Шърли Бъзби
Игра на съдбата (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Времето минаваше, но безпокойството на Ник не намаля и той направи последен опит да разубеди Тес да идва с него в Мандъвил. Тя го изслуша тихо и накрая спокойно каза.

— Наистина ли мислиш, че ще се справиш в Мандъвил без мен? Или че ще те пусна сам, особено след като имаш съмнения относно искреността на Атина?

Ник се почеса по врата.

— Не че не й се доверявам — раздразнено отвърна той. — Просто ми се струва, че всичко се уреди твърде лесно. — Усмихна се тъжно на Тес. — Не забравяй, че тези последни седмици са единственото време в живота ми, през което с нея сме се понасяли горе-долу. Непрекъснато си повтарям, че тя се е променила — може би и аз съм се променил, но това не ми вдъхва особено доверие. И все пак, освен ако си помисля, че сестра ми няма наум моята и твоята смърт — не мога да дам смислено обяснение за чувствата си.

Тес го помилва по бузата.

— Е, аз смятам, че Атина най-накрая е решила да приеме положението, което не може да промени. Страшно й харесва това, че си има собствена къща. Не може да не си го забелязал?

Ник изведнъж я притисна близо до себе си.

— Да, Атина изглежда наистина е по-щастлива като живее отделно от нас. Моля се да си права затова, че е приела новото си положение.

 

 

Атина пристигна в уговорения час и без възражения Ник и Тес тръгнаха с нея. Въпреки че ги очакваше голямо приключение и тримата бяха доста унили. Ник предположи, че е защото знаеха, че единственото, което ще открият са купчина кости — останките на Бенедикт и Тереза след толкова много години.

Ник беше взел инструменти за разбиването на тухлената стена — две кирки, голям дървен чук, две лопати и няколко фенера — дръжките им стърчаха от кожените чанти, провесени от седлото му.

Когато забелязаха имението и тримата внезапно спряха. Като си спомни ужаса, който изживя в нощта, когато избяга оттам, Тес си пое дълбоко въздух, но спокойно каза:

— Е, да тръгваме.

Другите кимнаха. Жребият бе хвърлен.

Всичко мина както го бяха планирали. Един стар прислужник — Хенри Барне, отвори след почукването им на вратата. Погледът му изведнъж се стопли като видя Тес.

— Мис! — възкликна щастливо той. — Вие се върнахте!

Тес си поговори малко с него, като му представи съпруга си и сестра му. След като сърдечно ги поздрави за брака им и Тес го увери, че лелите са добре, Хенри потвърди думите на Атина: господарят бе заминал за Йоркшир до началото на новата година и освен него, готвача и една млада прислужница, всички други слуги били заминали в неочакван отпуск.

Като ги въведе в къщата, Хенри поклати посивялата си глава и каза тихо:

— Никога не съм предполагал, че господарят ще се отнесе толкова щедро към прислугата. Но беше мило от негова страна да предостави време на всички ни да прекараме със семействата си.

Докато Тес го убеждаваше да се върне на любимото си място пред камината в кухнята, Ник и Атина отидоха да вземат чантите с инструментите. Когато се върнаха, Тес ги зарадва с новината, че Хенри се е върнал в кухнята, където щял да остане, докато те не му позвънят преди да си тръгнат. Сега трябваше само да намерят тухлената стена към подземията.

Последваха Тес по няколко тесни заплетени коридора в задната част на къщата и след известно лутане намериха един очевидно много стар и рядко използван коридор. Тръгнаха по него, но зад един ъгъл светлината от фенерите им освети странна гледка: тухлена стена с огромна дупка по средата, отдолу бяха струпани мазилка и счупени тухли.

При вида на дупката Ник разбра, че всичко е капан. Хвърли чантите, които носеше и се протегна към Тес — първата му мисъл беше да я дръпне настрани.

— Ако бях на твое място, нямаше да се опитвам — произнесе Атина в същия миг.

Погледна сестра си и видя насочения към себе си пистолет. Сега разбра защо не искаше да носи фенер и се оплакваше, че инструментите били много тежки за нея. Атина леко се усмихна, тъжна усмивка, от която го побиха тръпки.

— Е, хайде върви, нали искаше да знаеш какво им се е случило — промълви тя и посочи към дупката в стената.

