Шърли Бъзби
Игра на съдбата (2)

ГЛАВА ВТОРА

Авъри стигна до каретата и помогна на Хестър да слезе. Докато целуваше ръката й, измърмори:

— Скъпа братовчедке Хети, бих искал друг път, когато желаете да използвате каретата, първо да ме уведомите. Какво щеше да стане, ако на мен ми трябваше каретата този следобед?

Бузите на Хестър пламнаха от неудобство и тя започна настойчиво да се извинява, но Авъри просто пренебрегна думите й.

— О, не го взимайте толкова навътре. Просто помнете за в бъдеще да ме информирате за плановете си. А сега нека сменим темата — възможно ли е за няколкото часа, през които бяхте извън Мандъвил, да сте станала дори още по-красива?

Смутена, Хестър едва успя да му отвърне учтиво и хвърли към Тес умоляващ поглед. Тес разбра молбата й да не го ядосва и сдържа язвителните си думи. Отхвърли протегнатата ръка на Авъри, който се беше обърнал да й помогне и сама чевръсто скочи от каретата.

В очите му проблесна обида и той произнесе провлачено:

— Каква независимост! Очевидно е, че лелите ви са ви повлияли зле. Без съмнение имате нужда от съпруг, който да ви научи на обноски! Ще ми позволите ли поне удоволствието да ви придружа до къщата?

Тес огледа с преценяващ поглед късото разстояние от него до входната врата.

— Нима смятате, че нещо може да ми се случи? — попита тя невинно.

Фините черти на лицето му се изкривиха.

— Не ставайте смешна! Просто се опитвах да бъда учтив.

Минавайки покрай него, Тес промълви самодоволно:

— Е, радвам се, че можахме да разрешим това малко недоразумение. А сега, ако ме извините…

И тя се втурна в къщата, без дори да види дали Хестър я е последвала. Когато влезе в стаята си, тя свали малкото си боне и прокара пръсти през разрошените си къдрици. Призна си виновно, че се държа жестоко с Авъри, но просто не можеше да се стърпи. Той й лазеше по нервите. Имаше нещо в него, което я караше да избухва и да се сопва язвително, съвсем неприсъщо за слънчевата й натура. Освен това не понасяше начина, по който се държи с леля Мег и Хестър — арогантен, а на следващата минута им се мазни, точно както се държа с Хестър преди малко. „Той си играе с тях“, ядосано си помисли Тес, „като голяма котка с две малки мишленца“. Винаги демонстрираше властта си над тях и не ги оставяше на спокойствие.

Тя рязко се извърна и започна да сваля роклята си. Тъкмо я хвърли на пухеното легло и се зае да завърже колана на копринения ябълковозелен халат около кръста си, когато вратата на стаята й се отвори. С учудване видя как Авъри спокойно влезе в стаята й и тихо затвори вратата след себе си.

— Как смееш! — започна Тес, теменужените й очи искряха от гняв. — Веднага излез от стаята ми!

Авъри се облегна на вратата и безцеремонно произнесе:

— Изглежда си забравила, че това е моята къща и като собственик мога да влизам където и когато си пожелая.

— В такъв случай — изръмжа Тес, — ще се изнеса от къщата ти още сега. Бъди така добър да уведомиш кочияша, че каретата ще ми трябва. Щом си събера багажа, няма да остана и минута повече тук. Заминавам за Лондон. Чичовците ми ще се зарадват да ме видят.

— Е, това вече е проблем, нали? — провлачено изрече Авъри. — Забравяш, че Джон е мой служител, а конете и каретата също са мои.

Студените му сини очи срещнаха нейните.

— И се получава така, че не желая днес отново да ги изпращам навън. Всъщност освободих всички слуги за няколко дни.

Тес пое дълбоко въздух и замисли трескаво. Неочакваната новина, че слугите ги няма не беше окуражаваща. Тя знаеше, че Авъри негодува срещу явната й ненавист към ухажването му. Само присъствието му в стаята й беше опасно и можеше да има пагубни последици.

