Сюзън Джонсън
Блейз (10)

Глава 10

— Кой беше това? — попита Блейз, когато Хейзард се завърна в кабината.

— Моят ба-гуу-ба, моят брат — преведе й той.

— Голямо ли е семейството ти?

— Не, аз останах единствено дете. Нито един от моите братя и сестри не оцеля, за да проходи.

— Но нали той е твой брат — каза тя озадачено.

— В нашето племе по обичай се обръщаме към роднините от мъжки пол на съпругите си с „братко“ и се отнасяме с тях така.

— Женен ли си? — попита Блейз, без да успее да прикрие съвсем шока в гласа си.

— Сега не. — Хейзард произнесе думите бавно, така, сякаш не беше съвсем сигурен в твърдението си.

— Какво значи това? — Изведнъж тя се раздвижи от мястото си в леглото, където бе проследила изгрева. Цялата й сънливост, присъща за ранния утринен час, изчезна без следа като последствие от краткия му, неуверен отговор. Дългите й голи крака се плъзнаха извън завивката и с едно-единствено импулсивно движение тя се изправи, лице в лице с Хейзард, с лекото вълнено одеяло увито около нея като кралска мантия. Когато той не отговори нито на въпроса й, нито на острия й поглед, Блейз продължи със сладникав тембър:

— Сега не? Колко удобно. А кога — може би вчера? Или пък утре, но сега не. — Погледът й стана нападателен. — Трябваше да се сетя. Поредният развратник. Предполагам, че в закачливите слухове, които чух във Вирджиния Сити, твоите историйки с Луси Атънбъроу, Алисън Марш, Елизабет Крюгер и прочее, и прочее, просто са пропуснали да споменат за това, че си женен, защото явно изневярата е обичайна практика и в Дивия Запад, досущ както е и на Изток. А аз бях решила, кой знае защо, че тук, в ненакърненото царство на природата, подобни лъжи още не са пуснали корените си. Колко глупаво от моя страна — изрече тя и се изсмя кратко и неприятно.

— Тя е мъртва — тихо каза Хейзард против волята си. Според обичаите на абсароките не бе прието по никакъв повод да бъдат споменавани мъртвите. Те бяха отишли при своя баща Ах-бадт-дадт-диа и като него бяха нещо свещено. Но Хейзард знаеше, че Блейз щеше да продължи с тирадата си, докато не й отговори, така че изрече неохотно тези думи.

Отношението на Блейз изцяло се промени, сега тя се чувстваше виновна за неоснователните си обвинения.

— Съжалявам — извини се тя. Сините й очи бяха изпълнени със симпатия. — Как се случи?

— Предпочитам да не говоря за това — отговори Хейзард, скован от вълнение.

— Разбира се, прости ми.

Последва неловко мълчание.

Отклонявайки съзнанието си от мисълта за смъртта на Гарваново крило, спомен, който след всичките тия години продължаваше да го преследва, Хейзард се опита да възстанови крехкия баланс на чувствата си, като премина към по-делничен разговор.

— Изправен вълк си тръгна и аз дойдох, за да те попитам дали ще искаш да се изкъпеш днес. Знам, че не обичаш планинските потоци, но водата в езерцето не е така студена. Слънцето я затопля.

— Всеки ден ли се къпеш? — попита Блейз някак недоверчиво. Тя нямаше нищо против необходимостта от поддържане на нормална хигиена, но при лишения от излишни усилия светски живот в Бостън ежедневното къпане беше направо ненужно.

— Такива са навиците на моя народ.

— И през зимата ли?

— И през зимата.

— Изглежда ми абсурдно — тя присви леко рамене. — Само като си помисля за ледената вода.

— Не по-абсурдно от някои от вашите навици. От кринолина например. Изкушаващ е, подухван от вятъра или най-вече, когато следваш една красива дама по стълбите, но едва ли би могъл да мине за най-практичната от дрехите.

— Туше^[1] — призна си Блейз, леко дистанцирана. — Нека да не водим безсмислени спорове.

— Дадено. Първа ли ще се къпеш? — попита той с приятно учтив тон.

— Въобще не смятам да го правя — каза Блейз със също така приятен, но твърд глас.

