Стела Камерън
Ангелът и грехът (18)

18

— Какво правиш тук?

Разбира се, той бе приел, че това е случайност.

— Нали чу какво каза Синжун, Гарт. — Той изглеждаше някак си различен, сякаш времето от последната им среща беше размазало контурите, които тя помнеше. — Отдавна не сме се виждали.

Кафявите му очи я измериха остро.

— Синжун ли ти предложи да напишеш биографията му?

Креслото и масичката с телефона бяха в началото на малък коридор, където се намираха дамските и мъжките тоалетни. Зад Анджелика имаше празна, облицована с дърво, стена. Гарт се облегна на стената и по този начин блокира единствения изход. Анджелика се почувства пленница. Пак беше в капан.

— Чия идея беше биографията, Ейнджъл?

Младата жена прибра номера на Бренда в джоба на жакета си.

— Моя. — Той искаше да знае защо я беше срещнал тук. Не я попита как бе преживяла смъртта на майка си или дали му е простила, че не беше дошъл на погребението.

— Знаеше ли, че преговарям със Синжун? — попита все така остро той.

Тя не можеше да лъже. Затова отговори с контра въпрос:

— Защо се престори, че не ме познаваш? — Нападението беше най-добрата защита.

Гарт подрънка монетите в джоба си.

— Не исках да те засрамя — отговори най-после той.

— Да ме засрамиш? Защо си мислиш, че ще се засрамя?

Гарт вдигна рамене.

— Не знам точно. Ти също не се опита да издадеш, че се познаваме.

— Ти поклати глава — напомни му тя. — И се обърна към мен с „мис Дийн“.

Гарт навлажни устни.

— Мисля, че и двамата не разбрахме правилно ситуацията. Да го забравим. Но аз си мислех, че ти държиш да не намесваш частния си живот в служебните дела. Твърдиш, че отношенията между теб и Брейкър са чисто служебни…

— Това е истината — отговори кратко тя. — Цветята, които изпрати за погребението, бяха красиви.

Устата му увисна.

— Много съжалявам, че не можах да дойда.

Толкова съжаляваше, че оттогава не се беше обадил нито веднъж, за да изрази съболезнованията си, и не спомена събитието, докато тя не му го натика под носа.

— Сигурна съм, че мама щеше да те разбере.

— Разбира се, че щеше. — Той явно се залови за протегнатата от нея сламка. — Твоята майка беше разумна жена.

Разумна? Анджелика закипя от гняв.

— Можеш да бъдеш напълно откровена с мен, Ейнджъл.

Тя го погледна смаяно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние с теб… все още сме приятели, нали?

Стомахът й се сви на топка.

— Да. — Той искаше да знае дали тя беше научила, че е бил любовник на майка й.

— Наистина ли? — Той наведе глава встрани и се усмихна. — Това ли е всичко: само едно „да“? А аз си мислех, че сме повече от приятели.

Анджелика го погледна право в очите.

— И аз така си мислех. — Нямаше да му разкрие колко я бе засегнало равнодушието му. — Пътувам много, но ти можеше да ме намериш, ако искаше.

Усмивката замръзна на устата му.

— Не ми харесва, когато ме ограничават, Ейнджъл. — Особено когато това ограничаване идваше от кротката жена, чиято любов към него я бе направила толкова уязвима.

— Смятай се за напълно свободен — отговори твърдо Анджелика и даже се усмихна. — А сега?

Гарт вдигна въпросително едната си вежда.

— Какво имаш предвид?

— Не искаш ли да влезем при другите и да им съобщим: „Знаете ли, изведнъж си спомнихме, че се познаваме, и то от ранното детство на Анджелика.“ Как ли ще реагират?

— Знаеш, че не можем да го направим.

— Изразявай се по-ясно.

Стиснатите му устни образуваха тънка гневна линия.

— Не бъди толкова самонадеяна. Няма да им кажеш нищо.

Анджелика стана и веднага си пожела да не го беше правила.

