Стела Камерън
Ангелът и грехът (14)

14

Луксозната кола принадлежеше на Синжун. Очевидно Мери Барет също му принадлежеше.

Докато Синжун отведе Анджелика във вилата, която наричаше свой дом — Чък ги следваше в незабележим кафяв форд, — дългият летен ден отстъпи място на мрака.

Къщата на Синжун се намираше зад висока стена в най-изисканата част на луксозния квартал Куин Ан Хил. Когато вратите с електронно управление се затвориха зад лимузината, Чък изчезна някъде в мрака.

Синжун отключи предната врата и покани Анджелика да влезе.

— Веднага ще ви отведа в стаите ви — обясни кратко той и й посочи стълбата.

По пътя към втория етаж тя успя да хвърли кратък поглед в стаите, които се отваряха към големия салон. Почти всички бяха обзаведени с редки стари мебели, много от тях далекоизточни.

— Изглежда зашеметяващо — промълви тя, когато изкачиха стълбата, която се извиваше в дъга към горния етаж и се разклоняваше в две посоки. Таваните бяха украсени с фрески във всички тонове на червеното между най-нежното розово и ръждиво-кървавото. Куполът в средата беше от великолепно многоцветно стъкло.

Синжун сложи ръка на кръста й и я побутна да върви наляво.

— Повечето от онова, което виждате тук всъщност то е най-доброто, беше купено заедно с къщата. Затова трябва да похвалите бившите собственици.

— Може би сте прав. Но вие също заслужавате похвала, че сте проявили добър вкус при покупката и сте запазили мебелировката. — Това й даде повод да заговори за нещо, което я интересуваше повече. — Жилището на Мери Барет също е много красиво.

— Да.

— Сигурно е много добра в работата си.

— Права сте.

Виж ти, каква изненада. Синжун не искаше да говори за Мери Барет. Дали тя беше жената в писмото на майка й? Жената, която е била любовница на Синжун и се е заела да прелъсти приятеля на майка й?

— Откога познавате Мери? Исках да кажа… откога работи при вас?

— Това е вашата стая. — Синжун натисна бравата, отвори вратата и я покани да влезе. — Мисля, че ще ви е много удобно.

Анджелика избухна в смях, и той я погледна изненадано.

— Извинете — помоли през смях тя. — Стаята е фантастична. Никога не съм спала в легло с балдахин. — Никога не беше живяла в помещение с такъв огромен копринен килим на пода. Солидната възраст го беше превърнала в скъпоценна патина от тъмночервено и синьо. Всички мебели бяха от Франция. Анджелика не беше експерт и постоянно бъркаше многото Людовици, но сега разпозна пищното рококо на едната епоха и неокласическото великолепие на другата. Мотивите с делфини на френския дофин красяха ъглите на великолепното плоско писалище, което стоеше точно там, където падаше светлината на трите високи тесни прозорци.

— Ако ви разбирам правилно, стаята ви харесва — установи Синжун.

Тя беше усетила изпитателния му поглед.

— И тези мебели ли бяха в къщата при нанасянето ви?

— Не. — Той вдигна единствения й куфар и го хвърли на леглото. — В къщата живее и мисис Фалън. Тя е моя икономка и мой ангел хранител. Останалият персонал не живее тук. Стаите на мисис Фалън са на партера, от задната страна. Вижте онзи шнур до камината. Ако имате нужда от нещо, трябва само да го дръпнете. Тя ще ви се обади веднага.

— Вие май се шегувате — засмя се Анджелика.

Синжун се усмихна и отговори с известна меланхолия:

— Може би причината е в момчето, което никога не можах да бъда. Всички ме убеждаваха, че шнуровете трябва да изчезнат от стаите, но аз ги запазих.

Двамата се засмяха безгрижно.

За съжаление мигът на близост изчезна също така бързо, както се беше появил.

Анджелика се чувстваше много близо до Синжун, но тази близост беше чисто физическа. Той я бе накарал да осъзнае болезнено колко е дребна — в сравнение с неговата едра, силна фигура. Ако се опиташе да я… тя нямаше достатъчно сили, за да му се противопостави. Глупости. Той беше цивилизован мъж, не беше животно.

Но беше признал колко трудно му е понякога да обуздава темперамента си.

Тя беше преживяла и мига, в който той бе загубил контрол над себе си.