Пръстите му се вкопчиха в ръката на Тес.

— Защо просто не ни кажеш какво си открила? — спокойно запита той.

Атина сви рамене.

— Ти беше прав. Те са тук — по-точно това, което е останало от тях. Намерихме телата, само кости, в средното мазе вдясно. Диамантите също.

Тес добре знаеше какво щяха да открият, но като чу потвърждението на Атина, остра болка прободе сърцето й. Без да сваля очи от лицето на Атина, Ник тихо попита.

— И какво ще стане сега? Историята се повтаря, а?

Атина се намръщи.

— Да, боя се, че точно това ще стане. А сега прехвърлете се през дупката.

Ник срещна погледа на Тес, в който имаше толкова любов, че дъхът му секна. Нямаше да позволи да умрат!

За секунда си помисли да й откаже, но бързо отхвърли тази възможност — не се съмняваше, че Атина ще ги застреля на място. Като се надяваше, че ще му хрумне някакъв изход от опасното положение, Ник пусна ръката на Тес и се прехвърли от другата страна. Тес го последва, както и Атина, без да сваля пистолета от него.

Озоваха се в голяма, влажна, каменна стая. Ник забеляза няколко прохода — вероятно тунели, където гордите нещастници са били оставени да умрат. Погледът му се спря на средния проход отдясно — беше сигурен, че останките на дядо му и Тереза са там. Мили Боже, дано са били мъртви, когато Грегъри ги е запечатал в гробницата им.

Атина им направи знак да я последват и те неохотно се подчиниха, като предпазливо минаха покрай огромна черна дупка в каменния под. Приближиха отсрещната стена и спряха, тогава Ник се вгледа в дупката, като предположи, че е стар кладенец или боклукчийска шахта.

Атина проследи погледа му и се усмихна.

— Не, няма да ви хвърля там долу — въпреки че идеята ми дойде наум. Ще бъда достатъчно благосклонна да ви застрелям преди да ви оставя тук.

— О, колко щедро — сухо каза Ник. — Винаги се представяш като идеалната домакиня.

Атина се засмя.

— Знаеш ли, понякога ми харесваш. И съвсем мъничко съжалявам, че ще трябва да те убия.

— Знаеш, че можеш и да не го правиш. Можеш да ни пуснеш. Още никой не е пострадал.

Атина му се усмихна и поклати глава.

— Не. Боя се, че ми пречиш да имам това, което искам — гласът й стана по-твърд. — Това, което трябваше да е мое! — и погледна тъжно Тес. — А колкото до теб, наистина съжалявам за смъртта ти, но след като Ник умре ти оставаш негова наследница, което определено не е в моя полза. А и от друга страна вече може да си бременна. Съжалявам, скъпа, защото доста се привързах към теб през този последен месец.

Изведнъж в сенките зад Атина се появи фигурата на мъж и Тес инстинктивно се притисна до Ник. Атина въобще не изглеждаше изненадана от появата му и го попита.

— Създаде ли ти някакви неприятности?

Джон Фрамптън поклати глава.

— Не. Въобще не се усети, докато не стана твърде късно.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

Фрамптън кимна.

— Напълно.

Ник се намръщи. Защо, по дяволите, Фрамптън е тук? Кой е мъртъв? Как с Тес може да се отървем от тази бъркотия?

Мислите бясно се въртяха в главата му и тогава Атина каза:

— Предполагам, че е справедливо да знаете за какво говорим… Ще се зарадваш да разбереш, че Авъри не го очаква дълъг живот. Сигурно няма да ви се хареса да споделяте вечността с него, но няма друг начин.

Атина изглежда се забавляваше, а Ник беше благодарен, че е толкова разговорлива.

— Ами, виждате ли, Авъри ни създаваше проблеми от известно време — може би през последните осем-десет месеца. Реших, че щом ще се отървавам от вас, мога да приключа и с него.

Ник се намръщи.

— Какви проблеми? Не ми казвай само, че се е опитал да те прелъсти?

При тези думи Атина силно се изсмя.

— Авъри? О, за Бога, не!

Поколеба се и въпросително погледна Фрамптън. Той се намръщи и сви рамене.

— И без това няма да си тръгнат оттук живи, ако искаш им кажи.

