Сюзън Джонсън
Блейз (13)

Глава 13

Хейзард се събуди след втора прекарана безсънна нощ в леглото си от бизонски кожи и застави умореното си тяло да се изправи. Той се протегна лениво, реакцията на всяко мускулче по тялото му закъсняваше поне с част от секундата. Днес, помисли си той, едва ли ще е добър ден за неприятности. Тялото и съзнанието му бяха трудноподвижни от умората, а присъствието на Блейз изпълваше мислите му с изключително вредни за неговата съвест идеи.

Той се измъкна тихо от колибата без да я буди и закрачи към езерцето. Утрото му напомняше за неговото детство — свежо, слънчево, с лек ветрец, промъкващ се между листата на трепетликите. За един кратък миг той усети копнеж по оная невинност, по времето, когато само неговото племе населяваше тези земи, по очакването на някакво детско удоволствие — надбягване с коне или пък игра на пръчки, с нищо по-неотложно за деня от обичайните момчешки надпревари между приятели.

Застанал на мъхестия бряг, той въздъхна и носталгията се разсея. Слънцето все още изгряваше, изпълнено с живот и огромно, над все същия каменист, насечен планински пейзаж. Но нищо друго вече не беше същото. Неговият народ се бе преселил на север от планините, където бледоликите все още не бяха дошли да търсят злато или пък само опитваха ралата си в планинските долини. Но неговата невинност се бе изгубила още преди жълтооките да се появят в живота му. И сега той се прегърбваше от труд като роба, в който Блейз твърдеше, че я е превърнал, прегърбваше се в мрачния подземен свят с надеждата, че така ще спаси своя народ от участта на другите прогонени от настъплението на белия човек. В златото бе решението. Универсалното решение на всеки проблем. Е, на почти всеки проблем, иронично си помисли той. Златото не можеше да му помогне в надделяващата над волята му страст към неговата своенравна компаньонка. Той, естествено, знаеше какво би решило проблема… Хвърли се рязко в езерцето, надявайки се, че ледената вода ще промени за малко плътската насоченост на мислите му.

 

 

Когато Блейз се събуди един час по-късно, в колибата беше тихо. Отвън долитаха единствено птичите трели. Отмятайки одеялото, тя седна в леглото и погледът й се плъзна из малката стая. Той вече бе излязъл. След него бяха останали мокрите отпечатъци по студения дъсчен под, напомнящи за утринното му къпане, и остатъците от приготвянето на сандвичите по масата. Следите от неговото присъствие неочаквано я стоплиха и това, че изпитва такава привързаност към него, я разстрои. До този момент тя бе определяла отношението си към Джон Хейзард Блек като очевидно и единствено основано на секса. Искаше да му се наслаждава като на нова дрънкулка, играчка или приятен вкус — чистосърдечно и открито, но без страничните усложнения, като тия, които бяха нападнали сега съзнанието й. Отхвърлила нежеланите мисли, тя си припомни, че той я използваше и тя използваше него, което според нея си бе честна сделка — заложничество срещу обучение, и така, докато баща й я откупеше. Тя щеше да си спомня през целия си живот за тези дни като за приключение, с трескава възбуда, защото Хейзард я бе дарил за пръв път с несъмнено чувствено удоволствие, което тя нямаше търпение да изпита отново. Недоволна от това, че нейният учител бе престанал своето обучение, сега Блейз замисляше някаква по-хрисима форма на въздействие, тъй като първите й опити бяха пропаднали. Непоколебима и мотивирана от едно свое осъзнато предимство, мис Венеция Брадок от Бийкън Хил се замисли над ключа към преодоляването на необичайната дисциплинираност на Хейзард.

 

 

Джими вече бе пристигнал, когато Хейзард се прибра за обяд, храната бе приготвена, подът изметен наскоро, а Блейз се бе накичила умело с няколко цветчета от дива роза, пъхнати в илика на най-горното копче на блузата й. Това му припомни за нежните й като листенцата на цветето гърди. Смутен от тази мисъл, той не чу въпроса на Джими, докато той не го повтори още веднъж:

— Започна ли да копаеш на юг тази сутрин?

— А… — измънка той, сякаш се пробуждаше от унес. — Да копая. Да. Тая сутрин направих десет метра.

— Десет метра! — възкликна Блейз удивено. Тя познаваше минното дело почти колкото баща си. — Това сигурно е някакъв рекорд.

Той я погледна и реши, че розите й отиват.

— По-голямата част се оказа черен прахоляк — отвърна скромно той.

— Как го извличаш?

— С малка вагонетка. Поставих няколко релси, след като започнах да работя по този парцел.

— Значи очакваш мината да се окаже печеливша?

— Не бих вложил толкова време и труд в нея, ако не го очаквах.

— Хейзард е завършил Колумбийското минно училище и знае всичко за минното дело — вметна Джими, щастлив от възможността да хвърли светлина върху още едно достойнство на своя герой.