Ди-Ди Калър-Брейкър е била бита, докато… докато смъртта я е разделила с младия й съпруг.

— Какво ви е?

Ейнджъл се стресна.

— Нищо. Съвсем нищо. Мисля, че съм много уморена. Твърде много впечатления, нали разбирате. Денят беше дълъг и…

— Разбира се. Оставям ви сама, за да се устроите удобно. — Той й показа банята, която беше непосредствено до спалнята. — Както изглежда, всичко е било приготвено за вас. Желаете ли веднага да ви покажа кабинета?

Анджелика се опита да подреди мислите си.

— Мисля, че предпочитам да работя тук. — Тя посочи писалището. — За нещастие досега нищо не върви така, както го предвиждах. Ако знаех, че толкова скоро ще започнем работа, щях да си донеса компютъра от Ню Йорк. Но мисля, че за известно време мога да се задоволя с невидимите си записки.

Синжун не отговори на усмивката й.

Ще ви набавя един лаптоп. От офиса ми ще ви се обадят, за да обсъдите подробностите.

— Много ви благодаря, но…

— Вероятно утре сутринта ще искате да си поспите. Мисис Фалън ще ви донесе закуската в стаята. Ще ви се обади, за да попита какво желаете.

— Много мило. — Този господин явно имаше непоправима склонност към авторитарност.

— Утре следобед ще ви отведа в „Керц-Брейкър“. Ще присъствате на една делова среща. Мисля, че така ще вникнете по-добре в начина ми на работа в професионално отношение.

Явно беше решил да й внушава всяка дума, която трябваше да напише.

— Това наистина би ми помогнало много. — Тя се съмняваше, че ще има полза от присъствието си на деловата среща, но можеше поне да слуша. С малко повече късмет там щеше да бъде и Мери Барет, а Мери беше станала много интересна за целите й. Може би тя беше жената, за която Синжун беше казал, че е престанала да му доставя „удоволствие“.

— Какъв номер дрехи носите? — попита изведнъж Синжун и Анджелика го зяпна с отворена уста. Без да се смути, той огледа критично тялото й. — Как се наричат дрехите за ниски хора?

— Ниски хора? Често си купувам дрехи от детските отдели.

— Аха. Детски отдел значи. А коя големина? Може би тридесет и шест?

— Тридесет и четири — отговори хладно тя.

— Чудесно. Тридесети четири. Чък умее да избира дамски дрехи. Знаете ли колко хубави неща е накупил на Лорейн. Утре сутринта си починете. Той ще отиде в магазините, които спомена Мери, и с помощта на продавачките ще намери подходящото за вас.

Лорейн, която презираше сутиените и бикините и носеше прозрачни сребърни рокли?

— Не искам Чък да ми купува дрехи — отговори решително Анджелика. В гласа й звучеше ледена гордост, на устните играеше резервирана усмивка. — Даже ако мога да си позволя нов гардероб, а това не е възможно с парите на една журналистка, която е зависима от хонорарите си, предпочитам сама да си избирам дрехите.

Лицето му остана непроменено.

— Ако предпочитате, ще наречем парите, които давам за вас, заем. Нали сте тук по моите дела? По-късно, когато пристигнат първите аванси за възхитителната ми биография, ще се разплатим.

Анджелика отново усети страх. Той явно предполагаше, че тя е дошла при него за друго, не заради биографията. Подозрението му беше физически доловимо.

— Нека да не говорим повече за това — отвърна бързо тя. — Сигурно и вие сте уморен не по-малко от мен. — Сигурно бялата спалня вече го чакаше. Мери Барет едва успя да скрие гнева си, когато се появи Чък и Синжун настоя да я разведе из дома си.

Мъжът насреща й развърза червената си вратовръзка и я нави на ръката си.

— Трябва още да спомена, че в стаята и градината е монтирана сложна и ефективна алармена система.

— Мога да си представя.

— Да, разбира се. Вероятно ви е ясно, че не можете просто да влизате и излизате. Обикновено ще излизаме заедно. Но ако сте сама и желаете да излезете, а аз не съм наблизо, обадете се на мисис Фалън. През нощта ще си стоите вкъщи. В случай на нужда идвайте при мен.

Анджелика се почувства неловко.

— Да, разбирам. И на вас ли да се обадя по телефона?

