Стела Камерън
Ангелът и грехът (7)

7

Анджелика се препъна в един корен, полускрит в нападалата шума, и едва успя да предотврати падането си. Малко преди Синжун да си отиде, стомахът й за пореден път се разбунтува.

Беше напълно объркана.

Този мъж излъчваше могъщи вълни на власт — и гняв. Гняв макар да беше казал, че умее да се контролира.

Но най-опасното беше, че Синжун Брейкър я привличаше по начин, който никой мъж досега не беше успял да постигне.

Божичко, тя беше виждала немалко жени, които се чувстваха привлечени от зли мъже.

Карай по-бавно, каза си тя. Стъпвай внимателно. Трябваше да пренебрегне реакцията на хормоните си, за които бе повярвала, че не съществуват.

Обратно в бунгалото — колкото се може по-бързо! Там щеше да измъкне писмото от скривалището му и да си припомни защо Синжун Брейкър трябваше да бъде спрян.

Нямаше право да забравя.

Очите й запариха и тя примигна. Вече нямаше връщане назад. Тя щеше да намери начин да докаже какво зло беше извършил той и какви качества притежаваше. Целият свят трябваше да го узнае. Всички щяха да разберат, че той не се колебаеше да жертва слабите на олтара на онези, които непременно искаше да впечатли, на онези, пред които се беше заклел да ги надмине в онова, което умееха най-много: правенето на пари.

Тя се подхлъзна на нещо и спря. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Ярките цветове на джунглата се размиха пред очите й.

В момента не можеше да си позволи сълзи. Майка й лесно се разплакваше и винаги когато беше наранена, се затваряше в себе си — тя беше идеалната жертва.

Най-после Анджелика стигна до бунгалото.

Днес Синжун беше толкова студен и неодобрителен. Защо, защо, защо? Дълбоко в гърдите й дълбаеше въпросът, с който не искаше да се измъчва: защо й бе позволил да дойде тук? Беше повече от ясно, че въпросите й го нервираха. Беше повече от ясно, че не искаше истината за ранните му години да бъде публикувана. Защо тогава, защо?

Може би и той се питаше колко знаеше тя в действителност, и това беше достатъчен мотив. Ако я задържеше на острова, той щеше да бъде в състояние да й попречи да напише книгата си.

Ясно беше само едно: ако познаваше действителната причина, поради която Анджелика Дийн беше дошла на Хел, отдавна щеше да я отпрати.

Краката й тежаха като олово. Тя отвори неохотно вратата и влезе в къщата. Така й се искаше Бренда да беше дошла с нея.

Трябваше да намери сигурно място за писмото — то беше последното, получено от майка и. Писмото беше изобщо последното изявление на майка й. Онова, което беше написала починалата, щеше да й помогне да нанесе толкова силен удар на Синжун Брейкър, че да го унищожи.

В кухнята Анджелика си наля чаша леден чай и застана замислено пред хладилника, напълнен вчера от Кембъл Миджли… малко след като Синжун си отиде.

Не беше гладна.

С чаша в ръка тя се запъти към дневната. Първо щеше да прочете още веднъж писмото, а след това да го скрие на сигурно място, докато напусне острова.

Дългите дантелени пердета се развяваха от морския бриз като корабни платна. Анджелика смръщи чело. Нима не беше затворила всички врати, преди да отиде със Синжун на площадката за хеликоптери?

Тя помисли малко и вдигна рамене. Явно беше забравила. Още при мисълта за сълзливите думи на майка си изпита безкрайна тъга. — О, мамо…

От най-горното чекмедже се подаваха чифт бикини и то не можеше да се затвори добре. Анджелика пъхна червения сатен по-навътре, после издърпа второто чекмедже. Пръстите й намериха плика, залепен със скоч от вътрешната страна на скрина.

Сутринта беше открила малко езерце на мястото, където моравата се спускаше към морето. Сега си взе чая и писмото и се запъти към сенчестото местенце, за да се настани под една огромна палма с дебели листа на брега на езерцето.

