Сандра Браун
Алибито (33)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Франк Пъркинс отвори входната врата на дома си и приветливата му усмивка изчезна, сякаш току-що бе изслушал виц с интересно начало, който всъщност се бе оказал глупав.

— Хамънд!

— Може ли да вляза?

Внимателно подбирайки думите си, Франк каза:

— Не е особено удобно.

— Трябва да поговорим.

— Предпочитам да се срещнем в работно време.

— Неотложно е, Франк. Дори утре ще бъде късно. Трябва веднага да видиш нещо. — Хамънд извади от вътрешния си джоб плик и го подаде на адвоката, Франк го взе и надникна вътре. Имаше банкнота от един долар.

— За бога…

— Наемам те за свой адвокат, Франк. Това е аванс от хонорара ти.

— Какво те прихваща, по дяволите?

— Аз бях с Алекс вечерта, когато убиха Лут Петиджон. Прекарахме нощта заедно, в леглото. Сега мога ли да вляза?

Както бе очаквал, Франк Пъркинс загуби ума и дума. Хамънд се възползва от моментното му вцепенение и мина покрай него. Франк затвори вратата на уютната си къща в предградията. Бързо се опомни и едва не сграбчи Хамънд за гушата.

— Осъзнаваш ли колко принципи на етиката наруши току-що? А колко накара и мен да наруша?

— Прав си. — Хамънд взе обратно банкнотата. — Не можеш да работиш за мен. Сблъсък на интереси. Но докато бях твой клиент, ти се доверих за нещо, което професионалният ти дълг изисква да запазиш в тайна.

— Кучи син! — гневно каза Франк. — Не зная какво си намислил. Дори не искам да узная, но те моля да напуснеш дома ми. Веднага!

— Нима не чу какво казах? Че прекарах…

Той замълча, когато в сводестия коридор се втурнаха няколко души, любопитни да разберат какво става. Единственото лице, което привлече вниманието му, бе на Алекс.

Франк извърна глава и промълви:

— Маги, помниш ли Хамънд Крос?

— Разбира се — отвърна съпругата на адвоката. — Здравей, Хамънд.

— Маги, извинявай, че нахълтах така. Надявам се да не съм прекъснал нещо.

— Всъщност вечеряхме — каза Франк.

Устата на единия от деветгодишните им синове близнаци бе изцапана с нещо, което приличаше на сос за спагети. Маги бе елегантна дама, наследила тактичността на жените от Юга. Странната сцена в преддверието на къщата не я смути.

— Тъкмо сядахме, Хамънд. Ще вечеряш ли с нас?

Той погледна първо Франк, а след това Алекс.

— Не, но благодаря за поканата. Трябва да поговоря с Франк само за няколко минути.

— Все пак се радвам, че се видяхме отново. Момчета! — Маги Пъркинс побутна двамата си сина, обърна се и тръгна с тях, навярно към кухнята.

Хамънд се обърна към Алекс:

— Не очаквах да те видя тук.

— Франк бе така любезен да ме покани на вечеря със семейството си.

— Похвална постъпка. След днешния ден навярно не би искала да оставаш сама.

— Така е.

— Всъщност добре че си тук, защото и ти трябва да чуеш това.

Най-сетне Франк се намеси:

— Предчувствам, че ще поискате от мен услуга, заради която ще се простя с кариерата си. Отчаяно се нуждая от питие. Някой от вас иска ли?

Даде им знак да го последват до другия край на къщата, където се намираше кабинетът му. Почетните значки и грамотите в рамки, подредени по стените, бяха доказателства за професионалните и лични качества на Франк Пъркинс.

Хамънд и Алекс не пожелаха да ги почерпи, но Франк си наля чист скоч и седна зад масивното бюро. Алекс се настани на стол с мека тапицерия, а Хамънд — на един фотьойл. Адвокатът ги изгледа и се обърна към клиентката си:

— Вярно ли е? Наистина ли си спала с многоуважаемия заместник областен прокурор?

— Нима е забранено…

— Хамънд! — грубо го прекъсна Франк. — Нямаш право да нервничиш. И дори да ми се сърдиш. Би трябвало да те изритам оттук и да уведомя Монро Мейсън за признанието ти. В случай че все още не знае.

— Не знае.

— Единствената причина да търпя присъствието ти в дома си е уважението, което изпитвам към клиентката си, и правото й на личен живот. Докато не узная всички факти, не бих искал да действам прибързано и още повече да усложня положението й в този унизителен фарс.

— Не стоварвай вината върху Хамънд, Франк — каза Алекс. В гласа й се долови нотка на отчаяние, която Хамънд не бе чувал досега. Или може би на примирение. Или дори облекчение, че вече не се налага да пази тази тайна. — Аз съм не по-малко виновна. Трябваше веднага да ти кажа, че го познавам.

— Интимно?

— Да.

— Докъде щеше да го оставиш да стигне? Нима възнамеряваше да мълчиш, докато те арестуват и той те изправи пред съда или докато те изпрати на електрическия стол?

— Не знам — Алекс внезапно стана, обърна се с гръб към тях и притисна ръце към тялото си. След секунда се успокои и отново ги погледна. — Всъщност аз нося много по-голяма вина, отколкото Хамънд. Той не ме познаваше, а аз знаех кой е и го проследих. Съзнателно. Направих така, че срещата ни да изглежда случайна, а не беше.

