Стела Камерън
Ангелът и грехът (2)

2

Дулото на отвратителния черен пистолет беше притиснато в гърдите й. Очите на мъжа, блестящи под лунната светлина, бяха устремени право към оръжието… не, само в същата посока. И тези блестящи очи съвсем не бяха студени.

Анджелика се протегна малко по-високо и в същия момент си пожела да не го беше правила. Ясно видя как тесните му устни се извиха нагоре, а ноздрите се издуха. Едно беше да му покаже, че не се страхува. И съвсем друго, че стоеше пред него с голи гърди… съвсем гола… срещу непознат мъж с оръжие в ръка.

Но точно в този момент тя не можеше да си позволи проява на слабост.

— Ще ме застреляте ли? — повтори тихо тя.

— Надали.

Първото й предположение се оказа вярно. Той наистина беше нагъл тип.

— Вие ли сте…? — Зъбите й продължаваха да тракат и тя ги стисна здраво, за да не се издаде. — Вие ли сте Синжун Брейкър?

— Аз съм Брейкър. — Очите му се върнаха на лицето и. — Вие май не прекарвате много време на слънце, мис?

Анджелика стисна здраво устни и поклати глава. Много пъти бе репетирала първата среша, но не бе предвидила подобна катастрофа.

— Така си и мислех. Толкова сте бяла, че светите в тъмното.

Кръвта веднага се качи в главата й и тя се ядоса. Ако наистина имаше намерение да изиграе докрай ролята, която си беше наложила, трябваше да се справи с това проклето изчервяване. Железните интелектуалки никога не се изчервяваха — освен ако не бяха прекарали много време на слънце.

— Свалете си ръцете.

— Какво?

— Говоря за ръцете ви. Свалете ги.

— Нали казахте да ги вдигна.

— Не, аз… забравете го. В този вид ли дойдохте тук?

— Разбира се, че не! Какво си мислите за мен… Естествено донесла съм си хавлия. В случай че ми стане студено. Ей там е. Ще ида да си я взема. — Тя отстъпи настрана и закрачи с принудена небрежност към храста, където беше оставила хавлията, намерена в банята. Какво би я посъветвала приятелката й Бренда, ако я видеше в тази ситуация? Добрата Бренда беше най-опитната жена която Анджелика беше срещала, най-разумната. Хладна, това беше точната дума.

Това беше Синжун Брейкър! Синжун Брейкър! Само на няколко метра от нея стоеше мъжът, който беше променил целия й живот, без дори да подозира за съществуването й.

Анджелика се уви в плътната хавлия и завърза здраво колана на кръста си. Съвсем близо до нея живееше и дишаше мъжът, когото се бе научила да мрази — и който я видя за първи път гола.

— Да вървим. — Тя се обърна и примигна слисано. Синжун беше изчезнал.

Анджелика се огледа и едва успя да види как задната врата на къщата се затвори зад него.

— Арогантен негодник! — Арогантен и след всичко, което беше видяла, не само богат, но и физически привлекателен. Тя вдигна краищата на прекалено дългата за нея хавлия и се втурна след него. — Сигурно сте свикнали жените да си събличат дрехите заради вас. Кратък поглед към двата метра яки мъжки мускули, и те вече горят от нетърпение да ви разкъсат. Почти чувам мислите им: „Ах, той е наистина страхотен! Да не говорим за хубавите му парички…“ Само почакай да свърша с теб, негоднико!

Тя отвори вратата със замах… и налетя право върху мощните му гърди.

— Казахте ли нещо?

Анджелика остана неподвижна, само отметна глава назад, за да види лицето му.

— Казах, че нямам търпение да разопаковам вещите си.

— Аха, разбирам. Приемам, че желаете да се облечете, преди да поговорим.

— Да. — Какво й бе обяснила Бренда? „Чувствай се добре в кожата си. Красивите жени, които са свикнали всеки мъж наоколо да застава мирно и да се лигави като разгонен пес, се движат, сякаш нямат крака, а колела. Аз лично се чувствам много зле в тази роля, но ако наистина държиш да видиш този Брейкър в краката си, трябва да играеш убедително. Разбра ли ме?“ Бренда беше англичанка, от Йоркшир, и говореше с прекрасен, макар и малко странен, акцент. Човек трябваше да се вслушва много внимателно, за да я разбира.

— Да не би да са ми пораснали рога, мис Дийн? Защо ме зяпате така?

„Преценявай ситуацията. При нужда се престори на смутена. Вдигни глава и го погледни кротко и нежно.“ Бренда, която беше висока и силна, но по свой начин женствена, се беше потърсила от отвращение при тези думи. Анджелика се запита какво би казала Бренда, ако знаеше, че приятелката й нямаше намерение само да завоюва доверието на известния финансов магнат, за да напише някаква си биография, а планираше да направи възможно най-мръсното разкритие за живота на Синжун Брейкър, за да го продаде на онзи, който й плати най-много и е в състояние да го разпространи най-широко.

