Сандра Браун
Алибито (8)

СЕДМА ГЛАВА

Стефи и Смайлоу стигнаха с нейната кола до болницата „Роупър“ за рекордно кратко време.

— Колко казаха, че са? — попита тя, докато тичаха през паркинга към сградата. Бе пропуснала подробностите, защото бе излязла от конферентната зала, за да докара колата си и да вземе Смайлоу от централния вход на „Чарлз Таун Плаца“.

— Шестнадесет. Седем възрастни и девет деца. От някакъв църковен хор на турне от Мейкън, Джорджия. Обядвали рано в ресторанта на хотела, преди да излязат на разходка из центъра. Върнали се два часа по-късно и на децата започнало да им призлява.

— Стомашно разстройство? Повръщане? Диария?

— И трите.

— Човек, който е преживял хранително отравяне, никога не го забравя. Веднъж ми се случи. Бях яла крем супа с гъби в един изискан ресторант.

— Открили са, че е от соса, с който са били полети пиците. Имало е от него и в пикантната паста.

Почти на бегом стигнаха до входа на спешното отделение. В чакалнята бе относително спокойно за събота вечер, но имаше няколко пациенти. Униформен полицай пазеше мъж с белезници. Около главата му бе омотана хавлиена кърпа, подобно на чалма. Беше със затворени очи и стенеше от болка, докато съпругата му отговаряше лаконично на стандартните въпроси на медицинската сестра за случилото се. Млади родители се опитваха да успокоят разплаканото си дете. Един старец седеше сам и ридаеше в кърпичката си, незнайно по каква причина. Една жена спеше, почти свита на кълбо, на стола си.

Все още не бяха започнали да прииждат пациенти, които наистина се нуждаят от спешна помощ.

Смайлоу и Стефи не обърнаха внимание на хората в чакалнята и се отправиха към регистратурата, където Смайлоу се представи на дежурната сестра, показа значката си и попита дали пациентите, докарани от „Чарлз Таун Плаца“, са в спешното отделение, или вече са настанени по стаи.

— Все още са тук — отвърна тя.

— Трябва веднага да се срещна с тях.

— Ами… почакайте да се обадя на доктора. Седнете.

И двамата останаха прави. Стефи закрачи нервно.

— Не мога да си обясня как твоите ченгета не са забелязали отсъствието им. Не трябваше ли да проверят колко гости са регистрирани и да сравнят с броя на разпитаните?

— Не са виновни, Стефи. Толкова часове чакаха хората, които бяха излезли, да се приберат в хотела. Трябваше да разпитаме още стотици регистрирани гости, както и служителите, чиято смяна бе свършила. Невъзможно беше да се направи точно преброяване.

— Знам, знам — нетърпеливо каза тя. — Но след полунощ? Когато почти всички се бяха прибрали? Мислех, че някой от тях ще се сети отново да преброи гостите. Или бяха особено заинтригувани от онзи филм?

— Бяха твърде заети — сухо отвърна той.

— Да, да се правят на мъже.

Смайлоу пръв би порицал всеки полицай, който не изпълнява задълженията си. Но когато критиката бе отправена от друг човек, беше съвсем различно. Той гневно стисна устни.

— Слушай, съжалявам — каза Стефи с доста по-спокоен тон. — Не исках да те засегна.

— Напротив, искаше. Остави на мен да се погрижа за събирането на доказателства, разбрано?

Стефи знаеше кога е по-добре да отстъпи. Не би било разумно да влоши отношенията си със Смайлоу. Въпреки заявлението на вдовицата, тя твърдо бе решила да отиде при областния прокурор Монро Мейсън и да го помоли да й повери това дело. Когато постигнеше целта си, щеше да й бъде нужна подкрепата на полицаите. Особено на Смайлоу.

Изчака няколко секунди, докато той се успокои, и каза:

— Боя се, че и хората с хранително отравяне няма да знаят нищо. Докарали са ги в болницата по-рано от предполагаемия час на убийството.

— При някои от тях симптомите са се проявили по-късно — възрази Смайлоу. — Управителят призна, че последните са били изведени от хотела в осем вечерта.

— Защо отначало е скрил за това?

— За да не навреди на репутацията си. Изглеждаше по-разтревожен, че ще се разчуе истината за хигиената в новата му кухня, отколкото от това, че Петиджон е открит мъртъв.

— Искали сте да говорите с мен?

И двамата се обърнаха. Лекарят бе почти младеж, но очите зад очилата е телени рамки имаха измъчен и уморен израз. Зелените му панталони и бялата престилка бяха измачкани и влажни от пот. До снимката на картата му се четеше името Родни С. Арнолд.

Смайлоу отново извади значката си.

— Трябва да разпитам пациентите, които са били докарани от „Чарлз Таун Плаца“ с хранително отравяне.

