Шърли Бъзби
Игра на съдбата (8)

ГЛАВА ОСМА

Докато изричаше тези думи, в гласа му имаше такава омраза и презрение и Тес се зарадва, че не е Мандъвил! Или поне, поправи се тя, надяваше се, че не е. Графът на Шерборн би бил ужасен противник и възможността да е Мандъвил и напълно в неговите ръце, я накара да потрепери.

Избухването на графа усмири Тес и тя разсеяно се загледа в пейзажа — мислеше за реакцията си, когато погледна барон Мандъвил. Изплаши се, но не знаеше защо — при вида му инстинктивно й се прииска да побегне. При споменаването на името Мандъвил нещо дълбоко в нея трепна, но дали защото името й се стори познато, или защото имаше някаква по-дълбока лична причина, тя не знаеше.

Въздъхна тежко. Беше ужасно да не знаеш името си. Запита се дали някога ще си спомни коя е и откъде идва. Дали имаше някой някъде, който да я обича? На когото да липсва? Дали сега някой отчаяно не я издирваше?

Никълъс чу въздишката й. Извърна се и тайно я погледна. Изражението й се заби като нож в гърдите му и го накара да почувства още по-дълбока вина. Беше наясно, че насила я е отвлякъл — беше дори ужасен от действията си — но не можеше да контролира безумния импулс, който го подтикна да я вземе със себе си. Потушаваше чувството на вина като си повтаряше, че няма да я нарани, ще я закриля и ще се отнася с нея много по-добре от този, заради когото бе попаднала в тази ситуация. Но все пак не успя напълно да се пребори с вината си.

Никога не бе постъпвал толкова жестоко и непонятно, и поклати глава при мисълта за собствената си глупост. „Сигурно съм полудял“. Но знаеше, че не е това. Някаква друга емоция го беше подтикнала, и въпреки че съзнаваше грешката си и изпитваше вина, това не променяше нищо — пак щеше да постъпи така само и само да задържи това пленително същество до себе си.

— Знаеш ли, няма да е толкова лошо. Аз съм щедър и се кълна, че няма да се отнасям зле с теб — изрече тихо той и победоносно й се усмихна. — Разбирам, че не е това, което си планирала, но толкова ли ужасно ще е, ако си ми любовница? — И дрезгаво добави: — Да споделяш леглото ми.

Погледите им се срещнаха и на Тес силно й се прииска да прати по дяволите всяка предпазливост и да признае, че да споделя леглото му не е чак толкова лоша съдба. Странно, но и той й се струваше толкова познат, толкова близък, сякаш беше виждала и преди тази усмивка, беше усещала устните му върху своите и почувствала магията на прегръдката му. Щеше да бъде толкова лесно, ако се съгласи с него, да остави нещата да се случат, но нещо я възпираше, предупреждаваше я, че ще е безкрайно глупаво, ако го направи.

Успя да се измъкне от пленителния му поглед и едва промълви:

— Сигурна съм, че си мислиш, че постъпваш правилно, но докато не разбера коя съм и в какво положение се намирам, не мога да се съглася на такава уговорка. Няма да е честно спрямо семейството и приятелите ми — възможно е дори да имам годеник… и ако той съществува, вече достатъчно му измених.

Никълъс сви устни.

— Разбирам. Продължаваме с тази игричка, така ли?

— Това не е игра!

— Не е ли, моя скъпа Доли? Не е ли доста хитра игричка да ме накараш да повярвам в това, което твърдиш? Игричка, с която да предизвикаш симпатията и загрижеността ми?

Очите й пламнаха.

— Не ме наричай Доли! Казах ти — това е името на един кон.

— Прости ми… — сухо рече той — …ако се съмнявам в думите ти. И ако не искаш да ти викат Доли, как предпочиташ?

— Имам си име!

— Което е? — попита спокойно той, въпросително повдигнал вежда.

Дланта я болеше да зашлеви подигравателното му лице, но изведнъж й писна да се кара с него — той беше убеден, че е лъжкиня и каквото и да кажеше, не можеше да го разубеди.

Извърна се и отегчено каза:

— Няма значение! Наричай ме Доли, ако искаш.

Настъпи тишина и до края на пътуването повече не си проговориха. Тес се сви на мястото си и се загледа в отминаващите дървета, мислите й бяха неприятни и печални.