Тя стисна устни.

— Мисля, че е време да внесем яснота в отношенията ни. Не знам какво си мислиш, че ще постигнеш с тези методи, но аз няма да ти позволя да ме компрометираш. Така че, ако не излезеш от стаята ми веднага, благоприличието да върви по дяволите! Ще крещя толкова дълго и силно, че без съмнение ще ме чуят чак в Кантърбъри!

Той се усмихна, но нещо в усмивката му изплаши Тес.

— Продължавай — провлачи той и продължи: — Чудя се какво ли ще си помислят всички, когато ни открият сами в спалнята ти и ти си в такава прелестна домашна дреха?

Тес беше известна с горещия си темперамент. Като изръмжа от гняв, тя сграбчи един сребърен свещник и го хвърли по посока на главата му. Той се наведе в последната секунда и свещникът се стовари във вратата.

— Нека ни открият! — извика тя необмислено. — Предпочитам да живея със съсипана репутация и да бъда обект на скандални слухове до края на живота си, отколкото да се обвържа с безпринципен негодник като теб!

За момент Авъри я наблюдаваше замислен, по лицето му не се четеше нищо. После сви рамене и измърмори:

— Надявах се да си разумна и да проумееш, че бракът ти с мен е твоята съдба, но виждам, че с теб ще ми е трудно. Е, нека е така! — и той й хвърли ироничен поглед. — Чудя се дали ще си все така горда и уверена, когато се изправиш пред фурора, който ще предизвика новината, че сме прекарали нощта заедно… че съм се възползвал от ласките ти?

Втрещена, Тес го погледна, едва осъзнавайки, че той безсрамно си призна, че е смятал да я насили да се оженят, както някога прадядо й е насилил Тереза. Но преди да изрече думите, които й бяха на устата, Авъри мазно й се поклони и напусна стаята й. Тя ужасена чу как ключа се превърта в ключалката.

„Той не би посмял“, обнадежди се Тес. „Не може да си мисли, че ще му се размине“.

Тя се спусна към вратата. Също като диво животно хванато в капан, започна да удря с юмруци по непоклатимото дърво, като се надяваше, че някой ще я чуе. Разхълца се от гняв и от страх и продължи да блъска по вратата, викаше някой да я освободи.

Нямаше никаква полза. Никой не откликна на отчаяните й викове. Тя не знаеше какво Авъри беше казал на слугите или как успяваше да държи лелите й настрана, но поне за момента успя да се овладее. Беше заключена в собствената си стая — затворничка на мъжа, който презираше. Изпълнена с отчаяние, тя се свлече на пода и опря гръб о вратата. За Бога! Какво трябваше да направи?

Напомни си, че ако позволи страха да обсеби съзнанието й ще бъде фатално, затова си пое няколко пъти дълбоко въздух и се изправи на крака. Нямаше да позволи на Авъри да я победи. Вдигна решително брадичка и тръгна към тапицирания стол до леглото. Трябваше да помисли.

Остана седнала дълго, без да забелязва спускащия се мрак около себе си, мислите й бясно препускаха. Знаеше, че Авъри е опасен, но не бе очаквала, че ще действа толкова прибързано и подло. Нещо трябва да се е случило, докато тя и Хестър бяха на разходка този следобед, нещо, което да го накара да предприеме подобна рисковата мярка. Но какво ли можеше да бъде?

Разсеяно плъзна поглед по леглото си, декорирано в любимите й розови и кремави тонове и почти случайно забеляза малката сребърна табла, оставена върху лакираната й тоалетна масичка и плика, който лежеше в нея.

