Сандра Браун
Алибито (4)

ТРЕТА ГЛАВА

— Отначало ми хрумна, че може би очаквате съпруга и децата си.

— Кога?

— Когато влязохте в шатрата.

— А!

Тя си даде вид, че не разбира намека на Хамънд и продължи да ближе сладолед. Едва когато в ръката й остана само клечката, каза:

— Това ли е начинът да ме попитате дали съм омъжена?

Изражението му помръкна.

— Мислех, че съм достатъчно тактичен.

— Благодаря за шоколадовия сладолед с лешници.

— Това ли е начинът да избегнете отговора?

Двамата се засмяха и след миг стигнаха до няколко дървени стъпала, които водеха надолу към брега. Кеят се издигаше на около метър над водата и бе с площ около десет квадрата. Вълните се удряха в дървената конструкция, която крепеше изтърканите дъски. Пейките бяха разположени до ръба на платформата и облегалките им служеха за парапет. Хамънд изхвърли клечката и опаковката от сладоледа й и посочи към една пейка.

На всеки ъгъл имаше стълб с лампи, но крушките бяха слаби и матови. Над дървената платформа искряха множество коледни светлини, подобни на онези от тавана на шатрата. Те озаряваха околността и създаваха романтична атмосфера.

Полъхваше бриз, достатъчно силен, за да прогони комарите. В тинята край реката крякаха жаби, а от натежалите корони на огромните дъбове се чуваше бръмчене на цикади.

— Приятно място — отбеляза Хамънд.

— Хм. Изненадана съм, че никой друг не го е открил.

— Резервирах го специално за нас.

Тя се засмя. През последните два часа доста се бяха посмели, докато хапваха висококалорични сладкиши и се шляеха безцелно между сергиите. Опитаха домашно приготвеното сладко от праскови, консервите със зелен фасул, изслушаха лекция за последните новости в селскостопанската техника и пробваха меките седалки на новите трактори. Той спечели малко плюшено мече от стрелбището. Тя отказа да пробва една перука, въпреки че продавачката бе особено настойчива.

Повозиха се на виенското колело. Когато кабината им спря на върха и опасно се залюля, Хамънд се почувства замаян. Не можа да си спомни кога за последен път е бил толкова спокоен.

Грижите, които постоянно тегнеха на плещите му — хора, работа, задължения, — сякаш бяха изчезнали. За няколко минути му се стори, че лети. Бе свободен да се наслади на усещането, че се носи високо над пъстрата тълпа, на безгрижието, което рядко му се случваше да изпита, на компанията на една жена, която бе видял за първи път едва преди два часа.

Сега импулсивно се обърна към нея и попита:

— Омъжена ли си?

Тя се засмя и смутено поклати глава:

— Край на твоята тактичност.

— Тактичността не ми помогна.

— Не, не съм омъжена. А ти семеен ли си?

— Не. Толкова се радвам, че най-сетне изяснихме този въпрос.

Тя вдигна глава, погледна го и се усмихна.

— Аз също.

След това и двамата станаха сериозни. Продължиха да се гледат още секунди, минути — тихи и спокойни мигове, но изпълнени с разгарящи се чувства.

За Хамънд това бе един от неповторимите щастливи моменти в живота. Онези, които и най-талантливите филмови режисьори и актьори не биха могли да пресъздадат във филм. Моменти, които поети и автори на песни се опитват да опишат, но никога не успяват. Досега Хамънд бе смятал, че се справят блестящо, но днес осъзна, че всички творби бледнеят пред опиянението на мига.

Как би могъл един творец да отрази тази неописуема хармония? Да улови прозрението, че животът едва започва и всичко, което се е случило по-рано, не може да се сравни със силата на чувството, че отсега нататък нищо няма да бъде същото? Непостижимите отговори на тези въпроси вече не го интересуваха и той осъзна, че единствената истина, която му е нужна, е точно тук, точно сега. В този миг.

Никога през живота си не се бе чувствал така.

И никой друг не бе имал подобно изживяване.

Все още се люлееше на върха на виенското колело и изпитваше желание да остане там завинаги.

Когато попита:

— Би ли танцувала с мен отново?

Отговорът й бе:

— Наистина трябва да тръгвам.

— Закъде? За дансинга?

Тя понечи да възрази, но Хамънд я изпревари:

— Моля те за още един танц. Миналия път бях малко смутен, защото военноморският флот следеше всяка моя стъпка.

Тя извърна глава и погледна към паркинга в другия край на панаирния площад.

Не желаеше да я принуждава. Всяка проява на прекалена настойчивост можеше да я отблъсне. А той не искаше да се раздели с нея. Все още не.

— Моля те!

