Стела Камерън
Ангелът и грехът (9)

9

Обезпокояващо невинната усмивка на Кембъл Миджли и невинният му поглед накараха Анджелика да извърне глава.

— Искате ли нещо? — попита го тя. Двамата стояха на вратата на бунгалото. Той беше дошъл при нея, но не казваше нито дума. — Кембъл?

Момчето пое дълбоко въздух през носа и показа сивата си тениска. Отчасти скрито от пръстите му, на гърдите беше написано страшното заявление: „В смъртта всички сме единни“. Усмивката му стана още по-широка.

Анджелика се почувства неловко.

— Ще влезете ли? — Надяваше се, че той ще откаже.

— О, да. — Кембъл, як двадесет и една годишен момък с къса тъмна коса, влезе спокойно в дневната. — По-добре ли сте вече? Щях да дойда по-рано, но знаех, че трябва първо да преодолеете изтощението си. В повечето случаи човек има нужда да остане сам, за да облекчи болката си.

— Много съм добре, благодаря. — С изключение на последните остатъци от главоболието, което я нападна веднага след излизането на Лорейн.

— Вие сте много смела. — Той докосна бузата й.

Анджелика едва успя да се овладее, за да не направи изплашен скок настрана.

— Благодаря.

— И много, много красива. — Докосването премина в бегла милувка, след която Кембъл бързо отпусна ръката си.

Досега денят беше отвратителен кошмар и тази нова среща с нищо не подсказваше, че положението ще се подобри.

— Благодаря ви, че сте толкова мил — продължи Анджелика. — По някаква специална причина ли дойдохте?

— Да.

Тя склони глава встрани.

— Изпратиха ме да ви придружа до неговата къща. Но първо искам да се уверя, че разбирате най-важното: тук не сте сама. Аз няма да допусна да ви се случи нещо лошо.

Кожата на главата й изтръпна и усещането бе много неприятно.

— Това е мило, от ваша страна, но аз съм на сигурно място.

— Ще ви разкажа една тайна, защото знам, че мога да ви имам доверие.

Тя вдигна ръка, за да го спре, но той продължи невъзмутимо:

— Мама не знае, дори на нея не съм казал. Не искам да я безпокоя. Знам кога ще дойде подходящият момент да й го кажа. Вече не съм в колежа в Баркли.

Анджелика стисна юмруци. Не искаше да му бъде изповедник.

— Когато най-после открих коя е истинската ми мисия, реших, че не бива да оставам повече там.

Тя знаеше, че по-късно ще съжалява, но въпреки това попита:

— И коя е истинската ви мисия, Кембъл?

— Да намеря хармонията в живота със себеподобните си мъже и жени. Получих големия дар на съчувствието към всички онези, които страдат, защото са слаби. Най-голямо е съчувствието ми към жените, защото са раними. Задачата ми е да спасявам слабите и да ги защитавам. И да наказвам хората, които ги нападат.

— О! — Стомахът на Анджелика се преобърна. — Това звучи наистина героично. Когато имам нужда от защитник, непременно ще се обърна към вас. Много ви благодаря, че сте загрижен за мен — добави бързо тя.

Усмивката му стана още по-загадъчна.

— Разбирам, още не сте готова да приемете помощта ми, но аз не ви се сърдя. Никога не забравяйте, че съм тук, че съм с вас. И стойте далече от него.

— За мистър Брейкър ли говорите? — попита тихо тя.

— Той е жесток човек. Вие не сте първата жена, която става жертва на безумния му гняв. Аз ще го наблюдавам.

Анджелика погледна в пламтящите очи на момчето. На пръв поглед мило, открито същество.

— Вижте, аз…

— Имах щастието да срещна група хора, които ми помогнаха да разбера каква е задачата ми в този лош свят. Те бяха загрижени, защото реших да се отдалеча за малко от тях, но всъщност нямаше защо да се тревожат: съдбата пожела да дойда тук. На острова имам достатъчно работа. — Очите му я пронизваха настойчиво. — Трябва да дойдете на вечеря. Анджелика го погледна смаяно.

— Какво?

— Наредиха ми да ви придружа до къщата му, където ще вечеряте. Там ще бъде и Чък. И Лорейн. — Той затвори за миг очи. — И приятелката ви мис Батърс. Вероятно ще дойдат също мистър Лойд-Уорти и Уилис. Тази вечер мис Симкокс е в Кауай. Разбира се, ще присъства и мистър Брейкър.

Да се изправи още веднъж срещу Лорейн — и то в една стая със Синжун?

