Сандра Браун
Алибито (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Дробовете й щяха да се пръснат. Мускулите й трепереха. Чувстваше слабост в ставите. Но вместо да забави, тя ускори крачка. Никога не бе тичала така бързо, полагайки неимоверни усилия. Имаше няколкостотин калории за изгаряне от панаирните лакомства.

И гузна съвест, от която се опитваше да избяга.

Лицето й бе обляно в пот, която заслепяваше очите й. Дишаше тежко и шумно. Устата й бе пресъхнала. Сърцето й биеше в синхрон с бързите й стъпки. Дори когато й се струваше, че не би могла да направи нито крачка повече, продължаваше напред. Със сигурност бе надминала предишния си рекорд за бързина и издръжливост.

Но каквото и да стореше, не можеше да избяга от случилото се миналата нощ.

Бягането бе любимото й упражнение за поддържане на форма. Тичаше по няколко пъти седмично. Често участваше в благотворителни кросове. Беше се включила в организирането на един маратон е цел събиране на средства за борба с рака на гърдата. Но тази вечер нямаше никакви благородни подбуди и не се опитваше да сваля килограми или да се освободи от напрежението след работен ден.

Тази вечер бягането й бе самоизтезание.

Естествено бе глупаво да се надява, че чрез днешното физическо усилие ще изкупи вчерашното си прегрешение.

Изкупление се постигаше само когато човек искрено се разкайва. Съжаляваше, че срещата им бе планирана, а не случайна, както мислеше той. Няколко пъти бе чула гласа на съвестта си, който й казваше да спре, преди да се люби е него, но нямаше угризения, че нещата се развиха така.

Дори за миг не съжали за нощта, която бяха прекарали заедно.

— Отляво.

Учтиво се отдръпна, за да стори път на другия бегач. Тази вечер на Батъри бе пълно с пешеходци. Алеята бе предпочитано място за разходка, бягане за здраве или каране на ролкови кънки.

Тази историческа част от полуострова, където реките Ашли и Купър се съединяваха и заедно се вливаха в Атлантика, бе в списъка от забележителности на всеки турист, решил да посети Чарлстън.

Батъри се намираше между парка Уайт Пойнт Гардънс и крайбрежните диги и както всичко в Чарлстън, носеше белези от войни и природни бедствия. Някога бе представлявала място за публични екзекуции, по-късно — стратегическо укрепление, а днес предназначението й бе да служи за туристическа атракция и приятно прекарване на времето.

В парка гордо се издигаха вековни дъбове, устояли на унищожителни бури и дори на урагана „Хюго“. Под техните сенки, между паметниците и символите на Конфедерацията, млади двойки бутаха детски колички.

Горещият въздух бе задушен и влажен, но поне откъм пристанището и форт Съмтър, които се виждаха в далечината, полъхваше бриз и изпълваше с приятно опиянение хората, дошли да се насладят на красивия здрач преди края на последния почивен ден от тази седмица.

Тя успокои темпото и реши, че е време да се прибира. По обратния път при всяка стъпка чувстваше болка, която пронизваше прасците и бедрата й и достигаше до кръста. Сега поне бе поносимо. Все още бе задъхана, но паренето в мускулите бе изчезнало.

Чувството за вина продължаваше да я измъчва.

През целия ден изненадващо я спохождаха мисли за него и нощта им заедно. Полагаше усилия да разсее спомените, защото й се струваше, че те утежняват вината й. Сякаш бе крадец, който не само е навлязъл в чужда собственост, а и е посегнал на повечето лични вещи на потърпевшия.

Но не можеше да прогони тези мисли. Докато тичаше по алеята, ги допусна в съзнанието си и те я завладяха. Отново усети вкуса на сладкишите от панаира и се усмихна, когато си спомни глупавия анекдот, който той й бе разказал, представи си как дъхът му гали ухото й, как пръстите му докосват кожата й.

Бе заспал така дълбоко, че не се събуди, когато тя се измуши от леглото и облече дрехите си в сумрачната стая. Преди да излезе, спря, за да го погледне за последен път. Спеше по гръб. Единият му крак се подаваше изпод чаршафа. Бе отвит до кръста.

Имаше прекрасни ръце. Изглеждаха силни, мъжествени и добре оформени. Едната лежеше върху чаршафа, а другата бе отпусната на възглавницата й. Пръстите бяха свити. Допреди няколко минути бяха докосвали косите й.

