Шърли Бъзби
Игра на съдбата (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Никълъс Талмъдж, десетият граф на Шерборн, се опитваше да убеди себе си, че не бяга. Но относно неговото неочаквано заминаване се носеха доста неприятни слухове, които не му се нравеха.

Докато наблюдаваше небрежно как камериерът му Лъвджой му приготвя багажа, Никълъс решително си каза — може би за петдесети път тази вечер, — че просто се връща в имението си в Кент, за да прекара там зимата, както сториха и много от приятелите му. В Лондон нямаше да има компания, съответно и причина, за да остава. През пролетта щеше да поднови търсенето си на съпруга, когато може би щеше да има повече дами, които желаят да се омъжат.

Собственото му обяснение за неочакваното заминаване утре следобед го задоволи само частично, тъй като всички добре знаеха, че той възнамеряваше да остане в къщата на Шерборн на площад Гросвенър до януари. Въпреки това, той отново си повтори, че е време да заминава; нищо не го задържаше тук.

Това, че прекрасната вдовица лейди Холиуел оставаше в града за през зимата нямаше нищо общо с промяната в плановете му. Нито фактът, напомни си той упорито, че тя деликатно му намекна преди три часа на бала у лейди Гровър, че няма нищо против да е в по-близки отношения с него.

Истината беше, че той намираше тази млада жена изключително привлекателна — дотолкова, че преди три години от пръв поглед се бе влюбил от главата до петите в нея. Беше се прибрал вкъщи в отпуск и се възстановяваше от рана, получена в битката при Вамиеро в Португалия. С брат му Рандъл бяха дошли в Лондон за няколко седмици, преди да се върне на фронта. Това се случи през есента на 1808 г. в началото на „малкия“ сезон в Лондон, когато Мериан Бланшар, както се казваше тогава, беше само на седемнадесет и вече голяма красавица.

Със своята примамлива усмивка, мека руса коса и сини очи, пред които и боговете биха припаднали, Мериан ставаше център на внимание навсякъде, където се появеше и той доста се увлече по нея.

Никълъс беше напуснал имението Шерборн на ранна възраст, за да започне военната си кариера. Беше прекарал няколко години в Индия със сър Артър Уелсли, преди да се бие в Португалия и беше доста по-голям от младите мъже, които се тълпяха в краката на „Прелестната“. Но дори и на двадесет и девет, той почти веднага се поддаде на обаянието й и започна старателно да я ухажва. Бе общоизвестно, че семейството на Мериан очакваше тя да се омъжи сполучливо, за да възвърне семейното благополучие, но въпреки липсата му на богатство, за няколко седмици онази есен Никълъс беше първи в списъка за ръката на русата Бланшар. Когато се разбра, че Красавицата често споделя компанията му, облозите за шансовете му достигнаха върха си в джентълменските клубове из града.

По това време младият мъж не притежаваше нито богатство, нито титла, като най-малък и втори син на лорд Шерборн, имаше само военната си кариера. Но ако му липсваше състояние, то бе дарен с чар в излишество, елегантна и мъжествена фигура за каквато всяка девица си мечтае. С черната си къдрава коса и весели очи, с широки рамене и елегантни мускулести крака, не беше чудно, че стана любимец на дамите. Господата също го смятаха за добра компания и всеобщото мнение беше, че няма по-добър кандидат за ръката на Мериан Бланшар от лейтенант Никълъс Талмъдж.

За съжаление, не след дълго във висшето общество се породи интерес към странното поведение на един мъж — по-възрастен от бащата на Мериан — прословутият херцог на Холиуел. Той иронично наблюдаваше, в продължение на няколко седмици, флирта между Никълъс и Мериан, но накрая реши да сложи край на недоразумението. Холиуел разпространи слуха, че след като траурът за последната му съпруга, нещастно унизено същество, но с богатство и род, е минал, иска пак да се ожени за собствено удовлетворение. Този път състоянието или възпитанието не бяха от такова значение, след като заедно с първата си съпруга вече се беше погрижил за продължението на рода си. Богат, влиятелен и арогантен, скоро той даде да се разбере, че ако красивата Бланшар се омъжи, то ще е за него. Не след дълго сър Джордж, бащата на Мериан, започна често да споделя компанията на лорд Холиуел. Когато се разчу, че Красавицата и семейството й ще прекарат коледните празници в замъка на херцога в Дебишир, облозите в полза на Никълъс спаднаха драстично.

