Шърли Бъзби
Игра на съдбата (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

С треперещи пръсти Тес затвори кожения тефтер. Не можеше да чете по-нататък. В изписаните ситно думи имаше нещо толкова лично, че тя се смути — като че ли надничаше в най-интимните чувства на някой непознат. Все пак… имаше нещо… нещо й се наби на очи. Погледна отново датата — 5 октомври 1742 г.

Какво значение можеше да има тази година за нея? Дата отпреди седемдесет години? Можеше да се досети какъв е бил собственикът на дневника по почерка и съдържанието — определено образован човек, а не портиер. А не спомена ли Никълъс, че един от роднините му бе построил кулата за своята любовница? Трябваше да е някой от прадедите на Никълъс. Но кой от всичките? Дядо му? Прадядо му? А жената — коя ли беше тя?

Внезапно я налегна неустоима дрямка и тя усети, че очите й щипят от безсъние. Примигна — наистина беше много изморена. Остана загледана в дневника още няколко минути — искаше й се да чете по-нататък, да узнае нещо повече за собственика му, макар че имаше нещо неприлично в това да се ровиш в чужди тайни. Нуждаеше се от сън.

Върна малкото тефтерче в металната кутия и я постави на мястото й, след това сложи и камъка. Това е невероятно, помисли си Тес като отстъпи от камината; ако някой не знаеше, че има таен отвор, никога нямаше да бъде открит. Камъкът пасваше идеално с другите и по нищо не личеше, че има ниша. Това правеше още по-странен факта, че тя го забеляза…

Отново се прозя и тръгна към леглото. Свали пеньоара си и се сгуши под дебелите завивки. Замисли се за дневника. Трябваше да каже на Никълъс, когато се видеха следващия път… Това беше последната й мисъл — заспа дълбоко след по-малко от секунда.

 

 

Никълъс се върна в имението Шерборн и успя безшумно да се качи до стаята си. Свали прогизналите си дрехи, загърна се с копринения си тъмночервен халат и си напълни чаша с бренди. Седна до огъня и започна да прехвърля в главата си събитията от тази вечер.

Не можеше да се оплаче, че му е било скучно. Дори вечерята на баба му се оказа доста интересна. Внимателно докосна мястото, където все още го болеше.

Фактът, че имаше друг вход към мазето беше доста обезпокоителен, както и това, че контрабандистите го откриха, докато ги шпионираше. Сега щяха да внимават двойно повече и едва ли щяха да са толкова глупави, че да продължат да използват кулата за скривалище. Никълъс въздъхна за пропуснатата възможност, допи брендито и си легна. Заспа на минутата.

Събуди се едва към обяд и предполагайки, че Доли също е спала до късно, реши, че няма смисъл да бърза, за да отиде при нея. Следобед щяха да имат достатъчно време, за да започнат проучването си.

С кафето Лъвджой му донесе и някои добри новини: бележката му до Роксбъри беше тръгнала преди часове, а Атина и баба му бяха отишли на покупки и да посетят приятели в Ромни и щяха да се върнат по здрач.

Като си спомни за бележката до Роксбъри, Никълъс се намръщи — трябваше веднага да изпрати още една, в която да опише последните събития. Подаде я на Лъвджой.

— Боя се, че ще трябва още един от слугите на баба ми бързо да потегли за Лондон. Добре, че тя не е тук — иначе щеше да ме засипе с въпроси за изчезващите слуги.

Благоприятното пътуване беше предизвикано от желанието на баба му да си купи някакъв специален цвят мулине, за да завърши бродерията си и от една отдавнашна покана да посети приятелката си лейди Трокмъртън. Лъвджой му предаде още, че ако времето се влошало, двете жени щели да останат да нощуват там. Новината, че през следващите двадесет и четири часа ще принадлежи само на себе си, доста го зарадва — поне успя за миг да забрави някои проблеми, които не му даваха мира.

Когато избра кулата, за да настани любовницата си, Никълъс не беше предвидил какви хитрости ще трябва да проявява, за да се измъква и да отива при нея. Палас вече знаеше, че е отворил кулата и той се примири, че тя все някога щеше да разбере причината. Потрепера. Може би се държеше като страхливец, но предпочиташе баба му да не научава, че безсрамно е настанил жена в семеен имот. Трябваше по-добре да обмисля положението, печално се укори той. Сега, когато вече беше твърде късно знаеше, че е трябвало да настани Доли в уютна малка къщичка в Хайт или Ромни — но не и под носа на баба си. Но стореното — сторено и той знаеше, че на Палас няма да се хареса фактът, че има любовница, а това къде я беше настанил. Жените, помисли си той като потъна по-дълбоко в голямата вана, са истински дяволи!