— Във връзка с какво?

— Възможно с някой от тях да се окаже важен свидетел на едно убийство, извършено в хотела днес следобед.

— В новия хотел? Шегувате се!

— Боя се, че не.

— Този следобед? Искате да кажете, вчера?

— Докато съдебният лекар не установи с по-голяма точност, приемаме, че смъртта е настъпила между шестнадесет и осемнадесет часа.

Лекарят мрачно се усмихна.

— Господин полицай, по това време тези хора или са имали остра диария, или са си изповръщали червата, или и двете. Единственото, което са видели, е дъното на тоалетната чиния. Ако са успели да стигнат навреме до нея, а някои споделиха, че не са имали този късмет.

— Явно са били доста зле…

— Все още няма промяна в състоянието им.

Стефи пристъпи напред и се представи.

— Доктор Арнолд, мисля, че не разбирате колко е важно да ги разпитаме. Някои са били настанени в стаите на петия етаж, където е станало убийството. Може би са забелязали нещо, което много би помогнало на разследването, без сами да го осъзнават. Единственият начин да разберем е, като разговаряме с пациентите ви.

— Добре — колебливо каза той. — Обадете се утре на главната регистратура. Сигурен съм, че някои от тях все още ще са тук, но ще ги разпределим по стаи.

Обърна се, явно с намерение да ги остави.

— Почакайте — извика Стефи. — Трябва да говорим с тях сега.

— Сега? — Доктор Арнолд изгледа и двамата е недоумение. — Съжалявам, но е невъзможно. Някои от тези хора все още са в критично състояние. Критично — повтори той, за да бъде разбран по-добре. — Правим им промивка. Късметлиите, които вече преодоляха кризата, си почиват. Имат нужда от сън след мъченията, които преживяха. Елате отново утре. Може би рано следобед. Най-добре вечерта. Дотогава…

— Твърде късно е.

— По-рано не може — заяви лекарят. — Тази вечер няма да пуснем никого при тях. А сега, моля, извинете ме. Трябва да се връщам при пациентите си.

След тези думи той се отправи към вратите, които разделяха чакалнята от залите за прием.

— По дяволите! — изруга Стефи. — Нима ще се откажеш?

— Да не би да искаш да нахълтам в спешното отделение? Би ми донесло скандална слава. — Смайлоу се обърна към регистратурата и помоли сестрата да даде на доктор Арнолд визитката му. — Кажете му да ми се обади, ако някой от пациентите се почувства по-добре. Независимо колко е часът.

— Не бих разчитала на съдействието на доктора — отбеляза Стефи, когато Смайлоу се върна при нея.

— Аз също. Струва ми се, че му харесва да бъде господар на малкото си царство.

Стефи го погледна с насмешка.

— Подобно на теб.

— А ти? — заядливо попита той. — Мислиш ли, че не знам защо толкова много искаш това дело?

Смайлоу бе отличен детектив благодарение на своето умение да разбира хората. Но понякога тази проницателност караше околните да се чувстват неловко в негово присъствие.

— Да пийнем по нещо? Имам нужда да се разсъня. — Тя се приближи към автомата и пусна няколко монети. — Искаш ли кола?

— Не, благодаря.

Стефи отвори кутията с напитката.

— Всъщност, ако хористите от Мейкън наистина са толкова зле, навярно и бездруго нямаше да получим ценна информация. Едва ли са обърнали внимание какво става наоколо, щом болките им са били така мъчителни. Нищо няма да загубим, ако дойдем отново утре, за да поговорим е тях, но мисля, че ще стигнеш до задънена улица.

— Може би. — Той седна на един свободен стол, облегна лакти на коленете си и прокара загрубелия си показалец по устните си. Стефи седна до него и му предложи глътка кока кола. Смайлоу махна с ръка. — Едно от основните правила при криминално разследване е, че винаги някой е видял нещо.

— Мислиш, че хората знаят нещо, което не казват.

— Не. Просто не предполагат, че това, което са видели, е важно.

И двамата замълчаха за миг, всеки потънал в своите мисли. Най-сетне Стефи попита:

— Какво смяташ, че се е случило в онзи апартамент?

— Опитвам се да не градя хипотези. Все още е рано. Така може да насоча разследването в грешна посока. Бих търсил улики, за да подкрепя твърденията си, пренебрегвайки истинските доказателства, които водят към разясняването на случая.

— Мислех, че всички полицаи разчитат на интуиция.

— Донякъде. Но винаги се ръководят от доказателствата. Предположенията им или се потвърждават, или се отхвърлят — в зависимост от събраните улики, които ги подкрепят или опровергават. — Той се облегна назад и въздъхна дълбоко, въпреки че не бе в стила му да издава умората си. — На този етап знаем само, че жертвата е човек, когото мнозина биха се радвали да видят мъртъв.

