Стела Камерън
Ангелът и грехът (20)

20

— Синжун!

Той чу как Анджелика изкрещя името му, усети как сграбчи китката му, видя я да пада и да се плъзга към шахтата на асансьора. За частица от секундата усети как тялото му се понесе към зеещата черна дупка и едва не полетя в пропастта.

— Не! — изкрещя Анджелика. — О, не, не!

Дясната му обувка се хлъзна по металния ръб на шахтата.

Болка прониза внезапно претоварения ляв крак, който балансираше по края на пропастта.

Явно нейните стъпала бяха улучили външната стена. Коленете й се подгънаха, но тя не го изпусна нито за миг. Със свръхчовешка сила издърпа лакътя му назад — и го удари в нещо здраво.

Синжун замахна със свободната си ръка, опря лакътя си в предпазващата го стена, стисна още по-силно китката на Анджелика и се хвърли, колкото можеше, по-далече от шахтата.

След секунда падна на пода с лице върху Анджелика. Веднага се претърколи по гръб и я увлече след себе си.

— Божичко! — изплака на гърдите му тя. Ръцете й се впиха в раменете му и тя сякаш поиска да го покрие с тялото си. — Асансьорът го нямаше. Там зее само черна дупка.

Синжун затвори очи. Кръвта бучеше в слепоочията му. Сърцето му лека-полека се успокои. Нервите и мускулите все още потръпваха.

Анджелика Дийн беше вложила всяко грамче от незначителната си физическа сила, за да го издърпа на сигурно място!

Синжун отвори очи, погледна първо към далечния таван, после в разбърканата руса коса.

Тя не само се опита да предотврати нещастието, тя успя. Ако не беше съумяла да направи спасителното завъртане на тялото му, сега той щеше да лежи размазан на покрива на асансьора, двайсетина етажа по-надолу.

— Велики Боже… — Най-после крайниците започнаха да му се подчиняват и той я прегърна с все сила. — Вие сте невероятна. О, небеса, вече бях на път към смъртта. Щях да падна долу, и край. Вие ми спасихте живота. — Тази мисъл беше изумителна.

— Вие се спасихте сам — отговори с пресекващ глас тя. — Помислих си, че ще паднете.

Синжун разхлаби прегръдката си.

— Онова, което се случи току-що е невероятно — обясни тихо той, докато масажираше гърба и раменете й с треперещи ръце. — Вратата не може да се отвори, ако асансьорът не е на етажа. Само тогава тя получава необходимата информация, за да се отвори.

— Но се случи. Асансьорът не е тук.

— По дяволите, сигурно ви причинявам болка. — Колкото можеше, по-предпазливо Синжун се надигна и стана, като издърпа със себе си и Анджелика. — Паднах върху вас с цялата си тежест.

Тя отметна косата си назад и му се усмихна с треперещи устни.

— Тялото ми е здраво. — Меките й златни очи блестяха, но дългите ресници все още бяха влажни. — Моля ви, прегърнете ме, защото чувствам, че ще падна.

Синжун обгърна раменете й и преплете пръсти с нейните.

— Много искам да ви нося, но не съм сигурен дали няма да ви изпусна.

Когато стигнаха до дивана в кабинета му, той натисна незабавно едно копче на уредбата, за да се свърже с приемния салон на сградата.

— Колин? Там ли сте?

Никакъв отговор.

— Нима залата долу беше пуста?

Анджелика кимна с глава.

— Да, напълно пуста. Опитах се да повикам вашия асансьор, но след като не се появи, помислих, че се задвижва само със специален ключ или нещо подобно. Или че, когато сте сам, го държите горе. Нещо такова. Затова се качих с другия асансьор до двадесет и шестия етаж и дойдох при вас по стълбите^

От уредбата зазвучаха объркани гласове.

— Най-после — изръмжа Синжун и още веднъж натисна копчето. — Колин?

— Обади се мистър Брейкър — извика облекчено мъжки глас — Мистър Джил, всичко е наред. Мистър Брейкър е добре.

— Ах ти, глупак, такъв! — изрева някъде отзад Чък. — Къде беше досега?

— Стига, Чък — обади се строго Синжун. — Ела горе и доведи Колин. — Той прекъсна връзката, без да каже нито дума повече.

Анджелика улови брадичката му между палеца и показалеца си и обърна лицето му към своето. Огледа го и се намръщи.

— Не мога да разбера как, но сте си разрязал бузата. Не кърви силно, но е добре да се дезинфекцира.

— Ще го направя. По-късно. А вие? Сигурно цялото ви тяло е в синини. Заради мен. Трябва да си легнете. — Явно сега не беше в настроение да мисли за двойственото значение на тази забележка. — Щом изясня какво е станало с асансьора, ще ви заведа вкъщи. Останете тук и почивайте, докато говоря с Колин и Чък.