Не! — Анджелика усети как цялата се скова. — Не, боя се, че това е невъзможно. Имам си работа. Моля ви да ме извините.

— Мама ме помоли да ви кажа, че по желание на мис Батърс приготвя специални ястия. Мис Батърс й помага в готвенето.

— Велики Боже! — Бренда се чувстваше навсякъде като у дома си.

— И мистър Лойд каза същото. — Кембъл се ухили и изведнъж се превърна в съвсем нормален младеж. — Трябваше да видите как я зяпна! Като че е дошла от друга планета. След това измърмори нещо за селяните и еснафите от Йоркшир. Знаете ли, според мен мистър Лойд-Уорти не харесва особено Йоркшир.

Анджелика едва не избухна в смях.

— Значи вечеря…

— Точно така. Преди това коктейли. Мама е много развълнувана

— По кое време трябва да бъда там?

Момъкът погледна часовника си.

— Ами веднага. За коктейлите. Вечерята е след един час.

Анджелика си напомни да се погрижи за изпращането на останалите си дрехи от Кауай.

— Значи нямам време да се облека официално. — Тя разпери ръце и погледна късата си мрежеста рокля от бял памук, облечена над тесен корсаж и подходящ клин. — Това май не е подходящ тоалет за официална вечеря?

Когато Кембъл втренчи поглед в роклята и я разгледа с пълно съсредоточаване, Анджелика си пожела да не беше задала този въпрос.

— Намирам, че изглеждате прекрасно — проговори най-после той и възхищението в гласа му беше напълно искрено. — Но мисля, че е добре да си вземете пуловер.

Явно бе видял всичко, което му трябваше. Анджелика кимна.

— Добре, ще дойда, както съм. Не ми трябва дебел пуловер. — В едно беше сигурна: при всяка среща със Синжун Брейкър тялото му реагираше незабавно. Нейното също. Може би трябваше да използва това в своя изгода — макар че това я плашеше. Тя се усмихна смело на Кембъл. — Само да се среша и тръгваме.

Непредубеденият наблюдател би възприел сцената, която предлагаше просторната тераса, заобиколена от три страни с великолепна, буйно растяща, градина, като луксозна и приятна, ала Синжун имаше чувството, че изведнъж се е озовал на снимачната площадка на „Далас“ или в сцена от лоша сапунена опера.

А тя още не беше дошла.

Той отиде в ъгъла, който беше най-отдалечен от гостите му, и се облегна на дървения парапет. Внезапният слаб дъжд беше направил земята мека и ароматна. От банановите дървета, които растяха в един ъгъл на градината, падаха тежки капки. Ароматът на белите цветове на кафееното дърво изпълваше душния въздух.

Защо, по дяволите, й трябваше толкова много време да се приготви?

Синжун погледна към езерата и неволно се възхити на трепкащите оранжеви отблясъци, които запалените факли хвърляха върху водната повърхност.

— Как мислите, кога ще се появи мистър Уилис? — попита зад него звучният глас на мис Батърс.

— Уилис — поправи я механично той. Тази вечер явно беше в ролята на втори домакин.

— Да, точно това казах.

— Без мистър. Той е само Уилис.

— Как е фамилното му име?

— Нещо с много гласни, което не може да се произнесе — намеси се в разговора Лорейн. Тя пиеше водка с тоник, със съвсем малко тоник, и от изпития алкохол вече леко заваляше думите. — Не се бойте, малка… Е, както и да е, исках да кажа, че Уилис няма да дойде. Той не е любител на подобен род представления.

Но като по команда в тоя момент от другия край на градината се появи грамадна фигура. Уилис, който напразно се бе опитал да изглежда малко по-цивилизован в мека синя риза и дълъг сив панталон, вървеше бавно към верандата.

Без да каже дума, той изчезна в къщата. Бренда Батърс отметна глава назад и се изсмя гърлено.

— Великолепно! Никога не съм виждала такъв чудесен мъж. Невероятно секси. Господи, сигурно всички жени си мечтаят да му смъкнат дрехите от гърба, не мислите ли?

В дупката от мълчание, която последва думите й, Синжун най-после видя онази, която беше очаквал. Анджелика Дийн, придружена от Кембъл Миджли, изкачи стъпалата на терасата под арката от увивни растения.

— Ейнджъл! — извика Бренда. — Ето те най-после. Защо, за Бога, се забави толкова дълго? Пропускаш чудесно забавление.

Ако шумното посрещане на приятелката и я накара да се почувства неловко, Анджелика не се издаде с нищо. Тя се надигна на пръсти, целуна Бренда по бузата и я потупа по ръката, после се обърна към останалите.

