Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брадок/Блек (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blaze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 129гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara(2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka(2009)
Допълнителна корекция
Еми(2013)

Издание:

Сюзън Джонсън. Блейз

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Гарнизова

ИК „Бард“, София, 1994

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Корекция от Еми

Глава 1

Бостън, февруари 1861

Силни смугли ръце, галещи бавно топъл гръб…

Една крехка жена с ухание на летни рози…

Сенки и полумрак в един самотен вестибюл…

Той усещаше опората на износената ламперия от орехово дърво зад гърба си. Лионската коприна под пръстите му, ефирна и затоплена, заливаше сетивата му с наслада. Отпивайки бавно от удоволствието, той плъзна ръцете си по покрития с коприна гръб на притисналата се към него жена, по надипленото й деколте, за да ги сключи накрая леко около голите й рамене. Тя ухаеше на виолетки и когато той обърна непринудено глава, за да хвърли един бегъл поглед към мрачния вестибюл, брадичката му се докосна до напарфюмираните й златни къдрици, меки като пух.

— Надявам се, не съжаляваш, че те убедих да дойдем тук — бе сдържаното й, едва прошепнато въведение.

— Не, не съжалявам — отвърна й дълбокият, дрезгав мъжки глас.

— Ти си най-невероятният мъж, когото съм виждала някога на север или юг от линията Мейсън-Диксън — измърка тя с медения си южняшки, пищен като самур акцент, докато тялото й се придвижваше предизвикателно към очевидно възбудения мъж.

Едно басово, неразбираемо промърморване прие скромно подсладения комплимент и тъмните му като безлунна нощ очи се спряха върху красивата жена, приютена в неговите ръце.

Високият мъж с бронзов тен, със съвършено като на елинска статуя лице, с буйна гарванова коса и поразителни, искрящи очи беше облечен в пищните дрехи на индианците от равнината — реснисти лосови кожи, украсени с хермелин и пера, мокасини с криволичещи по тях ленти в златно, червено и черно, изящна огърлица от мечи нокти и пера, спускаща се по леко откритите му гърди.

Точно тези едри, мускулести гърди бяха в момента обект на прехласнатото внимание на дамата. Тя галеше очертанията им с дълги, непринудени движения. И тези две тела, едното високо и мускулесто, другото фино и крехко, притиснати едно към друго в полумрака на вестибюла на втория етаж, продължаваха своя само загатнат разговор, воден с помощта на плавни движения на тялото и нежни ласки на ръцете.

— Откъде си? — прошепна екстравагантната жена, облечена в пищна рокля в стила на френския двор. Ръката й се промъкна надолу и после под колана на неговите кожени гамаши.

— От Монтана[1] — отвърна мъжът с ястребово лице, поемайки рязко въздух.

— Кое племе обитава тези земи? — попита тя с дълбокия си мек глас. Въпросът й намекваше по-скоро за дрехите му, докато пръстите й вече докосваха неговата очевидно набъбнала мъжественост.

Той преглътна, преди да отговори.

— Абсароки[2] — каза той и усети как мигновено малката ръка прекъсна своето пътешествие. Отгатнал причината за това, той промърмори в допълнение: — Планинските врани. — Това бе името, познато на външния свят.

Дискретните й пръсти отново се задвижиха, прокрадвайки се напред, наслаждавайки се на твърдите като камък, жилави, мускулести форми. Всеки нерв от пламналото й тяло се разтапяше в огъня на неопитомената сила, скрита под смуглата кожа. Тя усещаше годините, прекарани във физическо натоварване и упражнения, можеше почти да вдъхне от аромата на необятната прерия и нейните планини. Той беше с няколко инча по-висок от повечето мъже, силен, мълчалив, въплъщение на благородна натура и свободолюбие.