— Вече не съм дете, Гарт. — Когато седеше, физическите му предимства не бяха толкова очевидни.

— Наистина не си дете. — Той потърка брадичката си. — Ако можех щях да дойда в Сан Диего. Знаеш, че е така.

— Винаги си бил човек, който е правил само онова, което иска.

— По дяволите! Понякога говориш като майка си.

Анджелика пое дълбоко въздух.

— Благодаря. Мама беше чудесна жена.

— Да, да, разбира се, че беше. Виж, много съжалявам. Не мога да ти кажа нищо повече. Не можех да се откъсна, имах задължения. Нали знаеш, бизнес.

Анджелика си представяше живо какво се е случило между Гарт и Мери. Без съмнение новата му любима не беше одобрила намерението му да присъства на погребението на любовницата си от последните двадесет години.

— Как живееш, Ейнджъл?

Боже, сега пък сантименталности!

— Отлично, благодаря.

— Радвам се. — Той приглади ризата си с жест, толкова добре познат на Анджелика, че тя отвърна поглед. — А защо избра Брейкър?

— Той е интересна личност.

Гарт помисли малко и попита:

— Да, но как попадна точно на него?

Започваше да я притеснява.

— По случайност. Рових се във вестниците и търсех човек, който е различен от другите. Така стигнах до него.

Гарт не изглеждаше особено убеден.

— Сигурно вече си чула за „Силк оф скин“? Знаеше ли нещо за него, преди да дойдеш на тази среща?

— Разбира се — отговори през смях тя. — Нали цял свят го чака с нетърпение.

— Но знаеше ли, че е производство на Лейбър?

— И това се знае от всички.

— Е, не чак от всички. — Той я погледна пронизващо.

— Продуктът ви е много известен, Гарт. Не бива да забравяш, че аз имам сериозни основания да му обърна внимание. — Тя го остави да размисли върху думите й и обясни: — Все пак ние с теб имаме дълга обща история.

— Това е вярно. Значи не си очаквала да ме срещнеш тук днес?

— Разбира се, че не. — Това беше мястото, където се размиваше преходът между лъжа и истина. — Връзката между Лейбър и „Керц-Брейкър“ не е широко известна.

— Така е — промълви замислено той. — Наистина не я разгласяваме. А аз си мислех, че във „Верити“ ти харесва.

— Разбира се, че ми харесва. Работех с удоволствие за тях, но ми се дощя да направя нещо различно. Затова реших да напиша нечия биография. — Тя започваше да вярва в историята си.

— Значи никой не ти е внушил мисълта да пишеш специално за Брейкър?

Напротив, жената, която те обичаше. И то защото много те обичаше.

— Никой не е говорил с мен за Синжун Брейкър.

— Сигурна ли си?

През всичките тези години Анджелика обичаше Гарт Лейбър и се радваше на посещенията му. В този момент обаче започна да се пита защо.

— Кой би могъл да говори с мен за Синжун Брейкър? — попита спокойно тя.

Гарт успя да се престори на напълно невинен.

— Нямах предвид нищо специално.

— Но все пак си имал някаква идея. Защо иначе ще ме разпитваш така настойчиво?

— Аз… — Той вдигна рамене. — Опитай се да разбереш как изглеждат нещата от моята гледна точка.

— Обясни ми.

— Не ми изглежда чисто — изтърси сърдито той. — Но ако настояваш, че това е случайността на столетието, аз няма да ти противореча.

Анджелика смръщи чело.

— Не мога да си представя какво друго би могло да бъде. — Тя реши да блъфира. — Според мен трябва да кажем на Синжун, че сме стари приятели. Един ден той със сигурност ще го узнае, и тогава мълчанието ни ще му се стори повече от странно.

— Никога няма да го узнае — отговори бързо Гарт. — Защо му е да прави проучвания? Пък и кой би могъл да му го каже?

— Защо пък не?

Гарт отново вдигна рамене.

— Знае ли някой… разказвала ли си някому, че ме познаваш?

Анджелика поклати глава.