Докато наблюдаваше как гърдите му ритмично се повдигат и спускат от спокойното му дишане, едва устоя на изкушението да го събуди и да му признае всичко. Дали би я разбрал? Дали би й благодарил за искреността? Може би щеше да й каже, че му е все едно, да я притегли към себе си и отново да я целуне. Дали мнението му за нея щеше да бъде по-добро или по-лошо, ако му бе казала какво е сторила?

Какво ли си бе помислил, когато се бе събудил и открил, че я няма?

Отначало сигурно бе изпаднал в паника, предполагайки, че е ограбен. Навярно бе скочил от леглото, за да провери дали портфейлът все още е на бюрото му. След това бе разперил кредитните си карти като тесте за покер, за да се увери, че никоя не липсва. Дали се бе изненадал да открие, че всички пари са налице? Дали бе изпитал огромно облекчение?

А след това дали изчезването й го бе озадачило? Или разсърдило? Навярно бе ядосан. Може би се бе почувствал обиден.

Надяваше се, че не се е обърнал на другата страна и заспал отново. Колкото и да бе тъжно, съществуваше и такава вероятност, която я накара да се запита дали изобщо се е сетил за нея днес. Дали като нея мислено изживява отново цялата вечер — от мига, в който погледите им се бяха срещнали в шатрата, до онзи последен път?

Обсипа с целувки лицето й. След миг прошепна:

— Защо се чувствам така прекрасно?

— Човек трябва да се чувства добре в момент като този, нали?

— Да, но невинаги е толкова вълшебно.

— Сега е…

— Какво?

Той отметна глава назад и я погледна право в очите.

— Почти още по-вълшебно.

— Искаш да кажеш, да стоим мирни?

Тя го притисна между бедрата си и пламенно го прегърна.

— Така. Просто да те чувствам.

— Мм… — Той отпусна глава до шията й. Но след няколко секунди простена: — Съжалявам, не мога да стоя мирен.

Тя повдигна бедра и прошепна задъхано:

— Аз също.

Внезапно усети, че краката й се подкосяват и спря да тича, наведе се, подпря ръце на коленете и вдъхна от тежкия горещ въздух. Примигна, за да проясни очите си от солената пот, и се опита да ги изтрие с опакото на ръката си, но осъзна, че и тя е запотена. Трябваше да престане да мисли за това. Вечерта, която бяха прекарали заедно, бе невероятно романтична за нея, но може би за него не бе представлявала нищо необичайно — въпреки поетичните излияния.

„Всъщност все едно“, напомни си тя. Мнението му нямаше значение, нито пък дали изобщо се сещаше за нея. Никога вече нямаше да се срещнат.

Когато дишането и пулсът й се успокоиха, тя изтича по стъпалата на дигата. Мисълта, че никога няма да го види отново, бе по-непоносима и от изтощителното тичане. Живееше само на няколко пресечки от Батъри, но пътят дотам й се стори по-дълъг от цялото разстояние, което бе пробягала.

Все още потънала в мрачни размишления, отключи входната врата. Стресна я рязко изсвирване на клаксон и тя се обърна точно когато един мерцедес спря до бордюра.

Шофьорът смъкна тъмните си очила и я погледна над рамките.

— Добър вечер — провлачено каза Боби Тримбъл. — Цял ден ти звъня и едва не помислих, че си изчезнала.

— Какво правиш тук?

От лукавата му усмивка я побиха тръпки.

— Махни се от къщата ми и ме остави на мира!

— Не те съветвам да се караш с мен. Особено сега. Къде се губиш цял ден?

Тя не отвърна.

Той се захили, като че ли упоритостта й му се струваше смешна.

— Добре. Качвай се.

Наведе се през седалката до себе си и отвори вратата. Едва не удари прасеца й.

— Ако си въобразяваш, че ще дойда някъде с теб, значи си полудял.

Боби извади ключа.

— Добре, тогава аз ще вляза.

— Не!

Той се захили.

— Така и предполагах. — Потупа седалката и каза: — Настани хубавото си телце тук. Хайде!

Тя знаеше, че няма лесно да се откаже и да си тръгне. Рано или късно щеше да се сблъска с това, така че бе най-добре да приключи веднъж завинаги. Качи се и гневно затръшна вратата.

