Сандра Браун
Алибито (40)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Във временната сграда на съда нямаше достатъчно пространство и затова Монро Мейсън бе пожелал пресконференцията му да се проведе в общината. Беше му оказана тази чест.

От уважение към човека, който толкова дълго и самоотвержено бе служил на обществеността, множество хора, които обикновено с нетърпение очакваха да стане пет часът в петък, за да се впуснат в развлечения, сега се бяха събрали да чуят официалното обявяване на оттеглянето му в пенсия.

Това ги бе довело тук.

Но получиха много повече. Никой не съжаляваше, че е пожертвал няколко часа от уикенда, защото вече се носеха слухове за случилото се в същия апартамент, където седмица по-рано бе открит трупът на Лут Петиджон. Арестуваната за убийството бе член на собствения екип на областния прокурор.

Залата вече бе препълнена, когато Хамънд влезе след Мейсън и останалите юристи от прокуратурата. Дори първият заместник Уолис, който изглеждаше блед и изтощен от химиотерапията, бе намерил сили да присъства. Когато заеха местата си на подиума, липсваше само Стефи Мъндел.

Първият ред бе зает от репортери и оператори. На следващите три бяха настанени представителите на градската, областната и щатската администрация, както и част от местните знаменитости. Назад седяха останалите гости.

Сред тях бяха и родителите на Хамънд. Майка му весело махна с ръка в отговор на усмивката му за поздрав. Той кимна и на баща си, но лицето на Престън остана студено като скалите на Маунт Ръшмор.

Същата сутрин Хамънд бе предложил на Престън сделката, за която бе споменал пред Боби Тримбъл. Обеща да се застъпи пред главния прокурор да не бъдат повдигани обвинения срещу него, ако даде показания за Боби Тримбъл.

Естествено Престън не призна с охота, че е знаел за терористичните действия на остров Спекъл. Беше се оттеглил от предприятието, но твърде късно, за да бъде оневинен.

— Това е сделката, татко. Приемаш или отказваш!

— Не ми поставяй ултиматуми.

— Или ще признаеш вината си, или ще отидеш в затвора, ако се опиташ да я отречеш — решително заяви Хамънд. Нямаш друг избор.

Беше му дал седемдесет и два часа, за да обмисли предложението и да го обсъди с адвоката си. Би се обзаложил, че Престън ще приеме условията. Почувства се още по-уверен в това, когато баща му отмести суровия си поглед и извърна глава.

Дали не бе прекалено да се надява, че съвестта му е заговорила? Въпреки че винаги щеше да има въпроси, по които да не са на едно мнение, у него се пробуди плаха надежда за помирение. Искаше отново да може да го нарича „татко“.

Дейви също бе там, ослепителна като филмова звезда. Изпрати му въздушна целувка, а когато един репортер насочи микрофона си към нея и й зададе въпрос, откровено го наруга и го накара да я остави на мира. Макар и с учтива усмивка.

Хамънд погледна към задната врата в мига, когато Смайлоу въведе Алекс. Дълго останаха загледани един в друг. На път към залата бе разговарял с нея по клетъчния телефон, но едва сега осъзна, че най-сетне тя е в пълна безопасност. От несправедливи обвинения. От Стефи. От Боби.

Смайлоу й посочи един свободен стол до този, на който бе седнал Франк Пъркинс. Адвокатът се изправи и сърдечно я прегърна. Смайлоу я остави с Пъркинс, а след тръгна по пътеката към подиума. Махна на Хамънд. Озадачен, той се извини и слезе при него.

— Добра работа — каза Смайлоу. Оценявайки комплимента на гордия детектив, Хамънд отвърна:

— Просто отидох там и направих това, което ме посъветва да сторя. Не бих успял без твоето съдействие. — Замълча за миг. — Все още не мога да повярвам, че се канеше да ме убие. Очаквах да се предаде и да признае вината си.

— Явно не я познаваш добре.

— Убедих се в това. Почти твърде късно. Благодаря ти за всичко, което направи.

— Няма за какво. — Той се обърна към Дейви и срещна погледа й. Хамънд едва повярва на очите си, когато видя, че детективът буквално се изчерви. Смайлоу побърза отново да насочи вниманието си към него: — Това е за теб.

Подаде му кафяв плик.

— Какво съдържа?

— Лабораторен доклад. Стефи ми го даде тази сутрин. Доказва, че кръвта по чаршафите на доктор Лад е от твоята група. — Хамънд понечи да проговори, но Смайлоу решително поклати глава: — Не казвай нищо. Просто го вземи и го унищожи. Без него Стефи не може да докаже твърденията си, че си спал със заподозряна в убийство. Естествено, след като доктор Лад се оказа невинна, това е несъществена подробност.