Синжун отиде до вратата в другия край на стаята и завъртя ключа.

— Най-лесно е да използвате тази врата. — Той я изчака да приближи, за да види израза на лицето й, когато се озова пред огромната викторианска баня, насред която беше разположена вана на железни крачета. — Тази връзка между стаите е още от времето на отделните спални. Вашата стая и банята до нея са били на съпругата. Предполагам, че тя е изразявала интереса си към… Ами, когато е отключвала тази врата и я е отваряла, мъжът й е можел да бъде сигурен, че главоболието й е преминало.

Миналия път, когато говориха за секс, той беше много по-изобретателен.

— Може би мъжът е бил този, който е давал знаците.

Синжун прехапа долната си устна.

— Ако жената от другата страна на вратата бяхте вие, Анджелика, той щеше да бъде готов по всяко време.

— Как е възможно да изразявате дори комплиментите си като… — Тя премълча думата, която се готвеше да употреби.

— Като какво? — Той склони глава и я погледна въпросително. — Като покана ли? Вероятно защото наистина отправих този комплимент като покана. Но не искам да се чувствате неловко. Знам, че ще прекарам нощите, през които ще бъдете тук, във възбудено или полувъзбудено състояние, но вие не ми обръщайте внимание.

— С всички жени ли говорите така?

Той поклати глава.

— Не, всъщност не. Като си помисля, виждам, че досега не съм си и помислял да говоря с друга жена така, както говоря с вас.

— Това ме обижда.

Усмивката му беше ангелска.

— Мисля, че е въпрос на тълкуване. — Отсрещната врата водеше към спалнята му, която беше доста по-голяма от тази на Анджелика. Синжун я покани да влезе. — Понякога спя много дълбоко. Не се страхувайте просто да влезете и да ме раздрусате.

Тя застана, колкото се можеше, по-далече от него. Стаята беше повече от учудваща. Стените бяха тапицирани с коприна в цвят на слонова кост, леглото беше застлано с копринена покривка в същия цвят и изглеждаше квадратно, без табли от горната и долната страна. Махагоновият под беше покрит със скъпи килими също с цвят на слонова кост, потъмнели от старост. Черните лакирани мебели се отразяваха в блестящия паркет.

— Е? — попита Синжун и усмивката му се превърна в подкана, стара като света. Тя означаваше, че двамата са сами, че го осъзнават и че мисълта за онова, което можеше да последва, го възбужда извънредно много.

Единственото, което Анджелика успя да каже, беше:

— Много красива стая. — След това тя се обърна рязко и тръгна бърза към собствената си спалня.

— Почакайте малко — помоли Синжун.

Тя се опита да успокои лудо биещото си сърце и се извърна към него.

— Слушам ви.

— Няма да заключвам вратата откъм моята страна. Най-добре е и вие да не я заключвате. Така е по-сигурно. — Той й кимна и се върна в спалнята си.

По-сигурно? Велики Боже!

Анджелика затвори вратата на стаята си, колкото се може, по-безшумно. Щом останеше сама, веднага щеше да се обади на Бренда. Даже ако Синжун забележеше обаждането й, тя имаше много просто извинение: искаше да знае как се чувства приятелката й.

Скоро след като бе затворила вратата, тя чу как той слезе по стълбата. Прозорците й гледаха към входната алея. След минути лимузината изчезна през външната порта и излезе в нощта. Анджелика нямаше съмнение къде отива Синжун.

Първо разпространяваше смърт, заплахи и страх, а сега я оставяше тук сама, пленница в голямата празна къща. Тя му бе казала, че няма семейство. Той можеше да предположи, че освен Бренда на света няма друг човек, който да я потърси в случай на нещастие…

Глупости. Нищо страшно не можеше да й се случи. Нали Бренда знаеше къде е.

Но Бренда също беше нещо като пленница — на остров, от който нямаше измъкване освен с лодка, която Анджелика никога не беше виждала, или с хеликоптер, който сега беше в Хонолулу.

Анджелика разтърка изтръпналите си пръсти и грабна телефона. Вслуша се внимателно в сигнала, и той й се стори съвсем нормален. Треперейки от нерви, тя остави слушалката и се вслуша да долови някакъв шум в къщата.