Малко след един часа следобед слезе в трапезарията да закуси. Сервираха му препечен бекон, пресни бъбречета, печен телешки врат, бъркани яйца и сладки кифли, още топли от пещта. Когато привърши закуската, си наля още една чаша кафе и изпружи крака. Отпочинал, с пълен стомах, Никълъс се чувстваше доволен в този момент и единственото нещо, което можеше да направи денят му идеален, беше Доли, седнала на другия край на масата.

Стори му се, че за разлика от другите му любовници, тя много добре щеше да пасне на имението Шерборн. Имаше особено излъчване… Никълъс се намръщи. Бог знаеше какво са си мислили роднините й, когато са я оставили в „Черното прасе“.

Докато си седеше така и наблюдаваше през прозореца есенния пейзаж, той се запита, не за първи път, кога ли семейството й щеше да му се представи. Досега трябваше да са разбрали, че той няма намерение да се жени за нея. Беше странно, че още не са се появили да настояват за някаква компенсация — все пак главната цел на плана им сигурно са парите. Беше съгласен да им даде прилична сума, а когато историята с Доли приключеше, щеше да се погрижи и за нея. Неспокойно се размърда, не искаше и да си помисли за деня, в който тя щеше да напусне живота му. Все едно, раздразнено си каза той, дотогава има много време.

В този момент в стаята влезе Билингам и разсея мислите му.

Билингам се поклони величествено, външността му беше както винаги безупречна. Поднесе на Никълъс сребърна табла с две визитни картички.

— Сър, имате посетители.

— Ами да, разбира се, че има посетители! — чу се раздразнителен глас откъм коридора и в трапезарията влязоха двама елегантни господа. — Щяхме да бъдем и по-скоро тук, ако не беше толкова строг, старче. Знаеш, че Ник веднага би ни приел, така че нямаше нужда да ни пробутваш измислицата, че си щял да провериш дали приемал посетители. Освен това ние не сме точно посетители!

Билингам притвори очи, като че ли от болка.

— Сър, както виждате, барон Рокуел и брат му са се отбили.

Никълъс се усмихна.

— Да, виждам. Благодаря ти, Билингам. О, и може ли да помолиш Кук да приготви още храна. Приятелите ми без съмнение са гладни.

— Всъщност да — отвърна Алекзандър Рокуел, като небрежно подаде пелерината и ръкавиците си на Билингам и свойски се настани на един стол до Никълъс. — Мина доста време откакто ядохме онази жалка закуска по пътя тази сутрин. Кълна се — мога да погълна и кон! О, Ник, мислим да останем за известно време — няма проблеми, нали? Том ще ти разкаже всичко.

Никълъс се усмихна на иконома си.

— Нали ще се погрижиш да се приготвят две стаи за барона и брат му? А също и за слугите им.

— Разбира се — сковано отвърна Билингам и излезе от стаята.

С блясък в очите Никълъс погледна двамата си приятели, които удобно се бяха настанили на масата до него. Дрехите им бяха стилни — тъмносини сака, кожени панталони и излъскани черни ботуши. И, разбира се, бели колосани вратовръзки.

Лорд Рокуел беше забележително елегантен мъж със сламеноруса коса и светлосини очи и беше учудващо, че заможен човек като него беше стигнал четиридесетте и още не се беше оженил. Алекзандър — брат му, не беше чак толкова привлекателен, но не беше и за пренебрегване. Той нямаше титла, но богатството му беше почти толкова голямо и беше също така висок и строен. Въпреки че къдравите му бакенбарди бяха кафяви и очите му не притежаваха привлекателната бистрота на тези на брат му, беше успял да накара доста девици да се надпреварват за вниманието му. За ужас на майките-сватоснички, Алекзандър навърши тридесет и шест през март и, също като брат си, не показваше никакви признаци да изостави забавленията и да си намери съпруга.

