Стела Камерън
Ангелът и грехът (1)

1

— Ти винаги си бил един жалък дивак, Синжун. — Брейкър разкопча ризата и я смъкна от раменете си.

— Защото не мога да търпя някой да се вмъква неканен в стаята ми? Ти ме засягаш дълбоко, Лорейн. Досега си мислех, че съм истински джентълмен… в зависимост от обстоятелствата. — Той чакаше убиеца си. Нетипично занимание за цивилизован мъж. — Какво търсиш тук?

— Чакам теб. — Дълъг, заострен нокът се плъзна по гръбнака му. — За първи път сме сами, истински сами, откак дойдохме на острова. Аз съм луда по теб, Син. Съвършеният джентълмен знае какво иска една дама и се старае да й го даде — прошепна съвсем близо до ухото му Лорейн Харт.

Навън, пред отворените френски прозорци, се простираше малък вътрешен двор, потопен в последното нежно индиговосиньо на едва започващата измамно тиха вечер, с лек примес от червеното на слънчевия залез. Палмите бяха склонили разчорлените си глави, филигранни черни силуети на фона на потъмняващото небе. На около два часа път със самолет източно от частния остров на Синжун, Хавай се подготвяше за поредната си нощ като туристически рай.

— Хмм… — промърмори мъжът и съсредоточено се вслуша да долови шума на хеликоптера. Защо Чък се бе забавил толкова, по дяволите? Трябваше да се е върнал от Кауай още преди няколко часа.

— Какво значи това хмм? — Лорейн обви ръце около кръста му. — Може би намекваш, че се извиняваш, задето си ме пренебрегвал? — Тя се притисна към гърба му и той усети как се раздвижиха гърдите й, за да поемат въздух.

— Хмм, права си. Съвършеният джентълмен знае какво иска една дама и се старае да й го достави.

— Е? — Опитните й ръце се плъзнаха в подканваща милувка по корема му, пръстите се мушнаха под колана на джинсите. — Е? — повтори нетърпеливо тя.

— Размишлявам. — Нямаше нужда да поглежда жената, която бе полудяла да се люби с него. Лорейн Харт беше известна с ненаситността си. Тя имаше незабравимо лице и тяло, което бе подлудило не един и двама здрави, нормални, преуспяващи в бизнеса, мъже.

За Синжун Брейкър се говореха много страшни неща, повечето от които не бяха особено ласкателни за самолюбието му, но никой не би го обвинил, че е различен от повечето здрави мъже със здрави мъжки инстинкти.

— Още ли размишляваш? — Лорейн отдръпна ръцете си, но само за да откопчее и свали горнището на банския си. — Хайде, Син, преди Чък да се е върнал и да е развалил всичко.

Втвърдените зърна на гърдите й помилваха голата му кожа. Тя се потърка в него като коте и зарови пръсти още по-дълбоко под колана на джинсите.

— Ето ти отговора — промърмори той. Докато мозъкът му не отслабваше бдителността си, неизбежната телесна реакция бързо се разпространяваше. Той стисна зъби и добави: — Една дама не се възползва от отсъствието на любовника си, за да се опита да прелъсти шефа му.

— Тази дама обаче го прави. Само с теб, Син. Знаеш, че си единственият мъж, когото искам. Осем месеца! Цели осем месеца понасям Чък, и на всичкото отгоре съм затворена на този проклет остров само защото те желая. Нито веднъж не сме имали възможност да останем насаме. Досега. — Тя отвори устни и остави по гърба му пареща диря от влажни целувки.

— Чък ще се върне всеки момент — отговори кратко той. — И без това закъсня.

— Трябваше ти много време, докато ме откриеш. Не се тревожи за Чък. Ти си шефът. Кажи му, че ти принадлежа, и той ще си подвие опашката. Е, няма да му е приятно, но надали ще рискува да си навлече гнева ти. Моля те, Син. И двамата го искаме. Вземи ме, любими.

