Сандра Браун
Алибито (38)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Лорета размърда крака в студената вана, където ги бе потопила преди почти половин час. Бев пристъпи по коридора, прозина се и се протегна.

— Мамо? Вече си станала? Не спа дълго.

— Имам твърде много грижи — вяло каза тя. След това вдигна поглед към дъщеря си и попита: — Сигурна ли си, че тази сутрин нямаше съобщения на телефонния секретар? Дано не е повреден.

— Работи, мамо. — Бев се обърна към нея е виновно изражение: — Имаше съобщение за теб от мистър Крос. Не исках да го чуеш.

— Как така? Какво казва?

— Да не безпокоиш човека от панаира.

Лорета я изгледа е искрено недоверие.

— Сигурна ли си?

— Мисля, че каза „от панаира“.

— Не, сигурна ли си, че е казал да не го безпокоя?

— Да. Ядосах се. След като положи толкова усилия… Внимавай, мамо, намокри пода.

Лорета изскочи от ваната и гневно сложи ръце на кръста си.

„Полудял ли е?“

 

 

Боби Тримбъл не понасяше затвора. Беше отвратително място. Място за неудачници. Може би за някогашния Боби, но не и за човека, който бе сега.

Прекара нощта в килия с пияница, който непрестанно хъркаше и шумно изпускаше газове. Бяха му обещали да го освободят рано сутринта, при първа възможност да бъда изведен. Такава бе сделката, която бе сключил с детектив Смайлоу и онази кучка от прокуратурата — само една нощ в ареста.

Но утрото бе настъпило, а те явно не бързаха. Донесоха закуската. Щом долови мириса на храна, съкилийникът му скочи от леглото и едва успя да стигне навреме до отворената тоалетна, където повръща цели пет минути. Когато най-сетне свърши, отново се качи на втория етаж, но преди това се препъна и се подпря на Боби, при което и неговите дрехи добиха неприятна миризма.

Естествено Боби не понасяше мълчаливо униженията. Оплакваше се често и на висок глас. Крещеше и блъскаше, но напразно. Крачеше нервно из килията. Колкото повече часове минаваха, в толкова по-голяма паника изпадаше. Обзе го песимизъм и желание за отмъщение.

Изглежда, отново го бяха изиграли.

Откакто Петиджон бе убит, нещата все повече се объркваха. Това не влизаше в плановете на Боби. Не се смяташе за светец, но не бе участвал в заговор за убийство. Ако като натопеше Алекс, която може би наистина бе виновна щеше да спаси себе си, би сторил именно това. Но междувременно щеше да бъде държан изкъсо. До края на процеса съдбата му бе в ръцете на местните власти. Никакви развлечения. Никакви жени. Никакви наркотици.

Не бе успял да забогатее със сто хиляди долара, както бе очаквал. Парите, за които бе изнудвал Петиджон, не бяха достигнали до него. Все още не знаеше дали Алекс ги е взела, но това бе подробност. Важното бе, че той не получи сумата.

Бъдещето му изглеждаше мрачно и несигурно. Единственият неоспорим факт бе, че не можеше да стори нищо, докато стоеше затворен тук.

Стана от леглото и се притисна към решетката.

— Защо се бавите толкова?

Никой не обърна внимание на въпроса му. Надзирателите нямаха представа какво иска.

— Не разбирате. Аз не съм обикновен затворник — каза Боби на един от тях, който мина покрай килията му. — Не трябва да бъда тук.

— Жалко, че не ми плащат по цент за всеки път, когато чувам това, Боби.

Той рязко извърна глава. Друг надзирател въведе при него някакъв непознат с тънък летен костюм и вратовръзка. Бе гладко обръснат, но изглеждаше малко невзрачно, може би заради превръзката на ръката си. Представи се е името Хамънд Крос.

— Чувал съм за вас. От Областната прокуратура, нали?

— Заместник главен прокурор на Чарлстънска област.

— Впечатлен съм — каза Боби с обичайния си спокоен тон. — Да ви кажа честно все ми е едно кой сте, стига да сте дошли, за да ме измъкнете оттук.

— Това беше сделката, нали?

Крос бе интелигентен тип. Притежаваше вродена изтънченост, която веднага подразни Боби.

