отбеляза той по силата на логиката, обърнал гръб на неясната смесица от чувства, които го бяха ръководили в решението му.

— Ако не искаш да ги носиш, недей. Аз просто искам да си отида у дома — каза Хейзард. — Незабавно. — И той изведнъж се почувства страшно изморен. — Разкървави си задника от езда, щом искаш, — не ми пука — добави той, затягайки последния възел на юздата. Рязкото подръпване накара кобилата да тръсне глава от уплаха. Стройните пръсти на Хейзард започнаха да я успокояват, галейки муцуната й, докато гласът му я ласкаеше с нежни имена.

— Ще обуя някой от твоите панталони — настоя Блейз.

— Чудесно. — Той вдигна глава и безстрастните му очи срещнаха погледа й над муцуната на животното. — Кажи, щом се приготвиш.

Блейз се обърна рязко, с гръб все така вдървен от яд, влезе отново в колибата. Тя не се обърна, когато Хейзард влезе след малко. Остана с гръб към него, погълната от борбата с широките му сини кавалерийски панталони. Когато вратата се затръшна отново, тя само промърмори нещо за мъжете особняци, влюбени все още в мъртвите си съпруги.

Наложи й се да навие крачолите няколко пъти, за да може въобще да ходи, и когато излезе от колибата, без дори да се огледа, все така продължаваше да проклина Хейзард за студеното му безразличие.

— Достатъчно бърза ли бях? — кисело попита Блейз, когато се появи на верандата.

— Ти си най-бързата жена, която познавам — отвърна Хейзард не по-малко кисело.

— А ти познаваш не една и две. — Забележката трябваше да бъде язвителна.

— С една повече, за съжаление — сухо отвърна Хейзард, възсядайки неоседланата Пета.

— В такъв случай, защо просто не тръгнеш без мен? — предложи раздразнено Блейз, застанала неподвижно до коня. — Така ще спестя на татко доста неприятности.

— И да загубя парцела си? Ще има да чакаш. Да тръгваме.

— Как очакваш да се озова на тоя кон? — Тя погледна тънките постелки, служещи за седло, и късите стремена.

Пета се въртеше нетърпеливо.

— Каза, че можеш да яздиш, ако не се лъжа.

— Мога, но нали трябва първо да се покатеря на проклетото животно.

Хейзард се смъкна от гърба на Пета с недоволна въздишка и отиде при Блейз.

— Забравих да наема слуга, който да ти помага, извинявай. Простете, мадам, нали знаете какви сме примитивни в гъсталака — насмешливо отбеляза той и като я прихвана през талията, я постави внимателно върху лекото седло от външната страна. За разлика от белите, абсароките винаги възсядаха конете си от дясната страна.

— Няма метална юзда — отбеляза Блейз, поглеждайки надолу.

— Колко си наблюдателна — отвърна хладно Хейзард.

— И как ще го водя, мистър Блек?

— Използвай коленете си, принцесо. Или пък искаш аз да го водя? — саркастично предложи той.

— Не!

Хейзард сви рамене, метна се на Пета и събра поводите й. Вероятно щеше да се наложи да я води през нощта. Белите яздеха, но никой не можеше да се оправя с конете като абсароките. От мига, в който децата от племето се изправеха на краката си, те биваха привързвани към специално високо седло и от тук нататък ставаха пълноправни участници в общите миграции, яздейки свои собствени понита. Когато навършеха четири години, те вече можеха да яздят самостоятелно, а на седем бяха вече обучени ездачи. От годините, прекарани на седлото, им бяха излезли мазоли. Хейзард съзнаваше, че мис Брадок едва ли е обучавана по същия начин. Грубият плат на панталоните щеше да е истински ад за нея в сравнение с меките му, украсени с ресни кожени гамаши. Но това си беше неин проблем, реши той и пришпори Пета в галоп.

В началото Блейз имаше малко проблеми, но когато Пета поведе, нейният кон предпочиташе по-скоро да я следва, отколкото да си избира собствен маршрут. Тя експериментираше с леката юзда, с притискането на коленете и преди още да изминат значителен брой мили, вече беше разбрала, че животното под нея реагира и на най-лекото докосване. Хейзард можеше да й го каже. Нали той го бе обучавал.