Тя бръкна по-дълбоко, ръката й се сключи дръзко около онази част от тялото му, която беше готова за нея, и от гърлото й се изтръгна дрезгав смях.

— Божичко, толкова се радвам, че дойдох тази вечер! Милото ми момченце, явно има нужда от жена!

— Стига толкова! — Синжун я стисна за китките и издърпа ръцете й от панталона си. После грубо я завъртя, за да застане пред него. — Върни се в къщата на Чък — заповяда й, ядосан от предателството на тялото си. — И не се опитвай отново да се доближиш до мен.

Лорейн се засмя възбудено. Топлият морски вятър развя леките бели завеси и разроши черната й коса. Беше тъмно, но изгряващата луна му позволи да види блестящите й виолетови очи и примамливата закръгленост на гърдите, по-светли там, където банският ги беше прикривал от слънцето.

— Върви, Лорейн. — Той я пусна, наведе се, взе горнището на банския й от пода и й го подаде.

Тя умело задържа ръцете му върху гърдите си.

— Та ти изобщо не искаш да си отида. — За първи път, откак я бе намерил в леглото си, в гласа й имаше несигурност.

— Лека нощ, Лорейн. — Той издърпа ръцете си, макар че тялото му тръпнеше от възбуда.

— Ще кажа на Чък — заяви дръзко тя.

Този път беше негов ред да се изсмее.

Нямам нищо против. С това само рискуваш да те изхвърли от острова с красивото ти задниче напред, бейби. И без това не ми е много ясно какво точно искаш от Чък Джил, но не вярвам, че вече си го получила. — За кой ли път си пожела да можеше да убеди стария си приятел и дългогодишен служител да се отърве от тази проклета нимфоманка.

— Жалка твар! — изкрещя внезапно тя и замахна да го удари. Синжун едва успя да избегне плесницата. — Много добре знаеш, че аз не искам Чък. Останах с него, за да бъда близо до теб. Знаеш, че само заради теб прекъснах и другата си връзка, която беше на път да ме направи богата жена!

— Когато ме срещна, ти разбра, че имам повече пари от Гарт Лейбър, и беше напълно права — отговори мрачно Синжун. — Аз наистина съм много по-богат от него.

— Това е лъжа. Не го направих заради парите. Когато се видяхме за първи път, и двамата разбрахме какво искаме един от друг. Не можеш да го отречеш. Не разбирам защо продължаваш да отлагаш, след като знаеш, че е неизбежно. Знам, че ме желаеш, Син.

Сърцето му се напълни с отвращение. Гарт Лейбър и „Лейбър Ентърпрайзис“ бяха тема, която тази вечер би предпочел да забрави. Лорейн Харт беше другата.

— Чуй ме добре, скъпа. — От далечината долетя добре познатият шум на хеликоптера. — Това сигурно е Чък.

— Все още имаме достатъчно време. Ще се измъкна през прозореца, и той никога няма да узнае, че сме били заедно.

Синжун блъсна прострените й ръце и посегна към ризата, която бе захвърлил на леглото.

— Овладей се. И престани да ми се пречкаш. — Той я бутна настрана и се запъти към вратата.

— Майната ти! — Гласът й преряза сладко ухаещия на манго вечерен въздух. — Върви на майната си, Синжун Брейкър!

Мъжът слезе бавно към плувния басейн.

— Запомни, скъпа, нищо няма да получиш от мен.

На половината път към площадката за хеликоптери Синжун промени намерението си и се върна в къщата. След полет Чък обичаше да остава по няколко минути насаме с любимата си машина и Синжун уважаваше странностите му. Ала когато минаха цели четиридесет и пет минути от кацането, той изпита досада. Не можеше вечно да седи зад бюрото в кабинета си и да се прави, че съсредоточено проучва някакъв доклад.

Най-после вратата се отвори с обичайния замах, така типичен за Чък Джил.

— Майната ти — изгърмя вместо поздрав той. — Колко пъти да ти казвам, че трябва да престанеш да представляваш собствената си армия? Надявам се, че онази женска наистина е безобидна, както ме уверяваш. Ако не, поемаш огромен риск.