— Здравейте. Съжалявам, че закъснях, но едва сега разбрах, че съм канена на вечеря.

Синжун остана в сянката. Тази жена беше направо зашеметяваща. Беше дребна и крехка, но всеки сантиметър от тялото й го привличаше властно. Косата й беше вдигната на тила, отделни немирни кичурчета се къдреха около лицето й. Широката мрежеста рокля, в която много други жени биха изглеждали безформени, подчертаваше красотата на тялото й. Съвършено закръглените й гърди бяха стегнати в тесен корсаж без презрамки и неустоимо привличаха мъжките погледи. Явно това беше единствената функция на корсажа, защото като предпазно средство от течение той беше напълно безсмислен.

Така му се дощя да смъкне от гърдите й това парче плат…

Синжун премести тежестта на тялото си върху другия си крак и въздъхна.

Кембъл промърмори нещо и забърза към къщата. Лорейн, увиснала на ръката на Чък, се запъти към Анджелика.

— Как върви биографията?

— Отлично.

Лорейн носеше рокля до коленете от тънко сребърно ламе. Страничната цепка стигаше до самия край на бедрото, а тесният корсаж едва удържаше пищните й гърди.

— Какво да ви донеса за пиене, мис Дийн? — попита Ендерс. Тя се поколеба, и той прибави: — Моето шабли с лимон е изключително освежаващо. Наливам го върху на чукан лед.

— Благодаря ви, звучи наистина примамливо — отговори Анджелика толкова тихо, че Синжун едва я разбра.

— Звучи като пунш за детски рожден ден — обяви презрително Лорейн. — Защо не се присъедините към възрастните и не пиете водка с тоник?

— Аз обичам шабли и намирам, че е подходящо за мен.

Бренда бе разположила стола си така, че да се открива гледка към къщата. За вечерята тя бе облякла зелен панталон с подходяща риза, този път от коприна, и седеше с протегнати дълги крака.

— Как мислите, защо Уилис се забави в къщата? — попита почти сърдито тя.

Никой не отговори.

— Какво има за вечеря? — попита нетърпеливо Чък, обърнат към Ендерс.

— Мисис Миджли е много тайнствена, но…

— Изненада — ухили се Бренда. — Трябва да почакате.

— Боже, дано не е някое от здравословните й ястия — въздъхна тежко Чък. — Син ще получи пристъп.

— Наистина ли ще получиш пристъп, Син? — попита високо Лорейн. — Престани да се криеш в сянката. Ела при нас.

Мъжът се отдели от парапета и се присъедини към групата.

— Добър вечер, Анджелика. Радвам се, че дойдохте.

Тя го погледна право в очите и дълго не отдели погледа си. След това рязко се обърна.

— Изплюй камъчето, Бренда — проговори шеговито тя. — В какво си въвлякла бедната жена?

Синжун гледаше като замаян гърба й, меко закръглените хълбоци под мрежестата рокля. Отвори уста и усети как пулсът му заудря неравномерно на най-нежеланото в момента място. Тази жена го подлудяваше.

— Ако ти сервира пирожки от соево брашно, ще те отведа вкъщи и ще ти сготвя истинско мъжко ядене — оповести тържествено Лорейн и се залови за ръката му. Тя се извъртя предизвикателно и гърдите й едва не изскочиха от деколтето. — Знам, че ще останеш доволен. — Тя се облегна на него и когато се вгледа в безизразните очи на Чък, Синжун усети как езикът й закръжи около връхчето на ухото му.

— Чък има голям късмет с теб — отговори спокойно той и се освободи от ръката й. — Не е чудно, че винаги бърза да се върне вкъщи.

Чък се ухили облекчено и Синжун усети как напрежението в раменете му отслабна. Как да се отърве от тази досадница? Трябваше да намери малко време и да обмисли този проблем.

— Вкусно ли е? — Като видя, че Уилис е вече в трапезарията, Бренда го отведе на масата и седна до него. Изчака го да опита супата и продължи: — Не намирате ли, че ароматът е завладяващ?

Анджелика погледна безстрастното лице на Уилис, после сведе глава към чинията с рядка зеленикава супа. Потопи лъжицата си в течността и се опита да идентифицира частичките, които плуваха отгоре.

— Моля ви — изрече тихо Бренда и очите й засвяткаха. — Кажете нещо, Уилис.

Уилис я погледна мълчаливо и продължи да яде. Ендерс Лойд-Уорти, който седеше от другата й страна, не успя да скрие усмивката си.