— Благодаря ти за комплимента, Джими — каза Хейзард, усмихвайки се на малкия си любимец, — но знанията ми далеч не са изчерпателни. Просто изслушах няколко лекции по добив на злато. Училището беше близо до Бостън.

Блейз разтвори широко очи и го атакува:

— Никога не си ми казвал, че си живял в Бостън.

— Никога не си ме питала.

— Какво си правил там? — попита тя с мъчително подозрение в гласа си.

— Учих в Харвард.

Тогава тя си припомни за забележката на Търледж Тейлър, че той може би е завършил Харвард.

— Не съм те виждала преди.

— Не мисля, че сме посещавали едни и същи игрални зали — отвърна той и по лицето му заигра дяволита усмивка.

— Не съм чак толкова млада.

— Достатъчно млада си — спокойно отбеляза той.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът й бе на ръба на избухването и тя сякаш набираше скорост към някаква неконтролируема изява на темперамента си.

— Нищо недобронамерено, повярвай ми, мис Брадок — сдържано уточни Хейзард. — Исках само да кажа, че имайки предвид твърдо установените норми на поведение във висшето общество, по стечение на обстоятелствата моето временно пребиване там е предхождало твоя дебют в светските кръгове.

Джими, който наблюдаваше разговора на възрастните като съучастник по тенис, изведнъж разбра кой точно от двама им е потрошил съдовете. Дамата, живееща тук, се разпалваше по-бързо от лисица, налетяла на тлъсто пиле.

— Храната изстива — намеси се той, тъй като не желаеше да се окаже в центъра на гръмотевичен скандал, макар че един бегъл поглед го увери, че лицето на Хейзард бе по-скоро усмихнато.

— Хайде, мис Брадок, нека похапнем — покани я той. — Ще бъде жалко да обезсмислим такова усилие. — Хейзард седна на малката маса. — Кажи ми — продължи той с откровен, добронамерен тон, сякаш словесната престрелка не се бе състояла, — кифличките днес твое дело ли са?

Блейз порозовя досущ като розите на деколтето си. „Как, помисли си тя, може да придава такава топлота на гласа си?“ Все едно, че я бяха погалили с кадифе. И тя прецени, че бостънското общество сигурно е било доста любопитно по времето, когато Хейзард е упражнявал своя чар върху дамите.

— Разбира се, че тя ги направи — отговори Джими, който нямаше търпение да зарадва Хейзард, тъй като неговата задача бе да учи мис да готви.

Усмихвайки се неочаквано на красивото, загледано в нея лице, Блейз обясни откровено:

— Джими ми позволява да меся тестото. Освен това съм страхотна в отърколването в стафидите. Ако татко не се появи, може и да успея да усвоя още по-заплетени умения… в кухнята.

Хейзард, който вече беше започнал да маже с масло една кифличка, махна към Джими и Блейз.

— Може би ще е добре да те наема за постоянно, Джими. Бях забравил вкуса на добре приготвената храна.

— Би било хубаво, но не мога — отвърна бързо Джими с пълна уста.

— Предполагам, че майка ти се нуждае от твоята помощ — каза Хейзард, наслаждавайки се на аромата на пресните сварени и леко подсладени моркови.

Очите на Джими се притвориха уклончиво.

— Да. — Той трупаше съсредоточено морковите на купчина.

— Но ще можеш да наминаваш и да помагаш, нали?

Вилицата събори купчината от моркови. Джими промърмори със сведен поглед:

— Мисля, че да.

Забелязал необичайната нервност на обикновено жизнерадостното момче, Хейзард остави вилицата си, преглътна крехката хапка месо в устата си и попита меко:

— Не си ли сигурен?

Джими вдигна за миг очи и после отново ги сведе под напора на озадачения поглед на Хейзард.

— Да не би нещо да не е наред, Джими?

— Не, сър.

— Добри ли са парите?

— Да, сър, не е там работата.

— Какво тогава?

— Ами, мама видя, тъй де, това, което донесох тази сутрин и… — Сведените му очи си възвърнаха част от предишния блясък. — На мен не ми изглежда толкова странно, но мама сякаш прехапа устни и ами…

Развеселеност измести объркването от тъмните очи на Хейзард.

— И? — попита той, приглаждайки бавно с един пръст въображаемата покривка.

— Мама каза, че мисис Гордън е била абсолютно права.

— За какво е била права? — попита пак Хейзард. Ъгълчетата на устните вече се бяха пречупили в разбираща усмивка.

— Не съм съвсем сигурен, сър. За някакво нещо, наречено „евтина пачавра“. — Блейз се задави, но Джими явно не забеляза това. — Проклет да съм, опа, съжалявам, сър — извини се той, — ако знам какво означава това. Но мама беше много възмутена и ми каза да не оставам след залез-слънце. Защо така, сър? — невинно попита Джими.

— Предполагам, че майка ти се притеснява, че оставаш до късно в планината — отвърна успокояващо Хейзард, а погледът му се спря на поруменялото лице на Блейз.

— Но аз съм оставал тук много пъти, след като се мръкне.