Никълъс не можа да повярва, че е бил изместен толкова лесно от сърцето на Мериан, но скоро стана ясно, че Красавицата е решила да се омъжи за богатството и влиянието, които щеше да има като съпруга на херцог, вместо несигурния живот на лейтенантска жена. Той бе безкрайно разочарован, а сърцето му разбито. Така остави Лондон и красивата Бланшар зад гърба си и се върна на фронта в Португалия.

Като си пийваше портвайн, Никълъс размишляваше за капризите на съдбата. Кой можеше да предположи, че след две години не само баща му — Франсис, но и брат му ще починат и че той, някогашният обикновен лейтенант, ще наследи всичко — титлата, голямото състояние, обширните земи и едно от най-забележителните имения в Англия? Усмихна се иронично. Или, че херцогът ще умре осемнадесет месеца след сватбата си с прекрасната Мериан?

Доведеният й брат наследи титлата и цялото богатство на Холиуел, а Мериан бе учтиво преместена в доста по-малката къща в Доуър. За щастие херцогът й бе оставил щедра издръжка и тя прекарваше повече време в Лондон, в къщата, която й бе приписал, когато се ожениха. Още не навършила двадесет и една, чаровна и красива, със значително състояние, тя отново бе заобиколена от обожатели и ухажори.

„Но аз не съм сред тях!“ — помисли си кисело Никълъс като отпиваше последната глътка вино. Мислеше за самотните нощи, които беше прекарал след завръщането си в Португалия преди три години, как удавяше мъката си в алкохола и рискуваше живота си в битката, опитвайки се да забрави онези сини очи; бе сигурен, че не желае да преживее всичко това отново; както и че вдовицата на херцог Холиуел не би си губила времето с него, ако се беше върнал в Англия като лейтенант Никълъс Талмъдж, вместо граф Шерборн!

За съжаление, дори и след като знаеше, че парите и титлата значат повече за Мериан, отколкото една искрена любов, Никълъс все още я намираше за несравнимо привлекателна. Напоследък сънищата му бяха изпълнени с нея и съблазнителната мисъл, че този път може да я има, че трескавото му търсене на съпруга, която да осигури наследниците на титлата Шерборн най-накрая ще приключи. Ако се оженеше за нея, щеше да има всичко, за което е мечтал — красивата жена, обсебила сънищата му и съпругата, която да го дари със синове.

Устните му се изкривиха. Само ако можеше да забрави, че бракът й никога не се е случвал или причините, заради които се беше омъжила за един от най-прочутите дърти женкари в Англия. Фактът, че е била в ръцете на друг мъж не го притесняваше — от една жена с опит можеше да се очаква много повече — но това, че ако се ожени за нея, само титлата и богатството му щяха да я убедят да го приеме, просто го съсипваше. Той можеше и да има нужда от съпруга, но със сигурност нямаше да се остави да бъде впримчен от една съблазнителна и алчна малка вещица!

Намръщи се. Не бягаше от лейди Холиуел!

Преди да продължи безсмисления спор със себе си, на вратата се почука и се появи лондонският му иконом Бъфингтън. Той се поклони и му подаде сребърна табла.

— Един джентълмен ви очаква, милорд. Аз, хм, си позволих да му предложа питие и да го въведа в библиотеката.

Изненадан кой ли може да го търси по това време на вечерта, Никълъс остави чашата си и взе малката бяла визитка от таблата. Роксбъри? По дяволите, за какво ли търсеше този стар хитър мошеник?

Той замислено погледна Лъвджой, който беше спрял с приготвянето на багажа, когато Бъфингтън влезе и сега стоеше в очакване. Отдавна бяха заедно — откакто Никълъс постъпи в армията и Лъвджой му стана ординарец. Заедно се бяха изправяли срещу смъртта в Индия и Португалия, бяха рискували живота си един за друг.

