Шърли Бъзби
Игра на съдбата (1)

ГЛАВА ПЪРВА

— Видя ли онази рокля? И да я облече на благотворителната разпродажба на лейди Окхърст! Направо се шокирах като я видях — толкова къса! А и цветът! Най-ужасното оранжево, което някога съм виждала! И като си помислиш, че на нейната възраст — поне с пет години е по-голяма от мен, а аз вече не съм толкова млада — би трябвало да разбира.

Хестър Мандъвил едва си пое въздух, преди разгорещено да продължи:

— Не е изминала и година от смъртта на брат й Рандъл, а Атина вече се показва в такива дрехи. Според мен е твърде рано.

Това заключение би накарало една два пъти по-възрастна дама да се почувства горда, но коментарът на Хестър изгуби от моралното си въздействие, изречен с такава явна завист. Племенничката й Тес едва успя да сподави смеха си. Когато Тес видя лейди Атина, по-голямата сестра на граф Шерборн, да се носи в „цветове“ по-малко от година след траура, роклята не й се стори толкова лоша. Беше малко дръзка, вярно, но цветът беше по-скоро на старо злато, отколкото оранжево.

Поглеждайки добрата си леля, обикновено доста толерантна, с израз на нежна развеселеност, Тес измърмори:

— Но нали и ние отново започваме да се обличаме в други цветове? Не може да си забравила — продължи Тес със стегнато гърло, — че Сидни почина единадесет дни след граф Шерборн.

Одумването на дрехите на Атина Талмъдж внезапно секна, защото и двете се натъжиха.

— Тези проклети Талмъдж! — възпламени се Хестър. — Нямаше никакъв смисъл от този дуел. Направиха го напук! Рандъл знаеше, че Сидни не е добър фехтувач…

Слаба и тъжна усмивка изкриви устните на Хестър.

— Трябва да е било голям шок за графа на Шерборн, че брат ми не излезе чак такъв новак с Шпагата, за какъвто го мислеше — добави тя с дрезгав глас.

Разтреперана си пое въздух и избълва:

— Радвам се, че Сидни пръв го уби. И не ми пука, ако съм твърде сурова.

В каретата, която се клатеше към имението Мандъвил, домът на двете дами, настъпи мълчание. Обикновено това беше една приятна разходка от малкото градче Хайт, на крайбрежието Кент, обратно до имението, разпростряно на двадесет мили навътре от брега. Обикновено дамите се наслаждаваха на прекрасния октомврийски ден — небето беше синьо само с няколко облачета на хоризонта, слънцето още топлеше, дъбовите и буковите листа вече загатваха огнените цветове, които щяха да добият до месец. Но сега нито една от тях не забелязваше пейзажа — спомняха си ужасната трагедия, която разтърси из основи комфортния им живот преди няма и десет месеца.

Загледана през прозореца, Тес почувства, че очите й се пълнят със сълзи и пое дълбоко въздух, насилвайки се да не плаче. Но беше трудно! Бе обожавала чичо си. Сидни, петият барон Мандъвил, беше жизнерадостен, слънчев човек и елегантен мъж с неустоим чар. За всекиго имаше усмивка и добра дума, и въпреки че беше безразсъден комарджия, което почти разори семейството, дълбоката привързаност на Тес към него не се беше изпарила.

Майката на Тес беше починала няколко седмици след раждането й, преди двадесет и една години, а баща й — по време на лов, когато тя нямаше и четири години. Не си спомняше ясно нито един от двамата. Преди да може да осъзнае трагедията, която я е сполетяла, братът и сестрата на баща й — Сидни и Хестър — се бяха постарали да запълнят празнината, обсипвайки я с топлота и безгранична привързаност. Тес не ги приемаше съвсем като родители. Сидни беше само с дванадесет години по-голям от нея, а Хестър — със седемнадесет и сега на тридесет и осем вече беше зряла жена. Никой обаче, видял прекрасното усмихнато лице и елегантната фигура на леля й, не би отгатнал истинските й години.

Докато гледаше през прозореца на каретата, Тес въздъхна тежко. Смъртта на чичо й Сидни беше двойна трагедия — не само че изгуби мъжа, който й беше като баща, но и ужасният Авъри Мандъвил пристигна да живее в имението.