Синжун й бе обяснил, че ще дойде при нея, когато си свърши работата. „Може и да се забавя“, бе допълнил той. Хладният му поглед я измери от главата до петите, върна се обратно към лицето, след което той се отдалечи, без да се сбогува.

Тя го бе обвинила, че е бил жена си, докато е получила кръвоизлив и е починала. Желязно овладеният гняв, начинът, по който мълчаливо се бе преборил със себе си, бяха единствената му реакция.

Анджелика остави чашата си на пясъка и извади от плика ухаещото на парфюм писмо от майка си, което беше с дата отпреди три месеца.

Винаги когато усещаше погледа на Синжун върху себе си, тя си представяше как той я докосва точно на това място.

По дяволите, тя познаваше цяла дузина хубави мъже, не бяха малко и мъжете, които настойчиво я бяха ухажвали, без тя да им реагира по никакъв начин. Какво толкова я привличаше у Синжун — дали пък не беше фактът, че не можеше да го има?

По дяволите.

Дали снощи, когато беше останал сам, той беше продължил да мисли за целувката, за ласките?

Я стига глупости. Ако изобщо бе помислил за нея, сигурно се беше развеселил от лекотата, с която бе получил, каквото искаше.

Бузите й отново пламнаха.

Тя разгъна кремавата хартия. Най-отгоре с тъмнорозов шрифт беше написано името на майка й. Марлен. Розовото беше любимият й цвят.

Мила моя Ейнджъл,

Ти си някъде в Европа, мисля, че беше в Италия, и пишеш една от чудесните си статии за нещо, което с голяма вероятност пак няма да разбера. Експедиции за изравяне на древни кости или нещо подобно.

Знаеш, че винаги чета статиите ти. При това ми става хубаво, макар и малко тъжно, защото ти реши да носиш името на баща ми. Моят баща обичаше да пише през целия си живот — често съм ти разказвала това, — но никога не успя да публикува статиите си. Често се смееше на неумението си и казваше, че животът почти винаги пречи на хората да осъществят онова, което искат. Знам, че той щеше да се гордее с теб.

Ти ще прочетеш това писмо тук, в Сан Диего, не в Италия. Когато го прочетеш, аз ще бъда вече мъртва.

Не бъди тъжна, Ейнджъл. Спести си тъгата и я превърни в куража, който ще ти е необходим, за да направиш онова, което трябва: за мен и за хората, които обичах най-много на този свят.

Не исках да кажа това. Направи го за мъжа, който никога не ни е разочаровал. Той наистина не ни разочарова, Ейнджъл, през всичките тези години. Бях съвсем млада, когато Лари загина, бях почти момиче. Ти беше още бебе. Не знам как щях да се справя без добрия си приятел (Знаеш кого имам предвид.) Преди злополуката Лари работеше за него. Той се погрижи за нас, Ейнджъл. Той се стараеше никога нищо да не ни липсва — докато някой го настрои срещу нас.

Тук мастилото беше толкова замазано, че Анджелика едва разчиташе думите на майка си. Тогава ли беше започнала да взима хапчета? Без да погледне, Анджелика посегна към чашата с леден чай и отпи голяма глътка, за да навлажни пресъхналото си гърло. После зачете отново.

Не смея да напиша името на приятеля ни (не е и нужно, нали?), само за сигурност, в случай че писмото случайно попадне в ръцете на онзи, когото трябва да накажеш. Знам, че никога няма да заговориш за това с чужд човек, но онзи мъж е жесток и зъл и трябва да бъдеш много, много предпазлива.

Мъжът, който ни причини цялата тази мъка, иска да измами нашия приятел в някаква сделка. За да осъществи това, той трябваше да се отърве от мен, тъй като му пречех. О, мила моя Ейнджъл, знам, ти си мислиш, че напуснах Сиатъл, защото така исках. Но това не е вярно. Нашият приятел ме отпрати. Първо ми каза, че се тревожи за нещо, което не може да сподели с мен.

Каза, че е много вероятно да съм изложена на опасност и би искал да ме изпрати на сигурно място.

Ейнджъл, никога не бива да се съмняваш, че нашият приятел е напълно невинен.

Боже, уморена съм. Трябва да пиша бързо и ясно, за да знаеш какво трябва да направиш.