 

 

Хамънд реши час по-скоро да поднесе съболезнованията си на вдовицата на Лут Петиджон. Веднага щом приключи разговора с Мейсън и изпрати Стефи, взе душ и се преоблече. След няколко минути бе в колата си на път за имението на Петиджон.

Докато чакаше някой да отговори на позвъняването му, неволно се загледа в минувачите, които се разхождаха в неделната вечер по Батъри. Двама туристи правеха снимки на къщата на Петиджон от парка, въпреки че той бе застанал пред нея. Обичайното множество хора, тичащи за здраве, приличаше на сенки, които се плъзгаха по дигите.

Отвори му Сара Бърч. Икономката го помоли да почака в преддверието, докато съобщи за посещението му. След малко се върна и го покани:

— Мис Дейви каза да се качите горе, мистър Крос. Едрата жена го поведе по стълбите, през вестибюла и по широкия коридор, след което прекосиха огромна спалня и влязоха в баня, каквато Хамънд никога не бе виждал. Под купола от цветно стъкло имаше кръгла вана, достатъчно голяма за цял волейболен отбор. Бе пълна, но кранчетата не работеха. По неподвижната повърхност се носеха едри магнолиеви цветове. Огромните огледални стени отразяваха светлината на ароматизираните свещи, поставени върху изящни свещници из цялото помещение. В единия ъгъл се виждаше диван с копринена тапицерия, отрупан с декоративни възглавнички. Позлатената мивка бе голяма колкото корито за пране. Поставките до нея бяха кристални, както и безбройните кутийки крем и флаконите парфюми, подредени върху тях.

Едва сега Хамънд осъзна, че всички слухове за невъобразимите суми, похарчени за преустрояването на къщата, бледнеят пред действителното великолепие, което Лут бе създал. Въпреки че често бе посещавал къщата по различни официални поводи, сега за първи път се качваше на горния етаж. Бе чувал за разкоша тук, но не бе предполагал, че е възможно подобно разточителство.

Още по-малко бе очаквал, че ще открие току-що овдовялата господарка на дома гола и въздишаща от блаженство, докато опитен масажист плъзгаше ръце по задната повърхност на бедрото й.

— Нали нямаш нищо против, Хамънд?

Дейви Петиджон помоли масажиста да покрие с чаршаф тялото й, като остави отвън раменете и крака, който разтриваше.

Хамънд стисна протегнатата й ръка.

— Не, щом ти нямаш.

Тя му се усмихна закачливо.

— Добре ме познаваш. Никога не съм изпитвала и капка срам. Това подлудяваше майка ми. Естествено тя и бездруго си беше луда.

Подпря брадичка на ръцете си, докато масажистът разтриваше ханша й.

— Стигнали сме точно до средата на деветдесетминутната процедура, а е толкова божествено, че не можах да помоля Сандро да спре.

— Не те обвинявам. Все пак ми се струва странно.

— Кое?

— Вчера и Лут е бил на масаж в салона на хотела.

— Преди или след като са го убили? — Намръщеното му лице я накара да се засмее. — Просто се шегувам. Ще си налееш ли шампанско?

Дейви небрежно посочи една бутилка на сребърна табла до тоалетката. Вече бе отворена, но на подноса до нея имаше и неизползвана чаша. Хрумна му, че може би тя го е очаквала тази вечер. Мисълта го смути.

— Не, благодаря — отвърна той.

— О, за бога! — нетърпеливо каза тя. — Не се дръж като задръстеняк. И двамата никога не сме спазвали етикета, така че защо тепърва да започваме? Освен това мисля, че шампанското е идеалното питие за жена, на чийто съпруг са видели сметката в собствения му хотел, където е кръшкал. Налей и на мен още едно.

Нейната чаша бе на пода до масата за масаж. Хамънд знаеше, че обикновено е безсмислено да спори с Дейви. Напълни чашата й, а след това и своята до половината. Когато й я подаде, тя вдигна наздравица:

— За погребенията и другите забавни преживявания.

— Не споделям напълно чувствата ти — каза той, след като отпи глътка.

Тя облиза устни, наслаждавайки се на вкуса на виното.

— Може би си прав. Може би шампанско трябва да се пие само на сватби.

Когато вдигна чашата си към него, Хамънд почувства, че страните му пламнаха. Сякаш прочела мислите му, тя се засмя.