Устните на Хейзард се събраха в една права линия.

— Мисля, че ще ти се наложи.

— Не виждам защо.

— Разбира се, че има защо, бостънче, дори ти не си толкова глупаво.

— Глупачка ли ме наричаш? — тросна му се тя, изчервявайки се от гняв по добре познатия му начин.

— Ти ме принуждаваш. И със слуха ли имаш проблеми?

— Не обичам да ме тормозят.

Лицето му се отпусна, а гласът му стана по-мек.

— Аз не обичам да споря с разглезени деца. Честно казано, мис Брадок, ако не се изкъпеш, вероятно ще миришеш. А в тази колиба няма място за една…

— Заплашваш ли ме? — избухна тя. Тонът и позата й бяха надменни, разглезени и сприхави. Това беше обичайната грешка, която правеха непознаващите Хейзард при контакта си с него.

Докато обмисляше как да реагира, той само смръщи черните си вежди. Търпението му беше невероятно.

— Ще ме убиеш ли, ако не се изкъпя? — подразни го тя.

— Не ставай глупава.

— Какво, ще ме набиеш?

— Изкушаваш ме — каза той с ангелска усмивка.

— Колко души си убил? Доста, предполагам? — Това си беше игра на въпроси и отговори. И предизвикателство. — Колко?

Той стоеше безмълвен, чудейки се кое ще издържи по-дълго — нейните глупости или неговото търпение.

— Колко? Кажи де, много ли?

— Достатъчно. — Отговорът му беше образец за уклончиво увъртане.

— И все пак някаква цифра? Искам да знам колко точно трябва да се страхувам от теб. Колко ли кураж се изисква, за да заплашваш — жена на половината на твоя ръст?

Той все още не се хващаше на въдицата.

— Няма да се къпя, скапаняк такъв — заяви тя, като сграбчи още по-здраво одеялото. Изведнъж заприлича на наперено коте, което несигурно се е изправило пред нещо далеч по-голямо и страшно.

— Не си струва да умираш за това, бостънче — каза той, усмихвайки се най-после истински, и я придърпа със силната си ръка така, че тя загуби равновесие. Залитна към него с изненадано изражение и после се загуби в неговата прегръдка, притисната здраво до гърдите му.

— Пусни ме — извика тя, борейки се с непреклонните му ръце. — Пусни ме веднага долу! — Думите й изсвистяха в окъпания в слънце утринен въздух. С няколко крачки Хейзард се бе озовал навън и сега вървеше по пътечката към езерцето. — Ако не ме пуснеш незабавно, ще те ударя, по дяволите! — Малките й длани се свиха в юмручета.

Усмихнатите му тъмни очи срещнаха за миг яростния й поглед.

— Като човек, обучен в нападенията и военното дело и, бих добавил, завърнал се съвсем наскоро от четиригодишна кръвопролитна война, където е пердашил южняците до пълната им капитулация, ще те помоля да ми простиш за това, че твоята заплаха не всява ужас в душата ми. — Устните му едва сдържаха напиращия смях. — Въпреки това, много храбро от твоя страна — добави той шеговито, като така засили още повече накипелия гняв на Блейз.

Хейзард Блек беше единственият мъж, който бе отказал да изпълни желанието й. И не само бе отказал. Нейното настояване обикновено го предизвикваше да се шегува за собствено удоволствие. Отвратителен, достоен за презрение мъж! Как въобще бе успяла да се набута в това невероятно затруднение?

Сякаш прочел мислите й той каза:

— Само си помисли как по това време на деня обикновено все още спиш между сатенените чаршафи с дръпнати завеси, докато слугите, едва събудили се, вече са успели дори да се захванат със закуската ти.

— А вместо това умирам от студ на някакъв планински връх.

— Тук е топло — каза той просто.

— Говори само от свое име. — Решила, че към нея се проявява явна несправедливост, Блейз успя да загуби изцяло чувството си за такт, което и бездруго не беше от силните й страни.

— Искаш ли да се стоплиш? — провлачено попита той. Намекът в думите му запърха като пеперуда след дъжд. Те бяха стигнали до брега на езерцето и повърхността на водата в краката им изглеждаше сребриста, гладка и прозрачна като стъкло.