Едва когато стана от стола си забеляза вечерния мрак, обхванал стаята. Мърморейки на себе си, Тес намери свещника, който по-рано беше хвърлила по Авъри и го запали. Приближи се до тоалетната масичка и взе плика. Гневно отбеляза, че печатът на лорд Рокуел е бил счупен и след това отново залепен доста немарливо. Сякаш беше без значение, че писмото от чичо й беше отваряно и че някой друг го беше прочел преди нея.

Извади написания лист и бързо прегледа съдържанието. Лорд Рокуел явно е усетил, че нещата не вървят добре в имението Мандъвил, защото в писмото споменаваше, че той и другият й чичо, Алекзандър, смятат да дойдат в Кент на продължително посещение. Щяха да пристигнат в събота, след четири дни и очакваха с нетърпение да видят нея и лелите й. Съвсем накрая лорд Рокуел споменаваше, че щом визитата им в имението Мандъвил приключи, трите дами могат да отпътуват с тях за Корнуел, където да отпразнуват заедно празниците.

Това напълно обяснява действията на Авъри, мрачно заключи Тес. Той не беше глупав мъж и след като е прочел писмото на лорд Рокуел, трябва да е разбрал, че до ушите на чичовците й са достигнали слуховете за решителното му ухажване и че те идват в Мандъвил, за да се уверят сами как стоят нещата. От предложението към Тес и лелите й да прекарат Коледа в къщата на Рокуел ставаше ясно, че искат да я отведат на по-сигурно място.

Като хапеше нервно долната си устна, Тес закрачи из стаята. Веднага щом е прочел, Авъри е разбрал, че няма време за губене, че трябва да изпълни намеренията си спрямо нея до събота, когато щяха да пристигнат чичовците й.

Ако нищо друго не й дойдеше наум, щеше да разбие прозорците и да рискува да си счупи врата, вместо да чака послушно появяването на Авъри. Трябваше да избяга! Бяха изминали часове, откакто я заключи в стаята й. Нямаше нито миг за губене!

Тя бързо направи въже от чаршафите, после облече черната кадифяна рокля за езда и си обу ботушите. Напъха кутията с бижутата си и някои други дрехи в калъфката от възглавницата, взе черната си пелерина и хвърли последен поглед наоколо. Нямаше какво друго да вземе.

Навън цареше непрогледен мрак. Не беше толкова късно и Тес се изненада от зловещата тишина в къщата. Обикновено се чуваше суетнята на слугите, тракането на съдове, отварянето и затварянето на врати, но тази вечер всичко беше тихо. Като че ли цялата къща знаеше какво щеше да се случи и беше затаила дъх… чакаше старата история да се повтори.

„Няма да позволя това“, обеща си тя решително. Авъри щеше да разбере, че е направена от по-сурово тесто, отколкото Тереза.

Девойката остави калъфката с нещата си близо до прозореца и взе месинговия ръжен от камината. Като удари силно по решетките на прозореца се чу силен трясък; пръстите й пареха от силата на удара, а стъклата дори не се пукнаха.

Тес преглътна отчаянието си и удари отново и отново. Толкова се беше съсредоточила върху разбиването на прозореца, че почти не чу превъртането на ключа. Но в един момент звукът достигна съзнанието й и тя рязко се извърна. Сърцето й биеше силно, със здраво стиснатия ръжен в ръце беше готова да се бие с негодника, който искаше да я обезчести.

За нейно утешение, на вратата се появи не отблъскващата фигура на Авъри, а двете й лели, чиито лица издаваха голямо безпокойство. Леля Мег с пръст на уста направи знак на Тес да мълчи. Хестър беше точно зад нея, носеше малка чанта и свещник.

Нервното напрежение, което я мъчеше, откакто Авъри я бе заключил, се изпари и тя погледна с нежност двете жени, които влизаха в стаята.