— Без съмнение, супата е… приятна — отговори той. — Само не съм сигурен кой е основният зеленчук.

— Това е плод, не зеленчук — обясни Бренда. — Ситно нарязани смокини. Знаете ли колко са полезни? Само изчакайте и ще видите как ще се окосмят гърдите ви. — Тя се засмя и го удари по гърба.

Ендерс се усмихна отново, този път истински, и Бренда го блъсна с лакът.

— Знаех си, че имате чувство за хумор.

— Не виждам нито един мъж, който има нужда от още косми но гърдите — намеси се Лорейн и помоли Кембъл да напълни чашата й с вино. — Какво ще кажете, Анджелика?

Младата жена се направи, че не чува. Лорейн се обърна към Чък, който седеше вдясно от нея, и мушна ръка в ризата му.

— Хмм. Не. — Тя го помилва и го погледна в очите. — Тук всичко е наред.

Чък извади ръката й, ухили се и смело продължи да яде супата, която според Анджелика беше твърде сладка.

— Какво ще кажете за Син? — попита Лорейн, обърна се наляво и отвори едно копче на бялата му риза. Синжун отмести чинията със супа, опря лакти на масата и я погледна пренебрежително.

— Тъмнокосите мъже са истински животни. — Лорейн отвори ризата и плъзна пръсти по окосмените му гърди.

Анджелика се почувства зле. Защо мил човек като Чък Джип се беше влюбил в жена, която пиеше и го поставяше в неловко положение?

— Стига толкова, Лорейн — проговори спокойно Синжун.

За първи път Анджелика видя във виолетовите очи на жената следа от несигурност. В следващия миг обаче тя се изкиска и помилва дясната си гърда, като пъхна пръсти в опънатия корсаж.

— Мисля, че не е нужно да ям супа от смокини — обяви тя и продължи да милва гърдата си. — Намирам, че съм достатъчно красива.

Дървеният вентилатор на тавана раздвижваше топлия въздух. На масата се възцари мълчание.

Синжун седеше срещу Анджелика. Тя се опитваше да не го гледа в очите, но не успяваше. Той не отместваше поглед от нея. Лорейн беше оставила ризата му отворена и се виждаха ключицата, ясно оформените мускули — и къдрави черни косъмчета.

Той я погледна отново и се усмихна, макар и съвсем леко.

Анджелика отговори на усмивката. Не можеше другояче.

От невидими колони се носеха тихите звуци на сопран-саксофон, който изпълняваше нежни мелодии. Въздействието им беше някак противоестествено и хипнотично.

Синжун се движеше почти незабележимо в ритъма на музиката.

— Мисля, че е време за следващото ястие — проговори Бренда.

— Идва — отговори тържествено Кембъл и събра чиниите за супа.

Синжун склони глава и около рязко очертаната му уста заигра усмивка. Едната тъмна, красиво извита, вежда се вдигна въпросително.

Анджелика отвори уста и мъчително пое въздух.

Смръщил чело, Кембъл започна да нарежда чисти чинии пред вечерящите.

— Многоцветно ястие — обясни той и Анджелика го погледна изненадано.

— Аха — промърмори Ендерс Лойд-Уорти. — Това звучи многообещаващо.

Светлината на свещите превърна лицето на Синжун в лунна местност от остри ръбове и дълбоки падини.

— Е, добре, Уилис — отсече Бренда. — Кажете ми какво има вътре.

Устните на Синжун се отвориха съвсем леко.

Устните на Анджелика бяха сухи и тя ги навлажни с език.

Погледът на Синжун се впи в устата й

— Не — чу Анджелика далечния глас на Чък.

— Но аз искам още вино — изхленчи Лорейн. — Всъщност по-добре е да ми донесеш водка с тоник, Кембъл.

— Яденето е великолепно — проговори въодушевено мистър Лойд-Уорти. — Кажете това на майка си, Кембъл. Пилешкото се разтапя на езика.

— Ха! — Бренда размаха вилицата си. — Това не е пиле, това е тофу. Манатарки, патладжани, чушки. Гъбите бяха замразени, но не са лоши. А я погледнете чушките. Мисис Миджли е магьосница. В кухнята й има всичко. Сосът е от горчив пъпеш и шойо. Това място е истински рай за вегетарианци.

— Вкусно е — подкрепи я Анджелика и набоде на вилицата си парче патладжан. Не понасяше тофу.

— Анджелика, как стана така, че избрахте точно Син?