— Не. Мама ми обясни кратко и ясно, че ти не искаш да се знае. Тя каза, че е така, защото вие двамата сте се познавали още преди смъртта на мъжа й. — Тя направи пауза и го погледна, за да види реакцията му. Гарт беше спрял да диша. Сигурно очакваше да чуе от устата й, че е научила за интимните му отношения с майка й. — Мама беше по свой начин пуританка. Постоянно твърдеше, че не иска да падне лоша светлина върху името ти… сигурно можеш да си представиш.

— Да.

Стига толкова. Вече не можеше да играе тази игра.

— Мама беше безкрайно наивна. Как мислиш ти?

— Да.

— Просто не мога да си представя как щеше да реагира, ако някой и беше заявил, че има тайна любовна връзка с теб.

Анджелика задържа погледа му, докато той се изсмя изкуствено и отговори:

— Такава си беше Марлен. В някои отношения имаше душевността на дете.

И ти се държеше с нея като с дете. Ако Синжун Брейкър е отговорен за смъртта й, ти си отговорен не по-малко от него.

— Е, добре — промърмори Гарт и чертите му се отпуснаха. — Но не съм напълно спокоен за теб. Когато тази история с „Керц-Брейкър“ свърши, трябва да седнем и да си поговорим на спокойствие.

— Ще го направим — обеща с усмивка Анджелика. Една част от нея държеше да запази дружеските отношения с Гарт Лейбър заради общото им минало.

— Кой би помислил, че ще се появиш на тази среща? — въздъхна недоволно мъжът.

— И други хора са на мнение, че биографията на Синжун Брейкър си струва да бъде написана. Той е многостранна личност.

— Не е нужно да ми го казваш. Би ли ми направила една услуга, Ейнджъл?

Анджелика свали жакета си, защото изведнъж й стана топло.

— Ако мога.

— Ти си неотлъчно до него, нали?

Тя беше много по-близо до Синжун, отколкото Гарт можеше да си представи.

— Мисля, че да.

Гласът му стана съзаклятнически.

— Ако чуеш нещо, за което би трябвало да ме уведомиш, ще ми го съобщиш, нали?

„Той винаги се е грижил за нас, Ейнджъл. Никога не бива да се съмняваш, че той беше най-добрият ни приятел и ни обичаше.“ В крайна сметка обаче се оказа, че Гарт не беше обичал истински нито една от двете.

— Моля те, Ейнджъл — настоя той. — Ще го направиш ли?

„Моля те, направи го за мен. Трябва да попречиш на онзи мъж да причини вреда на нашия приятел.“ Тя се поколеба още малко и отговори:

— Ще се опитам. — Може би един ден щеше да прости на Гарт и да си възвърне доверието към него.

— Благодаря. — Усмивката му беше отново старата — успокояваща, очарователна. — Ти… Възможно ли е Синжун да означава за теб повече от една делова връзка?

— Не!

Гарт вдигна ръка.

— О, само питам. Нямаш причина да се сърдиш, освен ако не ми казваш истината.

— Откъде ти хрумват такива мисли?

— Мъжете знаят някои неща за другите мъже.

Това привлече вниманието й.

— Какви неща?

— О! — Гарт изду устни. — Например как изглеждат, когато се интересуват от една жена, ако разбираш какво имам предвид. Внимавай с Брейкър, Ейнджъл.

Страшно й се дощя да разкаже на Гарт, че знае много по-добре от всички колко предпазлива трябва да бъде със Синжун.

— Знам какво правя — отговори рязко тя.

— Ти го вярваш, но Брейкър е безскрупулен. Ако си направила някои предварителни проучвания на живота му, сигурно знаеш какви дяволски усилия е положил, за да стигне до онова, което е.

— Не са били чак дяволски усилия.

Гарт се ухили широко.

— Значи си научила доста неща. Много добре. Този тип е имал страхотен късмет, нали? Причината е, че Бруно Керц реши да му остави богатството си. Бруно беше невероятно упорит човек. Веднага усети, че е намерил младеж, който му подхожда по дух, и го задържа при себе си. Синжун Брейкър е въплъщение на Бруно Керц. Точно затова старикът го направи престолонаследник. А когато Бруно умря, Брейкър беше коронясан за крал.