— Включително и ти.

Очите му добиха строг израз.

— Ще излъжа, ако отрека. Мразех този негодник и никога не съм го крил. Докато ти…

— Аз?

— Петиджон имаше голямо влияние в местната политика. Както и в прокуратурата. Мейсън скоро ще се пенсионира…

— Все още не го е обявил официално.

— Но скоро ще го направи. Щом той няма да се кандидатира отново, а вторият по влияние умира от рак на простатата…

— Уолис ще живее още около шест седмици.

— Значи през ноември в прокуратурата ще се води битка. Петиджон умееше да влиза под кожата на амбициозните и склонните към корупция. Помисли само какво удоволствие би било за мошеник като него да види на поста областен прокурор млада сладурана като теб.

— Не съм сладурана. Що се отнася до възрастта ми, вече съм почти на четиридесет.

— А какво ще кажеш за амбициите и склонността към корупция?

— Признавам, че имам първите, но отричам второто. Освен това, ако Петиджон е можел да ми постели червен килим към поста главен прокурор на областта, защо бих го убила?

— Добър въпрос — каза той и я изгледа под око.

— Ти си ужасно задръстен, Смайлоу. — Стефи поклати глава и се засмя: — Все пак разбирам за какво намекваш. Като се има предвид как действаше Петиджон, списъкът на заподозрените наистина става безкраен.

— Което никак не улеснява работата ми.

— Може би сам усложняваш нещата. — Тя замислено отпи глътка кола. — Кои са двата най-често срещани мотива за убийство?

Той знаеше отговора, който сочеше към едно-единствено лице.

— Мисис Петиджон?

— Логично, нали? — Стефи вдигна показалец. — Писнало й е от безсрамните изневери на съпруга й. Дори и да го е обичала, със сигурност се е чувствала унизена.

— Баща й е постъпвал по същия начин с майка й.

— Което би могло да обясни защо е имало втори изстрел, щом първият го е убил. — Изпъна още един пръст. — Освен това, сега тя ще наследи купища пари. Дори единият от тези мотиви е достатъчен. А в комбинация…

Тя повдигна рамене, сякаш нямаше какво да добави. Смайлоу се замисли за миг и смръщи вежди.

— Твърде очевидно, нали? Но Дейви има алиби.

Стефи ехидно се засмя:

— Вярната семейна прислужница? „Да, мис Скарлет. Не, мис Скарлет. Защо не ми ударите още една плесница, мис Скарлет?“

— Сарказмът не ти отива, Стефи.

— Не е сарказъм. Отношенията помежду им изглеждат толкова старомодни.

— Мисис Петиджон не мисли така. Сигурен съм, че и Сара Бърч. Те са истински привързани една към друга.

— Докато мис Дейви е господарката.

Той поклати глава:

— Човек трябва да е отраснал тук, за да разбере.

— Слава богу, че аз не съм! В Средния запад…

— Където хората са по-просветени и всички са създадени равни?

— Ти го каза, Смайлоу, не аз.

— Не само саркастична, а и с твърде високо самочувствие. Щом толкова презираш старомодните ни отношения, защо си се преместила тук?

— Заради възможността, която получих.

— Да ни поправиш? Да просветиш бедните изостанали южняци?

Тя се намръщи.

— Или завиждаш на нашия начин на живот? — Продължи да я дразни: — Сигурна ли си, че не изпитваш завист към Дейви Петиджон?

Тя тихо промърмори:

— Върви на майната си, Смайлоу!

След това допи кока-колата си, стана и хвърли кутията в кошчето за смет. Шумът, който издаде, стресна всички в чакалнята, освен спящата жена.

Стефи каза:

— Не мога да понасям жени като Дейви Петиджон. Повдига ми се от южняшките й превземки.

Той посочи към вратата. Излязоха навън в топлата влажна нощ. На изток небето бе започнало да добива сивкаво-розов оттенък. Скоро щеше да се съмне. Смайлоу замислено отбеляза:

— Уверявам те, че за мисис Петиджон това е изкуство, което е овладяла до съвършенство.

— Мисля, че го използва, за да се отърве безнаказано, след като е извършила убийство.

— Ти си безсърдечна, Стефи.

— Кой го казва? Ако беше индианец, името ти щеше да бъде Ледени-струи-във-вените.

— Права си — призна той, без да изглежда засегнат. — Но не съм сигурен за теб.

Тя бе стигнала до вратата откъм шофьорската седалка, но не се качи. Спря и го погледна над покрива на колата.

— Какво за мен?

— Никой не те упреква заради амбициите ти, Стефи. Но чух, че напоследък се горещиш не само в работата.

— Какво си чул?

— Клюки — каза той.

— Какви клюки?

Смайлоу студено се усмихна.