— Бях си помислила, че откривам у теб някои несрещани досега скрупули — каза тя саркастично.

— Старият Койот ни учи да приемаме човешките слабости — отвърна Хейзард невъзмутимо.

— Подобно гъвкаво мислене би било облекчение за нечия съвест.

— Просто е реалистично, бих казал. Едно качество, което ти би трябвало да развиеш. Татко го няма тук сега. И парите на татко не се броят в момента. Вече я няма преградата между теб и реалностите на света. И колкото по-скоро приемеш този факт, толкова по-лесно ще е и за двама ни.

— Леле, леле — измърка Блейз, вгледана през гъстите си клепки в сериозните тъмни очи на Хейзард. — Не са ли нашите лекции за живота твърде, твърде интересни?

— Ти си абсолютна кучка — прошепна Хейзард все така меко. — И — продължи той — ако не ме бяха учили, че не бива да се възползвам от физическото безсилие на жените, бих те напердашил, за да поумнееш малко. — Искаше му се тя да го плесне. Беше готов да използва това като претекст, за да й го върне.

Но тя не го направи. Само му отвърна с оня студен унищожителен тон, запазен вероятно за слугите:

— Това ще бъде напълно в твой стил.

— Не, бостънче, грешиш — защити се той. Неочакваната му благосклонност бе срязана от студенината в гласа й. — Макар че тази възможност е адски изкушаваща.

— Ако аз… аз бях мъж — избухна Блейз, вбесена от завладяващата самоувереност, която излъчваше Хейзард, — бих те убила.

— Нямаше да имаш никакви шансове. Ако беше мъж, щеше да си мъртва — отбеляза безстрастно той.

— Колко сме сигурни! — подигра му се тя.

— Ти си пришълка, сукалче, сладката ми, а в тази част на страната сукалчетата с големи усти не живеят дълго. — Така арогантна, каквато бе сега вбесената жена, тя успяваше да причини смущаващи промени в скрупулите му. Единствено стоманената воля го възпираше да не се наведе и опита от изгарящия огън на нейните сочни устни. Тя го възбуждаше, дори разпуснатият й език го интригуваше. Нейният кураж го предизвикваше. Дали именно тази арогантна дързост, тази невероятна изкусителна жизненост го впечатляваха така? Или това бяха само мисли за нейната жизненост, превърнали се в чувствен глад и успяващи така да го впримчат и очароват, обединили се с неговите собствени мисли в изпепеляващ зной?

— Още не си виждал как стрелям — тросна се Блейз, несъзнателно прекъсвайки напрегнатите мисли на Хейзард точно навреме, за да се спаси от гъвкавите му човешки слабости.

— Тогава някой ден ще изпитаме твоите умения и ще постреляме. Това ще утоли ли твоите кръвожадни инстинкти, мис Брадок?

— Мисля, че ти си последният човек, който би трябвало да обвинява някого в кръвожадност.

— Къде си усвоила това чаровно умение да превръщаш всеки разговор в словесна схватка? За теб ще е добре да опиташ кариера в политиката. Там назоваването с различни имена се е превърнало в изящно изкуство. Залагам впряга си от коне, че ще удържиш на своето най-добре от всички тях.

— Разбирам, че според теб идеалната жена трябва да е въздържана, подчиняваща се и плаха. Предполагам — каза тя настръхнала, — че си привикнал с примирени, глуповато усмихващи се жени.

— Не е нужно тези две качества да бъдат еднакво присъщи — отвърна й той.

— Мисля, че подобни жени са безвкусни като вчерашен чай.

— Деликатно поднесено, както обикновено — отбеляза той меко, — но с цел да посъкратя този пространен диалог, тъй като аз работя, за да се изхранвам, чувала си за работа, нали, настоявам, въпреки възвишената атмосфера на Бийкън Хил, да ми кажеш дали предпочиташ да се изкъпеш със, или без одеяло?

— Предпочитам въобще да не се къпя — настоя тя.

— За съжаление, такава възможност не съществува.