— Ами виждате ли, когато казах, че Рандъл винаги е бил щедър към мен, не бях съвсем права. Можеше да бъде стиснат като теб напоследък, така че преди време — когато Джон наследи баща си и откри, че е почти разорен — с него се съюзихме, за да закрепим положението си. Решението беше много просто, особено след като познаваме околността и естествените й ресурси.

Ник присви очи.

— Започнали сте да пренасяте стоки.

Атина кимна.

— Да, скъпи братко. И имахме голям успех — бяхме решили да се откажем от изгодния си бизнес, когато Джон претърпя леко поражение — лоша инвестиция, а и Рандъл и Сидни починаха. Ти стана новият граф, а Авъри наследи Мандъвил — и тя въздъхна със съжаление. — След това се поколебахме дали да приключим незаконната си дейност. Точно тогава не исках да се отказвам от контрабандата преди да знам какво ще е положението ми при теб, а Джон искаше да увеличи още размера на състоянието си. Все пак смятахме да продължим още няколко месеца, но тогава Авъри ни разкри и това промени всичко.

Ник кимна.

— Като познавам Авъри не се учудвам — сухо промълви той. — Предполагам, че ви е изнудил да му дадете част от печалбата?

Тогава проговори Джон Фрамптън.

— Поиска една трета при условие, че ние с Атина вършехме цялата работа. Заплаши, че ще ни издаде, така че нямахме избор.

— Сигурно Авъри е предложил начин да разширите операцията? — попита Ник с престорена небрежност. Изведнъж му стана ясно кой е шпионинът на Роксбъри.

Фрамптън го изгледа учудено заради досетливостта му, а Атина се усмихна.

— Винаги си бил бърз — каза тя. — Да, прав си. Авъри ни превърна в шпиони. Имаше връзки в правителството и започна да използва операцията ни, за да изпраща и получава информация от Франция. Това решително увеличи печалбата ни, но на никой от нас не му харесваше Авъри да командва. Държеше се сякаш той е началникът, а ние сме обикновени подчинени, които изпълняват заповедите му.

— Затова реши да го убиеш.

Атина кимна.

— Но съвсем неотдавна. За известно време всичко беше наред и разбира се, когато започнахме да пращаме информация за Франция, Авъри се замеси толкова, колкото и ние — вече не можеше да ни предаде без да натопи и себе си. Но с Джон искахме да се откажем, а Авъри — не. — И погледна Тес. — Ако се беше оженил за теб, щеше да е доволен и съгласен всичко да приключи. Но винаги съществуваше опасността, че ще изхарчи и твоето състояние, и че в един момент ще се обърне към нас да подновим операцията или за да ни изнудва. Не можехме да го оставим жив.

— А ние какво общо имаме с това? — настоя Тес, теменужените й очи бяха изпълнени с гняв. — Защо ще ни убивате? Нищо не сме ви направили!

— Тук вече грешиш — намеси се Фрамптън. — Престоят ти в кулата ни създаде доста неприятности! Трябваше да те изкараме оттам, въпреки че тогава нито аз, нито Атина, знаехме коя си — мислехме, че си поредното момиче на Ник.

— И затова се опитахте да я убиете, за да ме накарате да напусна кулата — изръмжа Ник.

Тес ахна, но Атина не й обърна внимание, а високомерно подхвърли:

— Както казах — винаги си бил досетлив.

Тес погледна с ужас първо Атина, а после и Фрамптън.

— Значи вие се опитахме да ме удушите? — извика тя. — И се борихте с Алекзандър?

— Наскоро ти се размина няколко пъти, скъпа — студено отвърна Атина. — Ако този глупак беше направил това, което му казах, щеше да умреш през нощта, в която срещна контрабандистите и… мистър Браун — и тя им се поклони. — На вашите услуги — да се представям за мъж се оказа доста практично, но боя се, че е време мистър Браун да изчезне завинаги. И за да отговоря на въпроса, който напира да изскочи от устата ти, братко, да — аз бях тази, която те удари в мазето онази нощ.

Атина стисна по-здраво пистолета си.