Сви устни. Всъщност не му завиждаше много за наследството; нямаше нищо против имението Мандъвил и земята да са негови и това, че с Хестър продължиха да живеят в старата си къща с негово позволение; дори не я засягаше това, че той непрекъснато отсъстваше от имението, прекарвайки времето си в къщата си в Лондон — все пак по закон те си бяха негови. Това, което я дразнеше беше настойчивото му желание да се ожени за нея.

На двадесет и една години Тес Мандъвил беше поразяващо красива млада дама. Червена коса, теменужени очи, стегнато и гъвкаво тяло — доста съблазнително. Имаше и голямо наследство от страна на майка си и подозираше, че именно това интересува Авъри, а не толкова привлекателната й външност.

Беше общоизвестно, че състоянието на Мандъвил е почти изчерпано и че преди преждевременната си смърт горкият Сидни бе търсил отчаяно наследница, за която да се ожени, фамилия Мандъвил не били напълно разорени. Можели, разбира се, с известни икономии, да поддържат предишния си живот, но не и да харчат без да мислят за бъдещето. Когато получил съобщение за смъртта на Сидни, Авъри, новият наследник на имението и близък братовчед, незабавно напуснал поста си на капитан на пехотата и се върнал в Англия, нетърпелив да получи титлата и завещанието. С пристигането си от континента, където се биел под командването на сър Артър Уелсли срещу Наполеон, той бил дълбоко разочарован като разбрал, че сега, когато има титлата барон Мандъвил и притежава елегантното имение Мандъвил и не по-малко луксозната къща в Лондон, разполага със сравнително малко пари в брой, с които да поддържа разточителния живот, който смятал, че му подхожда. Мисълта, че брак с богата наследница е абсолютно необходим, бързо се зародила и у новия барон. И ето, че точно под носа му се оказва Тес — прекрасна, неомъжена и толкова подходяща за намеренията му. Тес с нейното примамливо наследство, за което се грижел един от по-малките братя на майка й, лорд Рокуел, докато тя не се омъжи или не навърши двадесет и пет години.

Изведнъж върху лицето й премина лека усмивка. Тес беше загубила родителите си рано, но за щастие беше обградена от любящи роднини. Не само, че се радваше на безграничната привързаност на Хестър и Сидни, но също, макар и по-нехайно за нея, се грижеха и братята на майка й. Томас, настоящият лорд Рокуел, и Алекзандър, най-елегантният чаровник, който някога сте срещали. Тес рядко виждаше чичовците си, което бе напълно обяснимо, след като Томас и Алекзандър, с няколко години по-големи от нея, бяха известни и търсени мъже в града, които трудно се откъсваха от порочното си обкръжение в Лондон. Вярно, че рядко беше в тяхната компания, но Тес беше наясно с нежната им загриженост към нея.

Тя присви очи. Само едно писмо с лек намек за натрапчивото ухажване на новия барон Мандъвил щеше да е достатъчно за широкоплещестите й чичовци да пристигнат веднага от Лондон и да покажат някой и друг урок на Авъри.

Хестър улови свирепата искрица в очите на племенницата си и попита:

— Какво е това изражение, скъпа?

Тес й се усмихна меко:

— Просто си представях изражението на Авъри, ако Томас и Алекзандър го притиснат.

Неочаквано бузите на Хестър порозовяха, но когато проговори, гласът й беше небрежен.

— Не се съмнявам, че Алекзандър би го смъмрил, ако направиш и най-малкия намек за неприятностите си с Авъри. Алекзандър е най-милият и внимателен джентълмен, който познавам и не би позволил някой да те безпокои — особено влеченията на Авъри! И двамата ти чичовци много те защитават и така трябва да бъде!

Тя едва се усмихна.

— Тяхната намеса ще постави Авъри пред дилема, нали? Няма да знае дали да им се подмазва, надявайки се да спечели благоволението им или да закрещи от обида, че го подозират в некавалерско поведение.

Усмивката на Хестър изчезна и тя тихо попита:

— Бил ли е особено настойчив? Да говоря ли с него?

Тес поклати глава.

— Не, нали знаеш, че е по-добре да не правим нищо, което да накара Авъри да мисли, че ще напускаме имението Мандъвил — леля Мег ще се разочарова.

След смъртта на Сидни Тес изпадна в доста сложна ситуация. Всъщност Положението й съвсем не беше чак толкова ужасно; имаше състояние и двама чичовци, които щяха да преобърнат земята само за да бъде тя щастлива. Можеше да избяга когато си поиска, но заради Хестър и пралеля си Маргарет беше вързана за имението, в което се беше родила.