Вместо да изпада в паника, по-добре да се поздрави за напредъка. С малко повече търпение щеше да научи цялата история на Синжун Брейкър. Щеше да го изобличи и да предпази от беда мъжа, когото беше обичала майка й. От злото, което се готвеше да му причини Синжун.

С бързата си лимузина той вече беше стигнал до Лейк Юниън. Не беше редно да се измъчва от мисълта, че в момента той се намира в бялото легло на Мери Барет и бронзовото му тяло се е сляло с нейното. За съжаление тази представа беше крайно неприятна. Бузите й горяха, в корема й се усещаше странно теглене, също като онази вечер на плажа… преди да я остави сама в бунгалото й.

Какво ли щеше да направи, ако узнаеше, че е още девствена? Да се изсмее подигравателно? Или да не повярва?

Тя му беше дала достатъчно основания да приеме, че сексът не й е чужд.

Какъв ли беше в действителност? Как ли щеше да се чувства в леглото с него?

Тя не беше чак толкова неопитна, че да не може да си представи какво щяха да правят двамата под сатенените чаршафи. Не беше и чак толкова наивна, та да не може да си представи как изглежда онази част от него, която през цялата нощ щеше да бъде възбудена или поне полувъзбудена, както беше казал…

Стана й страшно — и много горещо.

Вече й беше писнало да се „пази“ за истинския мъж.

По дяволите. Как можеше да си мечтае за интимност с мъжа, когото искаше да унищожи?

Анджелика посегна отново към телефона, погледна в бележника си и избра номера на апартамента в къщата край басейна.

Бренда вдигна слушалката още след първото позвъняване.

— Ало? — Гласът й прозвуча необичайно тихо.

— Бренда — прошепна дрезгаво Анджелика. — Не мога да повярвам, че се свързах така лесно. Аз съм, Ейнджъл.

— О, Ейнджъл. Господи, колко се радвам да чуя гласа ти. Добре ли си?

— Не знам.

— Защо шепнеш?

Анджелика прехапа уста.

— Защото ме е страх да не ме чуят.

— Кой?

— Аз съм в къщата на Синжун. Всъщност това е един малък дворец. Освен мен в момента тук е само икономката. Още не съм я видяла, знам само, че живее някъде в партера. Синжун излезе.

— Защо не отидеш на улицата и не телефонираш от някоя кабина?

Анджелика стисна по-здраво слушалката, придърпа си един позлатен стол до прозореца и седна така, че да забележи връщането на Синжун.

— Ейнджъл?

— Ако се опитам да изляза оттук, без да кажа на никого, ще заработи алармената система.

— Божичко, ние с теб сме страхотна двойка затворници.

Значи Бренда разбираше, че може би ги дебне опасност.

— Да. И двете седим в златни кафези. Какво става на острова?

— Уж всичко е в ред. Ендерс е чудесен момък, но е полудял от скръб. Смъртта на Фран го засегна извънредно дълбоко.

— Сетих се! — Анджелика скочи на крака. — Полицаите сигурно ще дойдат още веднъж на острова, за да продължат разследването. Можеш да ги помолиш да те вземат със себе си.

— Ендерс каза, че няма да дойдат повече.

Анджелика погледна отражението си в прозореца.

— Можеш да се обадиш на някоя чартърна компания да прати хеликоптер да те вземе.

— Мислих и за това. Но всеки пристигащ хеликоптер ще се появи на радара. В това няма нищо лошо, но преди да опитам, трябва да бъда сигурна, че заминаването ми няма да накара някой от хората тук да извърши нещо необмислено.

— Какво могат да направят? Кого подозираш в лоши намерения?

Бренда въздъхна.

— Някой спокойно може да ме отрови и да ме закопае в джунглата, а после да твърди, че съм заминала.

Анджелика падна тежко в стола си.

— Защо мислиш, че някой би могъл да ти причини зло?

— Може би мистър Брейкър крие нещо голямо и желае тайната да си остане тайна? Ейнджъл, не знам какво искаш да изровиш, но мисля, че е нещо грозно. Виж, на света има цял куп интересни хора, защо не си помислиш малко и не се откажеш от тази работа? Защо просто не си потърсиш някой друг?

Ако разкажеше всичко на Бренда, щеше да я изложи на още по-голяма опасност — ако приятелката й наистина беше в опасност.