Синжун хвърли на бюрото си отворената папка.

— Май господинът е имал лош ден? — Той преметна крака през ръба на бюрото и неволно подритна огромното ирландско куче вълча порода, свито до стола му. — Я се отстрани малко, Суифти.

— Не е нужно да изпробваш ораторското си изкуство върху мен. — Рус, синеок, загорял от слънцето, Чък пристъпи към бюрото. Ризата в цвят каки беше разкопчана и разкриваше мускулестите, гъсто окосмени, гърди. Юмруците му, прилични на камилски копита, бяха притиснати към тесните хълбоци. — Това изморява и двама ни.

— Имаше и много по-уморителни неща.

— Преди да продължим разговора за напрегнатия ти работен ден — изрече бавно Синжун, подготвяйки се вътрешно за предстоящия спор, — бих желал да спомена накратко един друг проблем.

— Трябва ли да го направиш? — попита мрачно Чък.

Сега или никога, помисли си Синжун.

— Лорейн не е добра за теб — заговори бързо той. — Мисля, че не бива да остава на Хел с нас.

Чък отпусна ръце.

— Връзката ми с Лорейн не те засяга, по дяволите.

— Напротив, докато е с теб на острова.

— Защото всичко, което е тук, ти принадлежи? Може би мислиш, че и аз ти принадлежа? Смяташ, че можеш да се отнасяш с мен като с глупаво кученце и да решаваш какви лакомства да получавам и какви не?

— Не е така. Аз само…

— Не искам да чуя нищо повече — изръмжа Чък. — Аз не съм дете. Тук не е Монтана и ти не се опитваш да подобриш отношенията ми с моя старец… или с когото и да било другиго.

— Знам, но…

— Вече не си ми необходим, когато вземам решения за собствения си живот. — Огромният показалец го посочи обвинително. — Знам, че не можеш да понасяш Лорейн. Ти просто не я разбираш. Ако се опиташ, може би ще проумееш защо за първи път в живота си съм истински влюбен. Нека не говорим повече за това, приятел. Ако държиш на старото ни приятелство, не се опитвай да се месиш във връзката ми с Лорейн.

Синжун познаваше Чък и разбра, че трябва да се откаже.

— Добре, както искаш. — Колко жалко, че Чък си бе загубил ума точно по Лорейн. — Извинявай, твоят живот наистина не ме засяга. Но аз те обичам и…

— Благодаря ти. — В гласа на Чък нямаше и следа от благодарност. — Ще остана на Хел само ако и Лорейн остане.

Синжун беше очаквал да чуе точно тези думи.

— Означава ли това, че ако аз реша да се любя с Лорейн, ти ще останеш с мен?

— Да оставим нещата, както са — отговори мрачно Чък.

— Добре, разбрахме се.

— Имаме си достатъчно проблеми и не е нужно да се караме.

— Прав си — ухили се Синжун.

— Мисля, че правиш грешка — продължи Чък, без да отговори на усмивката му. — Сигурен съм, че един ден ще съжаляваш, дето допусна на острова тази журналистка. Следващия път, когато решиш да пъхнеш глупавата си глава в примката, от която уж бягаш, ще го направиш сам. Няма да ме пращаш да взема палача.

Синжун потисна усмивката си.

— Бяхме се разбрали, че мис Дийн наистина е онова, за което се представя — скучаеща журналистка, която търси нещо ново. Намери ли я?

Разбира се. — Чък закрачи шумно по дървения под, застлан с рогозки, приведе се и дръпна грубо запушалката на една кристална гарафа, поставена върху сребърна табла на черно лакираната масичка за сервиране. Наля си уиски до ръба на високата чаша, сложи си една-единствена бучка лед и изруга ядно, когато течността преля.

Синжун чакаше.

— Имах проблеми с машината. — Чък се наведе и изсмука няколко глътки от чашата, за да не я разлее отново. После облиза мокрите си пръсти. — Трябваха ми три часа, докато излетя.