— А колкото до съпругата ти, май щеше да е по-добре, ако Фрамптън ме беше послушал онзи път — чертите на лицето й се стегнаха и в очите й се появи неспокоен блясък. — Вече няма къде да избягате — стоите между мен и нещо много ценно — имението Шерборн. Искам онова, което трябваше да е мое, ако се бях родила момче — Шерборн и състоянието, което върви с него. Със смъртта на Ник титлата няма да бъде продължена, но всичко ще бъде мое — както трябваше да е от самото начало!

— Брат ти не е стиснат — бързо каза Тес. — Сигурна съм, че ще увеличи издръжката ти колкото пожелаеш… няма нужда да ни убиваш, за да получиш това, което искаш — това беше отчаян ход и на Тес много не й се вярваше, че Атина ще го вземе под внимание, но все нещо трябваше да направи.

Атина кисело се изсмя.

— И как, скъпа, ще обясним на другите смъртта на Мандъвил? Или това ще остане малката ни тайна? Ами пренасянето на информация? А може би вие с Ник ще се престорите, че нищо не е станало?

Тес болезнено преглътна. Не искаше да свърши като Бенедикт и Тереза. Рискува с друг трик.

— Как уговорихте Авъри да се съгласи с плана ви да ни примамите тук долу? Трябва да ви е помогнал, в противен случай слугите нямаше да са в отпуск и вие нямаше да можете да разбиете тухлената стена.

Атина присви устни.

— Планът ми веднага му хареса. Беше заинтригуван да узнае дали подозрението на Ник за Бенедикт и Тереза е вярно, а колкото до останалото… той знаеше, че само Ник ще умре днес и че отново ще се опита да се ожени за теб, в което аз го насърчавах. Казах му, че ще ти отвлека вниманието, за да може Ник сам да слезе в подземията. Планът беше Авъри и Фрамптън да се скрият долу по-рано и когато Ник пристигнеше, щяха да го изненадат и заловят. После щом преценях, че е минало достатъчно време да убият Ник и да се скрият, ние с теб, Тес, щяхме да слезем в подземията и да видим, че се е случила още една ужасна трагедия. След като си тръгнехме с разбити сърца, за да кажем на другите, те щяха да излязат отдолу след нас и да се измъкнат — Джон към дома си, а Авъри към Йоркшир. Никой нямаше да разбере, че той има нещо общо със смъртта на Ник.

— Ами дневникът? — рязко попита Ник. — Толкова ли си жестока, че щеше да скриеш истината за Бенедикт от Палас?

Атина въздъхна.

— Исках баба да го прочете… след като, разбира се, внимателно го прегледам и променя някои части. С вашите тела тук долу не мога да я оставя да разбере какво наистина му се е случило, но искам да знае, че я е обичал и не е планирал да избяга с Тереза. От това, което ми каза, той често го е споменавал и ако отстранях епизодите за подземията, щеше да е безопасно да й дам да прочете дневника.

— Ако го намериш — провлачено изрече Ник, като отчаяно се бореше за време.

Атина изморено се усмихна.

— Ще го намеря. Подозирам, че си го дал или на Лъвджой, или на Лайдлоу да ти го пазят. След всичко, което направих досега, още едно убийство няма да има значение.

— Толкова ли е важен за теб Шерборн? — настоя Тес ядосано. — Толкова важен, че ще убиеш собствения си брат, за да го имаш? Ами Палас? Казваш, че я обичаш, но как можеш да й причиниш такава мъка? Тя обича Ник!

Атина присви устни.

— Каквото и да кажеш, няма да променя решението си!

Въпреки първоначалното й спокойствие, когато Тес погледна Ник по лицето й се четеше пълно отчаяние. Дали все пак нямаше да умрат като Бенедикт и Тереза? Не й се искаше да го повярва нито за миг, и въпреки че усещаше присъствието на Тереза, която сякаш й шепнеше да не се предава, Тес се изплаши.

Потъмнелият поглед на Ник срещна нейния и той стисна ръката й. Гледаха се така за миг и после Ник бързо стрелна с поглед фенера в другата й ръка. Сърцето на Тес подскочи. Ник отново бързо погледна към фенера и леко кимна към Фрамптън.

Всичко това трая само няколко секунди, но Тес веднага разбра какво се иска от нея. Не бяха напълно беззащитни — все пак имаха фенерите! Единствената светлина в подземието! Сърцето й заби силно, пое си дълбоко въздух и когато Ник изведнъж стисна ръката й, Тес бързо хвърли фенера си към Фрамптън.