Анджелика не се възпротиви. Синжун излезе от стаята и се заразхожда напред-назад в преддверието като тигър в клетка, без да смее да погледне към отворената врата на асансьора.

Вратата към стълбището се отвори и Колин, високият мършав нощен пазач, се втурна към него.

— Всичко наред ли е, мистър Брейкър? Никога не бих помислил, че някой иска да ви стори зло.

— Защо смятате, че някой е искал да посегне на живота ми? — попита съвсем спокойно Синжун.

— Мистър Джил ме видя в гаража и едва не ми откъсна главата. — Колин гледаше Синжун с разширени от ужас очи, под бледата кожа на слепоочията му прозираха сини венички. — Разкрещя ми се защо, да ме вземат мътните… защо съм напуснал работното си място в приемния салон. Обясних му, че някой се е обадил по телефона и е извикал, че в гаража са проникнали чужди хора и трошат колите. Слязох долу да видя дали е истина.

Синжун усети, че нещо се промени — и вдигна глава тъкмо навреме, за да види как вратата на асансьора се затвори. Погледът му се плъзна към осветеното табло, което показа двадесет и шести и двадесет и пети етаж, а после спря.

— Чък каза, че нямам право да напускам приемния салон, когато вие сте сам горе. Каза още да не питам защо, но бил много разтревожен, че някой се е опитал да ви убие. Вярно ли е това?

— Възможно е.

Ако Анджелика не беше свидетелка, можеше да си помисли, че само е сънувал.

— Къде е Чък сега?

— Върна се в гаража да огледа обстановката. После ще дойде горе. Заповяда ми да не ви оставям сам, преди да е дошъл. Явно беше ядосан повече на себе си, отколкото на мен.

Чък явно прекарваше времето си да играе ролята на баща, майка и брат, каквито Синжун никога не беше имал.

— Син? — Чък връхлетя като хала върху него. — Велики Боже, остарях с десет години! Някой е примамил Колин в гаража с несъществуващ спешен случай. Помислих си, че си раздробен на съставните си части и лежиш някъде в шахтата.

— За малко да стане така. Кабината на асансьора не беше в координация с вратата и за малко да пробвам дали мога да летя без крила.

Лицето на Чък побеля. Той бръкна в джоба на морскосиньото си яке и извади нещо черно.

— След експлозията трябваше да те послушам — проговори мрачно той и му показа черния шал. — Това беше на стълбата към гаража. Сигурно го е загубила.

Синжун полипа копринения шал.

— Единствената възможност вратата да се отвори, без асансьорът да е дошъл, е някой да изключи системата, прав ли съм?

— Точно така — отговори Чък и челото му се набръчка. Погледна затворената врата на асансьора, после осветеното табло с номерата на етажите. — Да. Трябва да се направи така, че системата да повярва, че асансьорът е на място, където всъщност не е. Една обикновена журналистка не е в състояние да свърши тази сложна работа. Но в мис Дийн няма нищо обикновено, нали?

— Ела с мен — покани го Синжун и тръгна към кабинета си. Отстъпи настрана и показа на Чък Анджелика. Ако имаха късмет, тя не беше чула намеците му по неин адрес. — Тази вечер тази крехка жена, която надали тежи и петдесет килограма, ми спаси живота.

 

 

Миризмата на прясна риба, щедро полени с оцет салати и пържени картофи се смесваше със силния мирис на катран и сол. Анджелика вдъхваше дълбоко различните миризми и се вслушваше в плискането на вълните, които се удряха в опорните колони на крайбрежната конструкция. Когато Чък си отиде, тя успя да убеди Синжун, че предпочита да се нахрани някъде навън и да се разходи, вместо да си легне и да заспи. Не й беше трудно да го убеди.

— Впрочем аз тежа повече от петдесет кила — заяви с усмивка тя и захапа панираната риба.

— Извинете. Петдесет и три?

— Тежа достатъчно, за да попреча на един голям мъж да си изкълчи глезените.

Под червената и розова неонова светлина на рибния бар загриженото му лице изглеждаше едва ли не смешно.

— Май щеше да ми се случи нещо много по-страшно от един изкълчен глезен.

— Е, добре, щяхте да си изкълчите и двата глезена и да си разкървавите коленете.

— За малко да получа сърдечен удар.

Тя докосна ръката му.

— Не само вие… — Само след тридесет минути в сградата бяха пристигнали експерти на асансьорната фирма. Бързо бяха установили, че в момента, когато Синжун бе отворил вратите, асансьорът е бил два етажа по-надолу. Казаха, че не са открили указания за манипулация на системата, но се съгласиха, че това не е доказателство, че такива опити не са били предприети. Междувременно повикаха и полицията. Обща за всички участници а разследването беше честата употреба на думата „в случай че“, която изразяваше крайна предпазливост. В случай че вратите наистина са се отворили към празната асансьорна шахта, по-късно те все пак са се затворили и в момента системата функционира напълно нормално.

