Сандра Браун
Алибито (36)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Петък

Стефи леко се отдръпна назад, когато отвори вратата на офиса си и видя Хамънд, застанал на прага с вдигната ръка, явно за да почука.

— Имаш ли минута време?

— Всъщност не. Само…

— С каквото и да си се захванала, може да почака. Това е важно.

Побутна я навътре и затвори вратата.

— Какво има?

— Седни.

Макар и озадачена, тя се подчини. Докато заеме мястото си зад бюрото, той нервно закрачи из офиса. Не изглеждаше по-добре от вчера. Все още не можеше да си служи с ръката си. Косите му бяха разрошени, сякаш ги бе сушил с вършачка. Бе порязал брадичката си при бръснене и едва забележимото петно от кръв й напомни за резултата от лабораторията, който бе получила преди минути.

— Изглеждаш напрегнат. Колко чаши кафе си изпил тази сутрин? — попита тя.

— Нито една.

— Наистина ли? А сякаш си поел свръхдоза кофеин.

Хамънд внезапно се спря и застана с лице срещу нея.

— Стефи, нали с теб сме близки?

— Моля?

— Не сме само колеги. Докато имахме връзка, аз ти се доверявах за тайните си. Близостта, която съществуваше помежду ни, прави отношенията ни по-специални, нали? — Той я изгледа изпитателно, а след това изрече проклятие и напразно се опита да приглади косите си. — Господи, толкова е неловко!

— Хамънд, какво става?

— Преди да ти кажа, трябва да изясним един въпрос.

— Превъзмогнах го, Хамънд. Това ли е? Не искам да живея с човек, който…

— Не става въпрос за връзката ни. За Харви Нъкъл.

Това име се стовари като камък върху бюрото й. Опита се да сдържи изненадата си, но разбра, че смаяното й изражение я е издало. Срещна проницателния поглед на Хамънд и се убеди, че би било безполезно да отрича.

— Добре. Значи знаеш. Накарах го да се порови в личните дела на Петиджон.

— Защо?

Пръстите й нервно заиграха с един кламер, докато обмисляше дали е правилно да обсъжда това с Хамънд. Най-сетне каза:

— Преди няколко месеца Петиджон поиска да се срещне с мен. Отначало помоли за дребна услуга. После започна да ме изкушава. Каза, че му хрумнало колко удобно би било и за двама ни, ако аз поема поста областен прокурор. Обеща да ми съдейства.

— Ако?

— Ако държа очите и ушите си отворени и му докладвам за всичко, което би го заинтересувало. Като например проучването на аферите му.

— Какво му отговори?

— Нещо не особено прилично. Отказах, но проявих любопитство с какво се е захванал и какво има да крие. Нима Стефи Мъндел не би се гордяла, ако успее да изобличи най-изпечения мошеник в областта? Затова се свързах с Харви.

Разгъна кламера във формата на буква S.

— Получих информацията, която ме интересуваше, и…

— И видя името на баща ми върху документите за партньорство.

— Да, Хамънд — сериозно отвърна тя.

— Но си замълча.

— Престъплението беше негово, а не твое. Но Престън не може да бъде наказан, без и ти да пострадаш. Не исках това да се случи. Знаеш, че бих се радвала да стана главен прокурор. Никога не съм го крила.

— Но не и ако за да получиш поста, се налага да преспиш с Петиджон.

Тя потръпна.

— Надявам се, че не говориш сериозно.

— Пошегувах се. Благодаря ти, че вече сме на чисто.

— Всъщност радвам се, че не е нужно да крия това. Измъчваше ме като дълбока рана. — Стефи хвърли кламера. — Е, какво има?

Той седна срещу нея, залюля се на стола и се облегна на бюрото й, преди да заговори.

— Ще ти кажа нещо, което трябва да остане между нас — настойчиво прошепна Хамънд. — Мога ли да ти имам доверие?

— Естествено.

— Добре. — Въздъхна дълбоко. — Алекс Лад не е убила Петиджон.

Това ли бе голямото откровение? След прочувствения увод бе очаквала да чуе искрено признание за връзката им и може би молба за прошка. Вместо да й разкаже всичко, той за пореден път трогателно изрази вярата си в невинността на своята любовница.

Стефи едва сдържа гнева си, но положи усилие да заеме привидно нехайна поза.

— Вчера направи гръмко изявление, че ще изложиш случая пред съдиите. Какъв е този внезапен обрат?

— Не е внезапен и никога не съм правил гръмки изявления. От самото начало чувствах, че сме на погрешна следа. Има твърде много фактори, които не се връзват.

— Тримбъл…

— Тримбъл е мръсник.