— Надявам се, ти, Джон Хейзард Блек, да се пържиш в ада!

— Надявам се, че можеш да плуваш, мис Брадок — каза той и я хвърли в центъра на спокойното езерце.

В мига, в който тя цопна във водата, викът й можеше да се чуе на половината разстояние до Даймънд Сити. Секунда по-късно тя се изгуби от погледа му и Хейзард се гмурна във водата със стремителен скок, проклинайки се, че не е изчакал още малко, за да разбере дали тя може да плува. Като се плъзна по повърхността с плавни загребвания, той стигна центъра на езерцето, където водата беше достатъчно дълбока, за да се удави човек. С два силни удара на краката си той се спусна надолу към дъното. Видя я веднага през кристалната вода, сграбчи махащата й ръка и я изтегли на повърхността. Мокра до кости и трепереща, той я повдигна, така че главата и раменете й да са над водата. Плъзгайки се по повърхността, Хейзард се извиняваше за това, че я е изплашил.

— Съжалявам. Дори не ми хрумна, че може и да не умееш да плуваш. — Дишането му беше нормално, въпреки че едновременно с това загребваше с крака към брега. Неколкоминутното усилие беше дреболия за мъж в такава превъзходна физическа форма.

С вода, стичаща се от лицето и косата й и с треперещи устни, Блейз избухна:

— Върви по дяволите… мога да плувам… проклетото… одеяло… пречеше… ми… ръцете… и краката. — Ако погледите можеха да убиват, то неговото съществувание би прекъснало там, на секундата. Но обутият му в кожени гамаши крак се докосна до бедрото й и гневният плам в очите й отстъпи място на нещо съвсем различно.

Хейзард, почувствал разтърсващия шок, пое дълбоко въздух. Мигновено желание се втурна по чувствените пътища на тялото и съзнанието му.

Блейз усети сладостния трепет на изгарящата страст, пръснала се от пулсиращата точка на допира като разливаща се слънчева светлина. Затворила за миг очите си в премаляваща слабост, тя потръпна в ръцете му.

— Студено ли ти е — прошепна той, осъзнал, че да се люби сега с нея за него беше въпрос на живот и смърт. Въздухът бе заседнал в гърлото му. — Нека те стопля. — Устните му се затвориха рязко и думите му погалиха лицето й. Обладан от стремително желание, Хейзард вече не мислеше, само чувстваше. Ръцете му се стегнаха, притиснаха я по-близо, прилепили нейното гладко, хладно тяло към неговото.

Тя го усети като твърда горещина, голяма и прекрасна възбуда, появила се само преди няколко мига, извикана за живот, защото той я желаеше. Желаеше я, въпреки студените си трезви думи от тази сутрин, желаеше я така силно, че едно докосване го бе довело до същата нетърпима възбуда. Бледите й пръсти го погалиха и после леко се впиха в неговите широки рамене. Той потръпна и това й достави удоволствие, изпита безкрайно облекчение от мисълта, че Джон Хейзард Блек все пак не е недосегаем. От сега нататък, помисли си Блейз с възвръщаща се самоувереност, тя щеше да притежава едно оръжие срещу своя тъмничар. Усещането за неоспорима власт завладя съзнанието й също така силно, както и омагьосващият допир на неговата възбуда до бедрата й. Опитвайки новата си сила като зряла жена-дете, открила ново удоволствие, Блейз задвижи долната част на тялото си напред и назад по протежение на настръхналата твърдост на Хейзард.

Потръпване разтърси раменете, обхванати от ръцете й. Това беше нейното първо, бледо усещане за притежание. Тя обърна лицето си едва доловимо, той го усети и зачака, задържал дъха си. После тя се обърна още малко към горещите му устни и след това направи последното леко движение, при което пухкавите й изкусителни устни се разтопиха върху неговите.

— Искам те — прошепна тя, търсейки с езика си някаква съблазняваща точка по горната устна на Хейзард, — в себе си.