Никълъс познаваше и двамата откакто се помнеше. Барон Рокуел всъщност беше приятел на Рандъл, но беше по-сърдечен от предишния граф и винаги намираше време да обърне малко внимание и на младия Ник. Всъщност именно Том, за раздразнение на Рандъл, беше завел Ник на първия му професионален бокс и дори напътстваше нетърпеливите и несигурни стъпки на Никълъс и Алекзандър в доста по-неприлични начинания…

Ник и Алекзандър станаха неразделни приятели от момента, когато се запознаха в имението Корнуел на Рокуел; семействата им дружаха и по едно време имаше големи надежди, че Том ще направи предложение на Атина. За щастие баронът успя да избегне тази злощастна съдба, помисли си с усмивка Никълъс.

Двете по-млади момчета ходиха заедно на училище и дори служиха заедно в армията, но за кратко. Алекзандър се отегчи от военната кариера и след като нямаше нужда да си изкарва прехраната, за разлика от Ник, се отказа от чина си няколко години по-рано. Братята Рокуел бяха сред първите, които радостно приветстваха завръщането на Ник в Англия.

Въпреки че не бяха известни със сдържаността си, Рокуел се задоволиха с приятен разговор, докато не сервираха храната и напитките. Едва когато слугите излязоха, Алекзандър каза:

— Вече си мислех, че тия хора няма да ни оставят насаме! Не че не ми е приятно да видя колко добре обучен е персоналът ти — но имаме проблем и не можем да говорим пред слугите!

Никълъс си наля още една чаша кафе и вдигна въпросително вежди.

— Проблем? Какъв?

— Много сериозен — раздразнено отвърна лорд Рокуел. — Проклетият Авъри! Ужасно ми се иска войските на Бони да го бяха пратили по дяволите!

— Каквото е и моето желание — каза сухо Ник. — Но какъв проблем може да ви създава Авъри?

— Племенницата ми — мрачно каза Рокуел и тревога се появи върху обикновено слънчевото му лице.

— Наследницата? Теа? Теда? Или нещо такова — запита Никълъс.

— Тес, съкратено от Тереза. Кръстена е на прабаба си. Онази, която избягала с дядо ти — обясни Алекзандър.

— Знам коя е. И защо тя да ви е проблем? Да не е избягала с учителя си по танци или е нещо още по-скандално?

Докато отхапваше от парче печен телешки врат с горчица, Том каза:

— Де да беше толкова просто. Работата е там, че Авъри иска да се ожени за нея. Погледни го от наша гледна точка — не можем да понасяме Авъри, също като Тес. Не искаме да се обвързва с гадняр като Авъри!

— Да, разбирам проблема ви, но тя ви е племенница, защо просто не я отведете в Корнуел?

— Не можем — лелите… — отвърна Алекзандър.

Никълъс изглеждаше напълно объркан.

— Лели? А те какво общо имат с това?

— Те са две и Тес не иска да ги изостави. Това стиснато копеле Грегъри не им остави почти никакви средства. Зависят от Авъри. Тес твърди, че Авъри ще ги унижава, ако тя не е там да го възпира.

— Ами тогава — вие сте достатъчно гостоприемни — купете им къща и ги настанете там заедно с Теа, т.е. Тес, така ще са далеч от Авъри. Какво по-лесно от това?

— Имат принципи, лелите, особено Хети — кисело отвърна Алекзандър. — Не позволяват на Тес да харчи парите си за тях, още повече ние нашите, за да ги освободим от Авъри.

— Е, тогава просто ще трябва да обясните всичко на Тес и за нейно добро ще я накарате да дойде с вас в Корнуел. Ако положението на лелите стане непоносимо, мисля, че ще можете да надвиете принципите им.

Барон Рокуел погледна проницателно Никълъс.

— Някога срещал ли си Тес?

— Том, тя е Мандъвил! Ти как мислиш? Не бих я разпознал дори и да почука на външната врата.

— Там е работата — мрачно отвърна Том, — че ако познаваше Тес, щеше да знаеш колко глупаво е предложението ти. Не можеш да я накараш да отиде никъде, ако тя сама не иска. Няма да изостави лелите си. Доста твърдоглава е нашата Тес.

Никълъс го стрелна с поглед.

— На колко години е тази ваша племенница, все пак?

— През април навърши двадесет и една.