— Благодаря за информацията — отговори без сарказъм Анджелика. — Приемам с удоволствие всяка помощ. Не се тревожи за мен и Синжун. Мога да се справя с него.

— Точно от това се боях. Той се интересува от тебе.

Анджелика спря да диша.

— Както вече казах, мъжете знаят някои неща за другите мъже. Той е хладен, по-точно студен. Но със студените хора трябва да бъдем особено внимателни. Наистина ли се съгласи с биографията още от самото начало?

Трябваше да му отговори честно.

— Не, в началото не беше особено склонен.

Смехът на Гарт прозвуча като грозен лай.

— А после размисли? Заради теб, разбира се, и с това не искам да кажа, че умът му го е посъветвал друго. Той те гледаше като… Сигурен съм, че Брейкър иска да ти бъде повече от делови партньор.

Сърцето й биеше болезнено.

— Синжун не е от мъжете, които се поддават лесно. Според мен този път не си схванал правилно признаците.

— Напротив. И не искам той да те използва.

В гласа му имаше почти искрена загриженост.

— Благодаря ти, че се замисляш за мен.

Той я погледна в очите и изкриви лице в старата приятелска гримаса, която го правеше толкова привлекателен. Анджелика отговори на усмивката му.

— Гарт? — обади се в този момент възбуден женски глас и Анджелика позна Мери Барет. Гарт погледна през рамо.

— Мисля, че е крайно време да се върнеш в заседателната зала. — продължи тихо и настойчиво Мери. — Почти съм сигурна, че работата ще се уреди. Обещах да представя необходимите данни до един или два дни.

— Мери… — Гарт погледна нерешително към Анджелика.

— Знам, знам — прекъсна го бързо Мери. — Работата е несигурна. Но не може другояче. С малко повече късмет ще спечеля достатъчно време за нашата кауза.

Анджелика вдигна жакета си от стола.

Гарт й обърна гръб, Мери се появи в края на коридора.

— Ще им кажем, че сме се срещнали вън — заяви тя. — Трябва да останеш напълно спокоен… — В този момент тя видя Анджелика.

— Време е да вървим в залата, Мери — изрече спокойно Гарт.

Ала Мери спря и погледна гневно Анджелика, без обаче да успее да скрие изненадата си.

— С Анджелика тъкмо разговаряхме за биографията — обясни Гарт и се засмя. — Сериозно се замислям дали да не я наема да напише и моята. Щом старият Синжун е заслужил да го увековечат, значи аз съм заслужил двойно повече, не мислиш ли?

Мери не се усмихна.

— Не бих се изненадала. — Тя мина покрай тях и влезе в дамската тоалетна.

Гарет поклати глава.

— Нашата Мери е темпераментна дама.

— Така ли? — Анджелика изведнъж се почувства още по-самотна и ранима отпреди. — Ами ако отиде при Синжун и му разкаже, че сме разговаряли на четири очи и че е твърде вероятно да се познаваме отпреди?

Гарт присви очи, мускулчето на челюстта му заигра нервно.

— Не се притеснявай от Мери — обясни тихо той. — Тя е на наша страна.

На наша страна? Какво значеше това? На страната на Гарт или на Синжун? Само едно беше сигурно: страната на Анджелика беше забележителна, защото тя беше единствената там.

— Мисля, че стига за днес — обяви час по-късно Синжун.

Всички станаха от масата за преговори, стиснаха си ръце и Гарт и придружаващите го изчезнаха.

Мери събра документите и ги подреди в папката си.

— Веднага ще се погрижа за подробностите, които обсъждахме, Син. — Тя беше влязла в залата няколко минути след Анджелика. Гарт дойде след нея и обясни закъснението си със спешен телефонен разговор.

— Добре — усмихна й се Синжун. — Благодаря за приноса ти, Питър. Точен и изчерпателен както винаги.