Странно, помисли си Тес, неприятностите на семейство Мандъвил отново се повтаряха, както преди почти седемдесет години, през 1740 г., когато Грегъри, нейният прадядо, отвлича годеницата на Бенедикт Талмъдж, наследницата на Долби. Тереза Долби имала червени коси и теменужени очи, които Тес бе наследила. Тръпка на безпокойство премина през тялото й като си помисли, че може да повтори съдбата на прабаба си — да се омъжи за мъж, когото не обича.

Това беше една стара тъжна история. Едно време като добри съседи и приятели живеели семейство Талмъдж, графове на Шерборн, бароните на Мандъвил и фамилията Долби. Долби не се нареждали сред управителите на областта, но били аристократичен род и имали голямо имущество. Последният от рода Долби получил рицарско звание и бил наричан сър Артър Долби. Именно детето на сър Артър и единствената наследница, онази, с огненочервените коси и игривите теменужени очи, била прабабата на Тес, на която била кръстена. Земите на Долби се ширели между именията Шерборн и Мандъвил, и когато станало ясно, че Тереза ще е последната Долби и ще наследи всичко, не било изненадващо, че граф Шерборн и барон Мандъвил насочили намеренията си натам. Особено когато всеки от тях имал по един неженен син, който като съпруг на Тереза би придобил всички тези земи и огромното богатство на семейство Долби.

Между наследника на граф Шерборн, Бенедикт и най-големия син на барон Мандъвил — Грегъри, се породило голямо съперничество и надпревара за ръката на наследницата. Станало ясно, когато най-накрая годежът на Тереза бил обявен, че Бенедикт е спечелил съревнованието и че Грегъри ще трябва достойно да се оттегли. За беда, Грегъри Мандъвил не приел благородно поражението и почти седмица преди сватбата на Тереза Долби и Бенедикт Талмъдж, той я отвлякъл от дома й.

Освен наследството на Долби, между Бенедикт и Тереза се породило привличане. Като откраднал годеницата на омразния си съперник, Грегъри не само засегнал честта на Бенедикт, но и силно наранил сърцето му. Представяйки си средствата, които би използвал Грегъри, за да получи благоволението на Тереза, Бенедикт настойчиво ги търсил от единия край на Англия до другия, знаейки, че когато ги открие ще е твърде късно да предотврати непоправимото — бруталното изнасилване на Тереза. Непрекъснатото и отчаяно търсене на Бенедикт било на вятъра. Чак след година Грегъри се осмелил да се върне в Мандъвил с новата си съпруга и новороден син.

Грегъри не само отвлякъл Тереза, но и я криел, докато тя не само не забременяла от него, но и му родила син. Вълна на съжаление обля Тес като си представи страданието на Тереза. Отвлечена, изнасилена и принудена да носи детето на мъжа, когото ненавиждала.

— Мислиш ли, че прабаба Тереза някога е изпитвала нещо друго към него освен омраза и презрение? — внезапно попита Тес.

Объркана от въпроса, Хестър примигна, опитвайки се да улови мислите й.

— За Грегъри и Тереза ли говориш?

След кимването на Тес, Хестър сви рамене.

— Не знам. Искам да кажа, че не е нещо, за което бих могла да я попитам, нали?

Тес се намръщи.

— Да, предполагам. Винаги съм се чудела как се е справяла. Трябва да е било ужасно за нея.

Напълно склонна да обсъждат темата, но и озадачена защо ли Тес се интересува от нещо, станало преди толкова време, Хестър тихо каза:

— Е, не е трябвало да търпи толкова дълго. Помниш ли — тя и Бенедикт са избягали три или четири години след това.

Тес измърмори с тъжно изражение.

— Знам, но преди това е трябвало да понася прадядо и да види как мъжа, когото обича се оженва за друга. И двамата сигурно са били безкрайно нещастни — тя омъжена за коравосърдечен негодник и Бенедикт, принуден насила да се ожени, за да спаси титлата си. Сигурно й се е разбило сърцето, когато се е родил синът на Бенедикт. Не се съмнявам, че всеки път щом е погледнела собствения си син, си е мислела, че е можел да бъде син на Бенедикт.

— Станало е преди толкова време, Тес. Защо сега се замисли за това?