— Полицията явно мисли, че си въобразявам разни несъществуващи неща — обяви мрачно Синжун. — Мога да се закълна, че чух как единият каза на другия: „Какво ли ще бъде следващото?“ А след това си отидоха.

— Сигурно е имал предвид какво ще бъде следващото престъпление, за което ще ги повикат — опита се да го успокои Анджелика. Макар че и тя беше чула същото изречение и беше ужасно ядосана. — Той говореше за следващите случаи.

Синжун обърна гръб на бара и се облегна на бетонния парапет, за да погледне водата. Анджелика застана до него.

— Не исках да ви задавам този въпрос, но не мога да се удържа. Какво каза Чък за мен? Преди да влезете в кабинета?

— Чуйте това. — Синжун се наведе към водата. — Под кея са се настанили морски лъвове.

Анджелика се вслуша, но не откри нищо интересно.

— Той каза, че в мен нямало нищо обикновено. Какво имаше предвид? Не чух какво си говорихте преди това.

— Забравете го.

— Няма.

— Трябва. — Той се обърна към нея и лицето му беше напрегнато. — Не създавайте повече трудности, отколкото и без това си имаме.

Значи вече бяха станали „ние“?

— Чък си е помислил, че имам нещо общо със спирането на асансьора, нали?

Синжун се вгледа безмълвно в тъмната вода.

— Той е на мнение, че имам нещо общо и с експлозията на хеликоптера. Не разбирам защо.

— Вечерта преди нещастието или същата сутрин вие сте се обадили на летище Принсвил в Кауай. — Синжун се обърна към нея и я погледна втренчено. — Всъщност по-точно е да се каже, че някой се е обадил от бунгалото край лагуната и всички приеха, че сте вие.

Тя смръщи чело и се замисли.

— Да, това е вярно. Аз се обадих и помолих да ми изпратят останалите дрехи на острова.

— Какви дрехи?

— Моите дрехи. Всичко, което бях донесла в Кауай. Оставих го в Принсвил, когато Чък дойде да ме вземе. Казаха ми, че транспортът е много скъп, направих си сметка, че с тези пари мога да си купя нов гардероб. Затова им казах, че не искам да ми пращат нещата.

— Разбирам.

Анджелика не се отказваше толкова лесно.

— Значи наистина сте повярвал, че имам нещо общо с онази страшна експлозия. Още малко, и щяхте да ми го кажете.

— Аз продължавам да мисля, че не беше злополука. Но що се отнася до вас, сигурен съм, че съм се излъгал.

Сърцето й направи огромен скок.

— Но сте го смятали за възможно… поне известно време.

Той хапна още малко, сдъвка внимателно картофките и после каза:

— Някой се опитва да ме убие.

— И вие сте предположил, че мога да бъда и аз.

— Да.

— Какво безумие! — Анджелика хвърли остатъка от порцията си в близката кофа за боклук, облегна се на парапета и скръсти ръце. — Аз съм журналистка. Пиша статии, които са доста по-добри от средните. Използвам компютър, защото ме улеснява, но все още треперя, когато чуя необичаен сигнал. А когато се появи нещо така заплашително като „дискът е пълен“, направо превъртам. Плача и кърша ръце и търся да си измеря кръвното налягане, защото ме е страх да не получа удар.

— И?

Тя стисна здраво устни и се загледа упорито пред себе си.

— Какво искате да ми кажете с това?

— Добре, ще ви обясня. Искам да кажа, че вероятно именно аз съм открила думата „технофобия“. Откъде мога да знам как се взривява хеликоптер? — Тя размаха ръка пред лицето му. — Хайде, разкажете ми подробно как се прави, защото май съм забравила. Нали един ден ще трябва да опитам отново.

— Вече ви казах, че това беше глупава грешка, от моя страна.

— Наистина глупава грешка. Да не мислите, че знам как да изключа компютърната система на асансьора? Лесна работа, не е нужно да ми се казва какво да правя. Много съм добра в тези манипулации.

— Много съжалявам, Анджелика.

— Залепваме цяла кутия прясно сдъвкани дъвки в управляващата инсталация, или може би се казва контролен център? След това…

Синжун я сграбчи за раменете, привлече я към себе си и притисна лицето й до рамото си, за да заглуши остатъка от тирадата й.

— Стига толкова — прошепна нежно той. — Бях магаре. Нито за момент не помислих, че сте развалили асансьора. Вие бяхте при мен и спасихте живота ми, като ми попречихте да падна в онази проклета шахта.

Анджелика отново беше започнала да трепери.

— Няма нищо — продължи все така нежно той и погали косата й. — И двамата получихме шок, но сега всичко е наред.

Анджелика усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Засега свърши — възрази глухо тя и се хвана с две ръце за ленената му риза. — Нещо не е наред. В това няма съмнение, макар че полицаите очевидно не мислят така. Синжун, те непременно ще опитат пак.