Като срещна погледа на Лъвджой, Никълъс леко поклати глава и измърмори:

— Няма нищо — можеш да продължиш с работата си. Все още възнамерявам да заминем колкото се може по-рано утре следобед.

Докато слизаше по стълбите, Никълъс обмисли всички възможни причини за посещението на херцог Роксбъри, но нито една не му се стори достатъчно основателна. Та той едва го познаваше, въпреки че баща му и Роксбъри бяха приятели, а Рандъл смяташе наследника на херцога — виконт Норууд за един от най-близките си приятели. Спомни си, че само няколко пъти бе водил съвсем обикновени разговори с възрастния мъж, който сега го чакаше долу в библиотеката.

Не че Никълъс не го познаваше, всички познаваха херцог Роксбъри. Той бе богат и властен мъж в града. Шушукаше се, че нито едно важно събитие в Англия не се случва без знанието или участието на Роксбъри, а и влиянието му сред висшестоящите беше огромно. Никълъс беше наистина изненадан. Какво ли можеше да иска от него?

Когато влезе в библиотеката, видя обекта на своите размишления разположен удобно в плюшено кресло пред камината. Той бе висок джентълмен със сребриста коса, облечен в елегантно черно кадифено сако и сиви кашмирени бричове.

Когато видя Никълъс на вратата, Роксбъри се усмихна, лъжливите му сивкави очи не издаваха нищо.

— А, значи сте си вкъщи — икономът ви не беше сигурен, когато пристигнах, но се погрижи за удобството ми и отиде да ви търси.

Никълъс прекоси стаята, наля си бренди от кристалната гарафа и слабо се усмихна.

— Обикновено не е толкова гостоприемен към посетители, които идват по това време на нощта. Бях доста изненадан, когато ми донесоха визитката ви. Какво мога да направя за вас?

— В случая по-скоро става дума как можем да си помогнем един на друг…

Никълъс учудено го зяпна.

— Да си помогнем един на друг?

— Да. Виждате ли, има една малка неприятност в Кент, която както смятаме, произлиза някъде от околностите на графство Шерборн. Сметнахме, че ще ни е необходим човек от околността, който да проучи ситуацията по-отблизо. Някой, на когото да се доверим напълно и чието внезапно появяване няма да предизвика подозрения — Роксбъри му се усмихна ангелски. — А кой би се усъмнил в завръщането на новия собственик в имението му, графа на Шерборн?

Мислите на Никълъс препускаха под учтивата фасада, която предложи на Роксбъри. Внезапно му се прииска да знае повече за Роксбъри и за това „ние“, което той така свободно използваше. После сви рамене. Единственото сигурно нещо за херцога бе, че старият дявол взимаше присърце интересите на Англия.

Като реши, че няма какво да губи, ако изслуша херцога, Никълъс го погледна с любопитство и направо го попита:

— И каква, сър, е тази малка „неприятност“, която искате да проуча?

— О, просто едно гнездо на контрабанда — небрежно отвърна Роксбъри.

Никълъс внезапно се засмя.

— Контрабанда? В Кент? Сър, не може да не знаете, че Кент е най-голямото свърталище на контрабандисти в цяла Англия! Едва ли има място на брега или ферма, където те да не предлагат стоката си. И не е само това — едва ли има човек, който да не контактува или търгува с тях по един или друг начин. От викария до най-простия фермер.

Сивите очи на Роксбъри изглеждаха непроницаеми.

— Или графът на областта?

Никълъс се изчерви.

— Или графът на областта — неохотно призна той, като дори не знаеше дали брендито му е внесено легално.

— О, недейте да се чувствате виновен, приятелю. Няма да ви обвинявам за нещо, в което всички сме замесени — и се усмихна. — Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, не мога да гарантирам, че уискито в моето мазе е дошло по легален канал за търговия.

Лицето на Роксбъри придоби сериозен вид.