Страстта експлодира в мозъка му, чиста и неподправена. Устните му се спуснаха по нейния повик със завладяваща трескавост, отвръщайки по един изгарящ, пронизващ начин, който я накара да забрави кой над кого имаше власт. Всички нюанси на нейния чувствен копнеж и на напъпилата й страст бяха прекрасни в своята свежест, една сладостна, необичайна сила, в която тя тържествуваше, защото бе разглезена млада жена, която вярваше, че може да притежава всичко, което пожелае. А Блейз бе усетила, че може да има Хейзард Блек където и да е, по което и да е време. Това беше победа, стремителна, неограничена победа. А и сладостна, романтично сладостна, реши тя с онова възбуждащо усещане за Хейзард под ръцете си. Това беше сладост, към която можеш да се пристрастиш.

Всичко, за което можеше да мисли в момента Хейзард, бе бързината, припряността. Той я притисна силно, сякаш това бе равносилно на спасение, сякаш аскетизмът му от тая сутрин не беше нищо повече от прелюдия, настройка към това, което щеше да последва. Един нормален мъж би трябвало да следва желанията си, припомни си той думите на Стария Койот и настойчиво си ги заповтаря наум като молитва, в унисон с огъня, който се стичаше заедно с кръвта му. Ръцете му отпуснаха захвата си и тя се озова изправена на крака. Стресната, тя разтвори сините си очи и се взря изненадано в катранения му поглед, осенен от неприкрита страст.

Неувереността й се стопи, защото не можеше да има съмнение за състоянието, в което се намираше Хейзард. Тя остави одеялото да падне във водата.

— Обещай ми — прошепна Блейз, докато ръката й леко галеше напрегнатите мускули на гърдите му. Усещането за копринената му, влажна кожа пронизваше изострените й сетива. — Обещай да ме любиш… отново… и отново. — Необходимо беше само да я докосне, за да го пожелае, да поиска да изпита цялата магия на тяхната любов, да пожелае да поиграе в новооткритата за нея градина на удоволствията, да лудува и да примамва с новооткритата си власт.

— Обещавам — въздъхна леко Хейзард, като притегли Блейз отново в обятията си и закрачи към брега. — Целуни ме — дрезгаво каза той и затвори влажните си твърди клепки, — сега.

С дива плахост, съответстваща на окрилените й чувства, Блейз сключи ръце около силния му врат, лицето й се повдигна и тя се пресегна, за да достигне устните му.

Спомените и желанието поведоха Хейзард към мъхестата мекота на мястото зад елшовите храсти. Няколко мига по-късно, когато те полегнаха под отрупаните с листа зелени клонки с влажни прилепени тела и топли ожулени устни, Блейз прошепна:

— Мислиш ли, че съм ужасна? — Розовото връхче на езика й облизваше предизвикателно устните му, флиртуваше кокетно, играейки си на омагьосана и омагьосваща, безотговорна като всяко разглезено дете.

— Ммм — промърмори той и гризна устните й на свой ред.

Кристалните й очи се разшириха непресторено, магьосницата не бе съвсем убедена в своята любовна магия.

— Ужасно нетърпелива — прошепна Хейзард, докосвайки леко веждата над едното широко отворено око с устни. — Това не подхожда на една дама — шеговито я смъмри той и по лицето му заигра дяволита усмивка.

— Ужасно пряма — продължи той меко, целувайки нежно другата копринена вежда. — И ужасно, ужасно — гласът му, обогатен от приетото удоволствие, погали бузата й с топлината си, а тялото му се намести върху нейното — желана.

Тя се усмихна. Усмивката й беше необичайна и красива, също толкова завладяваща, колкото и прямотата й в очите й.

— Люби ме — заповяда тя с глас, олекнал от желанието. — Сега.

— С удоволствие, мадам — прошепна Хейзард, отпускайки се, за да се освободи от кожените си гамаши.

Когато се обърна той го видя — своето свещено вързопче, провесено от едно дърво близо до брега. Малкият лечителски амулет беше въплъщение на неговото видение. Той съдържаше всички свещени предмети, явили се в сънищата му, обладаващи свръхестествени сили, даряващи го с мощ и благословия. Това стегнато вързопче беше талисман-пазител и Дух на неговата Жизнена Сила. То съдържаше кожа от пума, увита около благословени парченца от земни елементи. Тези парченца от камък, пера и кост бяха това, което гарантираше неговата безопасност, към което отправяше молитвите си, което го насочваше, напомняше му, дори сега, за неговия дълг, напомняше му… плашещо. Всеки докоснат от ръцете му негов елемент беше изпълнен със значение и му напомняше като надигащ се спомен от миналото.