Хамънд погледна привидно безобидния пакет. Ако го приемеше, щеше да бъде също толкова виновен, колкото Смайлоу в процеса срещу Винсънт Антъни Барлоу. Бе неоспоримо, че Барлоу е убил седемнадесетгодишната си приятелка и нероденото й бебе, но Смайлоу бе укрил смекчаващи вината обстоятелства, които Хамънд бе задължен от закона да оповести.

Едва когато престъпникът бе осъден, той разбра, че детективът е знаел за тях, а не го е съобщил своевременно. Хамънд не успя да го докаже и срещу него не бе повдигнато обвинение за възпрепятстване на правосъдието. Барлоу, който сега излежаваше доживотна присъда, бе обжалвал. Молбата му бе уважена. Щеше да има нов процес, което бе законно право на младежа, независимо колко тежко престъпление бе извършил.

Но Хамънд не прости на Смайлоу, че го бе направил несъзнателен съучастник в своето нарушение на закона.

— Не се прави на бойскаут — прошепна детективът сега. — Вече си получил достатъчно значки за доблест.

— Не е редно.

Смайлоу още повече сниши гласа си:

— С теб не се харесваме. И двамата знаем защо. Но работим за една и съща кауза. Имам нужда от безкомпромисен борец за справедливост като теб за началник на Областната прокуратура, а не от ловък политически комбинатор като Мейсън. Ще бъдеш много по-полезен на тази област като най-висш юрист, отколкото ако направиш признание за интимна връзка със заподозряна, от което никой не би спечелил. Помисли си, Хамънд.

— Хамънд?

Повикаха го обратно на подиума, за да започне пресконференцията. Без да се обърне, той каза:

— Идвам.

— Понякога се налага да заобиколим правилата, за да свършим по-добра работа — каза Смайлоу и го погледна строго.

Аргументът бе убедителен. Хамънд взе плика.

Мейсън завършваше речта си. Очите на журналистите бяха започнали да се премрежват. Някои оператори бяха свалили камерите от раменете си. Съобщението за опита на Стефи Мъндел да убие Хамънд и последвалото й арестуване бяха ги накарали да загубят ума и дума, но по време на заключителната част на словото интересът им бе отслабнал.

— Мъчно ми е, че в момента една от нас се намира в полицейския арест и скоро ще бъде обвинена в тежко криминално престъпление. В същото време изпитвам огромна гордост от постъпката на втория заместник областен прокурор, който изигра най-важна роля за залавянето й. Днес той прояви изключителна храброст. Това е само една от причините да издигна кандидатурата му за свой наследник.

Последваха бурни ръкопляскания. Хамънд наблюдаваше профила на Мейсън, докато началникът му изтъкваше неговите професионални и лични качества. Пликът е компрометиращия лабораторен доклад лежеше на коленете му. Струваше му се, че след миг от него ще заструи ярка червена светлина, която ще разкрие на всички истината.

— Повече няма да ви отегчавам — гръмогласно каза Мейсън с приветливия си откровен тон, с който бе спечелил симпатията на репортерите. — Позволете ми да ви представя героя на деня.

Обърна се и даде знак на Хамънд да се приближи.

Операторите отново настроиха камерите. Журналистите от пресата наскачаха и почти едновременно щракнаха химикалките си.

Хамънд сложи плика върху наклонената поставка. Леко се покашля. След като благодари на Мейсън за хвалебствията и изразеното доверие, каза:

— Тази седмица беше незабравима. В много отношения ми се струва, че е изминало много повече време, откакто научих за убийството на Лут Петиджон. Всъщност не се смятам за герой и не изпитвам удоволствие от факта, че колежката ми Стефи Мъндел ще бъде съдена за убийство. Според мен доказателствата срещу нея са достатъчно убедителни. Като човек, запознат със случая…

В залата се втурна Лорета Буут.

Сърцето на Хамънд подскочи. Гласът му затрепери и той прекъсна речта си.

Отначало я забелязаха само онези, които стояха близо до вратата. Но когато Хамънд замълча, всички се обърнаха, за да видят кой е причинил прекъсването. Не забелязвайки раздвижването, което бе предизвикала, Лорета енергично размаха ръце към него да се приближи.

Днес събитията се бяха развили така бързо, че не бе намерил време да се обади и да й каже, че Алекс е вън от подозрение и вече не е важно къде е била в събота вечерта.

Но Лорета бе тук и навярно влачеше след себе си някой недодялан войник от панаира. Нямаше начин да избяга от нея.

— Извинете ме за момент.

Въпреки озадаченото шушукане на гостите, той слезе от подиума и си проправи път до другия край на залата. Докато вървеше натам, се замисли за всички хора, които щяха да се почувстват неловко в следващите няколко мига. Монро Мейсън. Смайлоу. Франк Пъркинс. Самият той. Алекс. Когато мина покрай нея, мълчаливо й се извини за това, което щеше да последва.

— Искаше да говориш с мен, Лорета?

Тя дори не се опита да прикрие гнева си.

— Почти от двадесет и четири часа се опитвам да те открия.

— Бях зает.