Хейзард спря веднъж, точно преди зазоряване, при едно малко поточе, на брега на което растяха трепетлики. Той се приближи към Блейз, за да я свали от коня, но тя тръсна ръката му от рамото си и слезе сама. Ядоха сушено месо и хляб във враждебно безмълвие и малко след това продължиха пътуването си.

Той не спря нито веднъж, преди следобедът да преполови, и не би го направил, ако не бе забелязал как Блейз бе стиснала здраво зъби половин миля преди това. Болеше я, това бе очевидно, и той тихо се възхищаваше на упорития й кураж. Хейзард чакаше само да минат край удобно за почивка място и накрая забеляза едно ново бълбукащо ручейче, при чийто бряг отби конете. Когато този път й предложи помощта си, тя прие и той я постави много внимателно на краката й. И въпреки че нямаше намерение да спира дори през нощта, той каза:

— Това място ми изглежда удобно. Ще пренощуваме тук.

Хейзард запали огън, сготви и поднесе вечерята, отсече достатъчно борови клони, за да направи „акта-тсе“, особен тип заслон по абсарокски, постла на земята върху кедрови клони и други храсти мека завивка, така че ложето стана уютно като пухен юрган. Той не я подразни, не й се скара, не я тормози и дори не вметна едно „казвах ти аз“. Неговата грижовност за малко щеше да накара Блейз да се разплаче. По дяволите, как може да е толкова търпелив и мил? И, по дяволите, защо го обичаше тя? Мътните го взели, защо той все още обичаше жена си? Не беше честно! Бе ужасно несправедливо, че сега, когато след деветнадесет години тя най-после бе намерила мъжа, в когото да се влюби, той все още бе влюбен в мъртвата си съпруга.

Тя отчаяно искаше да разбере защо той се чувстваше така, но това не беше нещо, за което можеш да попиташ ей така. Дори Блейз разбираше, че някои неща са свещени. Всеки човек имаше правото на свои съкровени неща. А ако Хейзард не изпитваше нищо към нея, то тя със сигурност не би могла да промени това. Каква загуба на време, помисли си тя, бяха всичките тези години, прекарани в усъвършенстване на чара, който, според другите, би трябвало да въздейства на мъжете. Не че се бе занимавала с това сериозно. Но поне бе слушала какво й казват и по свой собствен, неопорочен начин бе довела някои от практическите съвети до нещо завършено. И сега, когато бе намерила мъж, когото да обича така, че всичко друго в света да й се струва безсмислено, той се бе оказал непревземаем като каменна стена. Каменна стена от привързаност към една мъртва съпруга. Защо никой не се бе досетил да напише в учебниците една глава и за подобни случаи?

Е, тя поне си имаше някакво достойнство, както и уважение към чувствата на другите. Макар да умираше от желание да разбере защо той все още обича жена си, тя нямаше да го попита.

— Защо все още обичаш жена си? — чу тя собствения си глас, вперила очи право в него над малкия огън, след като вечерята бе сготвена.

Очите на Хейзард проблеснаха, после клепките му се спуснаха надолу.

Няма да отговори, помисли си Блейз. Прекалено болезнено е за него. Той все още я обича твърде много.

Господи, помисли си тя, дали това не са халюцинации? Какво я бе накарало да зададе този въпрос? Тогава той каза:

— Добре ли си? Знам, че задничето ти е пострадало. Боли ли те?

— Не се опитвай да смениш темата. Попитах те нещо.

Той не отговори веднага, разбирайки, че бесът й я е подтикнал. След това отвърна:

— Тя е мъртва.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Толкова ли е важно? Защото според обичаите на моя народ да се говори за мъртвите е израз на неуважение.

Очите, придобили сега цвета на развълнувани морета, бяха големи и ужасно настойчиви. Тя кимна с глава.

Упоритостта е нейната силна страна, мрачно си помисли той, въздъхна леко и започна обяснението си:

— Когато някой е мъртъв — каза той много бавно, — ти не можеш повече да го обичаш. Можеш да обичаш спомена за него или радостта, с която са те дарили, или удоволствията, изживени с тях. Но разбери, щом веднъж човекът, когото си обичал, се е присъединил към света на духовете, то него го няма вече. Тревата продължава да расте, цветята ухаят не по-малко, бизоните кръстосват прерията. Нали все пак спомените и животът са две различни неща. Мислиш, че е възможно да се обича някой, който вече не е между живите? — Той зададе въпроса си с приглушено любопитство.