Той се изправи бавно на крака, самообричащ се на сковаваща болка в този рай на усещанията. Оставил малко разстояние помежду им, той застана неподвижен, притискан безмилостно от желанието. Не можеше да се довери на себе си и да я докосне отново. Накрая, когато очите й се разшириха от изумление, той каза:

— Прости ми. Би ли се върнала сега в колибата?

Леден порой би подействал по-малко шокиращо на Блейз. Тялото й се бе пробудило за живот, а копнежът й беше не по-малко неудържим от този на Хейзард.

Тя легна върху мъхестия килим, досущ като горска нимфа, но брилянтните й сини очи гледаха остро и ясно, в противоречие с лиричната гледка.

— Не го прави — каза тя по нейния типичен директен начин.

„Тя е най-красивата жена, която някога съм виждал“, помисли си той. Погледите им се бяха срещнали, но той мълчеше.

— Защо? — попита тя.

Прехвърляйки няколко отговора, той каза накрая:

— Налага ми се да проявя здрав разум.

— Защо? — повтори тя невинно и простичко.

Той нямаше отговор, който тя би разбрала. Дори да успееше да разбере всичко, свързано с дълга му, с важността на мисията му за неговия народ, това нямаше да е цялата истина. А Хейзард нямаше намерение да й обяснява, че я намира така объркващо привлекателна, че би могъл да пропилее безброй седмици с нея в леглото. Той не искаше тя да знае това. Нито че е запленен от нея като размечтал се юноша. Това, че необходимостта да се докосне до нея и необичайната чувственост, която го заливаше в нейно присъствие, му действаха като магическо заклинание. Той си имаше работа и сега не беше време за романтика. Може би, когато всичко това свършеше, когато неговият клан бъде осигурен, той би си починал далече на изток. Точното място нямаше да има значение и за двама им. Той беше сигурен в отговора й, също толкова сигурен, колкото бе и в първия мъглив следобед, когато бе вдигнал глава, за да я види, застанала над него. Между тях се бе появило някакво изумително привличане, което той с богатия си опит бе признал за уникално.

Този път Блейз погледна нагоре към него, позициите им се бяха разменили в сравнение с първата им среща при Дървото на обесените, преди малко повече от месец, и видя един мъж безмълвен като смъртта, вдървен от своето отдръпване. Не можеше да има съмнение, що се отнасяше до напрегнатостта му. Тя я усещаше, чувстваше изгарящото привличане помежду им, подобно на тлеещ фитил. Но тя не искаше да се отдръпва, не искаше да проявява здрав разум. Необременена със задълженията, които спираха Хейзард, тя открито приемаше тяхната връзка и искаше просто да разучи стремителната красота, породена от близостта им. Колкото и неопитна да беше по отношение на секса, тя можеше да разпознае страстта в очите на мъжете, бе я опознала още от мига, в който остави детските си плитки в миналото.

— Ще ми отговориш ли? — настоя тя, надигнала се леко на лакът в безсрамно провокираща поза.

— Не — отговори Хейзард. Гласът му бе рязък. Гъвкавата линия на талията и бедрото й действаха разрушително на самообладанието му.

— Искам те. Мислех си, че и ти ме искаш. Не мога да разбера какво друго има значение.

Предложението беше прямо и във всяка друга ситуация отговорът му би бил различен.

— За съжаление — каза той мрачно, — почти всичко останало в света е от значение.

— Не можеш ли да го оставиш за по-късно?

— Или пък да се махна? — предложи той.

— Чудесна идея.

— Ще бъде още по-чудесно, ако сега станеш и се прибереш в колибата.

Тя огледа бавно неговата завладяваща, твърда, мъжка красота.

— Защо не се върнеш при мен? — Тя направи една въздействаща пауза и после погали с малката си ръка мекия мъх до бедрото си.