Но защо все още не я беше целунал? Защо, леко раздразнена се питаше тя, след като бе абсолютно ясно, че не е безчувствен към чара й. Лилибет Рейвънкур не бе привикнала да среща такъв отпор — мъжете се бяха хвърляли в краката й откакто бе станала на шестнадесет. С една копринена въздишка тя се плъзна по стройното му тяло. Деликатното й движение, усъвършенствано дълго, умело балансирано в неотразимия, изкусно завоалиран нюанс между намека и въздържаността, я притисна до мъжката му твърдост и тя усети нарастването й, въпреки че мъжът, обхванал я леко в своите обятия, не издаде нито звук. „Сега ще ме целуне“, помисли си тя и прекрасното й лице, обградено с руси къдрици, се повдигна в очакване.

Но той не я целуна. Вместо това неговите силни ръце обвиха гърба и ръцете й и повдигайки се с едно гъвкаво движение на мускулите на бедрата и бицепсите си, мъжът сложи край на любовните предисловия. Той бързо я понесе в най-близката спалня, а пищните дипли на светложълтата коприна, спускащи се от ръцете му, оставяха диря по коридора зад него като бледи, проблясващи потоци.

След това, само миг по-късно, той я целуна. Целуваше я навсякъде, докато бавно събличаше дрехите й. Устните и езикът му галеха всяка извивка, издатинка или трапчинка, всяко надигнало се връхче и всяка сладостна равнина. Той я целуваше на места, където никога не я бяха целували, и отначало тя си помисли, че ще умре, когато усети горещия му дъх там… Но не умря, разбира се, и когато езикът му последва недвусмислената посока, в която го водеха устните и зъбите му, докосващи и възбуждащи я. Вече бе убедена, че никога не се е чувствала по-близо до рая.

Тя успя да дойде на себе си само за няколко мига, докато той се изправи, за да съблече дрехите си. След като изу мокасините си, той свали кожената си риза през главата с едно-единствено мъжествено движение.

— Ами ако някой влезе? — прошепна тя, докато го наблюдаваше как с едната си ръка мята огърлицата на таблата на леглото, а с другата смъква кожените гамаши от стройните си бедра. Измъквайки се от украсените с ресни панталони, той ги остави да лежат на пода, няколко сантиметра встрани от купчината дантелени фусти, плод на шестмесечния ръчен труд на дузина слугини. Висок, широкоплещест, със строен, жилав торс и бедра, на фона на които се очертаваше красиво оформеният белег на неговата възбуда, мъжът измина краткото разстояние до леглото. Погледът на Лилибет се снижи, сякаш бе омагьосан от гледката, и тя почувства как огънят между бедрата й се разгоря още по-силно.

— Не се страхувай — успокои я тихо той, докато тялото му се спускаше над нейното. Обзет от усещането за пулсиращата си възбуда, която проникваше в нейната женствена сладост, той вдигна дългите си мигли и погледна лицето й. Очите й бяха затворени плътно, а устните й — леко разделени. Дишането й се прекъсваше от време на време от кратки, задъхани стонове.

Дамата, изглежда, бе доволна. Той забрави за въпроса си и се наведе, за да целуне нежно разтворените й устни.

 

 

Три сгради по-надолу по леко спускащата се улица, издигната достатъчно, за да предоставя чудесна гледка към реката Чарлз, едно младо момиче с непокорна огненочервена коса бе застанало до прозореца на спалнята си, вперило поглед във влажния, непрогледен мрак.

— Още една мъглива нощ — изхлипа тя и дръпна тежката дантелена завеса зад малкия прозорец. — Предполагам, че утре пак ще е прекалено дъждовно за езда.

Възрастната жена, която приготвяше леглото й, не обърна внимание на въздишката и обезсърчената забележка.

— Елате, мис Венеция, седнете, а аз ще разреша косата ви.

Облеченото в нощница момиче прекоси с босите си крака розовия плюшен килим и се просна унило в леглото.

— По дяволите, Хана, ако скоро не изляза навън, за да пояздя, ще умра от скука!

— Мис Венеция — запротестира бившата й дойка, сега нейна лична прислужница, — внимавай какво говориш. Ако само те чуе майка ти, сигурно ще те остави без вечеря поне за седмица.

Без да обръща внимание на заплахата, младата жена сбърчи лицето си в кратка гримаса.