Два часа след това, Никълъс най-накрая отби двуколката от главния път, който следваха, по едни тесни провинциални пътища. Неочаквано сви по малка пътечка, която очевидно рядко бе използвана.

Стигнаха до богато украсени стари ръждясали порти и Лъвджой слезе, за да ги отвори. Когато преминаха прага, Тес забеляза един фургон, спрян пред очарователна сграда. Личеше, че тревата отпред бе прясно окосена, прозорците — широко отворени, а измитите им стъкла блестяха на слънцето. Вдясно се виждаха малка плевня и конюшня.

Въпреки че сградата беше стара, изглеждаше спретната и запазена. Беше дори кокетна, с широка двойна дъбова врата и фронтони на втория етаж.

— Ако това е къщата, в която ще живея, струва ми се доста голяма за кула на имение… — прозвуча гласът й, изпълнен с любопитство.

Никълъс дръпна юздите.

— Ами, построена е с друго предназначение.

Тес го изгледа продължително и замислено. Той се поколеба, но накрая измърмори:

— Един от прадедите ми я е построил за една от любовниците си през 1500 г. Няколко години по-късно са решили оттук да бъде главният вход за имението и настанили един портиер със семейството му. След години бил прокаран нов път. Тогава преместили портиера на друго място и тази сграда останала празна. Разказват се семейни истории, че по-късни наследници също са я използвали по първоначалното й предназначение.

Изражението на Тес го накара бързо да добави:

— Разбира се, това са само семейни истории… повече слухове.

— Колко интересно — сухо отбеляза Тес. — Изглежда, семейството ти е имало очарователния навик да държи любовниците в имението. Кажи ми, нима съпругите не са били против?

Никълъс сви устни.

— Не е навик! Признавам, че мъжете от семейството са правили грешки, особено що се отнася до жени, но ние уважаваме съпругите си! И бих искал да ти припомня, че не съм женен, така че отношенията ми с теб няма да наранят никого.

На Тес като че ли й стана забавно и небрежно добави:

— О, така ли? В гостилницата не спомена ли, че си търсиш съпруга? Чудя се как ли ще реагира, когато разбере, че си държал любовница тук, докато си я ухажвал?

— Имаш дръзка уста — каза Никълъс, а блясъкът в очите му накара Тес да замълчи. — Мисля, че трябва да намеря начин да я държа затворена. Начин, който ще е доста приятен…

Намерението му бе ясно и той се наведе напред, но Тес се дръпна назад в двуколката. Очите й бяха широко отворени.

— Не ме докосвай! — прошепна тя, останала без дъх.

Видя, че Лъвджой и някакъв мъж и жена се появиха на вратата на кулата и бързо добави:

— Слугите гледат.

Никълъс се поколеба за миг и отвърна с иронична усмивка:

— Права си, не е тук мястото за това, което искам да направя с теб. Но помни, съкровище, че слугите няма да са постоянно наоколо…

За нейна голяма изненада, Тес не беше толкова изплашена или отвратена от заплахата, колкото би трябвало. Изправи рамене и загърна по-здраво пелерината му около себе си.

— След като възнамеряваш да ме държиш като затворница, предполагам, че мога все пак да разгледам затвора си.

Никълъс скочи от капрата със смях.

— Да, предполагам, че трябва — надявам се само, че моята дама ще го одобри.

Към тримата на вратата се бяха присъединили още двама и когато се приближиха, Тес съзря приликата в чертите им — явно бяха семейство — трима мъже и една жена. Най-младият — Джон Лайдлоу, се оказа конярят на Никълъс; вторият до него и не много по-голям беше брат му Томас. Тес не беше изненадана, че Лъвджой е техен чичо. По-младото от двете момичета беше Джени, а другото — срамежливо същество с блага усмивка — Роуз, съпруга на Томас. Никълъс я уведоми, че Роуз, Джени и Томас са нейната прислуга, заедно със Сара, — майка им, която беше заета в кухнята да приготвя нещо за хапване.

Тес беше леко объркана и се запита дали някога бе имала собствена прислуга. Несигурно погледна тримата Лайдлоу — дали щяха да се разбират? Срамежливата и успокоителна усмивка на Роуз и блясъкът в очите на Томас я накараха да се почувства по-сигурна. Надяваше се и майката Сара да е мила като децата и снаха си.

