Сюзън Джонсън
Блейз (15)

Глава 15

Тази вечер комарите бяха нетърпими. Те кръжаха около него на малки облаци и атакуваха на неусмирими орди. Той премести ложето си на два пъти, преди да намери спокойствие на едно място в средата на хълма, където хладният бриз държеше насекомите на разстояние.

Май че заприличваше на глупак заради тази жена, мислеше си Хейзард, докато лежеше буден, а приятният ветрец освежаваше кожата му. Старият Койот, непочтителният помощник на Всевишния, бе обновил чувството му за дълг и чест само за един неуловим миг. Но възгледът на абсароките за света му беше втълпен още от детството. Личното видение като източник на сила беше в основата на уникалния начин на мислене на абсароките. Виденията от сънищата на Хейзард винаги го бяха водили по неотклонния му емоционален и вселенски път. А сега се чувстваше неспокоен по отношение на тази жена. Той се бе молил тази вечер за знак. Може би жената му бе дадена като щедър подарък. Може би тя не олицетворяваше предателството и алчността. Може би беше дар от мистичната вселена.

Той се събуди късно и за съжаление утрото не му бе донесло по-ясно решение на проблема, който измъчваше съзнанието му. Той се надяваше, убеден в това по-скоро емоционално, отколкото логически, че полковник Брадок ще се появи скоро.

Блейз вече бе станала и бе облякла една от памучните ризи на Хейзард, когато той влезе за закуска.

— Добре ли спа? — попита тя шеговито.

— Не съвсем. — Неспокойната нощ, прекарана върху бизонските кожи, си казваше думата.

— Готов ли си за закуска?

— След малко — отвърна Хейзард сухо, докато тършуваше за чисти дрехи. Той се обърна рязко, когато въпросът й достигна до съзнанието му. Наистина ли бе приготвила закуска? Така си беше, виждаше се. Масата бе подредена и в чинията до овъгления бекон се мъдреше нещо, бегло наподобяващо на бисквити. Той се усмихна и киселото му настроение се стопи. Тя изглеждаше така ужасно доволна от опита си, бе извадила дори бутилка коняк, за да може той да пийне на закуска. Идеята не беше лоша, като се имаше предвид това, което трябваше да изяде на закуска.

— Ще имаш ли нещо против — попита тя, видяла усмивката на доскоро смръщеното му лице, — ако излея ваната отвън.

— Не, разбира се, че не. — И когато видя как тя се бори с пълното ведро, което бе загребала от ваната, той добави: — Нека ти помогна.

Всъщност той изпразни ваната, а Блейз му помагаше, като пълнеше ведрото и накрая мило му благодари.

Когато няколко минути по-късно той седна, за да закуси, Блейз каза:

— Веднага се връщам. — И преди да бе успял да опита странно оформените бисквити и черния бекон, тя се появи отново. Хейзард все още размишляваше дали стомахът му би понесъл подобно наказание, когато Блейз прекрачи прага с извинение:

— Мисля, че съм забравила да сложа нещо в бисквитите. Те са малко твърдички и… ами… съжалявам за бекона. Надявам се да не е прекалено скъп.

— Оценявам опита ти, а за парите не се притеснявай. Ако не ми се налагаше да се грижа за още няколко хиляди души, аз бих могъл да мина за относително богат човек, дори и за твоите представи.

— О! — каза Блейз изненадана. Животът на Хейзард трудно би могъл да мине за богаташки, а и тя никога не си го бе представяла в тази светлина.

— Седни — предложи той, посочвайки стола. — Искам да ти се извиня… за вчера вечерта. Не е нищо лично… Просто съм поел отговорност.

Блейз седна срещу него.

— Знам. Значи си оставаме приятели? — попита меко тя и протегна малката си ръка през масата.

— Оставаме приятели — отвърна той и се помоли мислено за въздържаност.

Блейз задържа ръката му, топла и мазолеста, и си спомни за предишните им отношения. Споменът я накара да поруменее.

— Благодаря за закуската — учтиво каза той, търсейки причина, за да отдръпне ръката си. Усещането от пръстите й, обвити около неговите, доведе неговите собствени спомени в опасна близост. — Беше много мило от твоя страна. — Гласът му беше овладян, но когато ръцете им се отделиха, пръстите му трепереха.