Той мушна една ръка под косата й и започна да масажира тила й.

— Няма нищо, за което би трябвало да се тревожите.

— Напротив, има. Страх ме е.

— Не трябва да се страхувате. Ще се грижа за сигурността ви.

Анджелика присви очи.

— Страх ме е за вас, не за себе си. — Това беше вярно, но не биваше да му го казва.

Синжун замръзна на мястото си.

— Защо се страхувате за мен?

Този терен беше опасен.

— Защото не искам да ви се случи нещо страшно.

— Защо?

— Защото… защото имам нужда от вас, за да напиша глупавата ви история. Така. Сега знаете истината.

— Сериозно? — Той я отдалечи малко от себе си. — Уморен съм. А вие?

Тя сведе глава и кимна.

— Дали да не се върнем бавно в сградата на фирмата и да вземем колата? Мисля, че е време да ви отведа вкъщи.

Двамата бяха близки и ставаха все по-близки — каквото и да означаваше това.

Хора, сами и по двама, двойки с деца, в този вечерен час брегът беше много оживен. Един трамвай мина по улицата и даде сигнал за спиране.

Синжун беше станал толкова тих, че Анджелика не смееше да заговори. В подножието на хълма към Пайк Плейс Маркет един мъж продаваше пластмасови очила с издадени бели очи вместо стъкла.

— Искате ли да ви купя? — попита с усмивка той. — Ще си взема и аз. Полезно е, когато човек иска да се преобрази бързо.

— Стига глупости — отговори строго тя, но той въпреки това си купи чифт очила.

Докато изкачваха стръмните стъпала, Синжун нахлузи очилата на носа си и очите, окачени на метални спирали, се заклатиха на височината на горната му устна.

— Веднага ги свалете! — изсъска Анджелика. — Изглеждате смешен.

— Никой няма да ме познае в този вид. Сега това е най-важното.

— Трябва да се отнесете сериозно към проблема — продължи укорно тя. — Трябва да отидете някъде, където ще сте на сигурно място, докато откриете с кого си имате работа или докато онези загубят интерес.

— Вече опитах — отговори той и хвърли няколко монети в отвореното сандъче на един музикант, който според Анджелика свиреше като цял симфоничен оркестър. — Точно затова се уединих на Хел.

— Тогава трябва да се върнете там. Незабавно.

Синжун свали очилата.

— Не помните ли, че точно там някой едва не ме вдигна във въздуха? Направи, каквото можа, и това струваше живота на бедната Фран.

— Може да е било злополука. — Анджелика не смееше да го погледне. — Идете отново там и не допускайте никого до себе си.

— Не мога да се крия там цял живот.

— Но и не можете да се оставите да ви убият.

— Звучи така, сякаш тази възможност наистина не ви харесва.

Анджелика промърмори нещо неразбрано. И без това му беше разкрила твърде много.

— Какви основания имат според вас убийците ви?

— Не знам. Ако знаех, щях да ви кажа, но наистина не знам.

Стигнаха до Уестърн Авеню и заслизаха бавно по слабо осветената улица. Пресякоха Мадисън, изкачиха хълма и минаха покрай хотел „Алексис“ тъкмо когато мъжът в ливрея на входа затваряше вратите на една скъпа лимузина.

— Прекрасна нощ — въздъхна Анджелика, която имаше чувството, че за първи път възприема съзнателно обстановката. — Как е възможно да се върши зло в такава нощ?

Синжун отговори с изпълнен с разбиране смях.

— Този град внушава чувството, че светът е чист, честен и безкрайно мил. Сиатъл със сигурност не е виновен, че на света съществува толкова зло.

Улиците между Първо и Трето Авеню бяха почти пусти, въпреки това Анджелика се почувства наблюдавана и шепнешком съобщи това на Синжун.

Той взе ръката й и я мушна под мишницата си.

— Отпуснете се. Нали казват, че престъпниците винаги следват определена схема. Който и да иска смъртта ми, ще се опитва да ме убие, когато съм сам.

Анджелика потрепери.

— Или когато мисли, че сте сам.

В последвалото мълчание тя разбра, че и двамата мислеха едно и също. Ако не го беше потърсила в „Керц-Брейкър“ и той, потънал в мислите си, влезеше в отворената врата на асансьора, вероятно сега щеше да лежи в болницата. В най-добрия случай…

— Два етажа не е толкова много — промърмори Синжун. Мислите й вървяха в паралел с неговите.

— Достатъчно дълбоко е, за да си счупите врата при падането.

Влязоха в голямата сграда и Колин, който все още не се беше успокоил, ги поздрави в приемния салон.

— Всичко наред ли е, мистър Брейкър? — попита той.

— Разбира се, благодаря ти, Колин. Тръгваме към Куин Ан.

— До утре — изпрати ги Колин.

Когато стигнаха до стълбата, Синжун не тръгна надолу, а нагоре.

