Стела Камерън
Ангелът и грехът (15)

15

— Елате при мен — нареди все така ледено Синжун. — Бавно.

Анджелика не се помръдна.

Той се отправи странишком към близкото нощно шкафче. Стисна пистолета в лявата си ръка и посегна към копчето за светлината. Абажурът смекчи малко внезапно блесналата светлина, но той можа да види, каквото искаше.

Анджелика не носеше оръжие.

— Елате при мен. — Той й махна със свободната си ръка. — Елате при мен, Ейнджъл. Покажете ми какво намерихте.

Паниката й бавно отслабна, но очите й все още бяха тъмни от страх.

— Вие май обичате да плашите беззащитни жени…

Той пое дълбоко въздух и напрегна мускулите на корема си, сякаш беше получил удар.

— Беззащитни? — Тя умееше да се възползва и от най-малкото предимство. Каква хитруша излезе тази… тази журналистка или каквато и да беше. — Много бих искал да чуя, че красивият ви малък пистолет е скрит на място, където с удоволствие ще го потърся.

— Вие наистина имате склонност към евтини шеги. Дори за дреболии.

Боже, каква жена! Високомерна, макар че я беше заварил да претърсва стаята му. Непоколебима, макар че беше насочил оръжие срещу нея.

Синжун направи крачка към прозореца.

— Щом не желаете да изпълните нареждането ми, значи аз трябва да дойда при вас. В никакъв случай не движете ръцете си.

— Претърсих всички чекмеджета в стаята ви — проговори високо и ясно тя. — Ето, признах си.

— Благодаря, че ме просветихте. В първия момент си помислих, че фантазията ми е изиграла лош номер.

— Опитвате се да ме отклоните от работата ми.

— Ще се върнем по-късно към тази тема — отвърна меко той, заобиколи леглото и спря пред нея. — Всъщност това е добра идея. Защо не ми разкажете нещо повече за работата си? Можете да започнете с името на човека, който ви плаща за онова, което правите при мен.

Никой не ми плаща. — Кафявите й очи бяха широко отворени, полуотворените устни влажни и треперещи. Русата коса се беше развързала и падаше свободно по раменете й, късата бежова рокля се бе опънала по тялото й.

Синжун огледа внимателно измачканата от носене рокля и задържа поглед върху гърдите й. Ако изобщо носеше сутиен, той беше от онези красиви творения, които повдигаха съдържанието, без да скриват желаните местенца. Зърната на гърдите й издуваха прелъстително тясната рокля.

Той вече я беше виждал гола, но не я беше докосвал. Сега трябваше да навакса.

Едва сега забеляза какво беше притиснала към гърдите си, сякаш за да се защити.

— Казахте, че тук съм нещо като пленница! — Гласът й се повиши забележимо. — Казахте, че не мога да напусна къщата, без да заработи алармената инсталация, а после ме оставихте съвсем сама.

— Не, не съм.

Снимката затрепери в ръцете й и той се усмихна мрачно. Колкото и смело да говореше, тя беше много изплашена.

— А, да, икономката ви също е тук. Страхотно. Да не би да твърдите, че тя ще ми помогне, ако й дадете съответните указания?

— Не, няма да й дам. Искам си снимката.

— Не чух кога се върнахте.

Той изтръгна снимката от ръцете й.

— Не съм ходил никъде. Мисис Фалън излезе с моята кола. Анджелика отвори уста, но не успя да произнесе нито дума.

— Тук сме само вие и аз. Това би трябвало да ви зарадва. Целият съм ваш…

— Заплашвате ли ме?

— Точно така.

Тя си помисли дали пък да не направи рязко движение и да му избяга, но бързо разбра, че беше безсмислено.

— Вие… вие сте чудовище!

Синжун избухна в смях.

— Говорите развеселяващи неща за една светска дама. Затова пък връхчетата на гърдите ви са прекрасни. Наистина прекрасни.

— Престанете!

Ако можеше да парализира отровното й езиче, като й говори подобни неща, нямаше да спре.

Той взе ръцете й заедно с оръжието в едната си ръка и спокойно измъкна снимката от вледенените й пръсти. Трябваше да положи усилие, за да скрие стария гняв, който се надигна в гърдите му.

— Сватбата не е много разкошна, нали?

— Значи не отричате, че е сватба?

Синжун се направи на учуден.

— Защо да отричам? Ди-Ди се омъжи за мен. Това е снимката на щастливата двойка. — Той бутна Анджелика настрана, изтегли първото чекмедже на скрина и пъхна снимката вътре. — Нямам думи да ви опиша колко съм разочарован, че явно не се интересувате достатъчно от биографията ми.