Другият мъж, онзи, когото трябва да накажеш, назначи една отвратителна жена, която трябваше да приложи изкуството си върху нашия приятел и да му стане достатъчно близка, за да му измъкне важна информация. Жената не е важна, само той. Тя му беше любовница. Все пак успя да убеди нашия приятел, че е лудо влюбена в него и не иска в живота му да има и друга жена. Това бях аз. Затова той ме отпрати.

Сега онази жена е сгодена за нашия приятел. Той обеща, че ще продължи да ме посещава, когато се настаня в Сан Диего, но не спази обещанието си. Изпращаше ми само пари — като че ли не се бе погрижил предварително да живея с всички удобства.

Анджелика, аз имам нужда от него. Винаги съм имала нужда от него. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Не искам да живея без единствения си приятел.

Когато узнах за другата жена, аз й поисках сметка. Тя ми се изсмя в лицето. Разказа ми за онзи ужасен мъж, че имали интимна връзка, какво планирали и че нищо, което кажа или направя, нямало да й попречи да осъществи плановете им. Обясни ми също, че приятелят ми поддържал връзка с мен само от съжаление. Сега желаел единствено нея.

Каза ми също, че му било неловко с мен, че съм била досадна. Освен това съм била твърде стара за него. Каза, че му омръзнало да бъде с мен и предпочитал да живее с жена, която е млада, красива и темпераментна — т.е. с нея.

Аз съм на четиридесет и шест години. Не съм млада, но не съм и чак толкова стара.

Опитай се да разбереш колко важен беше за мен приятелят ми. Не се шокирай, но през всичките тези години той ми беше любовник, Ейнджъл. Някога, в началото, той имаше жена на легло, а ти знаеш колко е почтен — не посмя да стори нищо, с което да я нарани. Когато най-после се освободи и можеше да се ожени за мен, онзи отвратителен тип изпрати проститутката си, за да ми го отнеме. Тя ще се омъжи за човека, който трябваше да принадлежи на мен.

Опитах се да предупредя нашия приятел, че тя иска да го унищожи, но той много се ядоса. Ейнджъл, онази ужасна, хитра жена вече беше разказала на приятеля ни, че съм разговаряла с нея. Тя твърдеше, че съм й разказала ужасна история и съм решена да го отделя от нея. Историята, която уж съм си измислила, беше същата, която разказа на мен. Попаднах в капан. Той не пожела да ме изслуша. Каза, че съм си измислила всичко това, защото ревнувам, каза никога вече да не се доближавам до него… Каза, че съм наранила човек, който му е много близък, и никога вече не бива да разговарям с него. Накрая ми заяви, че вече не желае да ме вижда.

Разбираш ли, че след всичко това не мога да продължа да живея?

Все пак нашият приятел остана мил и великодушен. Изпрати ми пари. Трябва да знаеш, че той плаща наема на жилището ми. Винаги го е правил. Той плати и скъпото ти образование.

Анджелика усещаше болки в гърба и главата. Почеркът на майка й ставаше все по-колеблив.

Това е лъжа, нали? Само малко. Разбира се, аз имах и други възможности. Ти имаш пълното право да ми се сърдиш. Ейнджъл, знам, че той продължава да ни обича, и винаги ще ни обича. Той е мъж със силни страсти, ако разбираш какво искам да кажа. Онази жена го накара да се почувства отново млад, и с това ще го задържи.

Спаси го, преди да го унищожат. Моля те, направи го, преди да е станало много късно.

От написването на това писмо бяха минали три месеца. Анджелика знаеше, че сделката, за която беше писала майка й, продължава да е в ход. Но нямаше представа кога ще бъде завършена.

Моля те, спаси нашия приятел. Накрая ще ти кажа името на мъжа, който ми отне живота:

Синжун Брейкър.

Писмото продължаваше в този дух още три страници, но тя трябваше да си почине, да размисли. Следата на Синжун бе доста размита. Но Анджелика се постара да разрови пепелта и да намери достатъчно материал, за да го разобличи. Най-важното бе да си осигури директен достъп до него, за да проникне под маската му.