— А сега?

— Ще ми трябват още няколко часа, докато проверя всеки детайл.

— Аха. Значи мис Дийн е много интересна?

— Ха-ха. Днес имах дяволски гаден ден, Син. Не ми е до шеги. — Чък Джил беше грамаден мъж, на ръст почти колкото Синжун. След като хвърли остър поглед към стария си приятел и шеф, той се отпусна тежко в красивия стол от тръстика и махагон. После остави чашата си на резбованата странична облегалка.

— Внимавай със стола — проговори предупредително Синжун. — Донесен е чак от Англия, седемнадесети век, струва толкова, колкото ти печелиш за една година.

— И без това исках да си поговорим за възнаграждението ми — усмихна се криво Чък и вдигна чашата си. — Вече ти казах, че според мен е груба грешка да допуснеш тази мис Дийн на острова. Някой се опитва да те убие, Син. Дойдохме тук, за да се опитаме да го открием. Досега не рискувахме. А сега идва някакво си маце и…

— Прав си — промърмори Синжун и подритна легналото в краката му куче. — Точно така. Ако тя е нашият човек, по-точно казано, нашата жена, най-добре е да е наблизо.

Чък се отпусна назад и обърна обруленото си от вятъра красиво лице към въртящите се дървени перки на вентилатора на тавана.

— Три опита за три месеца. Докато бяхме в Сиатъл, три пъти се опитаха да те убият и ако бяха успели, всички полицаи щяха да го приемат за злополука. Ако тази мацка… казвам само, ако именно тя те преследва и търси следващата благоприятна възможност да те премахне, ще ни трябват още няколко чифта очи, за да я държим под контрол.

— Хел е мое владение — отговори спокойно Синжун. Не излизаше лесно от равновесие, но запазваше постоянна бдителност. — Хел е мой остров. Никой не идва тук без мое знание, никой не си отива, без аз да знам. Който и да поиска да ме убие, трябва да дойде тук, за да го направи, а островът е под мой контрол. Ако мис Анджелика Дийн си е наумила да ми навреди, трябва да намери начин да ме отдалечи от Хел, да ме отведе например в Хавай, за да го стори.

— Защо?

— Вече сме обсъждали този въпрос. Ако тя или който и да е друг има намерение да ме убие, само мен, не и теб, Лорейн и останалия персонал, а после да изчезне, това е неосъществимо.

— Първо трябва да ме убедиш в правотата на думите си.

Синжун се помоли да запази търпение.

— До острова може да се стигне само с хеликоптер. Като вземем предвид разстоянието, човекът, който иска бързо да дойде и също така бързо да изчезне, трябва да вземе хеликоптер от Кауай. Не може да дойде по море — това би траяло много дълго, даже да не беше рифът. — Той помълча малко и продължи: — Бил Брейдън контролира всички полети от островите. Нашият радар също е много добър. Това значи, че никой не може да мине, без да го усетим.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Чък. — Да не мислиш, че всичките ни усилия са били напразни или че сме изоставили грандиозните ти начинания просто за да си доставим малко удоволствие? Наистина ли смяташ, че онази банда убийци е престанала да се интересува от теб?

— О, не! Убеден съм, че ще дойдат. Сигурно ще намерят начин да се доберат до мен. И тогава ще ги хванем. — Синжун мушна ръце в джобовете на джинсите си. — Сигурен съм, че тази Дийн не е опитен убиец — Тези думи бяха опит да убеди по-скоро себе си, отколкото Чък.

— Биография — промърмори пренебрежително Чък и отпи голяма глътка уиски.

Синжун стана.

— Не ти се вярва, че някому би могло да дойде на ума да напише биографията на партньора в младежките ти прегрешения, нали? Но дамата настоява, че иска да стори точно това.

— Мисля, че тъкмо това ме прави неспокоен. Струва ми се глупаво.