Именно Джон беше изпратен напред, за да се погрижи и оправи къщата, и да повика другите от семейството.

— Не пристигнах много преди вас, сър, и затова не успяхме да изпълним всичките ви заръки — сериозно и малко нервно каза Джон. — Но почистихме къщата, а Джен и Роуз измиха прозорците и помогнаха на Том за покупките, които поръчахте — и гордо добави: — Аз се погрижих за площадката отпред.

— А баба ми, успяхте ли да я избегнете?

— Да, сър. Мадам още спеше, но лейди Атина ни видя, когато товарехме фургона.

Никълъс се намръщи.

— По-добре баба ми, отколкото Атина!

Лайдлоу се ухили, а в отговор се засмя и Никълъс.

— Както изглежда, ти и семейството ти сте се справили чудесно. Добра работа!

Лайдлоу бяха свършили огромна работа, защото като премина прага и през голямото антре се озова в просторната гостна, Тес отбеляза, че по нищо не личи къщата дълги години да е била необитаема. Мирисът на лимон и пчелен восък подразниха ноздрите й. В обширното помещение имаше камина, едната стена бе цялата в прозорци, а върху другата бе закачен брюкселски гоблен. На дървения под бе постлан ориенталски килим в тюркоазено синьо и бургундско червено, малко поизбелял от времето. Изискани мебели от дърво, тапицирани със сатен и коприна, бяха разположени небрежно из стаята.

Въпреки слънцето във въздуха се усещаше някакъв хлад и Тес се приближи до запаления огън в камината, за да се стопли. Извърна се и погледна Никълъс, облегнат на портала. Гледаше я замислено, но изражението му трудно можеше да се определи. Удовлетворение? Съжаление? Страст?

Тес искаше да наруши тежката тишина между тях, затова изрече първото, което й дойде наум.

— Семейство Лайдлоу изглеждат много приятни хора. Как успя да ги събереш и докараш тук толкова бързо?

Никълъс сви рамене. Въобще не му се мислеше за слугите — сега, когато тя беше тук, толкова близо, той усети, че в тялото му се поражда копнеж. Но потисна първичните си инстинкти и провлачено каза:

— Лайдлоу са на служба при Талмъдж от столетия. Съпругът на Сара почина неочаквано, когато децата бяха малки и й намерихме работа в имението — ще видиш, че е чудесна готвачка. А колкото до другите — от Джени би станало добра домашна прислужница, а Роуз е обучена за камериерка — и двете ще са ти верни — и нетърпеливо добави: — Под зоркото око на Билингам в голямото имение Томас се подготвяше за ужасяващо стриктен иконом.

Никълъс я погледна загадъчно.

— Билингам е чичо на Сара и Лъвджой… както виждаш, сами се грижим за себе си.

В тези прости думи имаше доста смисъл и обещание, и Тес свали поглед от него. Искаше й се да не го познава толкова добре, да не е усещала силата на високото му стройно тяло под този официален костюм и да не губи така глупаво контрол при близостта му.

Притисна с пръсти слепоочието си и се опита да мисли разумно, да направи равносметка на всичко, което й се бе случило досега, като се опитваше да забрави необмислените си постъпки. Само ако можеше да си спомни коя е! Чувстваше се като някакво перце, понесено от течението, което я отвяваше накъдето си поиска. Усещането беше ужасно, а присъствието му въобще не й помагаше. Той беше виновен за всичко това! Тя го погледна, този път гневно. Това тъмно решително лице, упоритата извивка на челюстта отново й се сториха близки. „Косата му трябва да е по-дълга и трябва да носи дантели“, насмешливо си помисли тя, „дантели и черно кадифе,… а на кръста му да виси сабя…“.

Изведнъж сърцето й заби лудо и я връхлетя странното усещане, че това се е случвало и преди — че и преди е била в тази стая… с него! Беше невъзможно и все пак… начинът, по който погледът му се плъзгаше по тялото й и този копнеж, запален в черните му очи, й бяха много познати. С усилие отмести очи от него.

— Може ли да видя и другите стаи? — Каза го плахо, колкото отново да наруши тишината, не че толкова й се искаше да разгледа цялата къща.

Никълъс сви рамене и се отдръпна от прага.

— Разбира се. Надявам се всичко да ти допадне, но не се учудвай, че няма много мебели — наредих на Джон да извади само най-необходимите, за да се чувстваш удобно тази вечер. Утре сам ще проверя килерите и ще докарат още.