Анджелика вирна упорито брадичка.

— Разбира се, че се интересувам.

— Лъжкиня. Дали някой… По дяволите, има някой, който да търси подобни неща.

— Кой какво търси? — попита през здраво стиснатите си зъби тя.

— Ще ви обясня. Има ли човек, който се опитва да ми отмъсти чрез вас?

В първия момент тя загуби самообладание и сведе глава.

— Аха — промърмори многозначително Синжун. — Вие знаете нещо, което аз не знам. Някой ми е вдигнал мерника. Вярно ли е?

Тя поклати глава.

— О, мисля, че е вярно. Но не е достатъчно да ме убие. Името ми трябва да бъде унищожено заедно с личността ми.

— Не знам за какво говорите.

Той я притисна към скрина и опря хълбоци в нейните. Начинът, по който тя се сгърчи и се опита да се отмести, показа и на двамата състоянието му.

Анджелика си пое тежко въздух и изрече съвсем тихо:

— Бях уверена, че сте излезли с колата.

— Очевидно. — Той я притисна още по-силно. — Но се излъгахте.

Тя отново навлажни устни и той едва не загуби контрол.

— Аз… исках да узная повече за вас.

И той искаше да научи повече неща за нея.

— Какво например?

— Лични неща.

— Питайте ме.

— Направих го. Вие отказахте да отговорите. Подхвърляте ми парченца от консервирани речи за сделки и Бруно Керц. Искате историята ви да звучи сладникаво, нали?

— О, как обичам огнените жени. — Харесваха му още капчиците пот по кожата й и начинът, по който се вдигаха и спускаха гърдите й.

— Пуснете ме.

Не мога, милейди. Не и преди да ми кажете имената на негодниците, които ви плащат.

— По дяволите! — Тя се опита да се изтръгне от яката му хватка, но напразно. — Кълна ви се, че няма такива. Но искам да знам защо не ми вярвате. Тези неща правят биографията пикантна и интересна, Синжун. Трябва да узная защо вярвате, че някой е наел убийци да ви премахнат. Трябва, чувате ли! Доверете ми се!

Мъжът се изсмя и я обгърна със свободната си ръка.

— Да ви се доверя? Не знаете ли, че мъжете като мен се научават още в люлката да не се доверяват никому? Има съвсем малко хора, на които вярвам. Трудно ми е да изпитвам доверие към една почти непозната жена. Мъжете, които имат доверието ми, са го заслужили, както и аз тяхното. — Той смъкна ципа на роклята й.

— Какво правите?

В големите кафяви очи отново блесна паника. А може би и тя беше възбудена не по-малко от него. Дано беше последното.

Синжун я вдигна без усилие с една ръка и я настани върху скрина.

— Събличам ви.

Анджелика се скова.

— Защо?

— Глупав въпрос — отговори през смях той.

— Престанете!

— Кажете ми за кого работите и ще спра.

От гърлото й се изтръгна неразгадаем звук. Дъхът й идваше тежко.

— Аз работя само за себе си. Аз съм голямата армия на злото, която е решена да унищожи доброто ви име, или поне вие вярвате в това, и да ви убие. Разбрахте ли най-после?

Сигурно пистолетът й причиняваше болка. Синжун стисна китките й в другата си ръка и хвърли оръжието на леглото.

— Защо искате да ме убиете?

— Не искам, за Бога! Нямам ни най-малка представа какво искате от мен. Вие предполагате, че експлозията в хеликоптера е била планирана. Нима твърдите, че аз бих могла да извърша подобно нещо? Това е абсурдно!

Той отново стисна китките й в лявата си ръка.

— Това не ме прави по-спокоен. — Не му беше приятно да играе с открити карти, но трябваше да го направи. — Ако претърся вещите ви, сигурно ще открия черен шал и тъмни слънчеви очила.

Анджелика се дръпна назад.

— Вие сте луд!

Синжун отвори краката й с коляно, вдигна полата и се озова между бедрата й.

— Ей сега ще видим. Когато направя, каквото трябва, ще ви позволя да ми помагате в търсенето.

— Нямам черен шал. Имам тъмни очила. Кой ги няма?

Това беше вярно, но не го убеди. Не можеше да си позволи да бъде убеден. Синжун отново посвети вниманието си на ципа, отвори го докрай, погледна в огледалото зад гърба й, видя ластика на черния сутиен и стройната линия на гръбнака чак до крайчеца на черните дантелени бикини.

Тя се опита да се отбранява и роклята се свлече от раменете й.

— Какво ще направите?