Тя докосна бегло ръката на мъжа и се плъзна покрай него. Спря за миг на вратата между кухнята и коридора и погледна през рамо към неясната фигура в мрака.

— Мистър Брейкър — каза Анджелика и усети пронизваща болка в гърдите. — Тогава да поговорим. — Това беше повече от смешно. Как щеше да издържи в тази обстановка?

Когато влязоха в ярко осветената дневна, младата жена се уви по-плътно в хавлията и се опита да мисли разумно.

— Едно питие? — попита тя, когато откри бутилките на подвижната масичка от стъкло и тръстика. — Какво желаете?

— Нищо, благодаря.

Гласът му бе дълбок и въпреки това много ясен — и странно спокоен. Беше дошъл моментът да се изправи срещу врага, истински, на светло. Тя се обърна към него и установи, че е застанал обезпокояващо близо до нея. Оръжието не се виждаше. След като изясни тази важна подробност, тя се вгледа изпитателно в лицето му.

Божичко, снимките от архивите не показваха и една десета от завладяващата му красота.

Мъжът наклони глава, вдигна вежди и я погледна право в очите.

Видя как устните й се отвориха и потръпна.

Без да съзнава какво прави, той също разтвори устни и разкри прави, остри, много бели зъби. Устата му беше широка, горната устна по-тънка, долната пълна и червена. Ъглите на устата му бяха съвсем леко извити нагоре.

Носът беше тесен и прав. Веждите имаха съвършена извивка и бяха черни — също като леко къдравата коса, която стигаше до яката на снежнобялата памучна риза.

Погледът на Анджелика се плъзна към очите му и в следващия момент от устата й се отрони дълбока въздишка.

Синжун Брейкър я измери с хладния поглед на зелените си очи със златножълти точици. Черните, невероятно дълги, мигли ги засенчваха и те изглеждаха някак влажни. Погледът му проникна до най-съкровените дълбини на душата й.

Анджелика прокара език по устните си — и това не убягна от вниманието на Синжун Брейкър. Кафявата кожа над тесните силни кости на скулите и долната челюст се обтегна.

Сърцето й заби така силно, че ушите к забучаха.

Дяволът. Колко подходящо, че островът му се наричаше Хел, ад. Какво казваха за него? Че е най-красивият от всички дяволи. Пред нея стоеше най-елегантният, сатанински красив и невероятно мъжествен тип, когото някога беше срещала.

Анджелика потрепери.

— Сигурно ви е студено.

Тя не чу тези думи и когато той се раздвижи, трепна уплашено.

— Косите ви — обясни делово той. — Намокрили са халата. Още преди Анджелика да е успяла да реагира, Брейкър сложи ръка на тила й, измъкна мократа коса и я разпусна по гърба.

— По-добре ли е така? — попита тихо той и задържа пръстите си на рамото й.

Докосването беше топло и здраво… Но той беше достоен за презрение. Никога не биваше да забравя това.

„Богатите мъже са свикнали винаги да получават онова, което искат — обясняваше Бренда, докато пътуваха към летището. — Не забравяй какво ти казах! Те вземат онази, която им харесва или просто им се е изпречила на пътя. Привличат я и я изпробват — нали разбираш? После я захвърлят, защото са срещнали нова, малко по-привлекателна. О, аз знам какви са богатите и красиви мъже! А когато един мъж е и богат, и красив, можеш само да се молиш, малката ми.“

Анджелика чу смеха на Брейкър и го изгледа учудено.

— Кое е толкова смешно?

— Нищо — отвърна той, но отново се изсмя развеселено. — Може би е по-добре да отложим разговора за утре сутринта, когато няма да сте толкова разсеяна, ако все пак реша, че има смисъл да разговарям с вас.

Тези думи я улучиха като плесница.

— Ако все пак, така ли, мистър Брейкър? Нали вие ме поканихте да дойда? Защо го направихте, ако не сте имали намерение да се съгласите с предложението ми?

Мъжът я погледна замислено.

— Защото съм любопитен човек — отговори след малко. — Исках да видя жената, която от седмици ме тормози с писма и телефонни обаждания. Която ме последва в Хавай и дори на този остров.

Любопитен човек. Какво ли щеше да каже, ако му заявеше направо, че има намерение да разкрие пред целия свят какво разрушително, безскрупулно чудовище е в действителност Синжун Брейкър?

— Любопитството може да бъде много полезно качество — заяви тя, стараейки се да запази неутралния тон. — Аз също съм любопитна. Повечето журналисти са такива.

— А добра журналистка ли сте?

Тя усещаше капаните и реагира веднага.

— Най-добрата. — Не най-коравата, която оставаше недокосната от жестокостите на света, точно обратното: работодателите й я хвалеха като най-чувствителната и честна репортерка на страната.

Брейкър я наблюдаваше внимателно.