— След като я виждам само за чая, и то през малкото дни, когато е вкъщи, и то ако няма главоболие, рискът да ме чуе едва ли е голям, Хана. Освен това татко няма нищо против да кълна от време на време. Той казва, че всеки трябва някак да се освобождава от напрежението. А когато си момиче, почти всички други начини за освобождаване от напрежението са недостъпни за теб. Освен ходенето по магазини, разбира се — завърши тя унищожително. — Нали мама точно така прекарва живота си.

— Хайде, котенце, не е чак толкова зле. — Хана бе свикнала да утешава тези детски избухвания и мрачни настроения още откакто Венеция се бе появила на бял свят.

Крехкото младо момиче се изпъна унесено по гръб на леглото. Разпръснатата й червена коса беше в крещящо несъответствие с розовите чаршафи. Мрежестото покривало на леглото, заедно с цялото обзавеждане на стаята, бе подбрано от майка й, която упорито отказваше да се примири с колорита на своята дъщеря. Мис Венеция покри мрачно главата си с ръце и отново въздъхна.

— О, Хана, напротив. Единственото интересно нещо в живота ми е ездата, а аз не съм яздила вече седмица. Дъжд, дъжд, мъгла, дъжд, студ, всеки ден… — Трета въздишка, мелодраматична и протяжна, се понесе в богато обзаведената стая.

Това действително беше една типична за Бостън студена зимна вечер, влажна и неясна, а уличните фенери, обвити в гъста мъгла, разпръсваха странно зловеща светлина.

 

 

Недалече от къщата, където младото момиче се оплакваше от студа, в една от разкошните гостни на построената в готически стил сграда на Бийкън стрийт, нощта съвсем не беше така мразовита. Всъщност атмосферата беше даже доста разгорещена, породена от блесналото от пот, стройно, смугло тяло на мъжа, даряващ с удоволствие трескаво възбудената жена под него.

Неукротимото му желание я покоряваше така варварски, а невероятното му тяло и силните му ръце я довеждаха до безпомощност. Усещането, че е обсебена, че се е предала, бе надделяло и подпалило страстта й до безпаметност. Тя стенеше, от нея се откъсваха леки възгласи на удоволствие, прекъсвани от пресекливите й въздишки при всяко бавно движение на неговите стройни бедра. При всяко отдръпване нейните бели, украсени с пръстени ръце се впиваха в бронзовия гръб на напрегнатия мускулест мъж, докато той се осея с издрани до кръв белези.

Без да обръща внимание на резките от нокти по гърба си, той шепнеше до изящната гънка на шията й любовни, чувствени слова на някакъв странен, непознат език, чиято необичайност я възбуждаше още повече, докато ритъмът на умелите му движения в нея я разпъваше на кръста на удоволствието. Едно леко захапване на здравите му бели зъби по меката плът на гърлото й заля пулсиращите й сетива с вълната на страстта. Влажните й устни се разтвориха и тя извика в мига, в който екстазът достигна връхната си точка, разкъсвайки тялото й, неусмирим като дъжда, блъскащ се в прозорците.

Мъжът погледна към вратата и закри нежно устните й със своите, заглушавайки вика, издаващ непозволената им близост. Едва тогава, след като прикри вопъла на нейното удовлетворение от останалите гости, той си позволи сам да достигне до своя връх на удоволствието.

Легнал след това по гръб, обгърнал нежно жената до себе си, той се чудеше дали тя ще е от оня тип дами, които питат за скалповете. Откакто бе влязъл в бостънското общество преди четири години — благоприличното състояние в злато му бе осигурило добър прием — той бе открил, че високопоставените дами реагират по два основни начина — или с ужас, сякаш един евентуален роб се бе промъкнал неканен до тях право от конюшните, или с очевидна сласт. Жените от втория тип също се деляха на две категории — изпитващи искрено съчувствие към тежкото положение на коренните жители на Америка, и другите, заинтересувани от броя на скалповете, които бе отнел.