За нещастие тя не беше успяла да открие името на жената, за която пишеше майка й.

В този момент тъмна сянка се плъзна над лявото й рамо.

Анджелика спря да диша. Сгъна писмото, колкото можеше по-небрежно, стисна го в дясната си ръка, а с лявата посегна към чашата с чай.

Сянката над рамото й порасна.

— Здравейте! Вие сте Анджелика Дийн, нали?

Анджелика вдигна глава и засенчи с ръка очите си, за да види неканената посетителка.

Синьо-черна коса обкръжаваше лице, което никой, все едно мъж или жена, не можеше да забрави лесно. Гъсти, красиво извити, черни мигли падаха над очи с цвят, какъвто Анджелика бе виждала само веднъж досега — такива бяха очите на Елизабет Тейлър.

— Анджелика Дийн?

— Да.

Бърза усмивка пробяга по високите скули и подчерта красивата малка трапчинка вдясно от устата.

— Чък каза, че сте красива — обясни тя. — Това е вярно. Аз съм Лорейн Харт.

Тя назова името си, сякаш то трябваше да бъде известно на Анджелика. Младата жена отговори учтиво на поздрава и зачака.

— Вероятно най-доброто обяснение, което мога да дам за себе си, е, че принадлежа на Чък. — Лорейн се засмя и показа съвършените си бели зъби. После намигна на Анджелика. — Ние с вас знаем кой на кого принадлежи, нали?

— Да — отговори Анджелика и наистина беше съгласна с непознатата. Чък беше добра хапка. А Лорейн беше дяволски красива и напълно му подхождаше.

Помислих си, че и вие скучаете като мен, и дойдох да си поговорим. — Лорейн носеше мека памучна рокля с кремав цвят и бризът я увиваше около тялото й. Тя премести тежестта си на единия крак, за да подчертае красивата извивка на хълбока, и обърна лице към слънцето. — Чух, че днес пристигнала и приятелката ви.

— Да, Бренда.

Лорейн имаше пищен бюст. Талията й беше тънка, коремът плосък, а леко издаденото хълмче под него беше обрасло с гъсти черни косъмчета, които се виждаха ясно през тънката рокля.

Явно Лорейн не носеше нищо под роклята.

В този вид тя се разхождаше из острова, или по-точно се предлагаше… И това пред мъже, които нямаха почти никакви възможности за секс!

— Вие сте журналистка — продължи Лорейн. — А приятелката ви?

— Тя се занимава с компютри. Експерт в създаване на системи и решаване на сложни проблеми.

Лорейн махна пренебрежително с ръка.

— Звучи убийствено. Аз съм модел. „Кой би си помислил?“

— Ах, да.

— Значи работите за някакъв вестник?

— Сега съм на свободна практика. По-рано бях във „Вериги“.

— Я виж ти! — Лорейн явно беше впечатлена. Тя приклекна и дългата цепка на роклята разкри фантастично дългия, загорял от слънцето крак, чак до дупето. — Защо сте напуснали списание като „Верити“? Да не са ви изхвърлили?

Анджелика не отговори на злобния намек.

— Реших, че имам нужда от нещо ново. Може би по-късно ще се върна в редакцията.

— Чък каза, че искате да пишете нещо за Синжун. За живота му. За какво ви е това?

— Искам да напиша биография.

— Историята на живота му? — Жената отметна коса назад и се разсмя — Дали е интересна?

Анджелика вдигна рамене и скри писмото на майка си в плика.

Дали Лорейн беше дошла тук само за да си разменят няколко учтиви думи, или беше специално изпратена? Дали някой се надяваше, че един женски разговор ще накара Анджелика да се почувства по-сигурна и да издаде какво знае за Синжун? Всеки път, когато се срещаха, тя усещаше, че той гори от желание да узнае отговора на този въпрос.

— Жадна съм — проговори измъчено Лорейн и хвърли поглед към чая на Анджелика.

Последното, което Анджелика искаше, беше да прекара по-дълго време с тази шеметна жена.

— Желаете ли чай? — попита неохотно тя.