На младини Маргарет Мандъвил бе смятана за голяма красавица, но и на седемдесет и една бе все още забележителна, с леко закръглената си брадичка и малко право носле. Бе наследила леденостудените очи на семейство Мандъвил, които обикновено така се смееха, че леденият нюанс не се забелязваше. Най-често изражението й беше весело. Естествено, че приличаше на Мандъвил, та нали беше по-малката сестра на Грегъри. Хестър беше почти като нея — със същата светла коса, но притежаваше красивите теменужени очи на баба си Тереза.

Като ги наблюдаваше как се втурват към нея, Тес почувства, как очите й се изпълват със сълзи. Никога не я бяха изоставяли и дори сега поемаха ужасен риск, идвайки при нея. Ако Авъри ги видеше…

— Побързай, дете, трябва веднага да те измъкнем оттук — каза тихо леля Мег. — Сипах му всичкия лауданум, който имах, във виното на вечеря, но май няма да е достатъчно, и въпреки че сега шумно хърка на масата, не знам колко време имаме на разположение. Отстраних наглия му прислужник, като му казах, че Авъри няма повече да се нуждае от него за тази вечер. Не можа да ми се възпротиви, но това много не му хареса. По-добре да не се бавим — трябва веднага да изчезваш оттук. Няма време за губене.

— Но какво…? Вие как…? — несвързано попита Тес, опитвайки се да схване неочаквания обрат на събитията.

— Как сме разбрали плановете му? — попита леля й. — Заподозрях, че нещо става от минутата, в която пратеникът донесе писмото на Рокуел днес следобед, докато ви нямаше. Авъри го погледна и така се намръщи! Изчезна в библиотеката и когато се появи след няколко минути и освободи всички слуги, освен онези ужасни същества, които доведе със себе си от континента, разбрах, че е намислил нещо лошо. Не знаех какво, докато той не изпрати Лоуел горе да остави писмото в стаята ти. Когато се разминавахме по стълбите успях да разпозная почерка на чичо ти. Тогава проумях, че е прочел писмото ти от Рокуел — и леля Мег се изчерви. — След като Лоуел слезе аз се промъкнах в стаята ти и срам ме е да си призная, дете, но прочетох писмото на Рокуел, разбира се след като видях, че Авъри вече го е отварял — иначе никога не бих си пъхала носа. Когато научих, че Рокуел ще идва, знаех че Авъри ще трябва да действа бързо, ако не иска ти и наследството ти да му избягате.

И тя добави със съжаление:

— Знам, че е неприятен човек, но не съм мислила, че ще стигне толкова далеч. Извинявай, скъпа, че не прозрях опасността. Никога нямаше да те изложа на риск, ако имах и най-малкото подозрение, че има същата чудовищна жилка като по-големия ми брат.

— Ами вие? — запита Тес разтревожено. — Щом се събуди и види, че ме няма, ще разбере, че сте ми помогнали — не мога да ви оставя тук сами с него.

— Не се притеснявай за нас — отвърна леля Мег твърдо. — Може да заподозре участието ни в бягството ти, но не може нищо да докаже, без да признае коравосърдечния си план.

Хестър се съгласи с нея.

— Тес, без съмнение той ще се събуди със страхотно главоболие и ако ние с леля Мег посрещнем обвиненията му с широко отворени невинни очи, може би няма да повярва, че сме способни да прозрем плановете му, камо ли да го упоим, да откраднем ключа и да те освободим. Погледни ни — би ли ни заподозряла в подобни нечестиви деяния?

Въпреки напрегнатата обстановка, Тес леко се усмихна. И леля й, и пралеля й, също като нея, бяха дребни жени с изящни фигури. И двете не бяха вече в разцвета на младостта си и беше трудно да ги заподозреш в нещо толкова сериозно.

Като преглътна смеха и отчаянието си, Тес поклати глава.

— Не, и съм сигурна, че можете да замажете очите на повечето хора, но…

— Стига! Не ние, а ти си в опасност — спря я леля Мег като й хвърли престорено строг поглед и добави решително: — Ако наистина се притесняваш за нас, веднага изчезвай. Колкото по-скоро тръгнеш, толкова по-скоро ще върнем ключа на Авъри и ще си отидем по стаите, където това чудовище ще ни намери заспали, когато се събуди.