Една бледа ръка се плъзна по гърдите му и прекъсна размислите му. Крехката красавица прошепна със своя нежен, мелодичен и провлачен изговор наивния си въпрос:

— Много ли… врагове… си убил? — Думата „врагове“ бе произнесена с допълнително удължени срички.

За миг мъжът остана безмълвен и неподвижен — от блестящата си черна коса, разпръсната по раменете му, до хермелиновите украшения по глезените си, които той не бе имал времето или търпението да свали. След това устните му се разтвориха в усмивка, той прокара ръце под нейните и я повдигна върху гърдите си. Вперил поглед в красивото лице, отдалечено само на сантиметри от неговото, той каза много, много тихо:

— Тази година открих в Харвард толкова малко врагове, че свалянето на скалпове хич не вървеше добре.

Тя запротестира леко от прозаичния отговор и потръпна от удоволствие, притискайки се към тялото му. Малко след това пълната долна устничка на дамата се нацупи кокетно:

— Е… не ми казвай тогава.

— Не ме питай… тогава — отговори той меко, а усмивката му се разшири още повече.

— Ти ме подведе. — Пищният чарлстънски изговор бе флиртуващо приглушен.

— С риск да опровергая дамата — каза той с добронамерен смях в очите си, — ще кажа, че по този въпрос може да се поспори.

Една бавна, чувствена усмивка отвърна на забележката му.

— Какво правиш в Бостън — деликатната пауза бе примесена с изящно загатване — иначе? — Малкото й краче се промъкна прелъстително между краката му.

— Освен това ли? — прошепна той. Възбудата му отвърна бързо на допира на пухкавите й бедра, които се плъзгаха лениво върху тялото му. — Ходя на училище — отвърна той лаконично. Дамата едва ли желаеше да чуе дългия вариант на отговора, който започваше със споменаването на златната треска в Калифорния и действията на американското правителство по отношение на прерийните племена през 1851 година. Бащата на Хейзард бе осъзнал, че сблъсъкът с потока от емигранти на запад е неизбежен, и когато единственият му син порасна достатъчно, той го изпрати да се учи на изток. Имайки предвид времето, мястото и нежните потръпващи женски бедра, Хейзард обедини набързо причините, поради които бе в Харвард, и каза:

— Баща ми настояваше да опозная пътищата на белия човек.

Тя наведе глава и бавно прокара език по горната му устна.

— Ти — въздъхна нежно тя — сам би могъл да даваш уроци.

Очите му издаваха, че се забавлява, а гласът му прозвуча с кадифен тембър:

— Благодаря ви, мадам.

Тя го галеше и милваше, нежните й ръце се плъзгаха по мускулите на раменете му, после към гърдите му и обратно към гърба.

— А имаш ли име? — попита тя и пръстите й се заровиха в тъмната коса, пръсната по раменете му.

Той замлъкна за миг, спрян от непреднамерената й арогантност, но преценил, че въпросът е добронамерен, отговори директно:

— Измежду белите или индианците?

— И двете. — Тя отметна неговата дълга черна коса от рамото му.

— Тук съм известен като Джон Хейзард Блек. Името ми между абсароките е Ис-биа-шибидам Дит-чилияш — Хейзард Черната пума.

Нацупвайки се отново чаровно, жест, който според него чудесно допълваше благоуханния й чар, тя прокара чувственото си езиче по долната си устна и каза:

— Не ме попита за моето име.

Подобна мисъл не му бе минавала през ум.

— Извини ме — каза Хейзард лицемерно любезно, — но ти така ме разсея. И продължаваш да го правиш — допълни той, а движението на бедрата й продължаваше да обърква мислите му.

— Кажи ми името си. — Той прокара нежно ръце по извивката на коприненото й задниче и спря за миг, когато тя му отвърна с въздишка. След това Лилибет се плъзна лениво по най-верния показател на намеренията му и тъй като домакинята на тазвечерния прием скоро щеше да забележи не само неговото отсъствие, а и това на компаньонката му, ръцете му продължиха да я масажират бавно. Неговата надигаща се мъжественост пламенно се противеше на здравия разум. Нежната Лилибет, която, както току-що бе разбрал, беше зълва на домакинята, впери поглед в тъмните му очи и прошепна нежно:

— Толкова скоро?