Беше ред на Блейз да замълчи, преди да отговори.

— Не знам — каза тя накрая. — Тогава защо си запазил дрехите й?

Хейзард бе седнал на земята, съвсем близо до догарящия огън. Той отскубна стрък трева, хвърли го върху слабия пламък и погледна как димът се издига в спирала.

— Дрехите й бяха част от миналото, част от младостта ми. — Той се сви под напора на спомените — неподправеният ентусиазъм на юношеството, когато идеалите бяха в основата на преценките му, животът бе игра, а бъдещето не включваше нищо друго, освен надбягвания с коне и отглеждането на деца. Сякаш цяла вечност го делеше от това време.

— На колко години беше, когато се ожени?

Потънал в спомените, Хейзард не отговори, докато тя не повтори въпроса си.

— На седемнайсет години — усмихна се леко той, — както вие жълтооките казвате. Ние казваме на седемнайсет зими или снегове.

На отблясъците на огъня ясно личаха следите, оставени от годините по лицето и тялото му. Черната му коса се спускаше надолу от леко сведената глава, а тъмните му очи се взираха в огъня, хвърлящ по тях червени отблясъци, сякаш там искаха да открият отговора на нейния въпрос. Гладката повърхност на кожата му бе по-тъмна в сенките на вечерта, а облеченото в кожени дрехи тяло се чувстваше у дома, на родна земя.

— Щастливи ли бяхте? — Блейз се стегна от този въпрос, тъй като едновременно искаше и не искаше да научи отговора му.

— Да.

От този тих отговор я заболя повече, отколкото бе предполагала.

— И какво стана?

— Тя умря.

— Как?

— От собствената си ръка. — В гласа му се появи рязка нотка. Изправен вълк бе откъснал пръстите му от нейната китка и го бе отвел настрани. Никой друг не бе посмял да го направи. — А сега — продължи той, отърсвайки се от нежелания спомен, — мъчението свърши.

Дори Блейз, изнервена и нетърпелива в момента, не намери в себе си смелост, за да продължи.

— Ще спя от външната страна — отбеляза меко Хейзард, сякаш не бе казал нищо особено, когато в действителност бе направил загадъчната мъртва съпруга да изглежда още по-загадъчна.

Как е умряла, чудеше се Блейз, а очите й несъзнателно продължаваха да бъдат широко отворени от изненада.

— Ще тръгнем при изгрев-слънце. Чака ни още един тежък ден. — Думите му бяха умерени, разясняващи и спокойни. Той я изчака, за да влезе тя първа под навеса от борови клони.

Отговорът на загадката ще трябва да почака за някой друг път, помисли си Блейз и мина първа. Тя изпъшка от болка и седна отново. Почти не бе помръдвала, откакто Хейзард я свали от коня, и бе позабравила за неприятностите с ездата. Грубият плат на панталоните на Хейзард я бе ожулил до кръв, докато бяха пътували през деня. Миг след това Хейзард бе вече до нея и я вдигаше внимателно на ръце. След това я постави нежно в приятно ухаещото ложе.

— И двамата сме прекалено инати — промърмори той, загледан в небесносините й очи, навлажнени от измъчващата я болка. — Съжалявам, биа. Трябваше да забележа още преди това, че те боли.

— Грешката си е моя — настоя Блейз, стоплена от неговото извинение. — Можех и сама да се обадя.

— Не и непреклонната мис Брадок — подразни я той.

— В момента пред теб е най-омекналата жена на света. Сигурно няма да мога да ходя поне седмица.

— Ще се справя с това.

— Веднъж и твоята самоуверена арогантност да ми прозвучи като ангелски хор.

— Нося си и малко мехлем — усмихна се топло той. — За всеки случай…

— Самодоволните мъже — отвърна сладко Блейз — винаги са ме дразнили. — Усмивката й бе от тия, които биха могли да очароват и отровен паяк.

— А мен — инатите жени. — Той погали ъгълчето на усмихнатите й устни. — С едно много важно изключение — добави меко той.

— Трябваше да облека някоя от роклите.