— Аз съм мъж, който привлича вниманието на медиите. — Синжун се ухили цинично и отиде до масичката с напитките. — Всички казват така. Опитай се да разбереш. Всички клюкарки в страната, а вероятно и в целия свят, твърдят единодушно, че съм Алберто Томба на големите финанси. Синжун Брейкър, злият дух, който манипулира цели държави. Кръвожаден лешояд, който намира слабото звено в уж солидни фирми и ги разбива, за да изкупи евтино остатъците. Да не говорим за армията от красиви жени, които уж съм използвал безсрамно и които сега се влачат с плач след мен. Сигурно си струва да се напишат няколко страници за скандалния ми любовен живот.

— Звучи логично.

Какъв ти любовен живот? Синжун си наля сода върху бучките лед и добави резенче лимон.

— Признавам, че и аз съм скептичен, но документите й са безупречни. Три години е била чуждестранен кореспондент на „Верити“. Изпращали са я по всички горещи точки на света. Няма връзки с нито един от хората, които биха имали интерес да ме премахнат от пътя си.

— Доколкото знаеш.

— Правилно. Доколкото знам. Точно затова я искам тук. Не защото непременно държа да разкажа историята на живота си на някаква си журналистка, а защото не мога да си позволя да не я проверя. Как реагира тя на забавянето?

— Доста хладно.

— А как е иначе?

Чък опря ръце на бедрата си и изпъна рамене.

— Струва ми се свястна. Ако харесваш крехки руси жени с големи уста.

Синжун изпухтя презрително.

— Звучи обещаващо. Досега бях убеден, че всички журналисти са нахални негодници.

— Може би тази е от най-добрите журналистки. Започна да ме разпитва за теб още щом натиснах звънеца.

— Кога ще отидеш пак?

— Какво?

— За утре говоря. Утре ще отлетиш за Кауай, за да я доведеш. Или тя беше толкова ядосана от пропадането на днешната уговорка, че реши изобщо да не идва?

— За какво говориш, Син?

— Най-добре си записвай всяка моя дума. — Синжун разклати леда в чашата си. — След като днес пропуснахме уговорката, трябва да определим нов ден и час. Смятах, че си уредил този въпрос самостоятелно.

— По дяволите. Имам си достатъчно други задължения, за да разкарвам някаква си хитра журналистка от Кауай дотук и обратно. Доведох я на острова и я настаних в една от къщите на плажа.

Синжун се задави със содата си.

— Слушай, приятел, сега да не се разсърдиш? Казах й да си вземе нещо за нощуване, да се разположи удобно в къщата и да чака утре да й се обадиш. Аз пестя време, а теб няма да те заболи. Мисис Миджли първо се смая, но после обеща да й намери нещо за ядене и да прати Кембъл да й го занесе. Не е чак толкова сложно.

Синжун разпери свободната си ръка, а с другата тресна чашата на масата.

— Ти си полудял! — Той устреми поглед към босите си крака, но веднага отхвърли мисълта да отиде в стаята и да си сложи обувки. — Почти съм сигурен, че е безобидна. Но може и да не е. Все пак съществува възможност, мъничка възможност, дамата да е запасала стилет на бедрото си или да е скрила отровни стрели в бикините си. Ами ако идеята ти да я доведеш тук късно вечерта и да я оставиш да се разполага в самостоятелно бунгало се окаже фатална грешка?

Чък се приведе напред, после рязко скочи на крака.

— Майната му! — изруга ядно той. — И аз не знам защо го направих. Остани тук, а аз ще ида да видя дали си е легнала.

— Не. Това не е твоя работа. — Синжун бутна приятеля си обратно на стола. После извади пистолета си от чекмеджето на бюрото и провери предпазителя. — В коя къщичка е?

— В онази най-долу, до самата лагуна.

Синжун поклати укорително глава.

— Трябваше да се сетя. Това е най-далечната къща и единствената, до която не можеш да стигнеш, без да те видят.