— Е, след ваната, роклите и всичко останало — каза Блейз любезно, решена да бъде също толкова въздържана в разговора, колкото и Хейзард. — Помислих си да опитам. — Тя хвърли един поглед към храната в чиниите. — Всичко изглежда толкова лесно, когато го прави Джими — заключи печално тя.

— Знам — каза той с разбиране.

— Не е нужно да го ядеш. — За пръв път я виждаше да се разкайва.

— А ти не си длъжна да носиш роклите. — Галантно й върна жеста Хейзард.

Тя се усмихна и лицето й светна, а той й отвърна с оная спираща сърцето усмивка. Между тях се установи безметежна хармония, лекуваща и омагьосваща.

Закуската премина на обичайните варени яйца, хляб с масло и мляко, които бяха достатъчно достъпни в момента.

— Ако Джими не дойде, ще умрем от глад — призна Блейз с лъчезарна усмивка.

Макар че не й го беше казвал, Хейзард си спомняше как през войната бяха изкарвали по цели седмици на сухари и пастърма. По-първичните начини на хранене не му бяха чужди.

— Може би ще се наложи да му вдигна заплатата — предложи усмихнат, — щом от това зависи оцеляването ни.

— Аз също ще му платя, на всяка цена. — Когато веждите на Хейзард се повдигнаха въпросително, тя добави: — Ако приеме разписка, защото сега ще бъде някак си неудобно да прескоча до моята банка.

— Невероятно неудобно, особено що се отнася до мен — съгласи се той с очи, блещукащи в усмивка. — Пък и няма нужда ти да му плащаш.

— Аз имам доста пари.

— Убеден съм в това.

— Той направо ме спаси от черната работа.

— Самата истина — провлече леко Хейзард. — Но аз не искам повече да обсъждаме този въпрос…

Каква промяна, отбеляза за себе си Блейз, в сравнение с положението отпреди няколко дни.

— Моят тъмничар се е размекнал — не можа да се сдържи да не го подразни тя.

— Твоята измамна смиреност ме очарова — отвърна шеговито Хейзард.

Тя го погледна право в очите изпод извитите си вежди.

— Ти не би ме харесал, ако бях смирена или безропотна.

— Можех поне да опитам — предположи той.

— Друг път — натърти Блейз. Очите й бяха блеснали, а изражението — тържествуващо като на адмирал, който гледа как потъват и последните вражески кораби.

— Как — каза той с драматична въздишка — си успяла въобще да израснеш толкова своенравна?

— А ти? — парира го тя.

— Предполагам, че аргументите относно мъжката и женската роля в обществото няма да са ми от особена полза?

— Ни най-малко. — Още една бляскава усмивка.

— В такъв случай, не знам как да подхвана проблема, но… — Тонът му бе твърде делови и ако тя го познаваше по-добре, би забелязала вложената ирония.

— Да? — Тя се чувстваше приятно недосегаема, чувство, добре познато на всяка красива дъщеря на милионер.

— Моите дрехи от еленова кожа се нуждаят от изпиране.

Неясно защо, отговорът й му подейства стимулиращо.

— Това не спада ли към черната работа, за която ставаше дума? — Това бе всичко, което тя каза, и то по един мек, спокоен начин, без да има и представа, че прането на кожи бе равносилно на доста по-сериозно усилие от изплакването на няколко носни кърпички.

Той кимна, привидно успокоен.

— Не можеш ли да ги пратиш на слугите, или — додаде сладко тя — на мисис Пернел?

— Те не знаят как да се оправят с тях.

— Кой обикновено върши това тогава?

— Една от жените от моето племе минава от време на време.

Блейз можеше да си я представи — млада, красива и безропотна. Жените вероятно теглеха жребий или плащаха за привилегията да дойдат да работят за Хейзард. И тъй като тя не беше чак толкова неопитна по отношение на мъжете, нито пък бе в неведение относно развратническата репутация, която обикновено изпреварваше Хейзард, и което беше още по-важно, относно невероятните способности на този мъж като любовник, следващият й въпрос се появи незабавно в съзнанието й.

— И колко време остават те тук? — запита тя подозрително.

Острото й любопитство задоволи Хейзард.