Питър Ейкърс явно се зарадва на похвалата. Той последва примера на Мери и започна да събира документите в папката си.

— Утре ли ще поговорим, Син?

— Да, утре рано сутринта — отговори работодателят му. Той отиде до прозореца и остана там, докато вратата се затвори след Мери и Питър. — Какво мислите за всичко това, Анджелика?

Тя имаше чувството, че помещението е било препълнено с хора и всеки е предлагал свой дълъг дневен ред.

— Впечатляващо — отвърна кратко тя.

— Много обща забележка. — Синжун се обърна към нея. Напрегнатата линия около устата му показваше, че дългите преговори не го бяха оставили равнодушен. — По-късно с удоволствие ще отговоря на въпросите ви, ако имате такива. Но сега имам още една среща… о, по дяволите!

— Ей, Син — обади се Чък. — Какво ти стана?

— Нищо ми няма. Трябва да се погрижа за делата на Фран и това ме натъжава. — Той склони глава. — Кой можеше да си представи, че ще се случи подобно нещо? Все още се улавям, че си мисля как ще я запитам за това или онова.

Анджелика направи крачка към него, но изведнъж спря.

— Тя беше най-безогледният, най-изнервящият… и един от най-веселите хора, които съм познавал. — Синжун се усмихна горчиво на Чък. — Не се срамувам да кажа, че ми липсва. Това е истината. И се чувствам отговорен за… по дяволите, чувствам се отговорен за смъртта й.

— Вие не сте виновен — отговори спонтанно Анджелика. — Това беше нещастен случай.

Синжун я погледна в очите.

— Чък ще ви върне вкъщи. Аз ще дойда да ви взема по-късно. Разбрахме ли се?

Това не беше въпрос.

— Разбрахме се — отговори кратко тя и й се прииска да можеше някак да го утеши.

Когато Чък учтиво й отвори вратата, Синжун вече се бе върнал към съзерцанието на своя собствен свят.

По пътя към партера Анджелика не намери какво да каже. Размисляше трескаво, но не й хрумна нищо. Погледна извинително Чък и той се усмихна.

Асансьорът спря с лек тласък, вратите се отвориха. Анджелика излезе и промърмори някакъв отговор на поздрава на мъжа, застанал отвън.

— Ще ида да изкарам колата от гаража и ще ви взема от входа — каза Чък и бегло докосна ръката й.

Тя погледна към тежките стъклени врати, които извеждаха на Трето авеню, и каза:

— Защо просто не идете спокойно да си свършите работата? Не се притеснявайте за мен. Аз ще се поразходя, а после ще взема такси. — Тя искаше да походи на чист въздух, за да помисли, да се опита да внесе малко ред в хаоса на този следобед.

— Син каза да ви заведа вкъщи.

Анджелика го погледна остро.

— Но аз не искам да се прибера в къщата му, поне засега — отговори твърдо тя. — Трябва да се раздвижа. Не съм свикнала да седя толкова дълго на едно място.

Чък смръщи чело и прехапа долната си устна.

— До довечера — кимна му Анджелика и се запъти към вратата.

Едва ли беше минала и две крачки, когато Чък се появи зад нея. Той я изпревари, бутна тежката врата и я последва навън в топлия сух следобед.

Когато слязоха по стълбите на тротоара, Анджелика му махна с ръка и му обърна гръб. Още на ъгъла усети присъствието му до рамото си и изпъшка сърдито.

— Къде отиваме? — попита той, когато прекосиха улицата.

— Нямам определена цел — отговори Анджелика, макар да бе разбрала, че въпреки повелите на разума бе тръгнала към точно определено място.

— Ако нямате нищо против, ще дойда с вас.

Улица „Мадисън“ се изкачваше стръмно между Трето и Четвърто Авеню. Анджелика примигна, защото слънцето се отразяваше непоносимо ярко в покривите на паркираните по края на улицата коли.

— Не искам да ми бъдете бавачка, Чък.

— Не мога да си представя друго бебе, за което бих се грижил с такова удоволствие — ухили се той.