— А тя е била проститутка — извика Стефи. — Изглежда, отново се е захванала с предишния си занаят.

— Да не започваме пак, а?

— Добре. Вече обсъдихме този аргумент. Имаш ли по-силен?

— Убиецът е Смайлоу.

Стефи неволно зяпна. Този път наистина не повярва на ушите си.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Хамънд, какво, за бога…

— Изслушай ме — каза той и протегна ръка напред. — Ако не си съгласна, ще уважа твоята гледна точка.

— Спести си усилията. Почти съм сигурна, че няма да се съглася.

— Моля те!

В събота вечерта, когато закачливо бе попитала Смайлоу дали той не е убил бившия си зет, просто си бе направила шега, макар и лоша. Беше му задала въпроса само за да го по дразни. Но тонът на Хамънд бе сериозен. Очевидно смяташе, че е възможно Смайлоу да е извършил престъплението.

— Добре — отвърна тя и сви рамене в знак, че се предава. — Обясни ми защо смяташ така.

— Помисли малко. Местопрестъплението беше идеално чисто. Самият Смайлоу неколкократно го изтъкна. Кой би успял така умело да заличи следите си, ако не един детектив от отдел „Убийства“, който изкарва прехраната си с търсене на улики?

— Имаш право, Хамънд, но отиваш твърде далеч.

Правеше отчаян опит да защити новата си любима. Беше толкова унизително, че е готов на такава постъпка заради Алекс Лад. Пелтечеше като срамежлив ученик за близост, доверие и възвишени отношения с една-единствена цел. Опитваше се да я използва, за да избави любовницата си.

Изпита желание да му каже, че знае за неуместната им връзка, но би било импулсивна и глупава реакция. Струваше си да потърпи известно време, за да се наслади на унижението му. Фактът, че бе разкрила неговата тайна, бе ценен коз. Ако го извадеше твърде скоро, ефектът нямаше да бъде достатъчно силен.

Междувременно, колкото повече неща споделеше, толкова по-солидни щяха да бъдат доказателствата й срещу него. Без да осъзнава, сам щеше да й поднесе поста областен прокурор като подарък, опакован и вързан с панделка. Бе необходимо изключително самообладание, за да запази равнодушното си изражение.

— Предполагам, че хипотезата ти не е основана само върху липсата на неоспорими доказателства — каза тя.

— Смайлоу мразеше Петиджон.

— Вече установихме, че е имал доста врагове.

— Но никой не го е ненавиждал до такава степен. Неведнъж е заявявал, че ще убие Петиджон заради нещастията, които е причинил на Маргарет. Имам надежден свидетел, че е нападнал Лут и ако не е бил спрян, би го очистил на място.

— Кой ти каза това, Дълбокото гърло ли?

Шегата й явно не му допадна и той отвърна троснато:

— В интерес на истината — да. Засега пазя тази информация в тайна.

— Хамънд, сигурен ли си, че не се подвеждаш от личната си неприязън към Смайлоу?

— Вярно е, че не го харесвам. Но никога не съм се заканвал, че ще го убия, както той е заплашвал да убие Лут Петиджон.

— Импулсивно? В пристъп на гняв? Стига, Хамънд! Никой не взема подобни заплахи на сериозно.

— Смайлоу често се отбива в бара на „Чарлз Таун Плаца“.

— Както стотици други хора, включително и ние.

— И е редовен клиент на ваксаджията от фоайето.

— О, да! — възкликна тя и удари по ръба на бюрото си. — Това безспорно е улика!

— Не се подигравай, Стефи, защото следващият ми довод е свързан с револвера.

— Оръжието на убийството?

— Смайлоу има достъп до безброй пистолети. Вероятно поне половината от тях не са регистрирани и липсата им може да бъде установена.

Това бе първият факт, който накара Стефи да се замисли. Закачливата й усмивка бавно изчезна. Тя изправи гръб.

— Имаш предвид…

— В хранилището за доказателства. Конфискувани са при разбиване на наркоканали и арести. Пазят се там до датата на процеса или просто чакат да бъдат унищожени или продадени.

— Води се опис на доказателствата в хранилището.

— Смайлоу би намерил начин да се справи с този проблем. Използвал е някой от онези револвери и отново го е върнал. Или може би го е изхвърлил. Никой не би забелязал липсата му. Или е взел от новите, които все още не били предадени за съхранение. Има десетки начини.

— Разбирам накъде биеш — замислено каза Стефи, но поклати глава. — Отново не е достатъчно, Хамънд. Не разполагаме с оръжие, което да доказва, че Алекс Лад е за ляла Петиджон, но нямаме подобна улика и срещу Смайлоу.

Той въздъхна и сведе глава, но след миг отново я погледна.