— Изобщо не помислих за това, Син. Бях много ядосан от неразбориите с машината. Нека аз да…

— Не — прекъсна го спокойно Синжун. — Аз ще се погрижа за нашата гостенка. Изпий си уискито и върви при твоята… при Лорейн. Сигурно отдавна чака да я стоплиш.

Ако Чък имаше късмет, Лорейн все още щеше да е загрята от несъстоялата се любовна среща с него и щеше да дари любовника си с бурни преживявания през нощта. Краткият сблъсък ясно му бе показал, че трябва много да внимава, когато се опитва да отвори очите на заслепения си от любов приятел.

Тази нощ луната беше негов враг. Синжун се измъкна от прикритието на гъстия храст и продължи напред, като се стремеше да остане в сянката на ръба на обраслия с трева склон, който се спускаше меко към бунгалото до лагуната. Група прастари дървета, опрени накриво върху въздушните си корени, му предложи следващото прикритие. Той се прехвърли с безшумен скок през ивицата светлина и се удари доста силно в едно кораво стъбло.

Притисна се към дървото и се почувства като последен глупак. Защо да не слезе долу спокойно и открито да почука на вратата, за да се озове пред късогледа жена във фланелена нощница, която не може да различи единия край на оръжието от другия?

От друга страна обаче…

Нещо студено и мокро докосна китката му.

— Какво, по дяволите… — Синжун стисна ръце в юмруци и се обърна. В същия момент от мрака се открои едра космата фигура. Мъжът стъпи здраво на краката си и пошепна заклинателно: — Седни, Суифти, веднага седни! — Твърде късно. Осемдесет фунта кучешка маса се стовариха върху него и огромните лапи на невъзпитания пес го притиснаха болезнено към дървото. — Махни се от мен, по дяволите! — Синжун отблъсна кучето с две ръце. — Седни, казах! Жалък, безполезен уличен пес. Изчезвай оттук! Прибери се вкъщи!

Суифти изръмжа, но подви опашка и се отдалечи, разочарован от нежеланието на господаря да си поиграят.

Синжун се обърна отново и огледа околността. Малката къща стоеше на ниска, но стръмно падаща издатина към дълбоката лагуна. От мястото на Синжун къщата се намираше между него и морето. Страната, обърната към него, се състоеше почти изцяло от стъкло и дървени капаци.

Всички капаци бяха отворени. Ярките светлини в дневната, която заемаше цялата предна част на къщата, позволяваха да се види всяка подробност.

Подробностите включваха ратановите мебели, стенните килими и бялата кахлена камина с натрупани в нея цепеници, книгите на стъклената масичка, изрязаните от дърво митични богове, изобщо всичко в стаята.

Освен жената, която я обитаваше. Все едно късогледа или не.

Синжун чакаше… и си играеше с пистолета, пъхнат в колана му.

Цялата тази нощна акция беше повече от смешна.

Нищо не се помръдваше. Нищичко.

Мускулите на корема му се свиха и той се оттегли предпазливо назад. Тя беше тук едва от половин час — най-много от четиридесет и пет минути. Значи не си беше легнала. Ако беше решила да отиде в леглото, нямаше да остави осветлението в дневната включено.

Може би младата дама очакваше идването му.

Може би се бе прикрила някъде в мрака и чакаше да види лицето му.

Логиката го подтикваше да почука на вратата и да се представи като любезен домакин. Предпазливостта гонеше тази мисъл.

Тънички сиви облаци закриха луната и потопиха Хел в абсолютен мрак.

Синжун излезе от прикритието на дърветата и бавно тръгна напред със сведена глава.

Облакът се оттегли бързо. Къщата отново бе обляна от сребърна светлина.

Синжун успя да се мушне в сянката на близкия храст и да стигне до ъгъла на къщата. Спря там и зачака дишането му да се успокои.

Постъпи много глупаво, като дойде тук сам. Все едно колко сигурен се чувстваше — трябваше да вземе Чък да му пази гърба. А още по-добре беше да повика верния си приятел и личен слуга, който винаги успяваше да запази самообладание, Ендерс Лойд-Уорти, англичанин, който презираше вулгарните изрази на Чък Джил. Той беше идеалният придружител за тази нощна акция.