— Има поне една дузина причини, за да… не го направя — каза той с посърнал от отчаяние поглед. — Вероятно бих могъл да те накарам да ме разбереш.

— Опитай се.

Той се изсмя. И играта й на думи беше съблазнителна.

— Ами, да започнем с това, че аз работя. Доста усилено.

— Не мисля, че преди ти пречех в това. — Тя беше като дете, твърдо решено да постигне своето.

— Да не говорим за това — продължи той с развеселен глас, — че сме противници.

— О, нима? — запита тя със сдържано неверие.

— Май бързичко променяш мнението си, когато искаш да постигнеш нещо? — промърмори Хейзард, припомняйки си подхвърлените вчера срещу него заплахи, и, по дяволите, дори преди няколко минути, на път за езерцето.

— Безсмислено е да си непреклонен. Целесъобразност — измърка тя, — това е ключовата ми дума.

Той почувства пулсиращия отговор в слабините си.

— Мисля — каза той рязко, — че трябва да продължим този спор, след като си облечеш нещо.

Тя можеше да усети неговата физическа сила и труднопреодолимото му желание.

— Да не би да те притеснявам, когато съм гола? — Дори самата Далила^[2] можеше да завиди на изкусителния й тон.

— Притеснява ме това, че баща ти и неговите приятелчета искат да ми отнемат парцела. Всичко останало бледнее пред подобно притеснение.

— На мен не ми трябва парцелът ти.

— А на мен пухкавата ти катеричка — заяви непоколебимо Хейзард. — Недей да правиш такава изумена физиономия — каза той, докато отиваше към нея, за да я изправи на крака. — Сигурно разбираш, че точно за това става въпрос.

Изкусителното изражение отстъпи място на внезапен изблик на гняв, който бе неизмеримо по-безопасен за Хейзард.

— Ти си грубиян — каза тя възмутено и издърпа ръката си от неговата.

— А ти си прекалено гореща за мен, мис Брадок. — Гласът на Хейзард бе поомекнал за пръв път, откакто се скараха. — Пък и трябва да разбереш, че не всеки е готов да се поддаде на магията на твоя… — той замълча за една секунда, за да си придаде суровост — чар. Така че, нека запазим дистанцията. Предпочитам платонично приятелство — продължи той, а тонът отново стана сдържан. — Съквартиранти, брат и сестра, приятели — настоя той. — Това положение няма да донесе неприятности на нито един от нас.

— Платонично — каза Блейз, сякаш преценяваше някаква евтина стока. — Платонично — повтори тя въздържано. — Това е моята ключова дума.

Той бе фокусирал безопасно погледа си върху лявата й вежда, като се има предвид, че неистово се опитваше да овладее повика на тялото си.

Свиреп проблясък на накърнено самолюбие освети големите й сини очи като добавка към иронията й.

— Чудесно — каза тя отчетливо и обръщайки се рязко, се отдалечи.

Хейзард се загледа в нея, в красивата й полюшваща се походка, в стройното й, овално тяло и високо изправената глава и се прокле за скрупулите си. Щеше ли да дойде време, когато ще може да й обясни своето видение, да задоволи взаимната им страст?

Отритната и изправена лице в лице с първото предизвикателство в живота си, Блейз се усмихваше замислено. Тя знаеше, че баща й ще я спаси, в това не се и съмняваше. Но междувременно Джон Хейзард Блек с неговите скрупули, ужасяващата му сила и странната му чувственост щяха да бъдат подложени на стремителна атака, целяща победа над тях.

Хейзард не закуси, когато се завърна от езерцето след няколко минути. Само си направи два сандвича и тръгна за мината. Той не проговори на Блейз, решен да запази дистанцията, решен да отклони всякакви следващи спорове, отнасящи се до неудобната, объркваща тема за взаимната им страст.