Беше същият смях, който помнеше от една юлска нощ преди години, когато двамата бяха гости на сватбата на свои общи приятели. Градината в дома на младоженката, където бе тържеството, бе украсена с гардении, лилии от Казабланка, божури и други ароматни цветя. Уханията им бяха опияняващи като шампанското, което бе изпил в напразно усилие да се разхлади и престане да чувства стягането на смокинга.

Сякаш избрани от актьорско училище, и осемте шаферки бяха прелестни блондинки. С ефирната розова рокля, дълга до петите и с дълбоко изрязано деколте, Дейви изглеждаше по-ослепителна от останалите.

— Иде ми да те схрускам — беше й казал той пред църквата малко преди да започне венчавката. — Или може би да те изпия. Приличаш на сладолед, липсва ти само хартиеното чадърче.

— С него този тоалет би изглеждал още по-отвратителен.

— Не ти ли харесва? — попита той.

Тя направи неприличен жест.

По-късно, на тържеството, когато зазвуча песента „Вик“ на Отис Дей и „Найтс“ и двамата излязоха на дансинга, тя размаха ръка пред лицето си и каза недоволно:

— Освен невероятно грозна, тази рокля е и най-задушаващата дреха, която някога съм обличала.

— Съблечи я тогава.

Приятелството между семействата Бъртън и Крос датираше отпреди раждането на Дейви и Хамънд. Тя присъстваше в най-ранните му спомени за коледни тържества и пикници. Когато възрастните ги изпращаха на горния етаж, преди да продължат да празнуват, двамата винаги скрояваха номера на бавачките, които имаха нещастието да се грижат за тях.

Заедно бяха изпушили първите си цигари. При първото си неразположение тя бе побързала гордо да му се похвали, че вече е жена. Когато се бе напила за първи път, бе повърнала в неговата кола. В нощта, когато бе загубила девствеността си, му се бе обадила веднага щом се бе прибрала у дома, за да му разкаже подробно за събитието.

Като деца взаимно обогатяваха речника си от неприлични думи, които и досега без неудобство използваха в разговорите си. Отначало им бе забавно, а и знаеха, че никой няма да ги накаже. Никой от двамата не би издал другия и не би се обидил. По-късно предизвикателните им разговори започнаха да добиват сексуален подтекст, но отново бяха шеговити и безобидни.

Но в онази юлска вечер и двамата вече бяха студенти в престижни университети — той в Клемсън, а тя във Вандербилт — и отдавна не се бяха виждали. Пийнаха доста шампанско и бяха завладени от романтиката на тържеството. Затова когато Хамънд изрече това дръзко предложение, Дейви го изгледа с премрежени очи и отвърна:

— Може би ще го направя.

Когато всички останали се събраха, за да разрежат сватбената торта, Хамънд незабелязано взе бутилка шампанско и сграбчи ръката на Дейви. Промъкнаха се в задния двор на съседите, които също бяха дошли на приема. Тревните площи на двете имения бяха разделени от гъст жив плет, старателно поддържан от години, и той им осигури уединението, от което се нуждаеха.

При отварянето на бутилката се чу звук, подобен на топовен гърмеж. Това ги накара да избухнат в смях. Хамънд наля в две чаши, които пресушиха на един дъх. След това отново ги напълни.

Докато отпиваше от третата, Дейви го помоли да й помогне да разкопчае шаферската рокля и той го направи.

Освободи я от нея, а след това и от сутиена, жартиерите и чорапите.

Тя се поколеба, когато пъхна пръсти под еластичните си бикини, но Хамънд прошепна:

— Давай, Дейви!

Това бе израз, познат от детството и ученическите им години. Дейви винаги се бе вслушвала в насърчаващите му думи. Тази нощ не бе изключение.

Свали бикините и му позволи да й се любува, докато слизаше заднишком по стъпалата към хладката вода в плувния басейн. Той за секунди се измъкна от елегантния костюм, който дълго време се бе мъчил да облече. Няколко копчета изхвърчаха и никога повече не ги видя.

Докато стоеше на ръба на басейна, Дейви го гледаше е широко отворени очи, чийто израз издаваше удивление.

— Хамънд, доста си възмъжал, откакто за последен път ни хванаха да си играем на чичо доктор.

Той се гмурна.