— Ейнджъл — продължи настойчиво Бренда, — с изключение на мисис Миджли и Ендерс тук никой не ме поздравява. Уилис е изчезнал. Лорейн се мотае наоколо и ме гледа злобно. А онзи малък глупак, Кембъл, изглежда дори заплашителен.

Анджелика погледна към вратата на спалнята си, после към вратата, която водеше към банята на Синжун. Не се чуваше нищо подозрително.

— Кембъл е сериозно момче. Наумил си е да освободи света от злото. Защо да те заплашва?

— Много просто. Решил е, че аз съм една от силите на злото. Слушай, не си губи времето. Просто иди при Синжун и му кажи, че си размислила. Честно, аз мисля, че съм отгатнала. Той има тъмно минало или настояще и иска да бъде сигурен, че няма да откриеш пъклените му дела и да ги публикуваш. Страх го е за доброто му име, Ейнджъл. Кълна ти се, че това е истината.

Бренда беше улучила право в центъра — както винаги.

— Знам. Но не мога да се откажа.

В слушалката се чу задъханото дишане на приятелката й.

— Разбира се, че можеш. Кажи му, че не искаш повече да се занимаваш с него. Кажи, че си решила да се върнеш във „Верити“. Все едно какво ще му кажеш, само се откопчи.

Анджелика взе решение.

— Изслушай ме, Бренда, и не ме прекъсвай. Това е лична работа. Знам, че преди ти говорех друго, но това беше лъжа. Дойдох при този човек по молба на друг, който ми е много близък. Работата е чисто лична, въпрос на чест. Трябва да го направя. Разбираш ли?

Мина доста време, преди Бренда да отговори:

— Всъщност не.

— Тогава просто го приеми и не питай повече. Един ден ще ти обясня всичко. Ако приема безропотно ограниченията и съм послушна и ако ти изиграеш добре ролята на очарователна гостенка, ще се справим.

— Нали Синжун ти каза, че според него някой се опитва да го убие!

Като че ли това можеше да се забрави.

— Знам. Искам да разбера защо. Проблемът е, че той не ми вярва и често ми го показва с държанието си. Все още не знам как да спечеля доверието му.

Бренда цъкна с език.

— Нали видях как те гледа. Изгледите за добър секс най-лесно отклоняват мъжа от глупавите мисли. Колко пъти съм ти казвала това?

Анджелика закри очи с ръка и тихо простена. Нима тя беше единствената двадесет и осемгодишна девственица на света?

— Чу ли какво ти казах?

— Да.

— Разбра ли ме добре?

— Искаш да кажеш, че трябва да правя секс с него, за да получа онова, което искам?

Пауза.

— Да. Почти съм убедена, че той е мечтата на всяко женско същество, но ако се разочароваш, ще измисля нещо друго. Слушай, Ейнджъл, нима не усещаш нищо, когато си близо до него?

Анджелика не можеше да отрече очевидната истина.

— Преди да замина за Хавай, за да се срещна със Синжун, ти ми заяви, че е най-добре да се опитам да го убедя за биографията, като му покажа… сексуален интерес. Мнението ти беше, че това ще поласкае и моето его. Не знам как, но… ами, аз явно съм му внушила впечатлението, че… Той не вярва, че го намирам отвратителен.

Добре познатият й неудържим смях прелетя по жицата.

— Сериозно? Това звучи окуражително.

— Но аз нямам намерение… не ми се струва много редно да отида докрай, за да получа, каквото искам.

Бренда отново се изсмя.

— Да отидеш докрай? Не съм чувала този израз, откакто бях дете. Ти сама ще решиш важно ли е това за теб, или не. А после ще направиш всичко, което трябва, за да го получиш. Край на лекцията.

— Благодаря.

— Важно ли е за теб?

— Много важно — отговори тихо Анджелика. — Когато всичко свърши, ще ти разкажа и ти ще ме разбереш. Мислиш ли, че на Хел си на сигурно място?

— Да. Не се тревожи за мен. Ендерс е нормален, а мисля, че и Уилис също, макар и по свой начин. Може би между Лорейн и Кембъл съществува силно привличане и тя мрази всички жени, които биха могли да й го отнемат. Останалото можеш да си представиш и сама.

Анджелика дори не се опита. Погледът й беше устремен към вратата на банята.

— Добре, Бренда. Дръж си ушите и очите отворени. Обаждането ми не беше проблем. Утре отиваме в „Керц-Брейкър“ на някаква делова среща. След това ще се опитам да ти се обадя пак.