— Има и още нещо. Друг мотив, може би по-силен от отмъщението за самоубийството на сестра му.

— Какъв?

— Не мога да го обсъждам.

— Защо?

— Защото бих засегнал правото на личен живот на още една личност.

— Нали самият ти преди малко говореше разпалено за нашата близост и взаимно доверие?

— Не че не ти вярвам, Стефи. Но не бих искал да предам доверието на друг човек. Няма да го сторя, освен ако се превърне в съществен фактор за изхода на делото.

— Делото? — повтори тя е насмешка. — Все още няма дело.

— Мисля, че ще има.

— Наистина ли възнамеряваш да тръгнеш по тази следа?

— Знам, че няма да бъде лесно. Смайлоу не е любимец на колегите си от полицейския участък, но се ползва с уважение и страхопочитание. Със сигурност ще срещнем съпротива.

— „Съпротива“ е меко казано, Хамънд. Щом ще разследваш един от тях, никой друг полицай в града не би ти оказал съдействие.

— Ясно ми е, че ще има пречки. Осъзнавам какво ще ми струва. Но съм твърдо решен да се заема. Което би трябвало да те убеди колко силно вярвам, че съм прав.

„Или колко си заслепен от новата си любов“, помисли си Стефи.

— А Алекс Лад и делото, което се канехме да заведем срещу нея? Не можеш да се държиш, сякаш е изчезнало.

— Права си. Ако се отметна, Смайлоу ще надуши нещо. Ще продължа. Но дори ако доктор Лад бъде подведена под отговорност, не можем да спечелим е доказателствата, които имаме срещу нея. Не можем — упорито повтори Хамънд, когато забеляза, че тя се готви да възрази. — Тримбъл е дребен мошеник. Съдиите ще прозрат какво се крие яд лъскавата му маска. Ще решат, че е дал тези показания, за да отърве собствената си кожа, и ще бъдат прави. Няма да му повярват дори ако от време на време казва истината. Освен това, колко пъти самата доктор Лад категорично отрече да го е извършила тя?

— Естествено е да отрича. Всички престъпници твърдят, че са невинни.

— Но нейният случай е различен — промърмори той.

Въпреки че знаеше за тайната му връзка с психоложката. Стефи бе поразена от непоколебимата решителност, с която я защитаваше. Изгледа го изпитателно, без дори да копита да прикрие разочарованието си.

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Честно казано, не. Снощи проверих някои неща, но доказателствата не са солидни.

— Какви неща?

— Не искам да ги обсъждам сега, Стефи, докато не се уверя напълно в правотата си. Положението е рисковано.

— Определено е така — гневно отбеляза тя. — Щом нямаш намерение да ми кажеш всичко, защо изобщо заговори на тази тема? Какво искаш от мен?

 

 

Последният човек, когото Дейви Петиджон бе очаквала да види в дома си, бе жената, която подозираха, че я е направила вдовица.

— Благодаря, че ме приехте.

Сара Бърч бе въвела Алекс Лад в неофициалната всекидневна, където Дейви пиеше кафето си. Дори ако икономката не я бе представила по име, тя щеше да я познае. Снимката й бе на първа страница на сутрешния вестник, а и беше гледала новините снощи преди разтърсващата си тайна среща със Смайлоу.

— Поканих ви да влезете по-скоро от любопитство, отколкото от уважение, доктор Лад — откровено каза Дейви. — Седнете. Искате ли кафе?

— Ако обичате.

Докато чакаха Сара Бърч да донесе още една чаша, двете мълчаливо размениха любопитни погледи. Дейви реши, че в действителност Алекс Лад е доста по-чаровна, отколкото бе изглеждала по телевизията.

След като благодари на домашната помощница за кафето, Алекс каза:

— В събота се срещнах със съпруга ви в хотелския му апартамент. — Посочи към страниците от вестника, разпилени по масичката. — В статията завоалирано се намеква, че с мистър Петиджон сме имали интимна връзка.

Дейви вяло се усмихна.

— Беше известен със слабостта си към жените.

— Но що се отнася до мен, няма основание за подобни твърдения. Въпреки че навярно ще решите, че ви лъжа, след като моят полубрат е дал показания срещу мен.

— Прочетох и за него. Описан е като ужасно долен тип.

— Това звучи като комплимент.

Дейви се засмя, но изражението на другата жена й подсказа, че темата е неприятна за нея.

— Имали сте трудно детство.

— Превъзмогнах го.

Дейви кимна:

— Преживяванията от детските години оставят дълбоки следи у всекиго.

— Но при някои те са доста по-очевидни, отколкото при други — допълни Алекс. — В процеса на работата си се убедих колко изобретателни могат да бъдат хората в стремежа си да ги скрият. Дори от самите себе си.