Неочакваният въпрос на Лорейн я стресна. Все пак тя се овладя бързо и отговори:

— Като обект на биографията, която искам да напиша ли? — Този въпрос беше закономерен. — Прекарвах много време в четене на финансовите новини. След известно време започнах да разпределям имената и накрая останаха само шепа кандидати. Проучих ги много внимателно.

— В търсене на мъжа с най-горещия частен живот?

— Стига, Лорейн — намеси се Чък. — Може би е най-добре тази вечер да си легнем рано.

— Аз се забавлявам отлично. Синжун има най-интересния частен живот, нали? Най-пикантните тайни?

— Сигурно е, че не е скучен — отговори Анджелика, опитвайки се да запази спокойствие.

— Аз съм Пепеляшка — ухили се Синжун, който явно беше в добро настроение.

Лорейн се изкиска доволно.

— Това е страхотно. Само дето Пепеляшка е похотлив мъж.

— О, това вече… — укорително заклати глава Ендерс.

— Тц, тц — проговори със същия тон Бренда и се ухили.

— Не звучи особено оригинално — отбеляза Анджелика, без да се опитва да скрие знаещата си усмивка в посока към Синжун.

— Утре трябва да ставам рано. — Явно Чък не се забавляваше добре.

Лорейн размаха чашата си.

— Е, как върви съвместната работа с Пепеляшка?

— Началото е многообещаващо.

— Мога да си представя. Ще ни дадете ли цифри? Колко пъти го направихте? Искам да кажа, колко пъти преговаряхте за сътрудничеството му.

— Лорейн…

— О, я млъкни, Чък. Остави ме да говоря.

— Планирал ли си нещо по-специално за утре, Чък?

При звука на дълбокия глас на Уилис всички замлъкнаха.

— Той говори — обади се страхопочтително Бренда и го удари здравата по могъщия бицепс. — Трябва да го правиш по-често.

Уилис я погледна с обичайното си непроницаемо изражение.

— Защо?

— Защото гласът ти ме пронизва до мозъка на костите и отива чак до едно специално място долу, където е топло и тъмно. — Бренда уплашено закри устата си с ръка. — О, не исках да прозвучи така, но се изпуснах.

Устата на Лорейн се опъна в тънка линия.

— Блажени са вярващите. Това важи и за разгонени кучки.

— Трябва да откарам еврокоптера в сервиза — намеси се бързо Чък. — Предният двигател звучи странно.

Уилис отново се съсредоточи в яденето. Ендерс Лойд-Уорти се приведе през масата.

— Ще доведете ли мис Симкокс?

— Да, разбира се.

— Чудесно. Мислите ли, че ще се върнете до края на следобеда? Получих вест от Сиатъл и много искам да се посъветвам с нея. Трябва да отговоря до утре вечер.

Лорейн се изкиска шумно.

— Имате нужда от помощта на Фран за любовните си писма?

— На път съм да купя едно произведение на изкуството и времето е важен фактор. Утре вечер търговката ще се върне от Ню Йорк и трябва да получи писмото ми. Аз държа много да узная мнението на мис Симкокс за покупката.

— Аз ще доведа Фран — обясни спокойно Синжун. — Утре отлитам заедно с Чък и на връщане ще взема друг хеликоптер. Трябва ни още един и утре ще идем да го видим. Не се тревожете, Ендерс. Сигурен съм, че ще върнем навреме.

— Разбрахме се най-после — изръмжа Чък. — Много съм уморен, наистина. Син, би ли ни извинил?

Уилис стана безмълвно и излезе от трапезарията.

— Доколкото разбирам, и той е уморен — промърмори Бренда. — Аз обаче ще остана, докато сервират десерта. Личе в коняк. Кой ще остане с мен?

— Аз, разбира се — отговори решително Ендерс.

— Аз ще изпия само коняка — отвърна през смях Лорейн.

Анджелика бутна стола си.

— Звучи добре, но аз съм пас. Имам още доста работа.

— С удоволствие ще ви придружа. — Кембъл сложи ръка на гърба й и Анджелика отново усети как се скова.

— Не е нужно. Много ви благодаря, Кембъл. Нали на острова няма змии и диви зверове? — Освен двукраките.

— Има диви свине — отговори сериозно Кембъл. — А в мрака джунглата плаши хората.

Синжун стана от стола си и заобиколи масата. Спря пред Анджелика и се поклони шеговито. После й предложи ръката си. Тя се поколеба за мит, после сложи ръката си в неговата. Синжун й помогна да стане.

— Не се тревожи, Кембъл — проговори бащински той. — Аз ще се погрижа младата дама да се прибере спокойно в бунгалото си.