— Кога бе тази планирана среща?

— В събота вечерта. По здрач. След първоначалния контакт използвах всички женски трикове, за да съблазня Хамънд. И успях — добави Алекс с пресипнал глас и го погледна.

Франк пресуши чашата си на един дъх. Очите му се насълзиха и леко се покашля. Когато прочисти гласа си, попита къде се е случило всичко това. Алекс разказа подробно, като започна от кавалерския жест на Хамънд в шатрата за танци и описа как се бяха озовали във вилата му.

— На сутринта се измъкнах, като мислех, че никога вече няма да се видим.

Франк поклати глава — или замаян от бързо изпития алкохол, или объркан от противоречивите факти.

— Не разбирам. Спала си с него, но не е било… не си…

— Решила е да се подсигури — каза Хамънд. Все още му бе трудно да приеме признанието й, че е имала ясна цел, че срещата им не е била романтична случайност, както му се искаше да вярва. Но трябваше да се примири с това. Обстоятелствата го принуждаваха да се съсредоточи върху много по-важни неща. — Ако Алекс изпиташе необходимост от алиби, аз трябваше да й го осигуря. Идеално алиби. Но ако разкажа за случилото се, ще загубя много.

Франк втренчи озадачен поглед в него.

— Би ли обяснил това?

— Алекс ме е проследила от „Чарлз Таун Плаца“, където по-рано се срещнах с Лут Петиджон.

Адвокатът остана загледан в него още няколко мига, преди да се обърне към нея за потвърждение. Тя леко кимна. Франк стана и си наля второ питие.

В това време Хамънд погледна Алекс. Очите й бяха влажни, но не плачеше. Изпита желание да я прегърне. Както и грубо да я притисне до стената и да я накара да му признае цялата истина.

Или може би не. Не искаше да знае, че се е оставил да бъде подведен като наивните младежи и похотливите старци, които бяха плащали на брат й Боби за нейните услуги. Ако наистина я обичаше, както бе заявил, трябваше да се примири и с това.

Франк се върна на мястото си. Остави пълната чаша върху подложката на бюрото и попита:

— Кой от двама ви ще продължи?

— Имах уговорка е Петиджон за събота следобед — започна Хамънд. — По негова покана. Не исках да отивам, но той настоя, като каза, че е в мой интерес да се срещнем.

— По какъв повод?

— Главният прокурор ми бе възложил да разследвам аферите му. Петиджон беше разбрал за това.

— Откъде?

— По-късно ще обсъдим този въпрос. Засега ще ти кажа, че бях почти готов да предам сведенията на съдебната комисия.

— Предполагам, че Петиджон е искал да се споразумеете.

— Точно така.

— Какво предлагаше в замяна?

— Ако докладвам на главния прокурор, че няма основания за завеждане на дело и оставя Лут да действа, както обикновено, обеща да подкрепи кандидатурата ми за поста на Монро Мейсън, включително и е финансова помощ за кампанията ми. Предложи, след като спечеля изборите, да сключим взаимоизгодно споразумение. Много полезно партньорство, което би му позволило да нарушава закона, а аз да си затварям очите.

— Навярно си отказал.

— Категорично! Тогава извади тежката артилерия. Собственият ми баща е бил един от съдружниците му в проекта за остров Спекъл. Лут ми показа документи, които го доказваха.

— Къде са те сега?

— Взех ги със себе си, когато си тръгнах.

— Валидни ли са?

— Боя се, че да.

Франк не бе глупав. Веднага се досети.

— Ако продължеше с разследването си за него, щеше да бъдеш принуден да повдигнеш обвинение и срещу баща си.

— Това беше същността на предупреждението му.

Лицето на Алекс бе добило израз на нежност и съчувствие. Франк каза тихо:

— Съжалявам, Хамънд.

Знаеше, че думите му са искрени, но махна е ръка.

— Казах на Лут да върви по дяволите и че възнамерявам да изпълня дълга си. Когато се обърнах с гръб към него, крещеше нецензурни изрази и заплахи. Възможно е този внезапен гняв да е предизвикал удара. Не зная. Повече не го погледнах. Навярно съм стоял там около пет минути. Максимум.

— Колко беше часът?

— Уговорката ни беше за пет.

— Видя ли Алекс?

Двамата едновременно поклатиха глави.

— Едва когато стигнах на панаира. Бях толкова ядосан на Петиджон, че напуснах хотела в ужасно настроение. Не съм забелязал нищо. — Спря за миг и въздъхна дълбоко. — Възнамерявах да прекарам вечерта във вилата си. Спонтанно реших да се отбия на онзи панаир. Видях Алекс в шатрата за танци и… — Отмести поглед към нея. Тя слушаше внимателно. — Така започна всичко.

Настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника върху бюрото на Франк. Най-сетне адвокатът попита:

— Какво се надяваше да постигнеш, като дойде тук, за да ми разкажеш това?

— Тежеше на съвестта ми.

— Е, аз не съм изповедник — отбеляза Франк с раздразнение.

— Така е, не си.

— Освен това сме противници в едно дело за убийство.

— Знам.

— Да се върнем на първия ми въпрос: защо дойде при мен?

Хамънд отвърна:

— Знам кой е убил Лут.