Без да даде възможност на Тес да възрази, Хестър й подаде малката торба, която държеше в ръка.

— Събрахме всичките си пари в брой, малко замразено месо и сирене за пътуването ти. Когато леля Мег ми съобщи съдържанието на писмото нямахме много време, за да планираме нещата. — Пое си дълбоко въздух и добави: — Трябва веднага да се махнеш оттук!

Тес все още се колебаеше, не искаше да ги остави сами. С упорито изражение настоя:

— Защо не дойдете с мен?! Знаете, че чичовците ми ще ви посрещнат добре и ще ви защитят от Авъри.

Леля Мег стисна устни.

— И как смяташ да стане това? Сигурна съм, че ще можем да впрегнем конете и дори да подкараме каретата, но така ще трябва да се придържаме към главните пътища, а и ще се движим доста по-бавно от сам ездач. Ако Авъри се опита да те търси, по-трудно ще открие един ездач, отколкото цяла карета.

Тя погледна меко Тес.

— Скъпа, от доста години не сме яздили сериозно. Само ще изложим на опасност бягството ти.

— Тя е права и ти го знаеш, Тес — тъжно добави Хестър. — Трябва да тръгнеш сама.

След секунди девойката вече ги прегръщаше една след друга за сбогуване.

— Ще се върна за вас. Няма да ви оставя при Авъри.

— Разбира се, че няма — отвърна леля Мег. — А сега тръгвай!

Без да се обръща назад, Тес изскочи от стаята и се затича по дългия коридор. Очите й бяха полузаслепени от сълзите, които проблясваха в тях, ушите й наострени за всеки застрашителен шум. Тя бързо се насочи към задната част на къщата, към дългата галерия, която минаваше през цялото крило. До галерията имаше балкон, от който се извиваше каменно стълбище до терасата отдолу; това изглеждаше най-безопасният път за бягството й, нямаше да я види нито един от двамата слуги, които пазеха къщата.

Останала без дъх, с бясно разтуптяно сърце, Тес най-накрая стигна до галерията. Спря за миг и нервно се огледа, тишината я изнервяше и отново я обзе чувството, че къщата е затаила дъх и чака…

Но отхвърли страховете си и пристъпи решително напред. Беше забравила колко призрачна изглежда тази част на сградата през нощта, колко изоставена… как сякаш излизаха сенки от трепкащата светлина на свещите.

Галерията беше дълга и тясна, по високите стени висяха портрети на членовете на фамилията Мандъвил; пристъпвайки напред Тес усещаше как обвинителните погледи на тези отдавна умрели Мандъвил се забиват в гърба й като огнени ками. Чувството не беше приятно и тя си отдъхна, когато стигна осветения край. Двойната врата към балкона беше точно пред нея. Тя спря, постави ръка върху сребърната дръжка и се извърна, за да погледне портрета на прабаба си Тереза — нещастната наследница на Долби.

Сред танцуващите сенки й се стори, че Тереза я наблюдава. Портретът беше в цял ръст, нарисуван през онази пролет, когато бе избягала с Бенедикт Талмъдж. Тогава е била на двадесет и една, в пълния разцвет на младостта си. Нарисувана изправена край езеро с лилии, роклята й — според тогавашната мода, от коприна на райета, която падаше грациозно като камбана. Прекрасната й огненочервена коса бе сплетена високо и вързана с панделки. Тес често бе стояла през този портрет, питайки се какви ли мисли са се въртели в главата на прабаба й. Отново усети необяснимата връзка, която я свързваше с Тереза. Тази вечер тя беше невероятно силна.

Големите теменужени очи сякаш я умоляваха да не се бави, да бърза, да бяга колкото се може по-бързо и по-надалеч.