Можеше да вземе и Уилис, измамно кроткия самоанец, който се грижеше с такава любов за градините. Уилис беше дълбоко благодарен на Синжун, който веднъж му бе спасил живота. Всеки, който заплашваше благодетеля на Уилис, щеше много скоро да признае разкаяно, че е трябвало да размисли малко повече, преди да привлече върху себе си вниманието на най-силния мъж, който Синжун някога беше виждал.

За нещастие той беше пропуснал възможността да планира акцията малко по-грижливо. Според Чък си имаха работа с една-единствена, макар и много знаеща жена. Синжун се извърна леко, за да може да вижда през жалузите.

Сигурно цялото преживяно напрежение щеше да се окаже безсмислено.

Ако Чък не му беше казал, че е настанил жената именно в тази къща, Синжун щеше да приеме, че някой от персонала е забравил осветлението включено.

Той смръщи чело, и отново огледа стаята. Най-после откри, каквото търсеше: нещо, което доказваше чуждо присъствие. Точно до входната врата беше оставен малък тъмнокафяв куфар.

Куфарът беше затворен.

И беше оставен на място, където човек, решил да изчезне бързо, можеше да го грабне и да избяга.

Синжун се приведе и притича под рамката на прозореца покрай входната врата към отсрещния ъгъл, за да намери другата врата, през която се влизаше в кухнята.

Напрегнат до крайност, той притисна ухо към дървото. След малко бавно завъртя топката наляво. Вратата се отвори безшумно и той пристъпи в помещението.

Лунната светлина падаше на тесни ивици през таванския прозорец и рисуваше бели четириъгълници по бледите плочки и металния умивалник. Синжун се усмихна мрачно, затвори вратата и измъкна пистолета от колана си. После се промъкна на пръсти през тесния коридор към дневната. Каквато и причина да имаше, крехката блондинка с голямата уста беше скрита някъде тук и се надяваше да се добере до него.

Той надникна в единствената спалня на къщичката, но тя беше празна, също като килерчето, малката баня, сауната, гардеробната и душкабината.

Синжун погледна през прозореца на килерчето към тясната площ между къщата и издатината над лагуната. Къщата, построена от човека, който му бе завещал острова и всичко на него, беше само на няколко метра от стръмния ръб на дълбоката малка лагуна.

Скоро повярва, че жената не е тук. Излезе предпазливо през задната врата и се ослуша да долови нещо в мрака. Наблизо се разнасяше нестроен жабешки хор. Коравото шумолене на палмовите листа над главата му и тихото плискане на прибоя, който се разбиваше в рифа, ограждащ лагуната, бяха единствените други шумове около него. Нощният вятър носеше от морето тежък солен въздух, смесен със сладкия аромат на тропически плодове.

След като дълго време беше сдържал дъха си, Синжун издиша бавно. После пристъпи към ръба, където свършваше моравата. Напрежението отслабна, но мускулите му останаха стегнати. По дяволите този Чък! Жалкият глупак беше оставил Анджелика Дийн съвсем сама и тя беше тръгнала на лов. Ако имаше късмет, журналистката беше отишла само да събере няколко пикантни сведения за личния му живот. Ако имаше по-малко късмет тя се надяваше да го открие — и да разруши окончателно този и без това гаден ден с доказателство, че иска смъртта му.

Коя беше личността, която искаше смъртта му?

През шестте седмици след първата „злополука“ Синжун си беше задавал този въпрос поне хиляда пъти. Тогава едва не стана жертва на изстрелите от минаваща кола. Както всеки път и сега започна да проверява деловите си отношения с хората, които участваха в сделките и може би имаха причина да го ненавиждат. За нещастие те не бяха малко. Магнатите рядко си създаваха приятели в деловите среди, даже моралистите като него.

Синжун отстъпи крачка назад и се вцепени. Бе забелязал движение на ръба на канарата. Видя как се появиха дълги пръсти и опипаха предпазливо, преди да намерят опора в камъните.