— Нищо не е по-удобно от кожата, когато става въпрос за езда — съгласи се той. — Аз донесох и роклите, в случай че промениш решението си. Но — продължи бързо той, забелязал искрите в погледа на Блейз, — веднага щом наближим бивака, всичко ще си е пак по твоему. Не съм искал да ти разваля настроението с тези рокли. Те просто бяха единствените подходящи за случая.

— Наистина ли нищо по-дълбоко не ти е минавало през ума? — Надеждата в гласа на Блейз бе трогателно наивна.

— Нищо друго, кълна се. Може би предпочиташ панталоните. — Той си припомни няколкото пъти, когато я бе виждал, преди тя да стане негова заложница. В два от трите случая тя бе обула панталони. — Бихме могли да ти ушием. Така или иначе — Хейзард замълча, но после продължи уверено, — ти сама решаваш… рокли или панталони. Но панталоните задължително трябва да са от кожа. Поне когато ги носиш при дълги пътувания. В противен случай… — Той направи гримаса. — О, по дяволите, просто трябва да ти съберем нов гардероб. Ти си реши какво ще искаш.

— А жените във вашето племе носят ли панталони? — попита Блейз, забелязала желанието му да бъде тактичен и добронамерен.

— Не.

— А ако аз нося панталони в летния лагер, това ще те притеснява ли?

Нужно му бе известно време, за да размисли.

— Ти си свободна да носиш това, което пожелаеш. — Това беше значителна отстъпка от негова страна, защото щеше да отнесе доста подигравки, ако Блейз се появеше в бивака с панталони. — Нямам намерение да…

— Но просто жените от твоето племе не носят панталони.

Той поклати глава.

— Ако утре съм в състояние да се движа, ще пробвам някоя от тия рокли — каза тя усмихната, — за да те спася от унижението.

Той се изсмя внезапно като малко момче.

— Аз мога и сам да се грижа за себе си, мис Брадок. Няма защо да се жертвате за мен.

— Няма да е жертва. Роклите са страхотни, но…

Той почака и я погледна въпросително, когато тя не продължи.

— Ще имаш ли нещо против — прошепна тя тихо — в лагера да нося свои собствени рокли?

— Ще ги имаш — отвърна той. — Колкото поискаш.

Абсароките бяха най-представителното измежду прерийните племена и бяха особено взискателни към вида и дрехите си.

— А това, което не можем да купим, ще поръчаме — обеща Хейзард, решен да облече своята жена подобаващо. Едва по-късно вечерта, прегърнал спокойно дишащата Блейз, той изведнъж осъзна, че в мислите си я е нарекъл „своя жена“ и то съвсем сериозно.

 

 

Мехлемът се оказа толкова чудотворен, колкото Хейзард предполагаше, че е. Блейз се почувства чудесно, след като се събуди, и то не само благодарение на мехлема. Още няколко други подробности допринесоха за приятното й усещане. И което бе най-важно, тя се бе събудила в прегръдката на Хейзард. Той не я бе пуснал цяла вечер. Не смееше да помръдне дори едва-едва, за да не я събуди, разбрал, че е изтощена от пътуването. Той бе привикнал да не спи, особено по време на набезите, когато се събираха по много дни без почивка заради преследващите ги по петите врагове. В такива случаи времето минаваше в непрекъснати смени на конете с други по-свежи от току-що отвлеченото стадо.

Той бе подремнал замалко през нощта, но по-голямата част от времето бе прекарал загледан в тлеещия огън, в размисли върху проблема за „своята жена“, която най-накрая се бе промъкнала и в съзнателните му мисли. Неприятностите се рояха. Освен очевидните проблеми с мината, сега бяха изникнали и други по-мъгляви, засягащи успеха на тяхното съвместно бъдеще, ако въобще можеше да има такова. Но и тия проблеми не бяха нищо ново. Просто се бяха появили някои нови обстоятелства, които само утежняваха положението. Дали уникалният стремеж на Блейз Брадок към приключенията просто излизаше извън старите си граници, чудеше се той, чувствен каприз и нищо повече, или пък тя бе способна и на нещо повече? Дали чувствата й не бяха част от една фриволна лудория?