— Е, аз също. — Върна се крачка назад и извика на някого в коридора: — Хайде, влизай.

Хамънд застина в очакване войникът да ококори очи и да извика: „Той е! Той е мъжът, който танцува с Алекс Лад.“

Но вместо млад, късо подстриган здравеняк, след нея влезе дребничък чернокож с кръгли очила.

Хамънд се засмя с искрено удивление.

— Смити? — извика той и осъзна, че дори не знае фамилното му име.

— Как сте, мистър Крос? Казах й, че не бива да ви прекъсваме, но тя не ме послуша.

Хамънд отмести поглед от ваксаджията към Лорета.

— Мислех, че водиш някого от панаира — промълви той с недоумение. — Така казваше в съобщенията си.

— Именно. Там открих Смити. Седеше в шатрата съвсем сам и слушаше музиката. Разприказвахме се и стигнахме до темата за убийството на Петиджон. Преместил се е да работи в „Чарлз Таун Плаца“.

— Днес го видях там.

— Извинете, че избегнах да говоря е вас, мистър Крос. Признавам, че се срамувах.

— От какво?

— Че не ти е казал за маскарада на Стефи Мъндел миналата събота — намеси се Лорета. — Първо я видял с екип за джогинг, после по халат, а след това отново със спортния екип. Доста странно.

— Не се замислих за това, мистър Крос. Едва вчера, когато я видях по телевизията, си спомних.

— Не е искал да причини неприятности на никого, затова казал само на Смайлоу.

— На Смайлоу?

Детективът, който се бе приближил към Хамънд, се обърна към Смити:

— Когато спомена, че си видял прокурора от телевизионния репортаж, помислих, че говориш за мистър Крос.

— Не, сър, за дамата-прокурор — обясни възрастният човек. — Съжалявам, ако съм причинил неприятности на някого.

Хамънд сложи ръка на рамото на Смити.

— Благодаря ти, че все пак се обади. Ще те повикаме, за да дадеш показания.

След това благодари на Лорета. Тя се намръщи и промърмори:

— Хвана я и без моята помощ, но все пак ми дължиш парите за чифт изтъркани обувки и едно питие. Двойно.

Хамънд отново се обърна към залата. Камерите бръмчаха. Светлината на прожекторите почти заслепи очите му, докато вървеше обратно към подиума. Преди малко едва не бе побягнал като уплашено хлапе. Напрежението, което стягаше гърдите му, изчезна. Сега дишаше нормално.

Никой не знаеше за него и Алекс. Нямаше изненадващо да се появи свидетел, който да разкрие, че са били заедно миналата събота. Никой не знаеше, освен нея, Франк Пъркинс, Рори Смайлоу, Дейви.

И… той.

Хамънд знаеше.

Вече не изпитваше желание да избяга. Отново застана на подиума. Монро Мейсън му намигна и стисна палци. Погледна към баща си. За първи път долови в очите на Престън искрено одобрение. Бе готов да се съгласи със Смайлоу. Да си замълчи. Да приеме поста. Би изкупил прегрешението си с достойна работа в полза на обществото.

Избирането му бе в кърпа вързано. Щеше да спечели убедително. Може би дори щеше да бъде единственият кандидат. Но нима си струваше да жертва самоуважението си заради една длъжност, дори най-престижната?

Дали да не признае истината, която щеше да му коства мястото на областен прокурор? Колкото по-дълго я таеше в себе си, толкова повече щеше да го измъчва. Не искаше споменът за първата им нощ заедно да бъде помрачен от заплаха, че тайната ще бъде разкрита. Срещна погледа на Алекс и нежният израз на очите й веднага му показа, че знае точно какво мисли в момента. Тя беше единствената, която бе отгатнала мислите му. Единствената, способна да го разбере. Неподражаемата й усмивка му вдъхна куража, от който се нуждаеше.

Бе изпълнен с обич към нея, по-силна, отколкото бе предполагал, че може да съществува.

— Преди да продължа… искам да се обърна към един човек, чийто живот бе непростимо объркан през тази седмица. Доктор Алекс Лад оказа съдействие на чарлстънската полиция и прокуратурата, жертвайки своята работа, времето си и най-важното — достойнството си. Преживя неописуемо страдание. Извинявам й се от името на тази област. Освен това й дължа лично извинение. Защото… защото от самото начало знаех, че не е убила Лут Петиджон. Тя призна, че се е видяла с него, но доста по-рано от часа на смъртта му. Някои сведения доказаха, че е възможно да е имала мотив. Но аз знаех дори когато бе подложена на унизителни разпити, че не е възможно да е убила Лут Петиджон. Защото тя имаше алиби.

Никой не знае. Това е незначителна подробност. Не се прави на бойскаут. Ще бъдеш много по-полезен… Никой няма да спечели.

Хамънд замълча и въздъхна дълбоко — не от тревога, а с облекчение:

— Аз бях нейното алиби.