 

 

Полковник Брадок гледаше как индианският му водач разпалва малък огън, но мислите му бяха другаде. Дали Блейз бе пострадала, или пък малтретирана? Дали дивакът у тоя Хейзард би го накарал да се нахвърли върху дъщеря му? Кой знае как би реагирал човек в условията на стрес. Били Брадок се притесняваше и за Янси. Непредсказуем и невъздържан, той беше последният човек, който полковникът би оставил в Конфедерейт Гълч без надзор, но Милисент бе настояла за неговото съдействие, така че трябваше да се съгласи с това. Янси бе дошъл при него преди две години с отлични препоръки от Алфонс де Смет и той го назначи за управител на своето предприятие. Оказа се, че има невероятно умение за организация, всъщност безупречната осигуровка на това пътуване се дължеше именно на него. Но Янси беше рязък с подчинените си и като повечето пришълци от южните щати имаше непреодолими предразсъдъци към всеки с цвят на кожата по-тъмен от неговия. Преди тези предразсъдъци не бяха от значение, защото Янси му беше подчинен, а Брадок не толерираше дискриминацията. Но сега той можеше да направи нещо на своя глава и да изложи Блейз на риск. Нямаше начин да разберат дали Блейз беше през деня в мината с индианеца, или някъде, където да му е подръка, в случай на атака. Само Господ знаеше какво би могъл да й стори Хейзард, ако се приближаха към него с оръжие. През съзнанието му препускаха описанията на дяволските мъчения, приписвани на индианците. Полковникът потръпна несъзнателно. Каквото и да бе необходимо, за да умилостиви тоя тип, помисли си той, ще го направи. Блейз беше всичко, което притежаваше на тоя свят.

Ароматът на кафето достигна до ноздрите му и неговите смутени мисли се върнаха при огъня, при неговия водач. В едно калаено канче, провесено над огъня, бълбукаше кафето.

— Може би грешката беше моя — каза той полугласно. Съзнанието му бе все така обсебено от мисълта за пленничеството на Блейз.

Дочул мърморенето, банакският водач надигна глава с въпросително изражение.

Полковник Брадок въздъхна, огледа се наоколо като човек, който не е съвсем сигурен къде се намира, и добави:

— Аз й позволих да отиде. А не трябваше. И сега… — Той въздъхна отново под напора на задълбочаващата се меланхолия.

Дали полковникът обясняваше нещо, или говореше на себе си, не беше съвсем ясно, но Петнист кон отговори тихо:

— Заложници. Преди вземали често. Пази мир. Няма пострада. — И разбърка кафето с оголено клонче.

— Сигурен ли си? — Очите на полковника живнаха за пръв път от началото на пътуването им. — Сигурен ли си? — повтори той развълнувано.

Петнист кон вдигна погледа си.

— Врана не скалпира — заяви той. — Не убива бели. Врана като банак — продължи той по-бавно. — Знае, че бели хора като трева в прерията.

Били Брадок се поизправи, почувствал се някак ободрен.

— Колко, казваш, ни остава до Аш Ривър? Колко има още, преди да срещнем клана на Хейзард?

— Може, когато слънце залезе отново. Река не много далеч. — Той сипваше захар от кожена торбичка в чашата си.

Бащата на Блейз се отърси от напрегнатостта си. Безусловната убеденост на водача в мотивите на Хейзард му подейства успокояващо. Щом заложниците се използваха, за да поддържат мира, то Хейзард сигурно щеше да е склонен да преговаря. Но дребнавите съмнения отново го нападнаха — колко ли време ще му трябва, за да се добере до клана на Хейзард и после обратно до мината? Междувременно как ли щеше да се държи Блейз със своя пазач? Ако не я беше възпитал като момче, което не бе имал, сега щеше да е по-спокоен. Но той познаваше Блейз и знаеше как тя реагира на принудата. Беше я разглезил, сега го разбираше, и то прекалено много. Страхуваше се дори да си помисли какво би се случило с нея, ако откаже да се подчинява на заповедите на Хейзард Блек. Най-малкото Хейзард бе човекът, с когото би трябвало да се спори.

— Пий — каза водачът, подавайки на полковника димящо канче с кафе. — Кафе помага — заяви той сериозно. — После не уморен.

Кафето беше силно подсладено, така го харесваше индианецът. Петнист кон беше прав. След като изпи кафето, той не беше вече толкова изморен. И когато малко по-късно яхнаха отново конете, полковникът бе готов да прекоси всяка изпречила му се планина.