— Най-добрата ли, мис Дийн? А защо не и най-скромната?

Подобни шегички не бяха в състояние да я извадят от равновесие.

— В повечето случаи скромността е лицемерие, мистър Брейкър. Изходих от желанието ви да получите честен отговор на въпроса си. Казах ви онова, което е мое дълбоко убеждение.

Мъжът се поклони церемониално.

— Много добре. Да се върнем към нашата работа. Защо най-добрата журналистка държи да напише моята биография?

Този въпрос се очакваше. Анджелика се усмихна самоуверено и приседна в единия край на ратановия диван с меки възглавници в преливащи се сини и зелени тонове.

— Даже когато е най-добър в своята област, журналистът се стреми да разшири способностите си чрез нови преживявания. В работата си аз съсредоточавам цялото си внимание върху човешкия елемент. Интересуват ме хората, взаимоотношенията им. Много пъти са ми казвали, че умея да представям вярно душевните вълнения. Този път имам желание да разкрия човешката природа от друга перспектива. Вие, мистър Брейкър, сте съвършеният субект за онова, което искам да напиша.

Синжун отиде до прозореца, но бързо се върна и се отпусна в най-близкото кресло.

— Все още не разбирам какво точно искате да направите.

Анджелика се усмихна сдържано.

— Искам да ви проуча. Да разбера всичко за живота ви. Едно дете от низините се издига много високо, до самия връх, и спечелва огромно богатство, което и най-големият оптимист не би могъл да си представи… Искам да започна с момчето от Монтана, бедно като църковна мишка. Син на пияница, който вечно е без работа. Момче, което става баща на баща си и се старае да го предпазва от всички трудности на живота. Накрая полицията отвежда стария господин, защото е убил човек. Как ли се е чувствало момчето…

— Откъде имате тези сведения? — прекъсна я рязко той. Продължаваше да седи удобно в креслото, облегнат на възглавницата, сложил стъпалото на единия си крак върху коляното на другия.

До този момент Анджелика не бе видяла, че е бос — дълги тесни ходила с няколко косъмчета, които се сгъстяваха над глезените.

Той не промени позата си, но ръцете му стиснаха с все сила облегалките на креслото и кокалчетата на пръстите побеляха.

— Сигурно не ви е било много лесно, когато полицията е дошла в дома ви и са ви казали, че баща ви е разбил бутилка уиски в главата на свой другар по пиянство и е станал убиец?

— Попитах откъде имате тези сведения.

Тя вдигна небрежно рамене, но стомахът й се сви на топка.

— Журналистите са свикнали да изравят фактите, които ги интересуват. — За съжаление много често намираха и неща, които изобщо не искаха да знаят. — Вие сте постигнали невероятен успех, мистър Брейкър. От утайката на обществото до милиардер. Мисля, че на света няма много хора като вас.

Той я наблюдаваше и необикновените му очи бяха като стъкло — парчета счупено зелено стъкло.

— Това не беше нужно, мис Дийн. Подобни разсъждения не ме вълнуват, нито пък ме ласкаят.

— Не харесвате ли истината?

Планът й беше грижливо обмислен, но не й харесваше. Тя живееше, за да открива истината и да извлича от нея най-доброто. Понякога това не беше възможно — както сега.

— Мистър Брейкър, може би онова, което казах току-що, не ви харесва, но това е истината. И двамата го знаем.

Ръцете му се отпуснаха.

Анджелика го дари с най-сияещата си, будеща доверие, усмивка, преди да нанесе следващия си удар.

— Опитвали ли сте се да намерите майка си?

Мъжът я гледаше втренчено и в очите му сякаш нямаше живот.

— Това да ли означава, или не? — Когато Брейкър не отговори, тя разтърси мократа си коса и продължи: — Когато е забременяла с вас, тя е била едва шестнадесетгодишна. Баща ви е бил на тридесет. Нали разбирате, могат да му припишат още едно некрасиво престъпление.

Брейкър продължаваше да мълчи. Съсредоточеността, така характерна за него, нарастваше. Стомахът на Анджелика отново се сви, пулсът й се ускори.

— И така, щом майка ви, Бел Форд, ви пръква на белия свят, тя изчезва и като че ли никой не знае какво е станало с нея. — С укорително смръщване и широко отваряне на очите тя му даде да разбере, че това беше още една грижливо пазена тайна в живота на милиардера Синжун Брейкър. — Ако се съди по това, как баща ви се е отнесъл с човека, който уж го е измамил на карти, цапнал го е с бутилката по главата…

— Точно така — прекъсна я рязко Брейкър. — Онзи тип си го заслужи. Засипа баща ми с думи, напълно неподходящи за вашите нежни ушенца, а после извади нож. Не открихте ли това, докато се ровехте в живота ми?

— В нашата професия това се нарича допълнително разследване. Не, не съм.