— До другата сутрин.

— Защо ли въобще питам? — Гласът на Блейз бе изпълнен с присмех.

— Не знам — намеси се той, — не си спомням да съм се правил на светец.

— Единствено с мен.

— По ред причини, до една смислени.

— Това — каза иронично тя — е въпрос на гледна точка.

— Искаш ли да ти обясня как се перат кожени дрехи? — попита той, опитвайки се да върне разговора в предишните коловози, по които не можеше да се спори безкрайно.

— А имам ли избор? — попита тя със сарказъм и прикрита подигравка.

— Разбира се. — Той се усмихна и погледна към масата с открито, невинно изражение.

— Но — прошепна ведро тя, макар че въобще не се чувстваше така — едната възможност включваше гостуване на жена плюс преспиване.

— Такава беше традицията. — Хейзард се усмихна още по-широко.

Тя се изпъна и кръстоса ръце върху бедрата си, движение, което накара възголемичката риза на Хейзард да се повдигне опасно нагоре, пое дълбоко въздух, с което го накара да се стресне от желанието си, и каза:

— Ха! — Възклицанието беше придружено от заплашителен поглед.

— Това означава ли, че искаш да го направиш? — попита той, подминавайки развеселено смръщването и недвусмисленото послание на възклицанието й и опитвайки се, освен това да не обръща внимание на твърдите очертания на зърната й, прозиращи изкусително изпод износения плат на ризата му.

— А в противен случай ще трябва да слушам как се любиш с друга жена на два метра от мен, така ли?

— Да приемам ли това като „да“? — Хейзард не възнамеряваше да отговаря на последното й разпалено твърдение, не сега, когато самоконтролът му висеше на косъм.

— Проклет да си Хейзард…

Той просто изчакваше, без да посмее да проговори в непредсказуемото, променливо настроение, в което се намираше. Дали беше глупаво от негова страна да продължава да й отказва? Какво толкова щеше да се случи, ако се възползваше от това, което бе така изкусително близко и достъпно? Очите му се плъзнаха по разкошната бляскава красота на жената, застанала на ръка разстояние.

— Проклет да си… да! Доволен ли си?

— Много — каза той бързо, изпитал облекчение, което не искаше да покаже.

— Няма да допусна друга жена в тази колиба. — Това бе същата онази властна жена, която бе виждал толкова пъти преди. Независимо дали бе облечена в камгарна рокля, обшит с перли сатен или износена риза, тя бе сигурна в себе си.

— Чудесно — каза той, приел думите ужасно лесно. Мисълта за друга жена, освен Блейз в малката колиба, го тревожеше. По причини, с които не желаеше да се изправя лице в лице точно сега.

 

 

Хейзард показа на Блейз какво трябва да бъде направено с обработената кожа. Показа й как да накисне дрехите в прозрачната вода на езерцето, как да ги натърка с мекия ароматен сапун, купен от шушоните, и после да ги просне на сянка на тревата. И така, без да убягва от погледа му от улея за промиване на злато, където той работи цял ден, тя търка, пра и плакна, стараейки се кожените дрехи на Хейзард да станат чисти, за да бъде сигурна, че Джон Хейзард Блек няма да вкара някоя друга жена в леглото си.

Джими не намина този ден и когато Блейз отбеляза това пред Хейзард, той й каза, че това не е необичайно. Той си имаше и други задължения у дома и това беше съвсем нормално. Блейз мислеше другояче, но беше твърде уморена, за да спори. Беше твърде изморена дори да се изкъпе, когато Хейзард й предложи да й донесе вода. И тя му го каза, полузаспала в креслото до огъня.

— Освен това — добави тя, — днес бях много по-дълго време във водата, отколкото извън нея, докато перях проклетите ти дрехи.

— Благодаря ти още веднъж. Свърши чудесна работа.

— Знам. Очаквам да получа обичайното заплащане — отвърна сънливо тя, безочлива до последно.

Хейзард отвори уста, за да й отговори, но после се отказа. Тя беше заспала. Той се усмихна на начина, по който се бе свила на кълбо в просторното кресло като малко дете. Осъзна, че днес тя бе работила доста усърдно за него. Това, което не осъзнаваше, бе, че Блейз работеше за пръв път в живота си за когото и да е.