Хейзард се бе забавлявал достатъчно дълго със страстни и любвеобилни дами, за да е научил вече къде свършва флиртът и къде започва любовта. Но макар много от отговорите все още да му липсваха, той бе сигурен в едно — желаеше я като „своя жена“. Да се откаже от нея, да я отпрати, дори да обърне гръб на женствеността й заради някакви морални норми и задължения, това вече не бяха приемливи алтернативи. Той я искаше само за себе си. Тя му доставяше радост по безброй много начини, бе върнала насладата в живота му. Удоволствието, което му носеше тя, беше така дълбоко и необятно, че никоя друга не можеше да се мери с нея.

— Чувствам се по-добре — измърка Блейз и го изтръгна от размислите му. — Каква, за бога, беше тая чудесия?

— Предимно бизонска мас — отвърна Хейзард, раздвижвайки ръката си, изтръпнала от неподвижността, — плюс малко от растението юка, коприва, лайка и… забравил съм още какво. Освен това няколко заклинания и дим от свещен тютюн — добави той с усмивка.

— Подиграваш ли ми се? — попита Блейз, сгушила се в него. Очите й бяха такива, каквито ги обичаше най-много — необятни, изпълнени с жизнерадостно любопитство.

— А, забравих перата от колибри.

— Сега вече ми се подиграваш.

— Не. Думите ми са истинни като смеха на Е-сахка-уата.

— Поредната приказка?

— В тази се разказва за Стария Койот и ни напомня за това, че сме хора и сме преходни.

— Разкажи ми я.

— Не сега. Може би утре, когато ще се отдадем на мързела си в моя вигвам до Потока на стрелата. — Тъмните му вежди се повдигнаха. — А сега, биа, е време да тръгваме, ако искаме да се озовем у дома, преди да е мръкнало. Хайде, бостънска принцесо — прошепна той, отмествайки косата от бузата й, — трябва да се приготвиш. — Той се наведе и целуна нежно очите й, след това я облече, нахрани я, качи я на Пета, метна се зад нея и я намести в скута си. Не искаше и да чуе тя да язди днес сама, въпреки че Блейз твърдеше, че се чувства добре.

През този ден Хейзард я придържаше, докато се изкачваха все по-високо в планините. Само мъж с неговите мускули и физическа мощ би издържал на нещо подобно. Те спряха при едно поточе, на границата на земите на група скаути, които той нарече „вълците“, за да починат и да се измият. Хейзард облече своя костюм, украсен с всички знаци на властта му като вожд — вълчите опашки по върховете на всяка от украсените с мъниста мокасини, свидетелство за военните му победи, перата от опашката на сокол и от крилата на орел, закрепени зад едното ухо — неговият дух-лечител и закрилник, проблясващи в цветовете на дъгата сини и зелени миди, донесени отвъд планините, от бреговете на Пасифика, където живееше племето на салишите, закрепени за месестата част на ушите му, които неговата майка бе пробила с нагорещено шило на втория ден от раждането му^[2], реснисти гамаши, накичени с хермелинови опашки, които свидетелстваха, че той е бил водач на набег, донесъл голяма плячка. Украсената с мъниста риза^[3], разкриваща голяма част от силните му гърди, на които се виждаше огърлица от мечи зъби.

Пета също бе украсена с пищна юзда и нагръдник, купен от шушоните, които пък се бяха сдобили с испанска сбруя, идваща от югозападните племена. Излъсканият медальон блестеше, украсен с полюшващи се пера и връвчици с мъниста. Завързаното на възел въже, провесено от врата на Пета, говореше, че тя някога е принадлежала на враговете. Броя на завладените от господаря й вражески коне можеше да се определи по чертите, изрисувани с бяла глина под очите и по хълбоците й. Хейзард бе използвал скромно символичното число три, което му носеше късмет, но всяка черта представяше много повече от един кон.

Когато привърши с обличането си, той прибави към дрехите на Блейз тежка сребърна огърлица, която подхождаше на бледокафявата рокля от кожа на сърна, украсена изкусно със сребристи и небесносини мъниста. След това той прихвана косата й и внимателно я разреса с гребен от опашка на бодливо свинче, често срещан при северозападните прерийни племена. Движенията му бяха нежни и умели, а нейната коса блестеше като сатен под лъчите на следобедното слънце. Когато постигна задоволителен ефект, Хейзард я покачи върху Пета и се метна зад нея. Прихванал внимателно Блейз в скута си, той смушка кобилата с колене. Леките пера зад лявото му ухо се полюшнаха от лекия ветрец.