— Къде отиваме? — попита загрижено Анджелика.

— Там, където никой не предполага, че ще прекарам нощта. Не говорете, Анджелика, защото ще ви трябва цялата ви издръжливост, за да изкачите двадесет и седем етажа.

— Да изкача…?

— Не можем да вземем асансьора. Колин непременно ще забележи.

— Да не мислите, че Колин…?

— Не, никога не бих помислил такова нещо. Но предпочитам никой да не знае, че сме горе. Ще уведомя мисис Фалън къде сме, но ще й забраня да казва на когото и да било.

Докато стигнаха до двадесет и седмия етаж, Анджелика си пожела поне един чифт допълнителни дробове — или благословена забрава.

Синжун изобщо не се задъха. Когато стигнаха, той я издърпа в коридора и я настани в най-близкото кресло.

— Оставете ме тук — изхъхри тя, а когато намери малко сили, се обърна настрана, за да вдигне краката си на едната облегалка и да отпусне глава на другата. — Така ми е добре. Легнете си и спете… там, където спите винаги когато сте тук. Ще бъдете в абсолютна безопасност. Ако някой се осмели да мине през тази врата, ще му видя сметката със собствените си ръце.

Синжун се засмя и клекна до нея, после се обърна, седна с гръб към седалката на креслото и облегна глава на корема й.

— И двамата ще останем тук. Така ще можем да се справим заедно с нападателя.

— Бихме могли поне да заключим вратата — проговори след малко Анджелика.

— Чудесна идея, но аз не мога. Краката отказват да ме носят.

Анжделика се надигна и го погледна в лицето.

— Още не сме се погрижили за раната на бузата ви.

— Голяма работа.

— Станете. Може да се инфектира. Къде ми беше умът?

Синжун изпъшка театрално и се подчини. Заключи вратата към стълбището и отиде в кабинета си.

— Не включвайте светлината — заповяда сърдито той. — Някой отвън може да ни види.

Анджелика огледа заляното от лунна светлина помещение и ясно различи вратите към другите стаи.

— Банята е навътре — обясни той, когато влязоха в спалня, която луната беше изрисувала с широки светли ивици. — Тя е без прозорци, има само люк. Това значи, че никой отвън не може да види светлината. Да идем в банята. Ще ви покажа всичко. Ще спите в тази спалня.

Анджелика не каза нито дума. Отиде след него в банята и го изчака в тъмното да затвори вратата.

Не се движете — заповяда той и тя чу подозрителен шум.

Какво правите?

— Почакайте, ей сега. — Лампите светнаха. — Готово. За всеки случай сложих пред ключалката кърпа.

— Аха.

Синжун изкриви лице.

— Звучи глупаво, признавам. Май шокът ми е по-голям, отколкото си мислех.

Банята беше точно каквато си я беше представяла: ясни мъжки линии, цялата в бяло с изключение на разкошните зелени растения, които висяха от металните етажерки. Люкът разкриваше чудна гледка към обсипаното със звезди кадифено черно небе.

Анджелика усети, че Синжун я гледа, и се запъти към двата умивалника.

— Къде пазите нещата за първа помощ?

— Не ми трябва първа помощ.

— Разбира се, че ви трябва. — Тя го погледна в огледалото. — Не се бойте, ще духам, за да не ви пари.

Синжун не се усмихна.

Анджелика се поколеба, после отвори вратата на шкафчето над първия умивалник. То се оказа празно.

Тя огледа белите хавлиени кърпи и неволно си припомни инициалите, избродирани в тъмнозелено… и красивата мраморна кутийка.

— Нямам желание да претърсвам всички шкафове — проговори тя и се учуди на високия си глас. — Седнете някъде и ми кажете къде ще намеря онова, от което имам нужда.

— Под десния умивалник има спирт.

— Той пари.

— Нямам нищо друго.

Синжун не мърдаше от мястото си.

Анджелика се наведе и отвори шкафчето. На долната етажерка стоеше самотна бутилка спирт.

Синжун сложи ръце на хълбоците й. Тя пое дълбоко дъх.

— Намерих я. Седнете.

Ръцете му продължиха нагоре и обгърнаха талията й, без да я притесняват.

Изведнъж мускулите на бедрата й изтръпнаха. А на друго място, много по-дълбоко, пламна огън както в нощта на острова и в спалнята му в Куин Ан.

Анджелика се изправи, здраво стиснала в ръка бутилката.

— Седнете — заповяда тя и се изплъзна от прегръдката му. Той не се опита да й попречи. — Ей тук. — Тя посочи ръба на ваната, двойно по-голяма от викторианската, която беше в къщата му.

Синжун се усмихна и изпълни заповедта. Анджелика започна да бърше с гореща вода засъхналата кръв от драскотината на слепоочието.

— Не се страхувайте от мен — промълви Синжун. — Аз не хапя.