— Тогава може и да не е било така, нали? Мислете, каквото си искате, мис Дийн. Аз знам истината. Знам също, че баща ми не е убил шестнадесетгодишната ми майка веднага след раждането ми, ако това искахте да намекнете.

Анджелика поклати глава.

— Нищо не намеквам. Просто съпоставям фактите. Опитвам се да ги свържа в едно цяло. Винаги постъпвам така. Вие винаги ще знаете какво мисля, защото бързам да го изразя гласно. — Настойчивостта, с която произнасяше всяка дума, я задушаваше. — Но майка ви…

— Мама почина преди четири години. Претърпя автомобилна катастрофа и лежа почти месец в кома.

Това я завари неподготвена.

— Аха… Разбирам.

— Вие не знаехте това, нали? Информаторите ви явно имат пропуски. Като се върнете, трябва да ги скастрите здравата, за да си вършат по-добре работата. По четиридесет удара с тояга: това помага, уверявам ви.

Анджелика Дийн наистина беше най-добрата. И сега се възстанови бързо от удара.

— Какво знаете за майка си? Каза ли ви защо ви е захвърлила още като бебе?

Мъжът се усмихна криво, и това го направи още по-привлекателен.

— Нищо не ми каза. Много години я търсих. Намерих я чак след злополуката. В болницата. Беше започнала нов живот като почтена жена. Не счетох за уместно да нахлувам в тъгата на семейството й. Те трябваше да запазят добър спомен за нея, не мислите ли? Затова останах наблизо, докато почина, и изчезнах. Не се опитвайте да изровите пикантни подробности от живота на майка ми, мис Дийн. Само ще си загубите времето.

Гласът му беше далечен и още по-спокоен отпреди. Усмивката му трептеше. Анджелика се приведе към него. В тази усмивка имаше нещо ранимо, нещо… по дяволите! Този мъж беше станал истински професионалист в умението да заблуждава хората, но тя нямаше да стане поредната му жертва.

Анджелика стана и му обърна гръб.

— Мъжът, който ме докара с хеликоптера, се казва Чък Джил, нали?

— Да.

— Отдавна ли се познавате?

Синжун въздъхна облекчено. Тази тема беше безопасна.

— През целия си съзнателен живот. Той е най-добрият приятел, който някога съм имал. Честно казано, той е най-добрият приятел, който някога съм се надявал да имам. Може би това отговаря и на някои други въпроси?

Младата жена отново затегна колана на хавлията.

— Заедно завинаги. Вечно съединени. Нещо от този род?

— Преживели сме много неща заедно, ако това искате да кажете.

— Но вие се справихте по-добре от Чък, нали?

Той се поколеба и след малко отговори:

— Чък невинаги е имал късмет. Като всички нас, и той е правил грешки. Но сега е различно.

— Защото вие сте постоянно наблизо и го окуражавате да върви напред?

— Мисля, че е време да погледнем в бъдещето, мис Дийн.

— Бащата на Чък е вашият спасител?

След кратко мълчание Брейкър потвърди:

— Да, може и така да се каже.

Анджелика отиде до прозореца и огледа отражението си пред силуетите на осветените от луната растения.

— Лен, бащата на Чък, ви е дал работа в ранчото си в Монтана. Научил ви е да управлявате хеликоптер също както и сина си.

— Вярно е. Но какво общо има това с…

— То показва как сте стигнали толкова далеч — прекъсна го Анджелика. — На двадесет и две години сте станали личен пилот и бодигард на мъж на име Бруно Крец.

— Мисля, че изобщо не е нужно да ме разпитвате, мис Дийн. Вие знаете почти колкото мен. Какво ще кажете за номера на слиповете ми? И него ли сте научили?

Анджелика смръщи чело. Нещо се раздвижи между тъмните сенки на моравата. Тя втренчи поглед в мрака, за да открие някаква фигура, но не видя нищо. Сигурно напрежението и беше изиграло лош номер. Нервите й бяха опънати до скъсване.

— Е, мис Дийн, толкова ли ви шокирах, че не ви хрумва нищо повече?

Тя посвети отново цялото си внимание на отражението си и усети как лицето й пак пламна. Този мъж не преставаше да я измъчва.

— Знам за вас само сухите факти — отвърна безизразно тя. Той сигурно щеше да се шашне, ако му запратеше в лицето една определена част от тези факти. — Бруно Керц е бил нещо като отшелник. Много богат отшелник. Този остров е бил негов.

— Бруно беше прекрасен човек. Най-добрият.

— Сигурно и аз щях да го обожавам, ако ме беше взел под крилото си, а после ме бе направил свой единствен наследник.

— Вие сте циничка, мис Дийн.

— Аз съм реалистка, мистър Брейкър. Разкажете ми за рубинената пеония.

Синжун пое дълбоко дъх.

— Обърнете се към вашите информатори.

— Предпочитам да ми я опишете вие.