— Много просто — отговори той и кръвта забуча в слепоочията му. Членът му пулсираше болезнено. — Ще проверя къде сте скрили пистолетчето си.

— Нямам пистолет.

— Простете, но не ви вярвам.

Раменете й бяха бели и гладки, черните презрамки подчертаваха красотата им.

Роклята падна от раменете й.

— Не направихте добре, като дойдохте тук да се ровите в нещата ми.

— Прав сте. — Той не можа да устои на изкушението, наведе се и притисна устни към мястото, където шията преминаваше в рамото. Анджелика се разтрепери. Синжун затвори очи за миг и тежко пое въздух. — Харесвам мириса… и вкуса ви. Не можем ли просто да забравим какво стана тази вечер? Аз ще продължа да пиша историята си и предварително ще обсъждам всичко с вас.

— Не ви вярвам. — Сутиенът щеше да последва роклята без много усилия. Устата му се плъзна към гърдите й. — Нима очаквате да приема, че съвсем случайно сте намерили Блис в Монтана и сте отишли да говорите със старата мисис Калър?

Дишането й се ускори.

— Аз съм репортерка. Журналистка. Търся факти, после нещо по-особено. Търся тенденции. Не е тайна, че произхождате от Монтана. Знае се, че сте бил беден. Когато не сте наблизо, хората говорят, че…

— Продължавайте — подкани я той и издиша шумно във вдлъбнатината над ключицата й. — Зад гърба ми хората си доставят единственото възможно удоволствие: разправят вицове за примитивния ми произход. Аз съм нищото, което се е изкачило на самия връх и е задминало всички. Те ме мразят, но аз не се трогвам. Не ми трябва тяхното одобрение.

— Проследих дирите ви до Блис в Монтана. Какво толкова лошо има в това?

— Не знаете ли нищо за изстрелите, които бяха изпратени към мен от една кола, докато пътувах по магистралата?

— Велики Боже!

— От какво се шокирате, от случилото се ли? Или от това, че подозирам и вас? Добре ли шофирате?

Накъсаното дишане се превърна в хълцане.

— Дяволски добре.

— Мога да си представя. — С две бързи движения той освободи ръцете й от роклята и „дяволски добрата“ шофьорка остана пред него само по черни бикини, които едва скриваха венериния хълм. Е, и изкусителния сутиен, който беше точно такъв, какъвто си го беше представял. От черен сатен, с предно затваряне, между гърдите се подаваше мъничка роза от розов сатен, а чашките бяха така дълбоко изрязани, че едва скриваше дръзките млади зърна.

Лицето на Анджелика побеля.

— Виждате ли някакво оръжие?

Мъжът склони глава.

Още не, но… — Той млъкна и сложи показалец върху розата.

— Е, тогава проверете.

— Ще го направя. — И той я целуна по устните. Както първия път, усети известна съпротива, но много скоро тя допусна устата му да отвори нейната и езикът да си проправи път навътре.

Целувката беше дълга и страстна. Синжун пусна китките й и тя опря длани на гърдите му. Макар и през ризата, топлината й беше изгаряща.

— Вдигнете ръце и ме прегърнете — помоли глухо той. Анджелика промърмори нещо под устните му, но не го спря.

Зърната на гърдите й се втвърдиха под умелите му милувки.

Той не знаеше коя бе тя. Не я познаваше истински. Само преди минути беше готов да я обвини в опит за убийство и да я признае за виновна.

Но сега му се струваше жизнено необходимо да държи ръцете си върху гърдите й, да я усеща с голата си кожа. Затова свали с резки движения ризата си и я притисна силно към себе си.

Двамата се целуваха като умиращи от жажда, езиците им се търсеха с взаимна страст.

Той мушна ръце в бикините й и обхвана твърдото дупе. Замъгленият му мозък все пак успя да отбележи, че дамата не беше скрила оръжие между краката си.

Ръцете върху раменете му се свиха в юмруци и той вдигна глава да я погледне.

— Какво има?

Тя смръщи чело и избегна погледа му.

— Това е… Аз… — Ръцете й се спуснаха надолу и помилваха гърдите му, ребрата, корема. — Дори не помислих да взема пистолета.

Синжун почти се усмихна. Почти.

— Даже да сте помислили, не сте го взели. — Той се наведе и взе едното зърно в устата си. Анджелика пое шумно въздух, понечи да се отдръпне, но само простена и се притисна до него. Синжун помилва втвърденото зърно с устни и език, после посвети вниманието си на другото. След малко неохотно вдигна глава. — Коя сте вие, Ейнджъл? В действителност?

— Вече ви казах, че съм…

— Журналистка.