— Не ме е страх. — Раната не беше толкова дълбока, както се беше опасявала. — Стойте мирно, сега ще я почистя със спирт.

— Да не забравите да духате.

Стомахът й се сви на топка.

— Раната не е страшна. Опасявах се, че ще се наложи да се шие, но не вярвам, че ще ви остави белег.

Като се стараеше да не му причинява болка, тя почисти раничката със спирт. Оказа се, че разстоянието помежду им не е достатъчно голямо. Този път Синжун веднага сложи ръце на кръста й, но докосването му беше леко като перце и успокояващо — в никакъв случай заплашително.

— Готово — проговори, колкото се може, по-безучастно тя.

— Не.

Анджелика прехапа долната си устна.

— Пари. Духайте, моля.

Стомахът й направи скок, горещината в слабините обхвана и мускулите на краката й.

— Не вярвам, че пари.

— Честно ви казвам, пари ужасно.

— Ще мине.

— Всичко минава — Той отвори очи и я погледна втренчено. — Всичко отминава, когато върви по естествения си път. Но някои неща се нуждаят от утешително духване с нежната уста на жена, за да се подобрят.

Тази вечер очите му бяха наситено зелени. Зелени и блещукащи — и посланието в тях беше абсолютно ясно.

Анджелика стисна зъби, наведе се към него и лекичко духна върху бузата му.

— Господи! — прошепна задавено той и силните му ръце с дълги пръсти се насочиха към корема й. Палците се спуснаха към слабините й. Той не искаше да я насилва. Ако пожелаеше, тя можеше да избяга.

Не, това не беше нужно.

— Сега… по-добре ли е?

Синжун я погледна в очите.

— Не, Анджелика, не е по-добре, по-лошо е.

— Сигурна съм, че скоро ще мине.

— Болката, която изпитвам, със сигурност няма да мине без вашата помощ.

Анджелика беше неопитна, но веднага разбра какво искаше той. Под милувката на ръцете му в корема й се разпространи теглене и тя изпита чувството, че пръстите му са от огън. И тя си пожела този огън да не угасва никога.

Синжун сведе поглед към ръцете си върху корема й. Палците му пригладиха коприната над хълбоците й и проследиха издатинката към свивката на бедрата.

Анджелика потрепери. Той беше поставил палците си точно на мястото, където се срещаха бедрата й. Пръстите му я помилваха съвсем бавно и нежно. Чувството, което я обзе, беше разтърсващо.

— О! — простена задавено тя.

— Добре ли е? — попита тихо той, без да престава да я милва.

— Не.

Синжун спря веднага, но не махна ръцете си.

— Можеш да си отидеш, Ейнджъл. — Гласът му звучеше тихо и дрезгаво. — Иди си, и всичко ще свърши.

Анджелика го погледна преценяващо.

— Не искаш ли да престана?

Онова, което тя искаше, пулсираше точно в центъра на тялото й и се състоеше само от чувство и желание. То нямаше нищо общо с мисленето.

Тя посегна към раменете на Синжун.

— Радвам се, че и ти искаш онова, което искам аз — прошепна той и се усмихна. — Май не обичаш много сутиените? — Десният му палец продължаваше да масажира мястото, където пулсираше желанието й. — Така ли е?

— Какво?

Вниманието му се насочи към гърдите.

— Днес не носиш сутиен.

— Откъде знаеш?

— Виждам зърната на гърдите ти. Знаеш ли колко са твърди…

Божичко, тя беше забравила за сутиена! Беше топло и преди да отидат на брега, тя беше оставила жакета си в кабинета му. Стана й горещо — този път от смущение. Синжун огледа пламналото й лице и каза:

— Ставаш много красива с този жив цвят на лицето. — Той се наведе и навлажни коприната над лявата й гърда с езика си.

Анджелика отметна глава назад и простена. Палецът му я притисна по-силно и краката й омекнаха.

— Няма нищо — прошепна до гърдата й той. — Остави се на течението, мила. — Той засмука леко едното зърно и го захапа.

Анджелика стисна ръце в юмруци. По вените й течеше гореща лава. А можеше да сложи край…

— Синжун? — Никога в живота си не беше изпитвала подобно нещо. — Синжун!

— Да? — Той измъкна блузата от колана и помилва голата кожа на корема. Анджелика усети засилващи се тръпки на местата, където я докосваше, а там, където ръцете му още не бяха стигнали, запулсира болезнено желание. Пръстите му се мушнаха под блузата и обхванаха гърдите й. Синжун я погледна в очите и в погледа му светна настойчивост.

— Целуни ме — прошепна той.

Анджелика навлажни устни с език.

— Целуни ме, Ейнджъл. — Той я привлече към себе си.

— Да — прошепна заклинателно той. — Ела, мила. Целуни ме.