— Не знам — искрено отвърна Тес. — Предполагам, свързано е с мнението на всички, че толкова много приличам на нея — дори аз забелязвам приликата си с портрета й в галерията. Но не са само косата и очите или дори овалът на лицето… има и нещо вътре в мен — понякога изпитвам такава близост с нея — като че ли мога да усетя чувствата й.

Тя присви устни.

— И знам, че е мразела прадядо с всяка частица на тялото си! Надявам се само тя и Бенедикт да са живели дълго и щастливо заедно, след като най-накрая са избягали.

— Е, Грегъри поне живя дълго, след като тя го изостави. Ирония на съдбата е, че надживя не само сина си, но и един от внуците си — баща ти, Едуард. Деветдесет е солидна възраст, но се съмнявам, че се е наслаждавал на тези подарени години.

— Може и да не им се е наслаждавал, но подозирам, че ужасно се е вбесил, когато е разбрал, че е на път да умре.

Тес поклати глава.

— Имаше толкова деспотично присъствие. Въпреки че почина преди повече от две години, все още когато вляза в синия салон очаквам да го зърна там как седи и ме наблюдава.

Хестър сви устни.

— Знам, че не е хубаво да се говори лошо за умрелите, но той беше такъв дявол! Най-отвратително се държеше с теб, Тес, несъмнено заради приликата ти с Тереза.

— За да бъдем честни, той не изпитваше и най-слабото чувство на привързаност към никой от членовете на семейството си. Човек би си помислил, че поне сестра си би оставил добре осигурена, а ти — мисля, че той те наказа затова, че не можа да си намериш заможен съпруг и затова ти направи такова завещание. Той е искал ти и Маргарет да знаете, че не е давал и пет пари за бъдещето ви!

Хестър извърна лице, а на Тес й се искаше да отхапе езика си. Хестър не беше споделила, но Тес знаеше, че в миналото е имало някой, когото леля й е обичала или все още обичаше и че липсата й на наследство е изиграла роля за положението й на стара мома.

Тес отчаяна се питаше как да смени темата, когато Хестър проговори. Гласът й беше тих.

— Дядо не е могъл да знае, че Сидни ще почине толкова млад. Той знаеше, че Сидни ще се грижи за леля Мег до края на живота й. А колкото до мен… — и тя тъжно се усмихна. — Аз никога не съм му била особено приятна.

— Да не би да го защитаваш? — настоя Тес обидена, теменужените й очи станаха тъмнолилави от гняв. — Нали току-що каза, че е бил дявол! А и това, че никога не си му била особено приятна… — Тес внезапно се усмихна. — А не беше ли бесен и от това, че единственото му внуче е момиче?

Хестър огорчено се усмихна.

— И още как! Спомням си деня, който се роди — прие го като лична обида, че бедните ти родители са могли да заченат само едно хилаво момиченце. Все още чувам как крещеше и беснееше из имението. Обвиняваше майка ти, че го е направила нарочно, напук на него. Кълнеше се, че баща ти няма да наследи титлата му, ако следващото им дете не е момче.

Хестър поклати глава.

— Чудя се дали, когато баща ти почина няколко години по-късно, той не съжали за прибързаните си думи — намръщи се и добави: — Вероятно не. Винаги смяташе, че може да организира нещата точно както иска.

Всичко, което каза Хестър, беше вярно. Тес бе израснала под злобния поглед на прадядо си и нито ден не минаваше без да й бъде напомнено, че е трябвало да се роди момче или че прилича на съпругата, която го е изоставила и избягала с друг мъж. На Грегъри не се нравеше и това, че тя си има собствено наследство, което се пази от чичо й, и което той не можеше да присвои.

Тес се съгласи, че Грегъри не е могъл да предположи, че Сидни ще почине толкова внезапно, но е знаел, че ако не отдели прилична сума в завещанието си за Маргарет и Хестър ги обрича на мизерно съществуване, ако нещо все пак се случи със Сидни. Тя прецени, че преди да почине Грегъри едва ли е притежавал голяма сума, но все пак от това, което е било останало, е можел да отдели достатъчно за всяка една от тях и да им осигури скромна независимост.

Тези мисли върнаха Тес към нейната главна дилема. Наследството й беше в сигурни ръце, но Маргарет и Хестър зависеха от новия барон Мандъвил, както за покрива над главите си, така и за прехраната си. Тес с радост би прехвърлила част от голямото си богатство на леля си и на пралеля си, но двете дами не искаха и да чуят за това. Едва успяваше да ги убеди, обикновено, когато Авъри беше направил нещо наистина отвратително, че да й позволят да ги осигури не е по-различно от това Авъри да се грижи за тях. Но и двете продължаваха да се ужасяват от идеята Тес да използва парите си за тях — все пак бяха Мандъвил! Задължение е на Авъри да се грижи за тях. Тес не виждаше никакъв смисъл в това.