— Вероятно са се мярнали някакви гризли напоследък — обобщи Хейзард.

— Но тя не спомена никакви мечки. Какво е това евтина пачавра? — Джими изговори непознатите думи на един дъх.

Беше ред на Хейзард да се задави. Лицето на малкото момче бе обърнато към него с искрено учудване, а разгорещените сини очи на Блейз мятаха мълнии към него.

— Ами, всъщност, това е въпрос на дефиниция — отвърна заплетено той. — Едно от нещата, които те обичат да разчепкват. На твое място не бих му обърнал особено внимание. Прави както ти казва майка ти, идвай само когато можеш.

— Разбира се, че ще го сторя. Не мисля, че тя ще има нещо против, ако идвам през деня, тъй че ще идвам както обикновено с твоите поръчки, става ли? — Джими се бе изплашил, че може да се лиши от приятелството на Хейзард, когато тази сутрин майка му бе обсъждала надълго и широко голямата кутия, натоварена на коня. Той искаше да се убеди, че всичко ще си остане същото между него и човека, който се отнасяше с нежност, каквато не бе получавал никога, дори докато баща му беше още жив^[1].

— Чудесно, Джими, и кажи на майка си колко ценя твоята работа. Сега, би ли изтичал до потока да донесеш едно ведро с прясна вода? — помоли го Хейзард, съзнаващ, че жената, седнала срещу него, е на път да експлодира.

— Разбира се, сър. Веднага — възкликна Джими, изправил се вече на крака. — За нула време ще се върна.

Той едва бе прекосил прага, когато Блейз избухна:

— Колко е безочлива тая жена! Каква невероятна безочливост! За коя, по дяволите, се мисли тя?

— Не бих се притеснявал за това — каза Хейзард успокояващо.

— Аз не се притеснявам. Как бих могла да се притеснявам за това какво казва за мен една перачка?

— Доста снобско изказване, бостънче — отбеляза Хейзард с кисела физиономия.

— Снобско изказване? — отвърна тя със саркастична усмивка, подчертавайки провлачено думите.

Едната му черна вежда се повдигна.

— Точка за мен — каза той.

— Надявам се да е така! — тросна се тя и бързо го заобиколи. — За малко да вземеш нейната страна!

Той вдигна длани, сякаш за да се защити.

— Не съм си го и помислял. Думата „пачавра“ дори не присъства в речника ми.

— Доколкото те познавам, при теб става дума за същества с поли.

— Или с черни ботушки — добави той, хвърляйки й един възторжен поглед.

— Хейзард, сега не ми е до шеги. Можеш ли да го повярваш? — продължи разпалено тя, осъждайки това, което смяташе за нечувана несправедливост. — Каква наглост!

Плътният глас на Хейзард я успокои добронамерено:

— Всички слухове са такива. Не се връзвай.

— Напротив! Проклета да е! Пачавра? — повтори тя изумено, докато пръстите й барабаняха по масата.

— Това е едно малко златотърсаческо градче.

— Прекалено малко, мътните го взели.

— Всеки знае всичко за всекиго.

— Защо, по дяволите, ще ме нарича така? — попита Блейз, по-скоро учудена, отколкото възмутена. — Та аз съм заложница, за бога. — Обикновено не обръщаща внимание на мнението на останалите, Блейз бе раздразнена от дребнавостта на забележката. Въпросът не беше какво е правила или не е правила с Хейзард. Това си беше нейна работа, тя винаги бе правила онова, което й доставяше удоволствие. Тя беше поразена от факта, че някаква перачка си позволява да коментира нечия благопристойност в подобно диво, нецивилизовано златотърсаческо градче като Даймънд Сити, където порокът сам по себе си беше сериозен бизнес. — Предполагам, че те иска за себе си — отбеляза тя унищожително.

— Не е изключено — съгласи се Хейзард.

Блейз се ококори.

— Ти да не си…

— Не мисля, че това е това е твоя работа — отвърна той кратко и ясно и продължи да се храни.

Вилицата бе стигнала наполовина до устата му, когато тя я грабна от него.

— Отговори ми — настоя Блейз, без сама да осъзнава защо това би имало някакво значение. Просто бе усетила, че е така.

Спускайки бавно ръката си върху масата, Хейзард я погледна насмешливо за миг.

— Ти да не си ми майка? — попита той саркастично.

— Да ти приличам на майка ти? — Отвърна на удара тя с подсладено гласче.

Той отново я погледна за малко, без да казва нищо, обмисляйки отговора си, чудейки се дали въобще да й отговори. В края на краищата, помисли си той, нейният разгорещен кръстосан разпит го забавляваше.

— Не — каза той.

— Не, какво?

— Не, не приличаш на майка ми.

— И?

Той се усмихна дяволито.

— Не, не съм. Сега ще получа ли вилицата обратно?

Вратата се разтвори с гръм и трясък и се появи Джими, останал без дъх, носещ ведро прясна вода. Блейз подаде вилицата на Хейзард и той продължи да се храни.