— Да. — Пръстите й се впиха в плътта му. — Нямам представа кой иска да посегне на живота ви — продължи тихо тя. — А онова, което открих за Ди-Ди, беше просто късмет.

— Късмет? — Възмущението му беше напълно искрено.

Тя въздъхна.

— Да, късмет. Когато журналистът намери нещо, което открива пред изследването му напълно нови перспективи, това е късмет. Можете ли да разберете това?

— Разбирам само, че сте си създали някаква зловеща теория за мен. За мен и момичето, което беше моя жена за… — Той стисна устни. — Тя беше моя жена.

— За един ден, нали? Или за по-малко? Сърцето му спря да бие.

— Датата на сватбата е написана на задната страна на снимката. Нали това е датата?

Той вече не можеше да си спомни защо беше запазил проклетата снимка.

— Да. — Може би все пак трябваше да си спомни.

— Ди-Ди е починала същия ден.

Ръцете му се обвиха около шията й.

— Същата нощ. — Жената пред него беше толкова красива, толкова желана и му причиняваше повече болка, отколкото можеше да си представи.

— Убиха ли я?

Той изпита абсурдната потребност да изкрещи. Вместо това отговори беззвучно:

— Да. Да, убиха я. Не така, както си го представяте, но все пак беше убийство.

— Някой я е пребил от бой и тя е получила кръвоизлив?

— Трябва ли да продължаваме така?

— Пуснете ме в живота си. Оставете ме да задавам въпроси и ми отговаряйте честно. — Тя отпусна ръце на раменете му. — Престанете да ме подозирате в нещо, което не съм извършила. Аз съм само една безопасна журналистка.

Толкова искаше да й повярва. Но ако го направеше, щяха да се върнат в изходната точка. Някъде навън дебнеше убиец, който заспиваше с неговото име на устните си.

Докато оглеждаше лицето на Анджелика, той откри изпълнения с надежда блясък в очите й, видя треперенето на пълните, зачервени от целувките, устни.

— Хайде, Синжун — настоя тя. — Доверете ми се. Нека да направим най-доброто от вашата история.

Тя се наведе към него, устните й се отвориха подканващо, пълните й гърди буквално го молеха да получат повече от онова, което беше започнал.

— Книгата ще стане много добра — увери го тя. — Ако работим заедно, ще се получи нещо фантастично.

— По дяволите! — Той разтърси глава и направи крачка назад.

— Синжун?

— Я се погледнете. — Той видя треперенето й, но не спря. — Толкова го искате, че сте готова да направите всичко, за да постигнете целта си. Всичко. — Бедрата й бяха отворени и той виждаше черния сатенен триъгълник, който не скриваше почти нищо. — О, Анджелика, почти съм убеден, че ще свършите добра работа с тази биография. Вярвам, че постигате всичко, което си наумите.

— Аз…

— Не. — Той вдигна ръка, за да я спре. — Каква гадост! Все едно какво има между нас, искам да знаете, че никога не съм принуждавал жените да се любят с мен.

Анджелика скръсти ръце под гърдите си.

— Вървете си. — Нямаше доверие в самообладанието си. — Върнете се в стаята си, преди да направя онова, което чакате с копнеж.

— Няма да съжалявате…

— Млъкнете най-после! Решили сте да направите онова, което умеете така добре: да се любите с бедния глупак, докато му изтръгнете мозъка от главата и получите всичко, което желаете.

— Не. — Тя грабна роклята си и се плъзна на пода.

— Спестете си възраженията. Ще имате историята си.

Тя направи няколко несигурни крачки към вратата.

— Не се опитвам да направя онова, за което намеквате…

— Все ми е едно какво се опитвате, Ейнджъл.

Тя стигна до вратата към банята.

— Аз дори не знам как се прави онова, което твърдите за мен.

— Никога не съм принуждавал жените. За нищо. Но и нито една жена не е успяла да ме принуди да извърша нещо, което не искам. Все едно какво.

— Искам само да напиша биографията ви.

— Добре де! — изрева гневно той и й махна да си върви в стаята. — Утре започваме.

Анджелика стискаше с една ръка роклята си, а с другата се опитваше да скрие гърдите си, докато се препъваше заднешком към стаята си.

Синжун я огледа от глава до пети.

— Ако някога все пак решим да се любим, и то така, че да изтръгнем душите си, решението ще бъде мое. Ясно ми е какво искате вие. Утре ще се видим.

Той блъсна вратата, свали панталона си и се хвърли под душа. Преди да завърти крана на студената вода, наостри уши, но от съседната стая не се чуваше никакъв шум.

Ледената вода плисна по тялото му, но той изобщо не я усети.