— Цяла пеония, направена от рубини. Има повече карати, отколкото признавам пред журналистите. Вътрешността й се състои от тънки златни конци, цветчетата завършват с безупречни диаманти. Пеонията е много стара и приказно красива. Ценя я по-високо от всичко, което притежавам.

Анджелика се опита да си представи невероятното диамантено цвете, но не успя напълно.

— Мистър Керц й е избрал име, нали?

— Той я наричаше коз в ръкава. Това означава, че я възприемаше като един вид застраховка, ако късметът го напусне.

— Страшно ми се иска да я видя — извика спонтанно тя.

— На вас и на цял куп други хора.

Рязък отказ, точно както беше очаквала.

— Вярно ли е, че където и да отидете, вземате със себе си пеонията? — попита тихо тя.

— Абсолютно. Моето мото е: не се люби с жените, без да наблюдаваш с едното око пеонията. Следващият въпрос?

Анджелика не си позволи да отмести поглед от стъклото.

— Явно си заслужавате славата на прям човек.

— Благодаря — усмихна се той. — Защо сте тук?

Изведнъж тя се почувства зле.

— Мислех, че писмата и телефонните обаждания са изяснили този въпрос.

— Така ли? Аз не съм толкова убеден.

Ето ти на! На този остров, с този мъж, я очакваше неизбродено минно поле.

— Вие сте важна институция, мистър Брейкър. Сигурно знаете тази стара приказка. Бедното малко момиче от кухнята…

— Разбира се, че я знам. — Гласът му преливаше от сарказъм. — Само че не виждам какво общо има с мен.

— Наистина ли? — Тя видя в прозореца как той стана и неволно се напрегна. — Единствената разлика е, че във вашия случай безпомощната жертва на западнали родители е момче, а спасителят не е потенциален любовник… или все пак?

— По дяволите! — изсъска разярено Брейкър. — Искате да ме провокирате, така ли?

— Може би. — Тя се опитваше да успокои стомаха си. — Понякога е полезно информаторът да се ядоса. — Гневът прави човека непредпазлив.

— Подгответе се да си заминете утре рано сутринта.

Анджелика вдигна яката на хавлията си.

— Бих предпочела да остана тук.

— Боже, вие сте невероятна!

Ако знаеше как се чувстваше тя в момента, сигурно щеше да се изсмее и да си тръгне.

— Щом аз съм невероятна, и вие сте невероятен. Страхотна двойка сме, не намирате ли?

— Утре рано сутринта.

— Няма да се съглася. Ако наистина си отида, по-късно ще съжалявате, че не сте научили нещо повече за мен. Защо този остров се нарича Хел, ад?

— Няма да ви интересува.

— Напротив. Всичко, което се отнася до вас, ме интересува. Абсолютно всичко.

Той се поколеба, после бавно направи крачка към нея.

— Името ми е Синжун. Не ме питайте как моят старец ми е изнамерил такова име. През повечето време бе пиян и така и не успях да го попитам. А когато беше трезвен, бе ужасно кисел. Приятелите ме нарекоха Син, като грях. Някои казват, че ми подхожда.

Анджелика пое дълбоко въздух. Брейкър прекоси стаята и застана зад нея.

— След това пораснах и хората, които твърдяха, че заслужено са ме нарекли „грях“, станаха още повече.

Тя усещаше присъствието му само на няколко сантиметра от рамото си и не смееше да се обърне.

— По някое време ме сполетя късметът, или щастието, ако така предпочитате — продължи Синжун. — Бруно Керц проумя, че мога да му предложа много повече от чифт стоманени юмруци и таланта да пилотирам всички превозни средства с криле или перки. Разбра, че имам мозък, и ме научи да го използвам. Бруно ми даде много, но и аз му дадох немалко. Той беше голяма личност и ми липсва.

— Кажете за Хел — напомни му тя.

— Просто е. — Той взе кичур от изсъхващата й коса и го поднесе към лицето си. — Хубаво. Пролетни рози и малко морска сол. Много хубаво.

Мускулите на бедрата й се стегнаха. Този мъж умееше да възбужда. Досега Анджелика Дийн беше имала твърде малко възможности за секс. Съвсем малко — и нито една от тях не бе успяла да я заинтригува. Но тя познаваше сексуалното привличане, беше го изпитвала. Брейкър сигурно беше усетил вълнението й и щеше да го използва в своя изгода.

— А, да, Хел. — Той събра внимателно косите й на тила. — Меднорусо. Сигурно изглеждат дяволски секси, когато са огрени от слънцето.

Тя не смееше да се раздвижи. Не можеше, не биваше да реагира, все едно колко силно беше привличането.

— Та за какво говорехме? — промърмори полугласно той.

— За Хел.

Грапавото връхче на дълъг показалец проследи ръба на долната й челюст от чувствителната вдлъбнатина под ухото до върха на брадичката.

— Добре. За Хел. Моят остров. Аз имам дяволски късмет. И ме наричат Син. Така се стигна до Хел. Погледнете ме.