Анджелика направи опит да се усмихне.

— Благодаря. А сега бебето иска да пие кафе.

— Чудесна идея.

Тя изохка нечуто и се запъти към най-близкото кафене. Когато натисна месинговата дръжка, в ума й проблясна чудесна идея.

— Има ли в този град библиотека? — Тя знаеше, че има, и то само на една пряка оттук.

Чък зарови пръсти в гъстата си, избеляла от слънцето, коса.

— Сиатъл Пъблик. На ъгъла на Четвърто авеню и Медисън Сгрийт. Защо?

Анджелика смръщи чело.

— Имам да проверя някои данни. Досадна работа, но няма как.

— Защо?

— Защото така трябва — отговори тя, като се постара да изглежда загрижена.

— За биографията на Син ли?

— Да — отговори тя. — Искам да намеря всичко за „Керц-Брейкър“.

— Ние също можем да ви дадем данни.

— От вашата гледна точка — отговори кратко тя.

— Хайде първо да пием кафе.

— Направете го. Аз нямам нужда от кафе.

— Е, добре, да вървим в библиотеката.

— Не, Чък — отсече тя, обърна гръб на кафенето и тръгна по улицата. — Аз не съм под домашен арест, нито съм затворница. Ако срещнете Синжун преди мен, кажете му, че съм добре.

— Защо непременно държите да се отървете от мен?

Анджелика продължи към върха на хълма. Чък я следваше без усилие с дългите си крака.

— Син се тревожи за вас.

— Аз не се тревожа за себе си.

— Не ви ли разказа за покушенията срещу него?

— Разказа ми.

— Не ви ли е ясно, че съществува възможност експлозията на хеликоптера да е целяла неговото премахване?

— Синжун спомена нещо подобно.

Светофарът светна в зелено и вълна от делови мъже с напрегнати лица и елегантно облечени жени се втурна насреща им и ги раздели.

Чък успя да я настигне на следващия ъгъл.

— Син се страхува, че поради връзката си с него сте изложена на опасност.

— Всичко това ми е известно.

— Аха. Значи разбирате, че не мога да ви оставя сама.

— Не разбирам. — Тя се обърна към него. — Наистина не разбирам. Освен това мисля, че и вие не разбирате. Тук не сме на Хел. Намираме се в центъра на добрите стари Съединени щати и аз имам право сама да решавам какво да правя и какво не и с кого.

Чък вдигна ръце, сякаш да отрази удар.

— Олеле! — Той се ухили и Анджелика отново отбеляза, че е дяволски привлекателен. Без да иска, тя отговори на усмивката му.

— Оценявам загрижеността ви, но се съмнявам, че някой се интересува от работата ми със Синжун.

— Не можем да рискуваме. Цената на една грешка би била твърде висока.

Анджелика сложи ръка на рамото му и се възхити на твърдия мускул. Бутна го през следващата група хора, които пресичаха улицата, и спря пред бетонено сандъче за цветя, отрупано с розови цветове.

— Това е добро място за разговор — заяви развеселено тя. — И сигурно.

Чък заобиколи сандъчето и я изгледа подозрително.

— Как ви хрумна тази мисъл?

— Никой не би помислил нищо лошо, като види мъж и жена да си говорят на обляната от слънце оживена улица. Вие със Синжун се познавате от детските си години, нали?

— Познавам го, откак се помня. Казах ви го още в деня, когато дойдох да ви взема в Кауай.

— Знам. Просто размишлявам на глас. Опитвам се да напипам нишката. — Тя се поколеба малко и попита: — Познавахте ли баща му?

Чък премести тежестта на тялото си на другия крак.

— Да, ако изобщо някой го е познавал. Вижте, не можем ли да…

— Сигурно е бил голям мръсник.

Чък изсвири през зъби и я погледна с пронизващите си сини очи.

— Стопроцентов — потвърди той. — Надявам се, че не ви смущавам с начина си на изразяване.