— Само слухове.

 

 

Лорета Буут се изправи от свитата си поза и проследи с поглед Рори Смайлоу и Стефани Мъндел, които прекосиха паркинга и се спряха до една кола да побъбрят, преди да потеглят.

Бяха влезли в спешното отделение, изпълнени с енергия и решителност, която Лорета знаеше, че и двамата притежават в излишък. Почти се задушаваше в тяхно присъствие. Еднакво ги ненавиждаше. Но по различни причини. От години чувстваше лична неприязън към Рори Смайлоу. Що се отнася до Стефи Мъндел, досега само бе чувала за нея. Общественото мнение бе, че помощничката на областния прокурор е обикновена безсрамница, която се смята за велика.

Лорета не можеше да каже защо не им се обади и не издаде присъствието си. Нещо я накара да остане със сведена глава, преструвайки се на заспала. Не че някой от двамата би й обърнал особено внимание. Смайлоу щеше да я изгледа презрително. Стефи Мъндел вероятно нямаше да я познае или ако все пак се сетеше къде я е виждала, нямаше да си спомни името й. Сигурно щяха да кажат нещо банално и да забравят за присъствието й.

Тогава защо не бе казала нищо? Вероятно това, че можеше да подслушва разговора им, без да бъде забелязана, й вдъхваше чувство за превъзходство.

По-рано вечерта, преди да почувства гадене и да тръгне към болницата, бе чула по телевизията за убийството на Лут Петиджон. Бе гледала пресконференцията на Смайлоу. Той се бе държал спокойно и непоколебимо, както обикновено. Стефи Мъндел вече си пъхаше носа навсякъде, без да са я викали, и превишаваше правомощията си.

Лорета се засмя. Сърцето й преливаше от задоволство, докато наблюдаваше как те отчаяно търсят улики и все стигат до задънена улица. Явно разследването не вървеше, щом единствените вероятни свидетели бяха хора, получили хранително отравяне. Едно бе сигурно. Смайлоу нямаше конкретен заподозрян. Иначе не би настоявал да разпитва пациенти от спешното отделение.

Лорета погледна към стенния часовник. Чакаше тук от два часа и с всяка минута се чувстваше все по-зле. Надяваше се помощта да дойде скоро.

За да убие времето и отклони мислите си от своето страдание, се загледа през прозореца към мястото, откъдето бе потеглила колата им. „Рори Смайлоу и Стефи Мъндел. Господи, каква опасна комбинация! Бог да е на помощ на горкия убиец, когато го хванат.“

— Какво правиш тук?

Щом чу гласа на дъщеря си, Лорета се обърна. Бев стоеше до нея с ръце на кръста и укорителен израз в очите. Явно съвсем не се радваше да я види. Тя опита да се усмихне, но почувства, че сухите й устни се напукаха, когато ги разтегна.

— Здравей, Бев. Чак сега ли ти казаха, че съм тук?

— Не, но бях заета и едва успях да се освободя.

Бев бе старшата сестра, но Лорета бе сигурна, че някоя от колежките й би я заместила, ако бе поискала. Но тя, разбира се, не го бе направила. Лорета нервно навлажни устни.

— Хрумна ми да дойда да те видя… Може да закусим заедно.

— Когато свърши смяната ми — в седем, ще станат дванадесет часа, откакто работя без почивка — веднага ще се прибера у дома и ще си легна.

— О!

Започна по-зле дори отколкото Лорета бе очаквала, а тя съвсем не се бе надявала да бъде посрещната добре. Задърпа копчетата на изцапаната си блуза.

— Не си дошла, защото искаш да закусваме заедно, нали? — Тонът на Бев бе презрителен и привлече вниманието на сестрата от регистратурата. Лорета забеляза любопитството й. — Парите ти са свършили и няма с какво да си купиш нещо за пиене, дошла си да просиш.

Лорета сведе глава, за да избегне гневния, безмилостен поглед на дъщеря си.

— Не съм пила нито капка от няколко дни, Бев, кълна се!

— Миришеш на алкохол.

— Болна съм. Наистина. Аз…

— О, престани! — Бев отвори бележника си и извади банкнота от десет долара. Но не ги подаде на Лорета, а я принуди да се протегне, за да ги вземе, и я накара да се почувства още по-унизена. — Друг път не ме безпокой по време на работа. Ако дойдеш отново, ще кажа на охраната да те изхвърли. Разбра ли?

Лорета кимна, преглъщайки наранената си гордост. Гумените подметки на Бев изскърцаха по плочките, когато се обърна и се отдалечи. Лорета чу вратите на асансьора да се отварят, вдигна глава и жално извика:

— Бев, недей…

Вратите се затвориха, преди да довърши, но успя да види как Бев извърна глава, сякаш изпитваше ненавист към собствената си майка.