Господарят на облаците явно имаше лошо чувство за хумор. Изведнъж светът потъна в черен мрак.

Устремил поглед в мястото, където беше видял пръстите. Синжун зачака.

Чу се мъчително пъшкане, последвано от появата на човешка глава. След нея изникнаха стегнати рамене, покрити с дълга мокра коса, а накрая и останалото тяло, облечено в прозрачен бял бански. Очевидно Анджелика Дийн бе предпочела първо да се хвърли през глава в нощното море — съвсем сама, вместо да залегне в засада и да дебне появата на Синжун Брейкър.

Тя успя да се изправи и застана пред него като огромна бледа жаба, от която капеше вода.

— Мис Дийн, доколкото разбирам?

Фигурата в краката му не се помръдна.

— Да не би да имате проблеми с катеренето?

— Не. — Гласът й беше странно глух.

— Добре. Никой ли не ви е казвал, че е опасно да се плува в чужди води, особено нощем?

— Казвали са ми…

— Значи сте глупачка.

Тя отговори с неразбираемо мърморене. Синжун започна да губи търпение.

— Сигурен съм, че много ви се иска да напуснете Хел по-скоро, също както аз желая да ви видя гърба. Не очаквах да ви доведат тук в този късен нощен час. Но пък сега имаме възможност да поговорим веднага за проекта, с който ме преследвате от седмици. Така ще можете да си заминете още утре сутринта.

Следващите й думи прозвучаха съвсем ясно.

— Нагъл тип!

Синжун не ценеше особено високо подобни квалификации особено от някой, който толкова настояваше да се срещне с него.

Жената насреща му все още не беше стъпила на краката си.

Той се наведе и докосна рамото й с лявата си ръка.

Тя се сгърчи като от удар.

— Това е смешно. Дайте ми ръката си.

Без да вдигне глава, тя изпълни нареждането му и той я издърпа да излезе на равното. Когато жената най-после се изправи, върхът на главата й се озова малко под брадичката му.

Нещо се пропука в гърдите му.

— Чуйте, мис — заговори той, без да го е грижа колко твърдо звучи гласът му, — имах ужасен ден и бих ви препоръчал да спрете тази тъпа игричка.

— Аз не играя. — Гласът и беше несигурен и той чу ясно тракането на зъбите й.

Ала не можеше да си позволи да изпита симпатия към една потенциална неприятелка или чужда агентка.

— Нямате време — напомни й той. — Тук се работи по моите правила… открито. Очаквам да сложите картите си на масата… веднага. И без излишна сдържаност, мис Дийн. Искам да знам какво държите в ръцете си. Едва тогава ще решим как да продължим.

Не, не си въобразяваше, тя наистина простена мъчително.

Бавно, съвсем бавно жената вдигна глава и Синжун преглътна тежко. Чък не бе съумял да я опише точно. Крехка, да. И руса. Голяма уста? В момента не й личеше. Но лунната светлина ясно разкриваше пълните червени устни на дамата. Освен това Синжун установи, че лицето беше овално, с остра брадичка, нахално чипо носле, корените на косите разположени сърцевидно над фино изрисуваните вежди, а под тях най-големите очи, които някога беше виждал. Сини? Сиви? Зелени? Трябваше да ги види на светло, защото луната не я издаваше.

Той стисна здраво зъби и процеди:

— Казах ви какво искам.

— Добре — прошепна тя и бавно вдигна ръце над главата си. — Ще ме застреляте ли? — Белите зъби се впиха в долната й устна.

Синжун смръщи чело, погледна надолу… и се вцепени.

Съвсем забравил за оръжието в ръката си, том беше притиснал дулото му в пълната бяла гръд на гостенката си.

Мъжът се отдръпна рязко назад. Напрежението от последните дни го бе направило дяволски невнимателен. Но имаше и нещо друго. Първото му впечатление се оказа почти вярно. Мис Анджелика Дийн беше гола.