— Много мило, от ваша страна. — Лорейн скочи на крака. — Има нещо важно, което искам да ви кажа.

Анджелика я погледна очаквателно.

Лорейн се поколеба, после се извърна настрана.

— Да идем в къщата. Ще седнем на терасата и ще си поговорим. Пътят до къщата беше изминат в мълчание.

Анджелика остави чашата си и влезе вътре. Когато прекоси дневната, сърцето й изведнъж спря да бие и тя се обърна рязко. Писмото на Марлен беше до чашата и тя го остави на масичката!

Терасата беше празна, чашата й стоеше самотна на масата.

— Лорейн! — Младата жена изскочи на моравата.

— Ето ме.

Анджелика се обърна ядосано. Лорейн се бе облегнала на стената в ъгъла на бунгалото.

— Ето къде сте били — промърмори Анджелика и се нарече глупачка. Жената беше скрила ръце зад гърба си, пликът не се виждаше никъде.

— Толкова ми е горещо — оплака се Лорейн. — Дойдох тук, защото духа вятър.

Анджелика се огледа изпитателно.

— Тук имаше един плик — проговори тя. — Оставих го до чашата.

Лорейн поклати глава.

— О, извинете. Исках да го отнеса в стаята, но бризът ме привлече. Заповядайте. — Тя извади плика иззад гърба си и го размаха.

— Благодаря. — Анджелика стисна здраво скъпоценния плик и забеляза, че е топъл. — Отивам да донеса чая.

— Мисля, че вече не искам чай. — Лорейн прекоси терасата и обгърна с две ръце една от дървените подпори на перголата. — Аз знаех, че възнамерявате да напишете биографията на Синжун.

Анджелика се отпусна на дивана.

— Защо тогава ме попитахте?

— За да видя дали ще разкажете същата история, която чух от Чък.

— Защо мислите, че ще ви кажа нещо друго?

— Синжун не за първи път кара Чък да сводничи за него.

Анджелика се изчерви като рак.

Каква грозна мисъл.

— Мисля, че ние сме големи момичета и трябва да се разбираме. Едната със сигурност беше много по-голяма от другата.

— В този случай сте си извадили погрешно заключение.

— Е, поне отчасти.

— Какво трябва да означава това?

Лорейн опря брадичка на дясното си рамо и дари Анджелика с безизразен виолетов поглед.

— Означава, че вие използвате идеята за биографията като претекст да останете на острова.

В гърлото на Анджелика се надигна гадене и тя притисна ръце към стомаха си. Не, тази жена не беше прочела писмото, не беше имала време дори да го отвори.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите.

— Може би да. А може би и не. Извън факта, че Синжун представлява наистина интересен обект за биографията ви, не мога да отмина възможността, че сте потърсили и намерили най-добрия начин да си уловите един от най-търсените ергени в света.

В първия момент Анджелика я погледна слисано, после избухна в смях. Трябваше да прехапе устни, за да престане да се смее.

— Вие не сте единствената жена, която се смее, когато е нервна. Или когато я заловят на местопрестъплението. Възхищавате се от него, нали? И ви интересува не само защото искате да напишете биографията му.

— Разбира се, Синжун Брейкър е възхитителен мъж — ухили се Анджелика.

Лорейн се завъртя около дървената подпора и роклята се развя около тялото й. Виждаха се целите й гърди.

— Е, добре. — Тя спря да се върти, скръсти ръце и погледна втренчено Анджелика. — Аз не ви дължа добри съвети, но въпреки това ще ви дам един. Синжун Брейкър е дяволски опасен тип.

Анджелика чакаше мълчаливо.

— Съветвам ви да си съберете багажа и да си заминете. Кажете на червенокосата си приятелка да направи същото. Никога вече не се връщайте на този остров. Аз ще убедя Чък да ви откара с хеликоптера, уж по ваша молба, и…

— Не.

— Ако Синжун поиска обяснение, Чък ще му каже, че сте имали спешно повикване и сте заминали, без дори да се сбогувате.

— Не.