— Ушите ми са подплатени с азбест. Мислите ли, че Синжун е станал това, което е сега, заради баща си?

Чък примигна слисано.

— Това да ли означава, или не?

— Не, по дяволите. Всъщност за какво говорим? Старецът му никога не е правил нищо за никого, включително и за Синжун.

— Синжун не пие.

— Вече не. — Лицето на Чък изглеждаше празно.

Анджелика впи поглед в очите му.

— Значи по-рано е пиел.

— Доста.

— И той ли е алкохолик като баща си?

— По дяволите! — Чък притисна ръка към устата си, за да не избълва още някоя ругатня, после се пресегна през бетоновото сандъче и сложи огромната си лапа на рамото й. — Синжун не е алкохолик. Просто вече не пие.

Тя нямаше да му достави удоволствието да прояви страх.

— Защото го е страх, че може да стане алкохолик? Звучи логично. Новите изследвания…

— Не ми пука за вашите изследвания. Синжун предпочита главата му да е бистра. Не може да търпи, когато нещо замъглява разума му.

— Значи много държи да се контролира добре. — Анджелика погледна настойчиво ръката на рамото си. — Очевидно не е единственият.

Чък я пусна веднага.

— Както желаете. Ще му кажа, че сте настояли да се приберете в къщата му с такси.

Беше успяла да го обърка!

— Познавахте ли Ди-Ди Калър?

Чък подръпна вратовръзката си. Погледът му отново стана празен.

— Да, нали?

— Преди малко ви казах, че със Син сме заедно от деца. Разбира се, че познавах Ди-Ди.

— Каква беше тя?

Чък стисна здраво устни. Надигна се вихрушка от прах и се завъртя около глезените на Анджелика.

— Какво си помислихте, когато тя и Синжун решиха да се оженят?

Чък погледна към небето и Анджелика проследи погледа му. Един самолет остави бяла следа в потъмняващото небе като мъничка сребърна стрела.

— Какво си помислихте, Чък?

— Ожениха се, и толкова. Взеха решение, и край.

— Може би са взели това решение, защото са правили секс, без да се пазят.

— Изслушайте ме. — Той склони глава и застана толкова близо до нея, че черно-червената му вратовръзка почти се опря в носа й. — Не си губете времето да търсите дребни противоречия между мен и Син, когато разказваме миналото си. Нищо няма да излезе. Разбирам кои теми ви интересуват най-много, но е по-добре да попитате Син. От него ще узнаете същото, което можете да чуете от мен. Ясно ли се изразих?

— Тъй вярно, сър.

— Радвам се да го чуя.

— И вие ли бяхте там, когато Ди-Ди умря?

— Велики Боже!

Анджелика изкриви глава и се вгледа съсредоточено в шарките на вратовръзката му.

— Е?

— Не.

— Била ли е пребита от бой?

— Не!

— Защо викате, сякаш трябва да се защитите, Чък?

— Защото сте дяволски настойчива.

Редица малки деца, които се държаха за дебело въже, преминаха покрай тях под надзора на две жени. Когато процесията отмина, Анджелика каза:

— Синжун иска да напиша авторизирана биография. Нали разбирате, не мога да пиша само колко е прекрасен и какво чудесно момче е бил някога.

— Не мога да разбера защо изобщо се съгласи — отсече сърдито Чък.

— Мисис Калър каза, че внучката й била пребита от бой и затова получила кръвоизлив.

Чък помисли малко, после отново сложи ръка на рамото й и я почука с пръст.

— Вървете в библиотеката. — Почука я отново и продължи: — Там ще седнете и ще направите списък от въпросите, които искате да ми зададете.

— Защо? За да го покажете на Синжун и да съгласувате двете версии?

Следващото почукване беше почти болезнено.

— Ние със Син сме се подкрепяли през целия си живот, Анджелика. — Ноздрите му се издуха. — Ако знаете кое е добро за вас, бъдете предпазлива. Мисля, че е приел така наречения ви проект, защото вие му оказвате някакво странно въздействие. Особено в някои области, които иначе умее да контролира. Не разчитайте твърде много на това предимство, защото то няма да трае вечно.