Нощта бе задушна. Анджелика не смееше да си поеме дъх. Палецът бе сменил показалеца и се намираше в ъгълчето на устата й.

— Хайде, мис Дийн, погледнете ме. Моля ви.

Анджелика рязко обърна глава.

— Да, естествено. — Палецът се плъзна по долната й устна. — Кафяви са. Меко, топло кафяво. Божичко, обзалагам се, че под слънчевата светлина очите ви са не по-малко красиви от косата.

— Аз… — Погледът му следеше всяко движение на устата й. — Вие сте много добър, мистър Брейкър.

— Добър? — Очите му се разшириха в невинно учудване. — Какво искате да кажете?

— Срещали ли сте някога жена, която да не се топи като восък в ръцете ви?

С тези магични, усмихващи се, невероятно хипнотични очи той беше в състояние да събуди за живот и камъка. Никоя жена не можеше да му устои. За нещастие тя възнамеряваше да победи не тялото, а духа му.

— Може би ще изпитате известна… възбуда, ако установите, че има жена, която не можете да прелъстите?

— Може би. — Без да бърза, той я обърна към себе си. Меко, но настойчиво. — Мислех, че сте тук, за да напишете биографията ми.

— Точно така. — Тя пое мъчително въздух. Погледът му се плъзна към гърдите й. — Не вземайте толкова присърце някои от въпросите ми, мистър Брейкър. Понякога се отклонявам от същинската си задача.

— Наистина ли? — Пръстите му се плъзнаха по шията й. — Някак си се съмнявам, че се отклонявате, без да знаете точно какво целите.

— Вие ме учудвате — промълви тя. — Явно умеете да четете мисли.

— Сериозно? — Лицето му се сведе към нейното. — Възможно ли е в момента да се опитвате да ме спечелите с ласкателства, мис Дийн?

Да не би да искаше…

— Аз… не, мистър Брейкър.

— Добре. Името ми е Синжун. Мисля, че би ми доставило удоволствие да чуя как го произнасяте.

Наистина щеше да я целуне.

— Синжун. — Това беше част от плана й. Трябваше да стигне до онова, което търсеше. Първо щеше да му се умилква, за да спечели доверието му, а после да го разглоби парче по парче. Но никога не беше помисляла как ще се чувства, когато той я докосне.

— Сериозно ли мислите да пишете биографията ми?

— Никога не съм била толкова сериозна. — Хайде, какво чакаш, съсредоточи се!

— Мислите ли, че можете с малко думи да ми кажете защо го правите? Честно!

Не, наистина не можеше.

— Вие сте една от значимите личности на нашето време. Може би един от последните представители на вид, който никога вече няма да преживеем.

— Защо не?

— Защото светът се променя. Хората забравят приказките. И когато това се случи, искам да кажа, когато наистина забравят приказките, вече няма да стават истории като тази с Пепеляшка.

— Никога не съм харесвал историята на Пепеляшка.

— Ще ви намеря друга приказка.

— Сериозно?

Тя наистина искаше да знае как ще се почувства, ако го целуне.

— Да. — Анджелика сведе поглед.

Устните му докоснаха нейните.

— Как ви наричат приятелите ви?

— Анджелика — прошепна глухо тя. — Или Ейнджъл.

Мъжът се изсмя тихо.

— Ейнджъл значи. Ангел. Син и ангелът. Много добре звучи. Отворете устните си за мен.

Незнайно по каква причина той си играеше с нея.

— Не мисля, че е редно — отговори Анджелика.

— Но аз искам. Даже знам, че е неизбежно. Ще се опознаем добре, за да можете да напишете биографията ми както трябва: от личен опит. — Той сведе глава, за да целуне шията й.

— Създала съм си правилото никога да не смесвам работата и…

— Удоволствието? Но нали трябва да има и допълнително разследване?

Той я привлече към себе си и коленете й омекнаха.

— Означава ли това, че ще ми позволите да напиша историята ви?

— Означава, че ще помисля сериозно върху тази възможност. — Ръцете му се плъзнаха под хавлията и помилваха раменете й.

Тя се напрегна, но не се поддаде на импулса да го отблъсне.

— Радвам се — промълви тя с добре изиграна небрежност. Защо беше толкова неустоимо красив? Защо тя реагираше на близостта му така, както вероятно бяха реагирали всички жени преди нея, след като той бе пораснал достатъчно, за да използва ръцете и устните си… и тялото си като мъж? — Можем ли да продължим този разговор утре?

— Непременно. — Очите му бяха приковани в нейните. Анджелика се опита да отвърне поглед, но не успя.

— Мисля, че настъпи моментът да си кажем лека нощ.

Мъжът се ухили.

— Смятам, че имате право. Не се бойте, Ангелче. Аз не поглъщам жените още при първата среща. Даже ако са дребнички като вас.