— Вие не ме слушате. — Лорейн направи крачка към нея. — Вече съм почти убедена, че сте дошли тук по съвсем друга причина и никак не ви интересува дали ще узнаете няколко пикантни подробности за тъпата си книга. Мисля, че сте дошли да изстискате Синжун по друг начин. Сигурна съм, че не е нужно да се изразявам по-ясно.

— Не, не е нужно. А сега си вървете.

Лорейн се наведе над Анджелика и опря ръце на облегалката на дивана.

— Вие ще си отидете. Моето място е тук. Не знаете с какво се захващате. Синжун не е мъж за вас. Той се занимава само с жени, които са като него, а вие съвсем не сте от тях.

Божичко, тази жена ревнуваше, нищо друго. Може би Лорейн Харт беше любовница на Чък, но тя искаше Синжун — Анджелика беше готова да се обзаложи, че е отгатнала правилно.

— Благодаря за предупреждението. Ще го запомня.

Гладкото лице се разкриви в злобна гримаса.

— Чуйте какво ще ви кажа. Ако наистина сте добра журналистка, трябваше да знаете, че Синжун Брейкър не допуска да му се пречкат, особено жени.

Анджелика погледна в безумно святкащите очи на Лорейн.

— Как мислите, дали ще разкажа на Синжун за какво си говорихме днес?

— Не, няма — отговори сърдито Лорейн. — Ние със Син сме така… — Тя потърка показалците си един в друг. — Той никога няма да ви повярва.

— Нали сте приятелка на Чък?

— Слушайте, давам ви шанс да се приберете на сигурно място. Това е последното ми предложение.

Косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Може би трябва да попитам Чък как вижда отношенията си с вас.

Лорейн отметна глава назад и се изсмя презрително. После се изправи и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои. Гърдите й се движеха неравномерно.

— Уверена съм, че няма да кажете нищо на Чък просто защото нямате достатъчно смелост. Всичко, което е преживял Син, е преживял и Чък. Той е бил винаги до него. Грижите на Син са грижи и на Чък. Каквото има Син, принадлежи и на Чък, и обратно. Разбрахте ли ме сега?

— Даже и вие? — попита Анджелика и се зарадва, че гласът й не трепери. — Значи принадлежите и на двамата? Това ли искахте да ми кажете?

— Да! — Лорейн се наведе отново над нея. — Да, и това ми харесва. Ние с Чък се разбираме много добре, и така ще бъде винаги.

— Значи искате да изчезна, защото не можете да понасяте конкуренция?

Лорейн се изправи и приглади роклята си.

— Няма да повтарям. Каквото и да се случи оттук нататък, си остава за ваша сметка. Има хора, мъже, които са твърде силни и жизнени, и остатъкът от света не може да ги разбере. Те имат потребности, които трябва да бъдат задоволени, а хората не разбират това. Те са богове, които са слезли между дребните хорица, и трябва да намерят пътища да задоволят глада си.

— Майчице мила! — промърмори смаяно Анджелика.

— Не се смейте, глупачке! Синжун Брейкър има нужда от сила. Той заслужава да я има, защото е по-голям от всеки друг мъж. И той го знае. Когато иска да има една жена, той я получава. Щом свърши с нея, вече не иска да я вижда. А когато някой му се изпречи на пътя, реакцията може да бъде само една, и той действа.

— И как действа? — Анджелика стана от дивана, надявайки се Лорейн да не забележи как трепереха краката й. — Какво прави с тези жени, да не би да ги хвърля в джунглата? Или ги смазва от бой? Или пък…?

Лорейн отстъпи крачка назад.

— Нищо. Мисля, че най-после ме разбрахте. Живея в бунгалото Пуа-Кали, което се намира северно от голямата къща. Извън стените. Когато сте готова да си тръгнете, изпратете ми вест. Междувременно не забравяйте: ако Син ви поиска, ще ви получи. А след това ще гледа, колкото се може, по-бързо да се отърве от вас.

— Права ли съм в предположението си, че говорите от личен опит?

— О, не. — Лорейн разтърси глава. — Аз съм друга. Аз приличам достатъчно много на Син и знам как да общувам с него. Вие не сте като него. Вие сте като другите.

— Кои други?

— Онези, които вече не са тук.