— Боже мой! — сприхаво измърмори Никълъс. — Защо по-рано не сте се заели с нея? Или поне да я омъжите като е свършила училище? Ако толкова се тревожите да не би Авъри да се ожени за нея, намерете подходящ човек, който ви харесва и я оженете. Така съпругът й ще я научи да уважава мъжкия авторитет и той ще се погрижи за лелите.

Рокуел и Алекзандър се спогледаха. Настъпи тишина. Рокуел уверено се наведе напред.

— Вече мислихме за това — направи пауза, погледна брат си и бързо каза: — Мислим, че ти си подходящ за Тес!

Никълъс погледна двамата си приятели невярващо.

— Мислили сте… какво? Като знаете охладнелите отношения между Талмъдж и Мандъвил, вие сте смятали, че аз може би… — въпреки усилията си той повиши глас — ще искам да се оженя за Тес Мандъвил! Мили Боже! Да не сте си изгубили ума?

— Казах ти, че няма да му хареса — обърна се Алекзандър към брат си.

— Ами тогава имаш ли по-добра идея? — измъчено отвърна баронът.

— Не казах, че идеята е лоша, а само, че на него няма да му хареса — замислено рече Алекзандър.

— Идеята е направо абсурдна! — отвърна Никълъс засегнат.

Двамата братя го погледнаха невинно.

— Помисли, Ник — твърдо настоя Алекзандър. — Освен онова копеле Грегъри, е, и Авъри разбира се, във вените на останалите Мандъвил тече добра кръв. Имат и добри връзки. Семейството е уважавано. Тес е едно прекрасно малко същество — и тъжно призна: — Е, не е покорна, момичето е с характер. — После изведнъж лицето му светна. — Но има голямо наследство. Ти имаш нужда от съпруга, а тя — от съпруг. Добре ще е, ако се съберете.

— Няма да се женя за проклетата ви племенница! — процеди Никълъс през зъби.

Алекзандър въздъхна и погледна брат си.

— Казах ти, че няма да му хареса.

Баронът, обикновено приятен и тих човек, погледна обичания си брат със силно недоволство.

— Стига си го повтарял! Знам, че не му харесва, но ако не се ожени за нея, тогава какво ще правим?

Никълъс малко се поуспокои, напомни си, че отдавна е приятел с Рокуел и би трябвало да е свикнал на странните им идеи.

— Защо не отидете да поговорите с Тес? Разкажете й за опасенията си. Ако е разумна млада дама, ще разбере опасността, в която се намира…, освен ако не иска да се ожени за Авъри.

И двамата Рокуел поклатиха глави.

— Не може да го понася — отвърна баронът.

— Тогава просто й кажете, че ако не иска да се компрометира, ще трябва да последва съвета ви и да се премести заедно с лелите си в Корнуел — разумно предложи Никълъс.

— Искахме, но не можем. Казахме ти, че имаме проблем — възмутено каза Рокуел. — Авъри не ни пуска да я видим! Днес вече бяхме там. Мястото е заключено по-здраво и от девствен колан. Показва се само отвратителният му прислужник Лоуъл. Не пожела дори да ни пусне вътре! Казва, че господарят му е заминал за Лондон, което вероятно е блъф, и че дамите не приемали посетители! — светлосините му очи пламнаха. — Посетители! По дяволите, та аз съм й чичо! Тя знаеше, че ще идваме. Писах й, че пристигаме днес. За дълго. Споменах, че ще заминем за Корнуел по Коледа.

Въпреки че си каза, че не е негова работа, че няма да се меси, особено в работите на някой с името Мандъвил, Никълъс усети първите признаци на тревога за Тес Мандъвил. Знаеше от собствен опит, че Авъри е безскрупулно копеле — в Португалия беше разрушил едно прекрасно семейство — и сега почувства как старият гняв и ужас се върнаха в него. Ако новият барон бе решил да се ожени за племенницата на Рокуел, то тя със сигурност се намира в опасност.

— Възможно ли е Авъри да е прочел писмото ти? — внезапно попита той.

Двамата братя го погледнаха смаяно.

— Защо не — бавно отвърна баронът. — Ако е пристигнало, когато Тес не си е била вкъщи. Авъри си е достатъчно голям мошеник, за да чете и чужди писма.