— Както сама виждаш — отвърна той с чаровна усмивка, усъвършенствана в многото подобни разговори с благородни дами, изгарящи от нетърпение да бъдат прелъстени, — твоите достойнства — гласът му премина в дрезгаво мъркане, докато изящните му бронзови пръсти се спуснаха надолу по пухкавата розова плът и проникнаха във влажното й, топло, хлъзгаво местенце, — ме впечатляват. — Той не се бе учил в Харвард само на това, как да отпива от шерито си и да разговаря на философски теми. Бе изучил в Нова Англия всяка нова вариация на универсалния език на любовта. След това той целуна връхчетата на пръстите й едно по едно и когато прокара език по палеца й, тя прошепна:

— Моля те, Хейзард.

— Толкова скоро?

— Веднага, моля те, за бога, моля те.

Неговите дълги пръсти бяха продължили да се движат дълбоко в нея с ловкост, на която би завидял всеки артист.

— Тихо. — Той я целуна леко, след това прокара възбуждащо свободната си ръка по изкусителната закръглена извивка на гърдите й, спирайки се само за малко върху набъбналите, твърди зърна, които копнееха за докосването му. И когато след цяла бездиханна вечност, както й се стори, палецът и показалецът му се притиснаха към розовото връхче и леко го подръпнаха, дамата изстена с нисък, потръпващ вопъл. Плъзгайки се бързо напред, той я увлече със себе си. Косата му беше прибрана и Хейзард усети рязко подръпване, след което придържащата я кожена връзка се освободи.

— Моля те!

И мислите му за връзката се стопиха. Без да се напряга, той повдигна златокосата дама с умоляващи очи и притисна нейната очакваща мекота към твърдостта на тялото си. След това докосна леко стройните й бедра. Главата й се отметна назад, тя извика леко с трептящ от удоволствие глас и ръцете й оставиха неравна, пухкава следа върху гърдите му. Хейзард я повдигна няколко пъти, за да й предаде чувствения ритъм, който след малко тя самата пое, яздейки го с бавни, протяжни движения. Докато ръцете му продължаваха да галят нейните бедра, той се отдаде на удоволствието, което нарастваше на тласъци.

Ушите му, тренирани от практиката и необходимостта да долавят и най-лекия шум, дочуха как вратите на гостната долу леко се отвориха и затвориха и по-разумната част от неговото съзнание му нашепна да преустанови тази игра на удоволствие в името на благоразумието… или поне да угаси светлините. Но безразсъдната част от съзнанието знаеше добре, че няма нито мъж, нито звяр в Бостън, от които да се бои, така че той предпочете да продължи. В края на краищата в момента бе обърнал гръб на здравия разум, а и се приближаваше към мощната си кулминация.

Той погледна, когато вратата се отвори, за да прецени опасността, и неговият тъмен, замъглен от страстта поглед срещна за един кратък миг смаяните очи на домакинята. На лицето й проблесна гняв малко преди да затръшне рязко вратата. Тук ще са необходими обяснение и тактично извинение, помисли си той, миг преди жената под него да се отпусне в ръцете му и той самият да си позволи да свърши.

 

 

Половин час по-късно той вече бе слязъл на долния етаж, оправил дрехите си, опрял широките си рамене на един от декоративните пиластри в просторната гостна, оглеждайки с чаша бренди в ръка позлатените, накичени с бижута членове на бостънското висше общество.

Една от дамите все още се бавеше на горния етаж с напълно опропастена фризура. Той бе уверен, че паникьосаната слугиня прави всичко възможно, за да я приведе в ред и госпожа Тиодор Рейвънкур да се появи отново в целия си помпадурски блясък.