Когато го погледна, изражението й издаде нерешителност, но леко му се усмихна.

— Добре. Само един танц.

Станаха от пейката. Тя се обърна към стъпалата, но Хамънд хвана ръката й и я спря.

— Не ти ли харесва тук?

Тя колебливо въздъхна.

— Напротив.

Почти не беше я докосвал, откакто бяха танцували. Само леко бе сложил ръка на гърба й, докато си проправяха път сред тълпата, и бе хванал ръката й, за да й помогне да се качи и слезе от виенското колело. По време на цялата разходка бяха вървели рамо до рамо, но бе устоял на изкушението да я докосне, защото се боеше да не я изплаши или обиди.

Сега внимателно, но уверено обгърна талията й и я притегли към себе си. По-близо, отколкото преди. Тя се поколеба, но не се отдръпна. Сложи ръка на рамото му. Хамънд усети допира на пръстите й до тила си.

Музикантите си бяха отишли. Сега един диджей пускаше записи от „Кридънс Клиъруотър“ до Стрейзънд. Избираше по-бавни песни, защото ставаше късно и настроението на танцьорите вече не бе така приповдигнато.

Хамънд позна мелодията, но не си спомни изпълнителя на песента, която звучеше от шатрата. Все едно. Баладата бе бавна, нежна и романтична. Отначало се опита да си припомни стъпките, които с неохота бе учил преди години, когато майка му го бе завела на урок по танци. Но колкото по-дълго чувстваше близостта й, толкова по-трудно му бе да съсредоточи вниманието си върху нещо друго освен нея.

Песните следваха една след друга, но те продължаваха, без да пропуснат нито такт, въпреки че се бяха разбрали само за един танц. Всъщност никой от двамата не забелязваше смяната на мелодиите. Не откъсваха очи един от друг.

Той вдигна хванатите им ръце към гърдите си, притисна нейната и я обхвана с длан. Тя сведе глава напред и допря чело до рамото му. Хамънд потърка брадичка в косите й. По-скоро долови, отколкото чу тихата въздишка на желание, която тя издаде. Прозвуча като ехо на неговия копнеж.

Движенията им ставаха все по-бавни, докато престанаха да пристъпват. Останаха неподвижни няколко мига. Само косите й трептяха, развети от приятния полъх. Топлината, която се излъчваше от телата им, ги завладя изцяло. Хамънд наведе глава за целувката, която му се струваше неизбежна.

— Трябва да тръгвам.

Партньорката му се отскубна и рязко се обърна към пейката, където бе оставила чантата и жилетката си.

Той остана замаян няколко секунди. Опомни се едва когато дамата взе нещата си, приближи се към него и каза припряно:

— Благодаря за всичко. Беше прекрасно. Наистина.

— Почакай.

Тя се отдръпна, втурна се към стълбите и в бързината се препъна.

— Трябва да вървя.

— Защо?

— Не… не мога да направя това.

Изрече последните думи, без да се обърне, и пое към паркинга. Изтича покрай пилоните с флагове, заобиколи най-оживения район, шатрата и поопустелите сергии. Някои от павилионите с атракциите вече бяха затворени. Участниците в изложението вече прибираха стоката си. Семействата се придвижваха към караваните си с множество пакети със сувенири. Радостната глъчка вече затихваше. Музиката, която звучеше от шатрата, бе по-скоро тъжна, отколкото романтична.

Хамънд я настигна.

— Не разбирам.

— Какво има за разбиране? Казах ти, че трябва да тръгвам. Това е.

— Не вярвам.

Хвана ръката й в отчаян опит да я задържи. Тя спря, въздъхна дълбоко и се обърна с лице към него, но без да го погледне.

— Беше ми много приятно. — Думите й прозвучаха равнодушно, сякаш изричаше заучена реплика. — Но вечерта свърши и трябва да вървя.

— Но…

— Не ти дължа обяснение. Не ти дължа нищо. — Очите й срещнаха погледа му, но тя побърза да ги отмести. — Моля те, не се опитвай отново да ме спреш!

Хамънд освободи ръката й, отдръпна се назад и даде знак, че се предава.

— Сбогом — бе последното, което тя каза, преди да се обърне и да продължи към паркинга.

 

 

Стефани Мъндел хвърли на Смайлоу ключовете от своята „Акура“.

— Ти ще караш, докато се преоблека.

Бяха излезли от хотела през изхода откъм Ийст Бей Стрийт и бързаха по тротоара, на който, освен обичайната за събота вечер тълпа, се бутаха множество любопитни зяпачи, привлечени от полицейските коли, паркирани около хотелския комплекс.