— Лека нощ — прошепна с пресекващ глас Анджелика.

— Даже най-дребните, дяволски привлекателни, жени с красиви гърди…

Лицето й отново се заля в гъста червенина.

— Много почтено от ваша страна.

— Знам. Само една целувка, Ейнджъл, и ще си отида. Ще се прибера вкъщи и ще си мисля за следващия ни… разговор. — Белите зъби се впиха в долната му устна.

— Правилно. — Анджелика смело вдигна ръце и ги сложи на раменете му.

Както се предвиждаше, той я привлече бързо към себе си.

— Една целувка?

Анджелика отново се опита да извърне поглед, но не успя.

— Отвори уста за мен.

Анджелика затвори очи. Той завладя устните й, отначало нежно, после с мощта на опитен любовник. Езикът му се мушна между устните й, върна се назад, проникна между зъбите. В гърдите й лумна пламък. Той искаше да й покаже какво ще стане, ако и двамата бяха голи и той проникваше в тялото й — с цялата сила, която се таеше в потръпващите мускули под пръстите й.

— О, да — прошепна до бузата й той. — Мисля, че сгреших, като исках да ви отпратя още утре сутринта.

— Така ли? — Косъмчетата на тила й настръхнаха от неведомо предчувствие. Тя се бе постарала да скрие, че е реагирала физически на близостта му, но това явно му беше все едно. Може би пък той беше от мъжете, които се възбуждаха при съпротива…

— Радвам се, че сте съгласен да остана тук — промълви несигурно тя. — Обещавам да работя съвестно и да осъществя проекта си. — О, да, до последната подробност. Ала страхът не я напускаше. Трябваше много да внимава с този мъж. Той беше от хората, за които й беше говорила Бренда: използваше безсъвестно жените и грубо ги захвърляше.

Синжун вдигна глава и хвана с две ръце яката на хавлията й.

— Хмм… Реших да ви дам шанс да докажете колко съвестно можете да работите.

Страх. В този момент Анджелика не изпитваше нищо друго освен чист животински страх.

— Много ви благодаря. — Тази странна сценка беше преди всичко демонстрация на самообладание. Той й бе доказал, че може да получи онова, което иска, винаги когато поиска… в случай че го поиска.

— Не ми благодарете — отвърна той. — Не давам толкова лесно.

 

 

Чък беше глупак. Наистина си мислеше, че тя го обича. Докато й разправяше как ходил да търси някаква дамичка в Кауай и я довел на острова, той я гледаше жадно, сякаш изобщо не можеше да си представи, че Лорейн може и да не е луда по него, както той по нея.

Сега пък Син целуваше онази хлапачка, сякаш беше прекарал дълги години в затвора без жена.

Лорейн стоеше на моравата пред къщичката, скръстила ръце пред гърдите. Отвътре не можеха да я видят, даже да гледаха право към нея, защото стоеше в сянката на една огромна австралийска папрат. Но Син и малката мръсница мислеха за други неща и изобщо не се сещаха, че някой би могъл да стои отвън и да гледа отвратителните им целувки.

Тази нощ Син щеше да отиде в леглото с онова безцветно нищо. Още отсега ръцете му се мушеха под смешния й халат и я беше залепил за себе си като масло върху топъл хляб.

А можеше да има нея, Лорейн. Можеше да я има още сега и толкова често, колкото пожелаеше.

Тя беше влажна и готова. Под копринения саронг носеше само тесни яркочервени бикини. Тя се погледна и разтвори една от ивиците плат, които се кръстосваха на гърдите й. Помилва едната си гърда, повдигна я леко и усети гореща вълна на възбуда, когато пръстите й докоснаха коравото зърно.

Лорейн потрепери и простена задавено.

Този негодник! А тя беше повече от готова за него.

Защо най-после не престане да се преструва, че не я желае? Какво още да пожертва, та да му докаже колко много държи на него? Той знаеше много добре какво бе пожертвала за него Лорейн Харт. Не можеше и да бъде друго. Той знаеше, беше длъжен да знае от какво се бе отказала тя, за да живее близо до него. Заради Синжун Брейкър тя живееше в постоянен страх, че един ден Гарт Лейбър ще открие какви лъжи бе надрънкала на онова старо плашило, бившата му приятелка. Ако узнаеше, Гарт непременно щеше да потърси реванш. Защо Синжун продължаваше да прави сделки с Лейбър, макар че тя настойчиво го бе предупредила да не му се доверява?

Чък беше досаден. Винаги готов, но досаден — и бърз. Раз-два, и готово. Нищо ново. Никакви игрички. И не можеше да понася, когато тя го умоляваше да й причини болка. Глупак. Беден невинен глупак. Непрекъснато й говореше, че я обича. Постоянно очакваше да чуе от устата й, че и тя го обича. Син щеше да бъде съвсем друг, тя беше уверена в това. От месеци — откакто бе избягала от Гарт — тя се предлагаше безуспешно на Синжун Брейкър.