Бяха разменили единствените си плахи целувки още като деца, когато мислеха, че е „ужасно лошо“ дори да им хрумне да разтворят устни и езиците им да се докоснат. Оттогава не бяха се целували. Не го направиха и тази нощ. Нямаха време за губене. От опасността да бъдат разкрити възбудата им бе достигнала до точка, в която прелюдиите бяха излишни. В мига, когато стигна до нея, я притегли към себе си и телата им се сляха.

Беше лудост. Беше бързо. През цялото време се смяха.

След тази нощ се разделиха за две години. Когато отново се видяха, и двамата се държаха така, сякаш приключението в плувния басейн никога не се е случвало. Навярно никой от тях не желаеше един сексуален експеримент да помрачи дългогодишното им приятелство.

Никога досега не бяха споменавали за това. Той дори не помнеше как отново са се облекли в онази нощ, какво обяснение са дали на останалите гости на сватбеното тържество и дали изобщо се е наложило да обясняват изчезването си.

Но ясно си спомняше смеха на Дейви — заразителен, чувствен и съблазнителен. Не беше се променил.

Усмивката й бе почти тъжна, когато каза:

— Истински се забавлявахме като деца, нали?

— Да.

След това тя сведе глава и се загледа в мехурчетата в чашата си, преди да отпие отново.

— За съжаление пораснахме и животът ни стана ужасно скучен.

Отпуснатата й ръка се залюля покрай масата за масаж. Хамънд взе чашата, преди да падне и да се разбие в мраморния под.

— Съжалявам за Лут, Дейви. Дойдох, за да ти кажа, че бях потресен, когато научих за случилото се. Сигурен съм, че родителите ми ще се обадят или ще те посетят утре.

— О, пред прага ми ще има цяла върволица познати, желаещи да изразят съчувствие. Днес отказах да приема когото и да било, но утре няма да мога да се отърва. Ще донесат безброй печени пилета и сладкиши с желатин и всички ще се изредят да питат как го приемам.

— А как се чувстваш?

Тя забеляза леката промяна в тона му. Обърна се на една страна, загърна се с чаршафа, изправи гръб и заклати крака, седнала на ръба на масата.

— Като приятел ли ме питаш или като очевидния наследник на областния прокурор?

— Не съм сигурен в последното, но съм тук като приятел. Мисля, че не е необходимо да ти го казвам.

Дейви въздъхна дълбоко.

— Е, не очаквай да облека власеница и да се посипя с пепел. Не притежавам подобна библейска преданост. Няма да си отсека някой пръст, както правят героините от индийските филми. Не, ще се държа както подобава. Благодарение на Лут клюкарите ще имат достатъчно материал и без да им показвам истинските си чувства.

— А какви са те?

Тя се усмихна чаровно, както когато я бе въвел под ръка на дебютантския й бал.

— Доволна съм, че това копеле е мъртво. — Златистите й очи издадоха, че очаква да чуе отговор на последните си думи. Но той не каза нищо и Дейви се обърна към масажиста:

— Сандро, ако обичаш, разтрий раменете и врата ми.

Откакто бе седнала, Сандро стоеше, облегнал се на огледалната стена със скръстени ръце. Имаше приятно лице и мускулесто тяло. Правите му черни коси бяха пригладени назад с гел. Очите му бяха тъмни като зрели маслини.

Когато се приближи към Дейви и сложи ръце на голите й рамене, проницателните му средиземноморски очи продължиха съсредоточено да гледат Хамънд, сякаш го преценяваха като съперник. Очевидно масажът не бе единственото удоволствие, което й доставяше. Хамънд изпита желание да го успокои, че с Дейви са само стари приятели и нищо повече и няма причина да ревнува от него.

В същото време искаше да предупреди Дейви, че сега не е моментът да скандализира обществото, като спи с масажиста си. Че поне веднъж в живота си трябва да бъде дискретна. Ако Хамънд не си затвореше очите и вземеше предвид мнението на Стефи, името й щеше да бъде първото в списъка от заподозрени на Рори Смайлоу. Всяка нейна постъпка щеше да бъде подробно анализирана.

— Възхищавам се на твоята откровеност, Дейви, но…

— Защо да лъжа? Ти харесваше ли Лут?

— Никак — призна той без колебание. — Беше измамник, мошеник и безскрупулен предприемач. Нараняваше хората, които му позволяваха, и използваше онези, които не можеше да нарани.