Докато нещата не станеха напълно непоносими в имението Мандъвил, двете й най-скъпи жени на света нямаше да се съгласят да използват парите й за собствени облаги. Междувременно, въпреки противното поведение на Авъри и вероятната възможност той да реши да повтори действията на Грегъри, за да присвои наследството й, Тес не можеше и да си помисли да изостави Хестър и леля Мег при този отвратителен човек.

След няколко минути Хестър наруши тишината. Гласът й бе изпълнен с любопитство.

— Защо си се замислила за стария скандал? Отвличането на Тереза и по-късното й изчезване с Бенедикт Талмъдж са станали преди десетилетия. Какво те накара да си спомниш за това сега?

Тес сви рамене.

— Мислех си за обрата на събитията — смъртта на Сидни и как, ако Грегъри не се беше държал толкова ужасно, между нас и графовете на Шерборн нямаше да има такава омраза. Разбира се, Грегъри пак щеше да пропилее почти всичките пари. Така че Мандъвил пак щяха да се нуждаят от друга наследница, с която да възстановят имуществото си.

Хестър я стрелна с поглед.

— Сигурна ли си, че Авъри не ти досажда?

— О, може би малко — срамежливо погледна тя леля си. — Ако ти и леля Мег ми бяхте позволили да ви купя онази малка уютна къщичка близо до Хайт, въобще нямаше да се налага да търпя компанията му.

Хестър я погледна уплашено.

— Той те тормози, нали? — и като се наведе напред добави: — Не си длъжна да оставаш тук, скъпа. Знаеш, че чичовците ти ще са щастливи, ако отидеш да живееш в Лондон или в имението на лорд Рокуел в Корнуол. И въпреки че дяволски ще ни липсваш, с Мег ще се справим. Ако той реши да ни изхвърли от къщата или стане твърде непоносим, ще ти позволим да ни купиш малката къщичка.

— Но не и преди това?

— О, Тес. Ти си най-сладкото дете на света, но нали знаеш, че не можем. Няма да е правилно.

Като видя тревогата в очите на леля си, Тес се усмихна.

— Е, не мисля, че ще съм щастлива в Лондон, а колкото до Корнуол — по-добре да остана тук с вас, дори и да трябва да търпя Авъри.

Каретата забави ход и след миг те вече се движеха по пътеката, оградена с брястове, която водеше до имението Мандъвил. След малко се появи и самата сграда в стил „Кралица Елизабет“. Тъмнозелен бръшлян се виеше по стените и покрай много тавански прозорци. Каретата зави покрай островче от зелени храсти и спря пред широките стълбища, които водеха към масивна двойна врата.

Едва когато конете спряха, една от дърворезбованите врати се отвори и оттам излезе висок мъж в светлобежови бричове и добре скроено зелено сако, и се втурна надолу по стълбите, за да посрещне дамите. Джентълменът, Авъри Мандъвил, шестият барон на имението, беше без съмнение привлекателен мъж, с добро телосложение и широки рамене; изправеният му гръб и високо вдигнатата глава издаваха факта, че е бил военен преди да наследи титлата. Той, най-много от всички останали роднини, приличаше на Грегъри, като беше наследил гъстата му руса коса и леденостудените сини очи.

Докато гледаше как се приближава, Тес си помисли, че прадядо й трябва да е бил същият на неговата възраст. Това, че тя поразително приличаше на Тереза, а Авъри имаше чертите на Грегъри доста я обезпокои. Независимо, че сега обстоятелствата бяха различни, съдбата все пак беше събрала нея и Авъри като копия на истинските герои. Дали нямаше и историята да се повтори?

Тя решително отхвърли тези мисли от главата си. Не можеше отново да се случи — никога нямаше да се омъжи за Авъри, независимо от действията му. Беше по-склонна да вдигне нож срещу него ако се опита да я докосне. А колкото до това да се влюби безумно в наследника па граф Шерборн — идеята бе напълно абсурдна! Никога не беше виждала по-малкия брат на Рандъл Талмъдж, последният граф на Шерборн, нито знаеше името му.