— Не брендито или френските панделки и коприна ни интересуват, а информацията, която свободно преминава между Франция и Англия — тази, която се предава по каналите на контрабандистите.

— Но, сър, от десетилетия насам те се използват за обмен на информация между Британия и континента. Невъзможно е да се спрат.

— Да, прав сте. Да се спрат напълно ще е невъзможно — наведе се напред и погледна Никълъс съсредоточено. — Но аз не говоря за обикновените порции информация, които преминават канала, а за нещо съвсем различно. Преди няколко месеца, шест или осем, се появи нова и доста ефективна мрежа, по която премина много секретна информация. Отне ни известно време, за да разберем как информацията е била прекарана и съвсем наскоро намалихме обсега на издирванията си и ги съсредоточихме върху вашата област, върху група или групи от контрабандисти, работещи в района на Ромни Марш.

Никълъс се намръщи.

— Отново трябва да ви напомня, че областта Ромни Марш е пълна с контрабандисти, но не мога да си представя обикновените банди от „умници“ да са се добрали до този вид информация, за който говорите. Повечето от тях са прости фермери или наемни работници. Вместо да се концентрираме върху контрабандистите, които явно са само посредниците, няма ли да е по-лесно да открием източника? Мъжът или мъжете, които ги използват? Без да ви подценявам, сър, но това ми се вижда най-бързият начин да се спре изтичането на информация.

Роксбъри се облегна назад и се намръщи.

— Всъщност така е, но не си мислете, че не сме се опитвали да го сторим. За нещастие шпионинът се оказа по-умен от нас. До сега успяхме да научим само едно име — „мистър Браун“, но нямаме представа какво точно означава. Може да е код, парола или дори името на нашия шпионин. Слагахме капан след капан за дяволски неуловимия „мистър Браун“, следвахме следите му, но все още сме с празни ръце — или мъртви агенти! Мъжът, който най-накрая успя да намали обсега на разследването до вашата област стана поредната жертва на шпионина. Извадихме тялото му от канала преди три месеца — беше с прерязано гърло. Следващият мъж, който изпратихме там, издържа само два месеца, а последният — по-малко и от месец.

— И това е „малката неприятност“, която искате да проуча? — сухо запита Никълъс.

Роксбъри слабо се усмихна.

— Да, сметнах, че на млад смелчага като вас би се харесало. Поне ще имате с какво да се занимавате тази зима, освен да седите пред камината — и уж небрежно добави. — А и ще направите услуга на екскомандира си сър Уелсли. Не забравяйте, че той и войските му са подложени на смъртна опасност, докато този проклет шпионин продължавала предава жизненоважна информация, въпреки огромните ни усилия да го спрем.

Това бе най-ефектният аргумент на Роксбъри. Никълъс се стегна и само запита:

— Какво искате да направя?

Роксбъри въздъхна.

— По дяволите, знаем толкова малко! Но имаме доста подозрения. Не сме сигурни дали виновникът е отскоро в околността или е някой, който е подушил възможността и е решил да се възползва от нея. От естеството на информацията, която се пренася, съдим, че въпросният човек има достъп до висшите кръгове на Англия. Трудно е да си представиш някой невеж млад коняр или прост кръчмар да има подобен достъп до информация, като нашия човек.

— Значи използва контрабандистите?

— О, да. Успяхме да свържем появата на определени стоки в Лондон с пренасянето на информация.

По лицето на Роксбъри се четеше тревога.

— Всъщност не ни интересуват толкова търговците, колкото мъжа, за когото работят. И точно тук ще се намесите вие — ако, както смятаме, той принадлежи към аристокрацията, с вашия усет към подозрителна дейност ще можете да ни помогнете.

— Моя… усет? — запита Никълъс изненадан, очите му блестяха.

Роксбъри слабо се усмихна.

— Не ви избрахме само защото сте граф на Шерборн и защото имате добро оправдание да останете в околността. Сър Уелсли ви препоръча — каза, че сте му бил особено полезен в миналото.

На Никълъс му стана неудобно — чувстваше се така всеки път щом се споменаваха военните му подвизи.