— Ти си също толкова откровен, Хамънд. Това бе мнението на повечето хора. Не съм единствената, която го презираше.

— Така е, но ти си неговата вдовица.

— Прав си — унило каза тя. — Както и много други неща. Може да съм всякаква, но не съм лицемерка. Няма да нося траур заради това копеле.

— Дейви, ако тези думи стигнат до нечии уши, ще имаш големи неприятности.

— Например на Рори Смайлоу и онази кучка, която доведе тук снощи?

— Именно.

— Тази Стефи работи с теб, нали? — Хамънд кимна и тя добави: — Е, мисля, че е непоносима.

Той се усмихна.

— Малко хора харесват Стефи. Много е амбициозна и си навлича гнева на мнозина, но това не я притеснява. Не би участвала в конкурс по тактичност.

— Защото със сигурност би загубила.

— Всъщност, когато я опознаеш, може да бъде чудесна приятелка.

— Въздържам се от коментар.

— Трябва да знаеш откъде е тръгнала.

— Отнякъде на север.

Той се засмя:

— Нямах предвид родния й край, Дейви. Говоря за амбициите й. Преживяла е доста разочарования в кариерата си. В стремежа си да компенсира тези трудности понякога става твърде агресивна.

— Престани да я защитаваш, че ще се ядосам.

Дейви вдигна ръка и отмести косите от врата си, за да улесни Сандро. Позата й бе доста съблазнителна. Виждаше се подмишницата и част от гръдта й. Хамънд бе сигурен, че знае това и съзнателно се опитва да го разсее.

— Наистина ли мислиш, че ще бъда заподозряна? — попита тя.

— Сега ще наследиш много пари.

— Прав си — замислено каза Дейви. — Освен това за никого не е тайна, че основната цел на покойния ми съпруг беше — извинявай за израза — да изчука колкото е възможно повече мои приятелки. Не знам дали ги сваляше, защото повечето бяха сред най-желаните жени в Чарлстън, или защото знаеше, че са ми приятелки. Може би по-скоро второто, защото Джорджия Арендейл има задник колкото на слон, а той все пак отиде с нея на плаж в Кяуа. Сигурно здравата е изгоряла, защото не би й стигнала цяла туба плажно масло, за да покрие толкова много целулит. Емили Съдърленд има ужасна кожа — въпреки тоновете крем, които използва, но Лут го направи и с нея в тоалетната й на първия етаж — капакът на чинията беше облицован с лисича кожа — на едно новогодишно тържество.

Хамънд се засмя, въпреки че Дейви не се шегуваше.

— Докато ти естествено никога не измени на брачните си клетви.

— Разбира се.

Тя смъкна чаршафа с няколко сантиметра по-надолу и съблазнително премигна, за да не остави и капка съмнение, че това не е лъжа.

— Вашият брак не беше свещен, Дейви.

— Никога не съм твърдяла, че обичам Лут. Всъщност той знаеше, че не изпитвам нищо към него. Но всичко беше наред, защото и той не ме обичаше. Бракът ни донесе очакваната полза. Лут се ожени за мен, за да се хвали наляво и надясно, че е единственият мъж в Чарлстън, достоен да чука Дейви Петиджон. А аз… — Замълча и изражението й стана тъжно. — Имах свои причини, но целта ми не беше да преследвам щастието.

Отмести ръката си от тила и косите й се разпиляха свободно, когато Сандро започна да масажира гърба й.

— Защо се стресна, Хамънд? Какво има?

— Всичко, което каза, звучи като мотив за убийство.

Дейви презрително се засмя:

— Ако бях решила да убия Лут, не бих го направила по този начин. Нямаше да бия път до центъра в горещ съботен следобед, когато градът е пълен с потни, вонящи туристи, да размахам пистолет пред всички като хулиган и да го застрелям в гръб.

— Възможно е да си очаквала, че полицаите ще разсъждават по този начин.

— Обратна психология? Не съм толкова умна, Хамънд.

Той я погледна така, сякаш бе готов да каже: „Напротив.“

— Добре — рече тя, разгадала изражението му. — Умна съм. Но е необходимо и известно усилие, а всички знаят, че не бих жертвала спокойствието си в името на каквото и да било. Просто не съм човек, който би си поставил толкова трудно постижима цел.