— Ако е знаел, че ще идвате и ако наистина иска да се ожени за Тес, по нейна воля или не, то новината за неочакваното ви пристигане трябва да го е вбесила. Не е нужно да е гений, за да разбере, че сте чули разни слухове в Лондон и идвате да проверите как стоят нещата. По съдържанието на писмото става ясно, че докато сте тук племенницата ви ще бъде непрекъснато в компанията ви… и под ваша закрила. Авъри е узнал също, че планирате да я отведете в Корнуел и че посещението ви ще продължи до края на годината — дори и по-дълго. През това време бихте могли да я убедите да не се връща в имението Мандъвил. Това не би се харесало много на скъпия ни Авъри.

— Проклет да е! — извика гневно Алекзандър, сините му очи пламтяха. — Ако това копеле е посегнал на Тес или Хети, аз ще… — и думите секнаха върху устните му.

Никълъс се намръщи.

— Знаете ли, че е възможно Лоуъл да казва истината — че Авъри е в Лондон. — Когато и двамата го погледнаха, той добави: — Преди няколко дни се разминах с него на път за тук. Беше сам и караше бясно в посока към града. Но ако Авъри е в Лондон, защо тогава дамите не искат да ви приемат?

Настъпи ужасяваща тишина. Алекзандър пребледня и едва преглътна.

— Не мислиш, че е убил Хет… тях, нали?

— Въпреки че е напълно способен на убийство — мрачно отвърна Никълъс. — Не мисля, че е в негов интерес да убива младата дама, за която иска да се ожени. Нито пък лелите й — поне не и докато не си осигури наследството й. Мисля, че трябва да се срещнете с Тес колкото е възможно по-скоро.

— Знаем това — промърмори Алекзандър. — Дори имаме и план.

— План ли? — разтревожено попита Ник. Семейство Рокуел бяха известни с привлекателната си външност, но не и с високия си интелект. — Какъв план?

Братята радостно се спогледаха.

— Чакаме до след полунощ и нахълтваме в къщата. Намираме дамите и ги отвеждаме. Просто!

— Да предположим, че Авъри го няма, какво си мислите, че ще направят Лоуъл и другите слуги като ви чуят да влизате в имението, а?

— Ще спят, разбира се — обнадеждено произнесе Алекзандър.

Тогава се намеси Рокуел.

— Работата е там, Ник, че се нуждаем от помощта ти. Имаш опит и знаеш как да се вмъкваш и измъкваш от разни места без да те усетят. Помислихме си, че ще ни помогнеш.

Никълъс притвори очи. Да, само Рокуел можеха да замесят приятелите си в подобен шантав план, нито пък щяха да се поколебаят да се включат в такъв, ако ситуацията беше обратната. Ник знаеше, че въпреки причините да им откаже — а те бяха няколко — щеше да направи всичко възможно, за да им помогне.

Въздъхна.

— Ще ви помогна при едно условие. Да правите точно каквото ви кажа и когато ви кажа. Никакви импровизации. Закълнете се!

И двамата го направиха с готовност и в следващите няколко минути изготвиха плана за нападение на имението Мандъвил. Никълъс им каза, че да влязат вътре е най-лесната работа, но след това нещата се усложняваха. За щастие Рокуел бяха гостували няколко пъти в имението и бяха запознати с разположението на стаите, което им спестяваше лутането. Най-големият проблем бяха дамите: ако ги държаха заключени, от Никълъс и Рокуел зависеше не само да ги освободят, но и да намерят място, където да ги скрият.

По очевидни причини имението Шерборн не можеше да им предложи убежище. В избора на място трябваше да избегнат и евентуален скандал. Въпреки че Рокуел по принцип не бяха твърде дискретни, не искаха да се разнасят никакви слухове за племенницата им и за бягството тази вечер. Така че не можеха да заведат жените където и да е.

Никълъс въздъхна — решението беше точно под носа му, ако Доли се съгласеше за няколко дни да поеме ролята на прислужница. Сви устни. Нямаше да й е толкова трудно — нима в нощта, когато се запознаха не беше точно такава? Решението беше взето — Тес Мандъвил и лелите й щяха първоначално да бъдат настанени в кулата. Усмихна се. Баба му може и да не харесваше Мандъвил, но би одобрила по-скоро тяхното присъствие, отколкото това на любовницата му. Никълъс поклати глава. Кой би помислил, че ще дойде време да е благодарен на Мандъвил? Поне за момента присъствието им му служеше като извинение за отваряне на кулата.