Гарт вече почти й бе направил предложение за женитба. Наистина не бе произнесъл необходимите думи, колкото и тя да настояваше. Освен това я предупреждаваше съвсем сериозно, че ако разпространи вестта за годежа им, веднага ще я изгони. Но той я желаеше, а Гарт Лейбър държеше да притежава онова, което желаеше. Един ден със сигурност щеше да я помоли да се омъжи за него. Като съпруга на Гарт Лейбър тя щеше да разполага с голямо богатство. Обърна гръб на тази блестяща перспектива само заради Синжун, заради подканата, която светеше в погледа му при всяка среща в луксозната вила на Гарт в Сиатъл. Лорейн затвори очи и за миг си позволи да изпита съжаление за онова, което бе изгубила.

Лейбър беше дяволски богат, но съвсем не колкото Син. Тя бе сключила облог със самата себе си, преди да се опита да се добере до Лейбър — и спечели. Гарт Лейбър, могъщият, при когото никоя жена не се задържаше дълго, падна в краката на Лорейн Харт, и то в целия си ръст. Тя изигра ролята си по най-добрия начин, като непрекъснато му показваше какво би могъл да има, но не му даваше нищо. Само след няколко седмици умело прелъстяване той й подари огромен диамант.

Това забележително събитие стана в кабинета му в един от небостъргачите на Сиатъл. Гарт заключи вратата, окачи златната верижка на шията й, без да каже дума, и бързо я разсъблече. Не им трябваха думи. Гарт обичаше да седи в креслото си напълно облечен и да я гледа как се разхожда гола пред него. Обичаше да я усеща близо до себе си, да я докосва, където пожелае. Той умееше да милва жените, това трябваше да му се признае. Първия път я разсъблече и я помоли да се разходи пред него. Това поиска — и получи — от нея в онзи първи ден, преди тя да отвори ципа на панталона му, да се настани в скута му и да му даде, каквото желаеше.

Гарт беше почти шестдесетгодишен, но здрав и силен и умееше да разпознава доброто качество. Беше живял дълго и бе научил много неща, толкова много, че те почти заличаваха недостатъците на добре поддържаното, но необратимо застаряващо тяло. През следващите седмици, след като за първи път се любиха в кабинета му, той изпълняваше всяко нейно желание. А тя го напусна и изчезна, защото срещна Чък, който беше достатъчно глупав да повярва, че красивата жена иска него, а не Син, Веднага след като тя и Чък се събраха, Син им заяви, че докато той прави сделки с „Лейбър Ентърпраизис“, двамата не бива да си показват носа навън.

Чък. По дяволите! Неговото предназначение беше да й помогне да получи онова, което искаше, и незабавно да изчезне. Като стана негова любовница, тя се превърна в билет, с който можеше да следва Син навсякъде, дори на остров Хел. Лорейн разтърси глава. Не беше в състояние да чака още дълго.

Жената стисна ръце в юмруци, и отново се загледа през прозорците към сведената глава на Син. Той целуваше русата мишка, сякаш това беше последната нощ в живота му.

Майната ти, Син.

Нощта не можеше да завърши така. Тя знаеше къде щеше да намери онова, което й трябваше.

Обърна се рязко и тръгна през гъстата джунгла към лагуната.

— Не — повтори Синжун, — никога не давам нещо просто така, ако не очаквам след това да изпитам радост, че съм го направил. Вие знаете много за мен, Ейнджъл. Но има още доста неща, които можете да узнаете.

Той отстъпи крачка назад и тя притисна ръце към гърдите си.

— Радвам се на… приключението. Може би ще се учудите на поведението ми, но…

Усмивката на Синжун угасна.

— Да — промълви меко той. — Да се надяваме, че имате с какво да ме учудите. Страстно се надявам да преживея изненади. — С тези думи той се обърна и излезе навън в нощта.

Анджелика се взря през тъмните прозорци. Не можеше да види нощния свят, но живо си представяше как едрият широкоплещест чернокос мъж си отиваше, без да погледне назад. Той вървеше към дома си с увереността, че жената, която бе оставил, скоро ще се нареди в списъка на завоеванията му. Според него това беше съвсем естествено — сякаш той имаше право да притежава всяка жена на света.

Предателското й тяло реагира още докато тя се опитваше да тържествува от първия си успех по пътя към целта. Двамата щяха да имат още интимни срещи, но следващия път тя щеше да бъде по-добре подготвена. Следващия път щеше да го използва, както той бе използвал безброй хора по пътя си към върха.

Безогледен в жаждата си за още власт, за още богатство, Синжун Брейкър беше унищожил много хора. Той беше станал причина за смъртта на една кротка, безобидна жена.

Затова щеше да си плати скъпо и прескъпо.

Анджелика беше длъжна да отмъсти на Синжун Брейкър за смъртта на Марлен Голдън. За своята майка.