Проправиха си път сред хората, без да привлекат ничие внимание, защото външният им вид с нищо не издаваше, че са пазители на реда. Костюмът на Смайлоу все още изглеждаше безупречно, френските му маншети бяха съвсем чисти. Въпреки напрежението около убийството на Петиджон, не бе пролял и капка пот.

Никой не би предположил, че Стефи е помощник прокурор. Бе облечена с къси панталони и спортно горнище, все още влажни от потта, която не бе изсъхнала дори в прохладния хотел. Стегнатият й бюст и стройните мускулести крака привлякоха вниманието на неколцина минувачи, но тя дори не забеляза одобрителните им погледи, докато показваше на Смайлоу пътя към колата си, паркирана на забранено място.

Той натисна бутона, но не заобиколи, за да й отвори вратата. Не би оценила подобен кавалерски жест. Тя се настани на задната седалка, а Смайлоу седна зад волана. Докато чакаше да се включи в уличното движение, Стефи попита:

— Вярно ли е? Онова, което каза на ченгетата, когато излязохме?

— Кое по-точно?

— А, значи не всичко?

— Истина е, че все още нямаме нито очевиден мотив, нито оръжие, нито заподозрян.

Беше ги предупредил да не отговарят на въпросите на репортерите. Вече бе свикал пресконференция за двадесет и три часа. Беше избрал именно този час, за да е сигурен, че местните станции ще я излъчат на живо в късните си новини, а после само ще коментират телевизионното му изявление.

Ядосан заради безкрайния поток от коли, които едва пълзяха, той рязко сви в една тясна пресечка и шофьорът на идващата насреща му кола гневно натисна клаксона.

Също толкова нервна, Стефани свали спортното си горнище.

— Е, Смайлоу, сега никой не би могъл да те чуе. Говори. Това съм аз.

— Виждам — отбеляза той, когато погледна отражението й в огледалото.

Без капка смущение тя подсуши подмишниците си с кърпа, която извади от сака.

— Двама родители, девет деца, една баня. В нашата къща, ако си отстъпчив или скромен, никога не би се вредил да се измиеш или облекчиш.

Стефи не се срамуваше от работническия си произход и дори съзнателно го изтъкваше, обикновено като извинение за грубото си държане.

— Хайде, побързай! Ще пристигнем след няколко минути. Въпреки че е излишно да идваш с мен. Мога да свърша това и сам.

— Настоявам да дойда.

— Добре, но не искам да ме арестуват по пътя, затова се наведи, за да не те види някой така разсъблечена.

— Рори, ти си непоправим моралист — закачливо каза тя.

— А ти си като кръвожаден звяр. Как успя толкова бързо да надушиш прясно убитата жертва?

— Бях излязла да потичам. Когато минавах покрай хотела, видях полицейските коли, спрях и попитах едно ченге какво става.

— Значи така изпълняват заповедта ми да не говорят с никого.

— Успях да го убедя. Освен това той ме позна. Когато ми каза, не повярвах на ушите си.

— Аз също.

Стефи сложи сутиен, след това събу шортите си и потърси в сака бикини.

— Престани да избягваш темата. Какво открихте?

— Отдавна не бяхме попадали на толкова чисто местопрестъпление. Мисля, че е най-чистото, което съм виждал.

— Сериозно? — попита тя с нескрито разочарование.

— Извършителят е имал ясен план.

— Да го застреля в гръб, докато лежи по очи на пода.

— Точно така.

— Хм.

Смайлоу отново я погледна. Вече закопчаваше лятната си рокля без ръкави, явно замислена за случая. Бе втренчила поглед в пространството и той почти успя да отгатне мислите, които се въртяха в пъргавия й ум.

Стефани Мъндел работеше в Областната прокуратура от две години, но за това време бе успяла да направи забележително впечатление… не винаги добро. Някои я смятаха за грубиянка и може би бяха прави. Имаше остър език и не пестеше цинизмите. Никога не отстъпваше при спор, благодарение на което бе отличен правен съветник и хвърляше в паника практикуващите адвокати. Въпреки това не бе спечелила симпатията на колегите си.

Поне половината мъже, а може би и някои от жените, които работеха в полицейския участък, Съдебната палата или околните сгради, я намираха за неустоимо привлекателна. Често споделяха на чашка или по време на работа фантазиите си за интимна връзка с нея, и то с най-цинични подробности. Естествено в нейно отсъствие, защото никой от тях не би искал Стефани Мъндел да повдигне срещу него обвинение в сексуален тормоз. Дори и да знаеше за тайната им страст, тя се преструваше, че нищо не подозира. Не защото би изпитала неудобство от това, че събужда греховни помисли у мъжете. Просто приемаше поведението им за незряло и глуповато и не губеше време и енергия да се занимава с тях.