Когато свършиха с изготвянето на плана, Никълъс осъзна, че намеренията му за следобеда драстично се бяха променили. Трябваше лично да обясни на Доли необходимостта временно да се изнесе от стаята си и да се пренесе долу при слугите. Погледна двамата мъже, които удобно се бяха разположили на масата до него — изглежда нямаше да може скоро да се освободи. Стана и помоли да го извинят за няколко минути. В стаята си бързо написа бележка до Доли, в която й казваше, че е възпрепятстван, но по-късно през деня ще отиде да я види. Молеше я в никакъв случай да не тръгва на разузнаване сама и й обещаваше, че колкото се може по-скоро двамата ще отидат да търсят тайния вход.

Предаде бележката на Лъвджой с думите:

— Погрижи се младата дама да получи това. И го направи дискретно. Смятам, че не е нужно да ти казвам, че не искам баба ми и сестра ми да се месят в личния ми живот.

Лъвджой се изчерви и го погледна възмутено.

— Извинете, сър! Не съм аз този, който се е разприказвал! Беше глупавата Джени — дойде да вземе някои неща оттук и преди да успея да я предупредя, тя вече седеше на масата в кухнята и разказваше за новините в кулата. Когато останахме насаме й се скарах и мисля, че повече няма да се повтори.

 

 

На Тес не й се понрави съдържанието на бележката. Също като Ник беше станала доста късно. Имайки предвид това, тя се облече и закуси бързо, и го очакваше да дойде всеки момент. Минаха няколко часа, а той все не идваше и нетърпението на Тес растеше; затова и съдържанието на бележката толкова я разочарова. Разбра колко много бе очаквала пристигането му; разбра също и това, че ако останеше негова любовница трябваше да се научи да приема факта, че много пъти плановете му относно нея можеха внезапно да се променят. Намръщена закрачи из гостната. Нямаше да седне и да тъгува за отсъствието му, нито да проучва тайния вход — беше дала дума. Тогава какво да прави цял следобед?…

Като погледна през прозореца и видя слънчевия ден мигновено взе решение — щеше да отиде на разходка. Наметна шарен кашмирен шал около раменете си и каза на Роуз, че излиза. Не знаеше накъде ще се отправи, но искаше да се поразтъпче и да подиша чист въздух. Нямаше търпение да излезе за малко от кулата и си призна, че иска да огледа наоколо, за да види дали нещо няма да й се стори познато.

Тръгна бодро надолу по пътя, като любопитно се оглеждаше. Не се надяваше веднага да разпознае къща или градина, таеше надеждата нещо да й напомни за дома — където и да беше той!

Беше вървяла около половин миля, когато през дърветата и храстите забеляза стара ябълкова градина. Любопитна, Тес се отклони от пътя и като вдигна полите си, за да не ги изцапа, си проправи път към няколкото стари ябълкови дървета.

Градината не събуди у нея никакъв спомен, но беше приятно местенце и тя поостана там. Изведнъж почувства някаква тревога да се разлива по тялото й. Неизвестно защо й се стори, като че ли градината и гората я притискат и внезапно й се прииска да не е сама, около нея да има и други хора.

Без да се обръща назад, Тес забърза към гората, която я отделяше от пътя. Въпреки че бързаше, тя разбра, че някой я преследва!

Сърцето й заби силно и тя се впусна в лудешки бяг. Пътят беше само на няколко метра от нея, когато внезапно около врата й започна да се затяга копринена панделка. Тя едва не се строполи на земята от изненадващото нападение — диво се бореше, въртеше се, риташе, дърпаше с ръце панделката, която безмилостно се врязваше във врата й.

Изминаха няколко минути, в които Тес и нападателят й се бореха мълчаливо, но опитите й да се измъкне бяха неуспешни. Панделката жестоко прерязваше нежната кожа на шията й, дробовете й сякаш изгаряха, а пред очите й танцуваха черни петна. Изпълни я ярост — нямаше да позволи животът й да свърши по този начин! Като луда удвои борбата си за въздух, за живот, но напразно. И тогава й се стори, че наистина ще умре… без да знае коя е, от ръката на непознат нападател, неизвестно защо, на място, което й беше непознато…

После я обгърна тъмнина и всичко стана черно.