Екзотичното облекло на Джон Хейзард Блек блестеше отново в цялото си величие и само най-проницателните биха забелязали, че сплетеният кожен шнур, с който доскоро бе вързана косата му, сега липсва и е нелепо заменен с една бледосиня панделка, открадната набързо от майсторски украсената рокля на Лилибет. Някъде из разбъркания хаос от копринени чаршафи и завивки лежеше един сплетен шнур и Хейзард се надяваше, усмихнат дяволито в себе си, че той ще бъде намерен от някоя слугиня, оправяща леглото, а не от нощните обитатели на стаята.

Не бяха минали и пет минути, откакто бе слязъл долу, а домакинята, Корнелия Дженингс, усмихваща се и разменяща добронамерени реплики, вече прекосяваше гостната, привидно без предварителна цел. Хейзард отлично разбираше накъде се бе запътила тя, знаеше, че идва към него и я гледаше как напредва леко объркана. След известно време домакинята достигна до него и когато се приближи достатъчно, за да не бъде чута от другите, прошепна яростно:

— Как можа, Джон?! За бога, та тя ми е снаха! Въобще ли не те е грижа за мен? — Фразата бе изсъскана, а очите й проблеснаха от раздразнение.

Поглеждайки към красивото разтревожено лице, Джон каза успокояващо:

— Разбира се, че ме е грижа. Аз те обожавам, Корнелия. — И когато хубавото й лице леко се отпусна, промърмори тихо в добавка: — Ти, сладурче, си най-чаровната… домакиня… в Бостън.

Модно облечената млада жена омекна от комплимента и пристъпи към друг, по-неотложен въпрос. Гневът в бледосивите й очи се стопи и те пламнаха от чувство, добре познато на високия мъж, облечен в лосови кожи.

— О, Хейзард — въздъхна домакинята, а ръката й, прикрита от диплите на обемните й поли, се прокрадна към неговата. — Минаха цели четири дена. Липсваше ми.

Хейзард кимна с разбиране в тъмните си очи.

— Знам. Изпити, любов и преподавател, който отказва да бъде любезен.

Усетили неговата едва доловима взаимност, пръстите й стегнаха хватката си и с едно раздвижване на копринените си поли тя го дръпна от стената.

— Горе съм приготвила от любимото ти бренди. — Очите й, страстни и проучващи, срещнаха палавия му поглед и го подканиха леко по посока на стълбището.

Той се вгледа замислено в нейния профил, след това се усмихна на парещия й, умоляващ поглед. Когато нещо трябва да бъде направено, то може да бъде направено, помисли си Хейзард. Той дължеше на младостта си куража да прави подобни заключения. А с пленителните дами на Бостън те намираха и свое ново приложение. Поемайки дълбоко въздух, той пресуши чашата си с бренди и се остави да бъде поведен още веднъж към горния етаж.

За втори път през тези няколко часа Хейзард се озова върху копринени чаршафи, опитвайки се ловко и с въображение да даде най-доброто от себе си в името на спазването на приятните социални привички на бостънския хайлайф.

Бележки

[1] За улеснение е използвано наименованието Монтана, въпреки че през 1861 г. то още не се е било наложило. През 1854 г. северната част на неорганизираната индианска държава е присъединена към Небраска, след това е включена в територията на Дакота, която през 1861 г. е откъсната от Небраска. След като границата на златодобива се премества към северните части на Роки маунтинс, територията на Айдахо се образува през 1863 г. от части от Уошингтън и Дакота, обхващащи днешните Айдахо, Уошингтън и Монтана. Монтана съществува от 1864 г. с временна столица Бенък. — Б.авт.

[2] Абсароките са отцепническа група от хидатса, мигрирала на запад. Различни източници посочват, че това е станало около 500 години или най-късно през 1776 г. След преместването те са се нарекли абсароки или „деца на птицата с голяма човка“, вид, който вече не се срещал в страната им. В езика на хидатса „абса“ означава голяма, хитра птица. Оттам е дошъл и френският превод, gens de corbeaux, т.е. врана. Те никога не се наричали така, въпреки че това е името, използвано от всичките им съседи. В знаковия език знакът за индианец врана се прави с повдигане на ръцете напред на височината на раменете и движение като махане на птичи криле. — Б.авт.