— Вярвам ти — увери я Хамънд и беше искрен. — Но не мисля, че в съдебната практика е имало случай на оправдаване поради мързел.

— Съдебната практика? Наистина ли мислиш, че имам нужда от адвокат? Нима детектив Смайлоу сериозно ще ме обяви за заподозряна? Това е лудост! — извика тя. — По-скоро той би убил Лут, отколкото аз. Смайлоу никога не би му простил за това, което стори на сестра му.

Хамънд смръщи вежди.

— Не помниш ли? Сестрата на Смайлоу — Маргарет, беше първата съпруга на Лут. Може би от по-рано е била неосвидетелствана маниакално-депресивна личност, но бракът с Лут я съсипа. Един ден откачила и изгълтала шише хапчета за обяд. След самоубийството й Смайлоу обвиняваше Лут, твърдеше, че е унижавал бедната Маргарет и се е гаврил с чувствата й. На погребението й си размениха доста обидни думи и закани. Стана голям скандал. Нима си забравил?

— Благодаря, че ми напомни.

— Оттогава Смайлоу ненавиждаше Лут. Така че няма смисъл да се безпокоя заради него — каза тя, докато Сандро й помагаше отново да легне върху масата. — Ако ме обвини, че съм убила мъжа си, просто ще му напомня колко смъртоносни заплахи е отправял.

— Бих си купил билет, за да гледам — засмя се Хамънд.

Дейви отвърна на усмивката му и каза:

— Чашата ти е празна. Искаш ли още шампанско?

— Не, благодаря.

— Аз ще пийна още малко. — Докато наливаше поредното й питие, тя попита: — Предполагам, че вече си говорил с Монро Мейсън? Нали ти ще водиш делото, когато заловят убиеца?

— Такъв е планът. Благодаря за препоръката.

Дейви отпи глътка шампанско.

— Каквато и да съм, Хамънд, държа на приятелите си. Никога не се съмнявай.

Искаше му се да не бе казвала това. Областният прокурор Мейсън бе уведомил сътрудниците си, че скоро излиза в пенсия. Заместникът му Уолис бе неизлечимо болен и нямаше да се кандидатира на предстоящите през ноември избори. Хамънд бе третият поред. Наследяването на поста на Мейсън му бе практически гарантирано.

Но фактът, че Дейви се е застъпила за него пред Мейсън, го смущаваше. Оценяваше жеста й, но ако по-късно бъдеше изправена пред съда за убийството на съпруга си, това би го поставило в затруднение.

— Дейви, длъжен съм да попитам… колко солидно е алибито ти?

— Бих използвала израза „желязно“.

— Добре.

Тя рязко отметна глава назад и избухна в смях.

— Хамънд, скъпи, толкова си сладък! Наистина се боиш, че ще бъдеш принуден да ме съдиш за убийство, нали?

Слезе от масата и се приближи към него, загърната с чаршафа, чийто край се влачеше след нея. Повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Не се безпокой. Ако исках да застрелям Лут, нямаше да бъде в гръб. Така не е никак забавно. Бих гледала копелето в очите, докато натискам спусъка.

— Това не е по-съществен аргумент, отколкото твърдението, че не е в стила ти да нарушаваш спокойствието си.

— Нямам нужда от аргументи за пред съда. Не съм убила Лут, честен кръст! — Потвърди с жест думите си. — Никога не бих извършила убийство.

Хамънд изпита облекчение, когато я чу да го заявява така уверено.

Но сърцето му отново се сви, когато тя добави:

— Бих изглеждала ужасно в затворническа униформа.

 

 

Дейви лежеше по гръб със затворени очи, отпусната от успокояващия масаж на Сандро, последван от секс, който не бе изисквал никакво усилие от нейна страна, освен да тръпне от наслада. Почувства неукротената му възбуда с вътрешната повърхност на бедрото си, но не обърна внимание. Той леко погали с език зърното й.

— Странно — промърмори Сандро с чуждестранния си акцент.

— Кое?

— Че приятелят ти правеше намеци, но не те попита дали си убила съпруга си.

Дейви го отблъсна от себе си и го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Сандро сви рамене:

— Че понеже е твой приятел, не иска да знае със сигурност, че ти си го направила.

Загледана в пространството над рамото му, тя неволно изрече на глас мисълта си:

— Или може би вече е сигурен, че не съм аз.