Въпреки ситуацията Тес се усмихна. Държаха се толкова официално, като бегли познати, а миналата нощ бе лежала гола в прегръдките му… Погледна широките му устни и усети как кръвта й закипя, по тялото й се разля топлина, но изпита отчаяние.

„Миналата вечер“, повтори си тя за кой ли път, „няма да се повтори“. „Тогава имах причини, извинения“, опитваше се да си втълпи Тес, докато се качваха по широкото стълбище. Снощи беше объркана и изтощена — а и той преднамерено я беше напил с бренди, докато тя не изгуби контрол върху себе си…

Телата им възбуждащо се докоснаха и Никълъс можа да я усети с цялото си същество, както и тя него. С всяка стъпка тялото му се сковаваше, а жегата между бедрата му нарастваше. Сякаш снощи не се бяха любили — желаеше я толкова страстно, колкото и тогава. Копнежът, който присъствието й събуждаше у него, беше толкова силен, неудържим, както и когато се любиха. Помисли си, че реакциите му са съвсем нормални. Доста отдавна не е бил с жена, а нямаше съмнение, че това същество, което толкова спокойно вървеше до него, беше най-пленителното, което бе виждал в живота си и едва ли щеше някога да й се насити. Също и фактът, безсрамно си призна Никълъс, че той бе единственият мъж, усетил сладката й страст… „И по дяволите, така и ще си остане“, реши той, когато стигнаха дългия коридор.

От двете страни имаше по три врати. Никълъс я хвана за ръка и я поведе към втората отляво, отвори я и покани Тес да влезе. Тя се озова в доста голяма стая, подобна на гостната долу. И тук имаше камина, виждаше се френска врата, която вероятно извеждаше на балкон, с изглед към розовата градина пред къщата. На пода бе постлан килим в тъмно-зелено и червеникавокафяво. Пред камината имаше масичка и табуретка, тапицирана с жълто кадифе, а отсрещната стена беше почти изцяло заета от огромно легло, върху което бяха скупчени ленени чаршафи. Очевидно Лайдлоу не бяха привършили с подреждането на стаята.

Тес не поглеждаше към леглото, усетила внезапно колко са се усамотили. Тялото му я обливаше с топлина. Дали щеше да настоява да сподели леглото му довечера? Ако не и още сега… И най-вече дали щеше да му устои, ако я прегърнеше и я целунеше? Изплашена от себе си и от него, тя отстъпи една крачка и нервно се изкашля.

— Много е, ъъъ хубава — успя най-накрая да каже, когато тишината стана непоносима.

— А тази накъде води? — попита тя, като забеляза една врата на стената.

— Килер — отвърна Никълъс, погледът му се плъзна по неоправеното легло като си я представяше там гола. — Съмнявам се, че е почистен, но все пак, ако искаш да погледнеш…

— О, не. Няма нужда — разтревожено отвърна Тес. — А другите стаи?

Никълъс сви рамене.

— Предполагам, още спални и килери. Но след като наредих на Лайдлоу да почистят само спалнята и гостната, сигурно са мръсни и разхвърляни. Искаш ли да те разведа?

— А, не. Просто се питах… — гласът й заглъхна и тя несигурно го погледна.

Виждаше се, че е нервна и се страхува да не се нахвърли върху нея. Той измърмори нещо, приближи се и я разтърси за раменете.

— Не съм някое безчувствено чудовище! — започна рязко той. — Знам, че си изплашена и изморена, и нямам намерение да те насилвам в този момент.

Изражението му се смекчи и той докосна брадичката й с тънките си пръсти.

— Не отричам, че ми се мерна идеята да те отнеса върху тази купчина чаршафи, но пак ти повтарям — нямам намерение да те насилвам!

— Как мога да вярвам на думите ти — та ти насила ме доведе тук! — каза тя остро, отърсвайки част от страха си.

— Значи би предпочела да те оставя в ръцете на Дарли?

На върха на езика й беше да изкрещи „Да!“, но предпазливо се въздържа. В действителност не й се искаше а я оставя в „Черното прасе“, но и не искаше да му е любовница. Освен това той я смяташе за лъжкиня, която се опитва да го впримчи в брак! Защо тогава го намираше за привлекателен? Защо искаше да е с него?

Изведнъж й хрумна нещо.