Дейви хвърли още един изпитателен поглед към нея.

— Не сте такава, каквато очаквах да бъдете. Начинът, по който ви характеризират във вестниците, ме накара да смятам, че сте… по-сурова. Хладнокръвна. Непокорна. Дори скандална. — Отново се засмя. — Хрумна ми, че донякъде си приличаме.

— Имам си недостатъци. При това доста. Но ви се кълна, че съм виждала съпруга ви само веднъж. Миналата събота. Както се оказа, малко преди смъртта му. Нито съм го убила, нито съм отишла в онзи апартамент, за да спя с него. За мен е важно да го знаете.

— Склонна съм да ви повярвам — каза Дейви. — Първо, няма какво да спечелите от посещението си при мен. Освен това, не искам да ви обидя, но не сте от типа жени, които скъпият ми покоен съпруг харесваше.

Алекс се усмихна на последните й думи, но искрено по-любопитства:

— Защо смятате, че не съм негов тип?

— Физически, както би казал, сте хубаво парче. Не се обиждайте и от това… Всъщност Лут би спал с всяка жена, която го пожелаеше. Може би дори не е имал предпочитания. Но обичаше любовниците му да го боготворят. Да бъдат хрисими и наивни. През повечето време — мълчаливи. Освен може би при оргазъм. Не бихте му допаднали, защото сте твърде самоуверена и интелигентна. — Тя си наля кафе от сребърната каничка и пусна в чашата си две бучки захар. — Честно казано, доктор Лад, някои от вашите обвинители не вярват, че вие сте убили Лут.

На лицето на Алекс се изписа изненада.

— Разговаряли сте с Хамънд?

— Не съм…

Едно внезапно прозрение накара Дейви да замълчи по средата на изречението.

— Хамънд? Нима сте на „ти“ с прокурора, който ще води делото срещу вас?

Явно смутена, Алекс остави чашата и чинийката си на масата.

— Надявам се, че посещението ми не ви е обезпокоило твърде много, мисис Петиджон. Дори не бях сигурна, че ще ме приемете. Благодаря за…

Дейви я прекъсна, като сложи ръката си върху нейната. След миг Алекс вдигна глава и я погледна право в очите с мълчаливо достойнство. Изведнъж преградата помежду им рухна. Двете жени прозряха, осъзнаха и приеха истината.

Дейви втренчи поглед в събеседничката си и тихо попита:

— Вие ли сте онази, за която положението е „не просто сложно, а невъзможно“?

Алекс понечи да отговори, но тя я изпревари:

— Не, не ми казвайте. Би било като да прочета последната страница на сълзлив роман. Нямам търпение да узная как двамата сте се озовали в тази бъркотия. Надявам се обстоятелствата да са били невероятно изкушаващи. Хамънд го заслужава. — Дейви се усмихна печално. — Горкият Хамънд! Навярно е изправен пред адска дилема.

— Така е.

— Има ли нещо, което бих могла да сторя?

— Може би скоро ще се нуждае от приятелска подкрепа. Бъдете негова приятелка.

— Винаги съм била.

— Както сам казва. — Алекс преметна дръжката на чантата си през рамо. — Трябва да тръгвам.

Дейви не повика прислужницата си, а сама придружи Алекс до входната врата.

— Не сте споделили мнението си за къщата ми — отбеляза тя, докато минаваха през фоайето. — Повечето хора, които идват тук за първи път, казват какво мислят. А вие?

Алекс бързо се огледа.

— Честно ли?

— Попитах ви.

— Имате някои чудесни неща, но за моя вкус интериорът е малко претрупан.

— Шегувате ли се? — закачливо попита Дейви. — Всъщност е пълна безвкусица. Сега, когато Лут е мъртъв, възнамерявам да променя всичко.

Усмихнаха се една на друга. Подобно нещо рядко се случваше на Дейви — да срещне разбиране у друга жена. С характерната си прямота каза:

— Не ме интересува дали си спала с Лут или не. Харесваш ми, Алекс.

— И ти на мен.

Алекс бе стигнала до средата на алеята, когато Дейви извика след нея:

— Била си при Лут малко преди да го убият?

— Да.

— Хм. Може би убиецът мисли, че криеш нещо, което си видяла или чула. Така ли е?

— Защо не оставим въпросите на полицията?

Тя продължи към портала. Дейви затвори вратата и се обърна. Сара Бърч се бе приближила зад нея.

— Какво има, скъпа?

Икономката протегна ръка и погали челото й, по което се бяха появили бръчки на тревога.

— Нищо, Сара — вяло промърмори тя. — Нищо.