Сега Рори скришом я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Тя пристегна талията си с тънък кожен колан и приглади с пръсти косите си. Смайлоу не изпитваше физическо влечение към Стефи. Докато я гледаше, у него не се пробуди плътско желание, а само искрено възхищение от нейната проницателност и непоколебимост. Тези качества му напомняха за самия него.

— Това „хм“ беше доста многозначително. За какво мислиш, Стефи?

— Убиецът трябва да е бил адски вбесен.

— Един от детективите стигна до същия извод. Било е хладнокръвно убийство. Съдебният лекар смята, че е възможно Лут да е бил в безсъзнание, когато са го застреляли. Във всеки случай не е представлявал никаква заплаха за извършителя. Просто е искал смъртта му.

— Ако се опиташ да съставиш списък на всички, които биха желали да видят Лут Петиджон мъртъв…

— Хартията и мастилото няма да стигнат.

Тя срещна погледа му в огледалото и се усмихна.

— Прав си. Е, някакви предположения?

— Все още не.

— Или просто не искаш да ги споделиш?

— Стефи, знаеш, че не мога да донеса нищо в офиса ти, преди да съм готов.

— Само ми обещай…

— Никакви обещания!

— Обещай, че никой няма да ми отнеме този случай.

— Какво искаш от мен?

— Много добре знаеш — ядосано каза тя.

— Мейсън ще възложи делото — отвърна той, като имаше предвид Мънроу Мейсън, областния прокурор на Чарлстън. — Сама трябва да се погрижиш да го получиш.

Когато отново погледна в огледалото и видя блясъка в очите й, се убеди, че тя ще направи всичко възможно да постигне целта си. Спря колата до бордюра.

— Пристигнахме.

Слязоха пред имението на Лут Петиджон. Внушителният външен вид на къщата в луксозния квартал Саут Батъри представляваше смесица от архитектурни стилове. Към първоначалния й класически облик бяха добавени някои типично американски черти, характерни за годините след Войната за независимост. Колоните в древногръцки стил явно бяха от периода преди Гражданската война. По-късно впечатляващото здание бе украсено с викториански орнаменти. Тази разнообразна архитектура бе типична за историческата част и колкото и да е странно, правеше Чарлстън още по-живописен град.

Триетажната сграда имаше двойни балкони с висок парапет, обградени с изящни колони и арки. На върха на стръмния покрив се виждаше огромен купол. Построена преди два века, тази къща бе оцеляла след войни, икономически кризи и ураганни ветрове, преди за пореден път да бъде подложена на цялостен ремонт от Лут Петиджон.

Неговата старателно документирана реконструкция бе продължила с години. Първият архитект, започнал проекта, се бе оттеглил след нервен срив. Вторият бе получил сърдечен удар и кардиологът му го бе посъветвал да се откаже. Третият бе успял да завърши работата, но бракът му бе съсипан.

В стремежа да направи къщата си най-обсъжданата в Чарлстън, Лут не бе пестил средства за нищо — от сложните фигури на желязната порта и старинните поставки за фенери до специално изработените панти на задната врата.

Беше осъществил плана си. Не бе най-удивителното постижение на архитектурата, но наистина целият град заговори за него.

След като бе предложил идеята старият порутен склад да бъде преобразен в модерен хотелски комплекс, бе водил битка с Обществото за съхранение на ценностите, историческата фондация и архитектурното сдружение. Тези организации, чиято цел бе да запазят уникалния облик на Чарлстън, да ограничат изграждането на нови квартали и разширяването на търговската площ, отначало бяха успели да осуетят проекта му. Получи разрешително едва когато успя да ги убеди, че няма драстично да промени външния вид на тухлената постройка, да скрие историческите белези, които привличаха интереса на туристите, или да загрози фасадата с неонови светлини и реклами.

Същите сдружения бяха изразили неодобрение и относно намерението му да обнови къщата си, въпреки да бяха доволни, че занемареният имот бе закупен от човек, който разполага с достатъчно средства, за да му придаде подобаващ вид.

Петиджон се бе съобразил със строгите им изисквания, защото нямаше избор. Но сред обществото преобладаваше мнението, че новият облик на къщата — особено интериорът — е типичен пример за това колко безочлив може да бъде човек, когато притежава повече пари, отколкото добър вкус. Все пак всички бяха съгласни, че паркът е най-великолепният в града.

Преди да позвъни по домофона, Смайлоу забеляза колко старателно е поддържана градината до входа.

Стефи го изгледа изпитателно.

— Какво ще й кажеш?

Докато чакаше да чуе отговор от къщата, той замислено отвърна:

— Честито.