— Не те ли е страх от семейството ми? Как си мислиш, че ще реагират, когато научат какво си сторил?

Никълъс присви очи и Тес още веднъж си помисли колко опасен враг може да бъде той.

— Предполагам, че ще са доста разочаровани като разберат, че планът им не е успял… — започна той съвсем спокойно — …или поне не така, както са го замислили. Но една щедра сума вероятно ще ги успокои, щом разберат, че няма насила да се оженя за теб — независимо от заплахите им да вдигнат голям скандал! Репутацията ти е съсипана, скъпа! Можеш да вземеш каквото ти предлагам или да останеш с празни ръце — за мен няма значение. А колкото до семейството ти — спокоен съм, че каквото и да е положението им, няма да са толкова глупави и да разгласят тази история, но ако все пак… — И погледът му се вледени. — Както казах — ти си опетнена и в единия, и в другия случай.

Очите на Тес пламнаха и розовина покри бузите й.

— Ти си подъл! — извика тя гневно, страхът й беше напълно изчезнал.

Внезапно ядосан на себе си, Никълъс направи това, което възнамеряваше цяла сутрин.

— Подъл ли съм? — изръмжа той и я сграбчи в прегръдките си. — Не по-малко от теб, скъпа — аз поне съм искрен за това какво искам! Не съм ти предлагал едно, а после да настоявам за друго.

Устните му докоснаха нейните и той я целуна страстно, настойчиво, като я притегли близо до себе си.

От допира на жадните му устни и от силната прегръдка по тялото на Тес преминаха диви тръпки. Тя откри, че точно тук е копнеела да бъде — в ръцете му, тялото й — притиснато към неговото. Страстта се разля по вените й като сладък мед и я размекна. Опиянена от близостта му, от бързо разпростиращите се вълни по тялото си, тя сякаш се разтопи. В този момент светът сякаш бе изчезнал, съществуваха само те двамата…

Но Тес изведнъж осъзна какво прави и започна да се дърпа. Откъсна устните си и с юмруци заудря по гърдите му.

— Пусни ме! — задъхано извика тя като се въртеше в ръцете му. — Пусни ме!

Той дишаше тежко, а очите му блестяха от страст. Пусна я неохотно. Трябваха му няколко секунди, за да дойде на себе си; кръвта му кипеше от страст, членът му силно изпъкваше под стегнатите бричове, обсебен беше от естествената нужда да свърши каквото бе започнало. Разтърси глава, като че ли искаше напълно да се отърси от страстта, която го владееше. Погледна свирепо Тес, свита зад един стол.

Тя го гледаше дръзко, брадичката й леко вирната, а очите й — потъмнели от гняв.

— Никога… — започна тя разтреперана — …не съм искала да се ожениш за мен! Това хрумване си е изцяло твое!

За миг Никълъс изглеждаше смутен. Вярно, че никога не беше повдигала въпроса… но ако не е заради брак, защо, по дяволите, беше стигнала дотам да споделя леглото му? Само за секунда убеждението, че нейната цел е брак, се стопи. Ако предположеше, че историята й за изгубената памет е…

Той ядосано отхвърли недовършената си мисъл. Това е абсурдно! Разбира се, че целта й е брак. Няма друго обяснение, защото в противен случай…

Никълъс навъсено я погледна — изглеждаше толкова млада, беззащитна срещу злините в света… нещо в гърдите му се сви и той неочаквано изпита нежност към нея.

— Ще се погрижа да ти донесат нови дрехи — внезапно каза той и смени темата. — Има една шивачка в селото — сигурно ще може да ти спретне нещо подходящо, докато намеря време да се заема с гардероба ти.

Тес го зяпна изумена. Той я пренебрегваше! Преструваше се, че не е чул думите й! Мислеше я за лъжкиня и интригантка, а когато тя се опиташе да се защити, той просто оставаше глух за думите й.

— Добре! Купи ми дрехи! Дай ми бижута и слуги! — едва успя да изрече тя вбесена. — Но помни, че ще проклинаш деня, в който си ме срещнал!

Никълъс леко се усмихна, а погледът му се плъзна по крехкото й тяло.

— Докато си в леглото ми не ми пука каква дяволия си измислила, съкровище!

Безумен гняв изпълни Тес. Каква арогантност!

— Добре, поне се разбрахме! — просъска тя.