В същия миг фенерът на Ник излетя към главата на Атина и той веднага дръпна Тес на земята, за да я спаси от изстрела, Фрамптън извика, когато фенерът го удари по гърдите и залитна назад. Атина въобще не погледна към него и гъвкаво избегна фенера на Ник, който се търкулна в кладенеца. Скри се в близкия тунел и стреля по посока към Ник, тъй като предишният й куршум се удари в стената зад него.

В тъмнината Ник се приведе над Тес, за да я защити. Не виждаше къде е Атина, а Фрамптън се открояваше ясно — дрехите му бяха в пламъци.

— За бога, Атина, помогни ми! — крещеше неистово той. — Целият горя!

Бясно тупаше с ръце ризата и сакото на гърдите си — неприятният мирис на изгорели дрехи се сля с този на барут. Фрамптън беше като полудял — мяташе се бясно, викаше и молеше Атина да му се притече на помощ. От ужас се хвърли на пода и започна да се търкаля, без да подозира колко е близо до огромната дупка на кладенеца.

От мястото си на пода Тес с ужас наблюдаваше как Фрамптън се гърчи близо до ръба на кладенеца. И то се случи — една секунда беше там, а на следващата тялото му вече летеше надолу в кладенеца — крясъците му продължително ехтяха в подземието. После стана много тихо и тъмно — само мъждукащият фенер на Тес разсейваше мрака. Ник внимателно се ослушваше за някакъв звук от Атина, но нямаше нищо — само оглушителна тишина.

Тес бавно седна. Усещаше нечие присъствие, но определено не това на Атина… Затаи дъх. Знаеше, че е лудост, но изведнъж й се стори, че само тя и Ник са останали живи там долу…

Нещо хладно я погали по бузата и тя изпищя, но не беше наистина изплашена — тази ласка, така мимолетна, съдържаше нежност и силна привързаност и Тес неочаквано се просълзи.

Ник беше обзет от същото чувство, което държеше Тес в плен. Не можеше да го обясни, но инстинктивно разбра, че Атина не представлява вече опасност и че нещо друго, някаква неназовима сила се движеше в сенките около тях. По-рано, когато Атина се скри в един от тунелите, Ник можеше да се закълне, че минута по-късно е чул звън от шпага, но си помисли, че само така му се е сторило. Все пак усещането си оставаше. Някой друг беше там с тях, присъствие, което нямаше да им стори нищо лошо…

Ник предпазливо се изправи като държеше пистолета си готов и подаде ръка на Тес. Направи й знак да го последва, завиха зад една стена, като преминаха предпазливо край кладенеца, в който Фрамптън беше паднал.

Ник се поколеба за момент, после пристъпи напред и вдигна фенера на Тес. Там беше празно. Ако Атина още беше тук защо не стреляше? Дали не беше избягала в суматохата?

Тес интуитивно усети, че Атина е още в подземията. Тя беше още тук с тях.

— Тя е в мазето… с тях — промълви тя и се изненада. Откъде ли можеше да знае това?

Придвижиха се тихомълком и стигнаха до средното мазе. Осветиха го с фенера и веднага зърнаха струпаните кости, обвити в парцали от сатен и кадифе. Нямаше съмнение, че това са останките на Бенедикт и Тереза. От положението на скелетите беше ясно, че са умрели прегърнати. Тереза беше седнала на каменната пейка до стената, а Бенедикт беше коленичил до нея, положил глава на скута й. До краката на Бенедикт, блещукащи като звезди на слабата светлина, лежаха диамантите на Шерборн…

Тес се разхлипа и Ник я прегърна силно.

— Недей да плачеш, съкровище. Умрели са преди толкова време…

Не можа да каже нищо повече, само силно я притисна към себе си. Бяха толкова погълнати от мъката си, че едва когато се обърнаха да излизат, светлината от фенера освети другия обитател на това влажно и мрачно мазе. В срещуположния ъгъл видяха Атина, или по-точно, тялото й. След миг Ник установи, че е мъртва. Нямаше никакви следи, но очите й бяха широко отворени, на лицето й беше изписан ужас, на пода до краката й лежеше пистолетът, а върху него една шпага…