Анджелика затвори очи, сложи устата си върху неговата и усети как той раздели устните й. Езикът му се плъзна внимателно в устата й, за да я изследва, докато ръцете му лекичко масажираха голите й гърди и възбуждаха зърната. Постепенно движенията станаха по-силни и настойчиви.

Анджелика престана да мисли. Сега най-важното бяха ръцете му, устата и парещото й тяло.

Синжун разкопча бързо блузата й и я смъкна от раменете. Устните им се разделиха и той я отмести леко от себе си, за да види местата, които милваше.

Анджелика усети как отново се изчерви и горещината обхвана не само бузите, но и ордите й. Синжун се вгледа внимателно в лицето й.

— Често се изчервяваш, Анджелика — установи той, без да се усмихне.

— Да, още от дете. — Не можеше да му каже, че никога не е стояла полугола пред мъж С изключение на онази необикновена нощ на Хел, когато се срещнаха за първи път.

Но тя не беше и наполовина толкова страшна, колкото днешната.

Погледът му се плъзгаше бавно по лицето й. Той приглади косата й назад и прибра няколко кичурчета зад ушите. После й каза, че й тя трябва да го докосне.

Анджелика започна да откопчава ризата му. Пръстите й трепереха.

Синжун я гледаше като омагьосан, докато свърши. После безмълвно й подаде китките си и тя откопча маншетите. Без да се бави, той смъкна ризата от раменете си и я захвърли на пода.

Дъхът й спря. Синжун Брейкър беше прекрасен. Широкоплещест, с корави мускули, но строен и елегантен. Гладката черна растителност на загорелите от слънцето гърди се стесняваше надолу и продължаваше в тънка линия под пъпа.

— Харесвам ли ти? — попита той, когато тя си позволи да огледа издутината на панталона му.

Анджелика преглътна и усети как бузите й запламтяха още по-силно.

— Изчервяването ти ми харесва. Весела работа.

Тя преглътна отново. Знаеше, че този момент ще дойде, но бе престанала да го очаква. Онова, което ставаше с нея, беше възхитително и в същото време я правеше несигурна и страхлива… но страшно й се искаше да узнае дали и той я желаеше толкова силно, колкото тя него.

— Какво има? — В погледа му блесна загриженост. — Ейнджъл?

— Ти си… Харесва ми да те гледам.

— О, мадам, но не толкова, колкото на мен. Представляваш възхитителна гледка.

Тя го погледна сериозно.

— Наистина ми харесва.

Той се засмя и очите му засияха.

— Искам да те любя.

Сърцето й спря за миг, стомахът й се преобърна.

— Искаш ли го и ти?

Тя отвори уста, но не можа да каже нито дума.

— Да — каза той, сякаш говореше вместо нея. Сложи едната си ръка на талията й, а с другата продължи да масажира свивката на бедрата, все още скрита от копринената пола. Анджелика впи пръсти в коравите му рамене. Огънят на желанието я изгаряше.

С едно-единствено движение Синжун вдигна полата й, бръкна с две ръце в бикините й, обхвана дупето и я привлече към себе си, за да я настани върху едното си бедро.

Той я залюля напред-назад върху напрегнатите мускули на бедрото, като при това милваше набъбналите й срамни устни. Усещанията й бяха неописуеми. Погледът й се замъгли, очите й потъмняха. Тя сведе глава към шията му, целуна го по брадичката и нежно захапа крайчеца на ухото му.

— Господи! — изпъшка той. — Ти си невероятна. Как ми се падна този късмет?

Анджелика чу гласа му някъде много отдалеч и се усмихна. Намери плоските зърна на гърдите му и повтори точно движенията, които беше направил той. Потърка ги с пръсти и се засмя доволно, когато тялото му се разтърси от силни тръпки.

— Малка магьосница — промърмори той. — Знаеш много добре какво правиш, прав ли съм?

Тя се осланяше само на инстинкта си и действаше напълно спонтанно. Устните й намериха чувствителното място на ключицата и започнаха да изследват леко солената кожа.

— Желая те повече от всичко на света. Трябва да те имам — прошепна дрезгаво Синжун.

Анджелика вдигна глава.

Синжун се засмя обещаващо и я изправи на крака. Смъкна полата й, след това и бикините. Обърна я настрана и я облегна толкова бързо на хладните плочки на стената, че тя едва не се препъна.

— Довери ми се, мила — прошепна заклинателно той, когато тя уплашено пое въздух. — Няма да те оставя да паднеш. — Очите му светеха трескаво. — Толкова си сладка.

Анджелика облегна гръб на хладните плочки и разпери ръце.

— Да — промълви дрезгаво той. — О, да, така ми харесваш.

Ръцете му покриха гърдите й, поиграха си със зърната. След малко той коленичи пред нея и разтвори краката й с главата си.

Анджелика вдигна поглед към черното, обсипано със звезди небе, което надничаше през отворения люк.

Устата му изведнъж се озова между бедрата й, езикът му нарисува огнени спирали около набъбналия клитор. От гърлото й се изтръгна задавен стон.