Даде знак на надзирателя да отвори килията и го въведе в стаята за адвокатски свиждания.

— Не се смятам за освободен, мистър Крос. Вчера сключих сделка. Или сте забравили?

— Зная за споразумението, Боби.

— Чудесно! Тогава защо не задвижите въпроса?

— Ще го направя, след като поговорим.

— Ще разговарям с вас само в присъствието на адвоката си.

— Аз също съм юрист.

— Но вие сте…

— Седни и млъквай, Боби!

Този Хамънд Крос имаше спортна фигура, но не изглеждаше твърде як. Освен това бе ранен. Боби нагло раздвижи рамене.

— Страшни думи, изречени от един бит човек.

Очите на Крос го пронизаха с поглед, почти толкова студен, колкото на Смайлоу. Боби не се изплаши, но разбра недвусмисления знак да кротува. Предизвикателно го погледна.

— Добре, седнах. Какво искате?

— Нямаш представа с какво удоволствие бих ти хвърлил един хубав бой.

Боби зяпна от изненада и остана безмълвен.

Крос едва бе раздвижил устни и гласът му бе тих, но враждебният тон, с който бе изрекъл последните думи, накараха косите на тила му да настръхнат. Както и напрежението, което струеше от цялото тяло на прокурора.

— Слушайте, не знам защо ми се заканвате, но съм сключил сделка.

— А аз сключих друга — спокойно каза Крос. — С един от инвеститорите, всъщност бивш инвеститор в проекта за остров Спекъл. — Остави му няколко мига да си даде ясна сметка за положението. Боби едва не затрепери. — Човекът е готов да свидетелства срещу теб, за да избегне подвеждане под отговорност. Имаме дълъг списък от обвинения за твоите действия на Спекъл, които нямат връзка с вчерашната ти сделка. Може би ще ми омръзне да ги изброявам, но ще започна с умишлен палеж.

Дланите на Боби бяха запотени. Изтри ги в крачолите на панталона си.

— Слушайте, ще ви кажа всичко, което искате да знаете за сестра ми.

— Безполезно е — каза Крос и махна с ръка. — Тя не е убила Петиджон.

— Но вашите хора…

— Не го е убила тя — повтори Крос. След това се усмихна, но без симпатия. — Вече няма за какво да се пазариш. Ще прекараш известно време в затвора. Когато на тукашните власти им омръзне да те хранят, ще те прехвърлят във Флорида, където полицията те очаква с отворени обятия.

— По дяволите! Вървете на майната си! — извика Боби и скочи от стола. — Искам да говоря с адвоката си.

Направи две крачки напред, но Крос го побутна с лявата си ръка така силно, че едва не го повали на пода. Приближи лице към неговото, като го принуди да наведе глава назад, и прошепна:

— Последно предупреждение, Боби. Ако отново се доближиш до Алекс, ще счупя врата ти. А после ще направя красивата физиономия, с която се перчиш, неузнаваема. Дните ти като любимец на жените ще свършат. Единственото, което ще изпитват към теб, ще бъде съжаление и отвращение.

Боби бе поразен, но след няколко секунди се опомни. Сега си обясни всичко: заплахата и увереността, с която прокурорът твърдеше, че Алекс е невинна. Избухна в смях.

— Ясно. Моята сестричка ви е завъртяла главата! — Закачливо докосна гърдите на Хамънд. — Познах ли? Всъщност знам, че съм прав. Умея да долавям признаците. Слушайте, господин заместник областен… какъвто и да се наричате, ако искате да я чукате, обадете ми се. Както го предпочитате — отзад, отпред, настрани — мога да го уредя.

Столът бе вдигнат и Боби полетя назад заедно с него. Усети болка в скулите, от която целият му череп завибрира. Ребрата му изпукаха, когато един тежък юмрук се стовари върху тях с все сила.

— Мистър Крос?

Боби чу стъпките и гласовете на надзирателите, които дотичаха. Звуците стигнаха до съзнанието му през обгърналия го непрогледен мрак.

— Всичко наред ли е тук, мистър Крос?

— Добре съм, благодаря. Но се боя, че затворникът се нуждае от помощ.