Когато се сбогуваха и телефонът се озова на мястото си на писалището, Анджелика бе осенена от страхотна идея.

Можеше да отиде в стаята на Синжун и да се огледа. От неговите прозорци също можеше да види светлините на колата и да чуе отварянето на портата.

Тя събу обувките си, изсипа съдържанието на огромната си ръчна чанта на леглото и намери джобното си фенерче.

След това предпазливо отвори вратата към банята на Синжун и погледна към спалнята му. Вратата беше отворена.

Стаята беше тъмна. Само през прозорците падаше мека лунна светлина.

Никога досега не беше търсила нещо в пълен мрак. На всичкото отгоре не знаеше какво търси — и то в спалнята на един толкова опасен мъж.

Но спешно й трябваха важни доказателства.

Луната й показа пътя към високия скрин до отсрещната стена. Анджелика започна с най-долното чекмедже. Като си светеше с фенерчето, тя претърси внимателно съдържанието, но не откри нищо подозрително. Не й се искаше да рови много надълбоко, за да не остави следи.

След като разгледа всички чекмеджета, тя изключи фенерчето, облегна се на скрина и огледа тъмната стая. Имаше само един шум и това беше тъпото пулсиране на собственото й сърце в ушите й.

Чекмеджетата на нощните шкафчета съдържаха документи, които не й говореха нищо. Може би трябваше да извади книгите от високите етажерки, за да види дали в тях, или зад тях не беше скрито нещо важно.

Между двата прозореца беше поставен висок скрин с огледало. Анджелика включи отново фенерчето си и застана пред него. Чекмеджетата бяха празни. Само във второто отгоре намери износена плоска кутия, завързана накръст със стар ластик.

Анджелика свали ластика с треперещи пръсти, остави го предпазливо на скрина и отвори картонената кутия.

Само една снимка. Тя потрепери от напрежение и се опита да се отпусне. Черно-бяла снимка в евтина бронзова рамка. Лъчът на фенерчето разкри двойка, застанала на единственото стъпало към входа на бяла дъсчена сграда. Анджелика се вгледа в лицата и изведнъж подсвирна тихо. Мъжът беше съвсем младият Синжун Брейкър, а до него, вкопчена в ръката му, стоеше млада, слаба и тъмнокоса жена с рокля, в която ясно й личеше, че е бременна.

Анджелика издиша с мъка. На вратата на сградата висеше табела. Тя не можеше да разчете буквите, но знаеше, че това е стара, западнала църква и жената до Синжун е Ди-Ди Калър. Тази достойна за съжаление снимка беше от сватбата им.

Светът щеше да ликува при появата на тази снимка — доказателство за живота, който е водил младият Синжун Брейкър, — и всички щяха да се интересуват какво е станало с мисис Брейкър.

Анджелика бе толкова възбудена, че за малко не изпусна снимката, когато я обърна, за да види задната страна. По вида на кутията тя беше разбрала, че Синжун не я е отварял с години. Ако имаше късмет, той изобщо нямаше да забележи липсата на снимката.

Анджелика извади снимката, закрепи картонения гръб на рамката и я прибра в кутията. За щастие старият ластик не се скъса, когато отново го прекръстоса, за да затвори кутията. Сега трябваше да скрие снимката на сигурно място.

Когато прибра кутията в чекмеджето и го затвори, Анджелика забеляза, че на задната страна на снимката беше написано нещо. Моливът беше избледнял и тя се взря по-внимателно. Голямо Х и дата. Датата на сватбата. Мисълта, че младата жена беше написала нещо на снимката с надеждата за розово бъдеще с бебето и съпруга си, накара гърлото на Анджелика да се свие болезнено.

Тя погледна втренчено надписа. Имаше и друго място, на което беше записана същата дата… с нейния почерк! Тя си беше отбелязала този ден!

— О! — Анджелика не можа да предотврати тихото си изпъшкване. Това беше денят, в който Ди-Ди беше починала.

Тя вдигна рязко глава, погледна в огледалото и застина на мястото си.

Лунната светлина рисуваше синкавобели линии по лицето на мъжа, застанал пред затворената врата на банята.

— Сложете ръцете си там, където мога да ги видя ясно — заповяда мрачно Синжун Брейкър.