Тя се опита да се раздвижи. Раменете й се притискаха към плочките. Възбудата й растеше. Китките я боляха от опитите да намери опора в плочките, но тя не усещаше болката. Нещо непознато, настойчиво, великолепна гореща тръпка пулсираше в слабините й, изкачваше се, разпростираше се…

Анджелика чу собствените си възбудени стонове — и смеха на Синжун.

Той се смееше!

В нея и около нея се разпръснаха звезди и я потопиха в пламтяща лава. Тялото й се разтърси от конвулсивни тръпки, тя се залови отчаяно за раменете му и се притисна в него.

Когато Синжун стана и я вдигна на ръце, тя беше толкова безпомощна, че можа само да обгърне с две ръце шията му и да се задържи.

Когато влязоха в осветената от луната спалня, той дръпна завивката от леглото и я сложи на края на матрака. Разтвори краката й със своите, отвори ципа на панталона си и го свали.

Анджелика го погледна и преглътна мъчително. Синжун беше силен мъж, с извънредно голям член. Или всички мъже бяха като него? Как жените се разтягаха, за да приемат в себе си нещо толкова голямо? Сигурно това беше нормално. Само не и при нея. Тя още не беше преживявала това.

Когато остана напълно гол, Синжун се наведе да я целуне. Помилва с топлите си ръце раменете и гърдите й, погали нежно все още пулсиращото влагалище и мушна пръст навътре. Анджелика потрепери.

— Сега ще те любя, Анджелика — проговори той, като я целуваше след всяка дума. — Искам да ме усетиш дълбоко в себе си. Дръж ме здраво.

Той взе ръката й, отведе я до пениса си и сключи пръстите й около пулсиращия връх.

Анджелика го притисна внимателно и ритмично задвижи пръсти. Гладката твърда плът беше фина като кадифе. Никога не беше предполагала, че милувката може да бъде толкова приятна.

— Да, точно така — прошепна Синжун. Тя чу отварянето на близкото чекмедже, той се обърна за малко настрана, после бързо я притисна върху леглото и бавно се наведе над нея.

Върхът на члена му проникна във входа на влагалището и усети топлата влага.

— Ти си готова за мен, Ейнджъл — проговори дрезгаво той и разтвори влагалището й с два пръста, докато се притискаше към тялото й.

Тя го желаеше. Моментът беше настъпил.

Той започна да прониква. Тялото й реагира с леко отдръпване.

— О, Ейнджъл — прошепна Синжун и помилва ухото й с устни. — Ти си чудесна. Сякаш си създадена за мен.

Боже, членът му беше огромен. И напираше навътре.

— Господи, Ейнджъл! Господи! — Гласът му се пресече и цялата сила на стройното кораво тяло се събра в натиска на хълбоците. — Ще полудея!

— Ох! — Викът заседна в гърлото на Анджелика. Силата на члена му я разтегна и тя усети непоносима болка.

Синжун се оттегли, но след секунда последва нов могъщ тласък. Анджелика изпадна в паника. Не можеше да го поеме в себе си. Тялото й се стегна и болката я разкъса.

— Не! — Тя заудря с юмруци по раменете му. — Не!

Той явно не я чуваше.

— Колко си тясна — изпъшка задъхано той, и отново нахлу в нея.

Нещо в нея поддаде.

— Не… — Хълбоците на Синжун тласнаха още веднъж, и още веднъж, след това останаха неподвижни. — Какво, по дяволите… Ти да не си… О, небеса!

Той излезе от нея и скочи от леглото.

— Синжун, аз…

— На колко години си? — попита той, като дишаше тежко.

— Аз… — Анджелика се опитваше да си поеме въздух. — На двадесет и осем.

— Как, по дяволите, една жена, която изглежда и реагира като теб, е навършила цели двадесет и осем години, без да… без да…?

Тя не можеше да отговори, не можеше да намери думи.

— Ти си още девствена! — Това звучеше като обвинение.

— Да — отговори просто тя. Сърцето й биеше като безумно. Затвори очи и извърна глава.

— Трябва да се коригирам. — Тя усети как той се отдалечи от леглото. — Ти беше девствена, по дяволите!

Анджелика чу как той излезе от спалнята и ядно затръшна вратата.

Когато отвори очи, тя видя на нощното шкафче някакъв предмет, облян от лунната светлина. Опря се на лакът, протегна ръка и помилва хладните скъпоценни камъни на предмета, който веднага бе разпознала като скъпоценния му коз в ръкава.

Той явно я смяташе за наивна глупачка.

Тя падна във възглавниците и закри лице с ръцете си. „Моето ръководно правило е, докато се любя с жените, винаги да хвърлям по едно око към пеонията.“ — Нали така й беше казал той? Нима можеше да очаква, че някога ще се издигне до мъж с такъв стандарт?