Лицето й пламна.

— Много сте красива, когато се изчервявате — установи развеселено той. — Обзалагам се, че и по другите места сте също така красива.

— Отивам в библиотеката.

— Синжун е добър, или поне жените така казват.

Тя застана на края на тротоара и го погледна невинно.

— Добър в какво?

Чък се изсмя доволно.

— Мисля, че се сещате. Мисля също, че знаете колко ви желае. Защо не забравите цялата тази глупост с биографията? Отпуснете се и ще видите колко хубав може да бъде животът. — Погледът му се плъзна съвсем бавно към краката й, после се върна към гърдите. — Вие също го желаете. Нали видях как го гледате.

— Довиждане. — Дано светофарът по-скоро светне зелено!

— Интересът на Син обикновено не трае дълго, но когато е запален, дава всичко от себе си. Сигурно и този път ще стане така. Той ще спи с вас при всеки удобен случай, докато един ден му доскучее. Тогава ще си потърси друга, вие също ще си намерите друг. Но не се тревожете, той ще се погрижи да ви плати добре.

— Млъкнете! — изсъска гневно тя.

— Свалете най-после тази глупава маска и погледнете истината в очите. Прочели сте някаква статия за него, решили сте, че е много интересен, и сте поискали да го видите. Харесали сте го. С много жени е така.

Най-после светофарът светна зелено и Анджелика притича през улицата. Чък остана плътно до нея.

— Той не е от мъжете, които се женят — обясни небрежно той. — Цял куп жени се опитаха да го хванат в мрежите си, Но нито една не успя. Но нищо не ви струва да си направите удоволствието…

— Чуйте ме — извика вбесено тя, обърна се и заби юмрук в корема му. — Никой не ме е обиждал като вас. Аз съм журналистка, не съм проститутка.

— Това две различни неща ли са?

Анджелика пое дълбоко въздух и се постара да успокои дишането си.

— Е, добре. Вие положихте големи усилия да ме сплашите. Не постигнахте успех. Аз не се интересувам от мъжа Синжун Брейкър, държа само да осъществя проекта си за книгата. Ако още веднъж се осмелите да ми говорите по този начин, ще се оплача направо на Синжун.

— Желая ви късмет.

Ситуацията беше повече от невъзможна. Тя изкачи стълбите към входа на библиотеката.

— Издържахте теста — извика й от тротоара Чък.

Анджелика спря като закована, после бавно се обърна към него.

— Какво казахте?

— Казах, че издържахте теста. Притиснах ви до стената, но вие не се огънахте. Може би наистина сте онази, за която се представяте.

Анджелика изпухтя възмутено и разтърси глава. Чък се потупа по джобовете и на лицето му се изписа виновно изражение.

— За малко да забравя. Трябва да ви дам това. — Той измъкна от джоба си изрезка от вестник, отиде при нея, тикна я в ръката й и си тръгна, като добави през рамо: — Може би то ще ви помогне да погледнете на нещата и от другата страна. Ние бяхме много изненадани и не се съмнявам, че и вие ще се изненадате.

Когато Анджелика вдигна глава от вестника, Чък Джил беше изчезнал.

Изрезката беше от вестник, излизащ в Дилън, и беше отпреди няколко дни. Краткото съобщение гласеше:

Калър, Сара-Мей, около деветдесетгодишна. Почина внезапно. Няма живи роднини.

Вдясно от съобщението за смъртта беше публикувана кратка статия за трагичната самота на старците.

По данни на Джошуа Симс, който вероятно последен е видял починалата, Сара-Мей е била забележително жизнена и е изглеждала така, сякаш е можела спокойно да поживее още няколко години.

Статията завършваше със сухото заключение, че външният вид може и да лъже.

Преди четири седмици, когато се срещна с Анджелика, мисис Калър изглеждаше съвсем здрава и жизнена. Въпреки че стоеше под топлото лятно слънце, младата жена потрепери от внезапен студ.