— Вярно е, че бях от известна полза на сър Артър, но обстоятелствата бяха съвсем различни.

— Не, не са — съвсем същите са. Уелсли иска информация и вие трябва да му я доставите по всеки възможен начин. Не очакваме да поемате рискове като тези в Индия и Португалия — всичко, което искаме е да държите очите и ушите си отворени и, ако нещо ви се стори странно, просто да го проучите.

Роксбъри го погледна твърдо.

— Не искаме сам да залавяте човека, а само да ни предоставите най-силното си предположение и самоличността му.

— Много добре. Ще дам най-доброто от себе си, но ми се струва, че ме изпращате за зелен хайвер — тихо каза Никълъс.

— Разбирам ви, но за момента сте най-добрата ни надежда — изражението му стана строго и той добави: — За зелен хайвер или не, но помнете, че е за ваша сметка — последните двама агенти са били измъчвани, преди да умрат. Не ми се иска това да се случи и с вас.

— Мм, да — бавно произнесе Никълъс, в устата му се появи метален вкус. Чистото убийство беше едно, измъчването друго — по време на военната си кариера бе правил и двете, но предпочиташе първото. — Има ли още нещо, което трябва да знам, сър?

Роксбъри отпи от брендито си и погледна Никълъс в очите.

— Знаете, разбира се, че Авъри Мандъвил е новият барон и живее в имението Мандъвил?

Никълъс настръхна.

— Да — хладно отвърна той.

— Уелсли спомена за търкането помежду ви. Не бих искал враждата ви с него да ви отнема вниманието.

— Имате предвид да не вървя по стъпките на брат си и да извикам лорд Мандъвил на дуел?

— Има ли някаква вероятност това да се случи?

Никълъс сви рамене, но в черните му очи се четеше решителност.

— Ако това ще ви достави удоволствие, предполагам, че поне засега ще мога да се въздържа.

— Това само семейна вражда ли е или има и нещо друго?

— Има и друго — сурово отвърна Никълъс. — Докато бяхме в Португалия Авъри прелъсти дъщерята на мой сержант. Когато тя забременя, той отрече всичко. Момичето се удави, а майка й почина, опитвайки се да я спаси. Сержантът потъна в мъка, загубвайки най-близките си същества и след погребенията се самоуби — гласът му стана по-твърд. — Бях изпратен по задача, когато всичко това се случи, а когато се върнах, Авъри вече бе заминал за Англия…, за да наследи титлата, която понастоящем има. Някой ден ще си разчистя сметките с него, но до днес той успяваше да се измъкне. Нещо, което все някога няма да му се отдаде.

И Никълъс гъвкаво се изправи на крака, като не даде възможност на Роксбъри да му задава повече въпроси.

— Това ли ще е всичко, сър? Не искам да съм неучтив, но възнамерявам да тръгна утре следобед, а има много неща, за които трябва да се погрижа преди това.

Роксбъри прие отпращането си охотно — срещата бе минала благоприятно. Никълъс го изпрати до вратата, но преди да я отвори, Роксбъри се обърна.

— Трябва ли да ви предупреждавам да не приемате инструкции, които предполагат самотни разходки след полунощ по безлюдния бряг?

— Не се безпокойте, сър — с усмивка отвърна младият мъж.

— Е, тогава да вървя. Успех, млади човече… и се забавлявай в имението Шерборн.

Никълъс остана замислен пред махагоновата врата доста след като Роксбъри я беше затворил зад гърба си. Изглежда все пак имаше основателна причина, за да напусне града — спокойно можеше да отпрати всички съмнения, че бяга от Лондон. Заминаването му за имението в Кент сега бе по-спешно от преди. Колкото по-скоро пристигнеше в Шерборн, толкова по-скоро щеше да започне издирването на шпионина. Възбудата от преследването изведнъж се надигна в него.

И така, докато Тес Мандъвил яздеше бясно в черната нощ към Лондон, Никълъс Талмъдж възнамеряваше скоро да напусне този град. Техните пътища неизбежно щяха да се пресекат.