Сандра Браун
Алибито (35)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Знам кой е убил Лут.

Алекс и Франк Пъркинс бяха поразени от думите на Хамънд и няколко секунди не можаха да проговорят. След това го обсипаха с въпроси. Първо Франк го попита защо вместо да се обади в полицията, бе дошъл при него.

— По-късно ще ти обясня — отвърна Хамънд. — Преди да продължим, Алекс трябва да ми разкаже всичко, което знае за случилото се. — Обърна се към нея и се наведе напред. Истината, Алекс. Цялата. Тази вечер. Сега.

— Аз…

Преди да заговори, Франк предупредително вдигна ръка.

— Хамънд, навярно ме смяташ за идиот. Няма да позволя на клиентката си да ти каже каквото и да било. Категорично съм против това тайно съвещание, в което ме принуди да участвам. Постъпваш подло, безотговорно, непрофесионално и…

— Добре, Франк. Нали не си изповедник? — каза Хамънд. — Не си ми нито наставник от неделното училище, нито баща. И двамата е Алекс признахме колко неразумно сме се държали.

— Ясно за какво намекваш — сърдито отбеляза Франк. — Последиците от вашата близост може да бъдат ужасни. За всеки от нас.

— Какво би загубил ти?

— Алекс, преди пет минути сама каза, че си сторила всичко възможно да съблазниш Хамънд. Ако имаш някакво алиби то е, че си прекарала нощта е него. Но какъв ефект би имало това признание след показанията на Боби Тримбъл?

— Как могат да бъдат използвани срещу мен? Всичко е минало. Вече не съм момиче. Сега съм възрастен човек. — Отмести поглед към Хамънд. — Грозните подробности от показанията на Боби са верни. С едно изключение. Никога не съм позволявала на онези хора друго, освен да ме гледат. — Решително поклати глава. — Никога! Бранех последен капка достойнство, в случай че някой ден мечтите за по-добър живот се сбъднат. За нищо на света не бих прекрачила тази граница. Слава богу, че успях да устоя! Боби ме използваше по най-безмилостен начин. Но ми бяха нужни години, за да престана да се обвинявам за своето участие. Вярвах, че съм лоша по рождение. Благодарение съветите, които получих, и учението си, осъзнах, че съм класически случай на малтретирано дете, което се чувства виновно за съдбата си. — Тази ирония я накара да се усмихне. — Бях една от първите си пациентки. Трябваше сама да се излекувам. Да се науча да уважавам себе си и да осъзная, че заслужавам да бъда обичана. Дължа невероятно много семейство Лад. Те изпитваха искрена любов към мен. Благодарение на тях разбрах, че щом могат да ме обичат и ме смятат за добър човек, мога да погреба миналото и да приема себе си. Но терапията ми все още не е приключила. Понякога изпадам в депресия. До ден днешен се питам дали съм имала избор. Дали някога е настъпил момент, който бих могла да се възпротивя на Боби. Толкова се че ще ме изостави — както майка ни — и ще остана съвсем сама. Той беше мой покровител. Изцяло зависех от него.

— Била си дете — спокойно й напомни Франк.

Алекс кимна:

— Да, Франк. Но не и вечерта, когато се намесих в живота на Хамънд с надеждата да се хване на въдицата. — Обърна се към него и умолително каза: — Моля те, прости ми за всичко, което ти причиних! Боях се точно от това развитие на нещата. Не съм убила Петиджон, но се страхувах, че ще бъда обвинена. Че миналото ми ще излезе наяве и заради него ще ме признаят за виновна. Отидох в апартамента на Петиджон и…

— Алекс, отново те предупреждавам да не казваш нищо повече.

— Не, Франк. Хамънд е прав. Трябва да чуете цялата история.

Адвокатът се намръщи, но тя не се разколеба.

— Ще се върна няколко седмици назад. — Разказа как Боби внезапно се бе появил в живота й отново, как бе споделил е нея плана си да изнудва Лут Петиджон. — Уверих го, че няма да му сътруднича и че е най-добре да се откаже от налудничавия си замисъл и да напусне Чарлстън. Но той бе твърдо решен да го осъществи, и то с моя помощ. Заплаши да разкрие миналото ми, ако откажа. Срамувам се да призная, но се уплаших от него. Ако беше същият нагъл, ограничен и недодялан Боби, когото помнех отпреди двадесет години, щях да се изсмея и веднага да се обадя на полицията. Но той е усвоил изтънчени маниери или поне се е научил да се преструва на изискан. Този нов Боби можеше по-лесно да се натрапи в живота ми и да го разруши отвътре. Всъщност дори се появи на една моя лекция и се представи за психолог, а колегата ми не се усъмни в самоличността му. Както и да е, тогава му казах, че блъфира и го разкарах. Сигурно е бил отчаян. Все пак се свързал с Петиджон. Каквото и да му е казал, явно е успял да го притисне, защото се съгласил да му плати сто хиляди долара, за да мълчи.

— Никой от хората, които познаваха Петиджон, не би повярвал в това, Алекс.

— Съгласен съм — каза Франк.

— Аз също не повярвах — призна тя. — Явно и Боби не е бил напълно убеден, защото отново се обърна към мен и този път поиска аз да отида да взема парите. Съгласих се.

— Защо, за бога? — попита Франк.

— Защото видях възможност да се отърва от Боби. Възнамерявах да се срещна е Петиджон, но вместо да прибера сумата, да му обясня положението и да го накарам да съобщи в полицията за изнудването.

— Защо не се обади сама?

— Сега разбирам, че е било по-добре да сторя именно този — въздъхна тя. — Но се страхувах, че ще открият връзката между мен и Боби. Хвалеше се, че е избягал от някакъв собственик на агенция за заеми във Флорида. Имаше безброй причини да стоя настрана от него.

— Затова отиде в „Чарлз Таун Плаца“ в уречения час.

— Да.

— Не можа ли да позвъниш на Петиджон по телефона?

— Съжалявам, че не го направих, Франк. Но реших, че ако отида лично, впечатлението ще бъде по-силно.

— Какво се случи, когато стигна там?

— Беше любезен. Учтиво изслуша обяснението ми.

Тя седна на ръба на стола и потърка челото си.

— И?

— След това ми се изсмя — плахо отвърна Алекс. — Още щом отвори вратата, трябваше да разбера, че има нещо нередно. Не се изненада, че вижда мен вместо Боби. Но го осъзнах твърде късно.

— Знаел е, че ще отидеш ти, а не Боби, и се е изсмял на историята ти?

— Да — печално отвърна тя. — Боби се обадил по-рано и казал на Петиджон, че ще отида, предупредил го, че играя двойна игра и вероятно ще съчиня някаква сълзлива история, с която да го накарам да изпита съжаление към мен, а след това ще го примамя в леглото и ще се възползвам от шанса си да го изнудвам за повече пари, отколкото е обещал.

— Не предполагах, че би му хрумнало — гневно промърмори Хамънд. — Тримбъл не изглежда толкова умен.

— Не е умен — каза Алекс. — Просто умее да измисля подли интриги. Тази негова дарба го прави опасен. Когато получи възможност, поема рискове, за които никой разумен човек не би помислил. Освен това знае, че който нанесе първия удар, има предимство. Не успях да убедя Петиджон, че не участвам в подъл заговор, свързан със секс и изнудване. Реши да се възползва. Смяташе, че съм дошла с намерението да го съблазня… разбирате.

— Налетял ти е? — досети се Франк.

— Съпротивих се естествено. Блъснах ръката му. Навярно тогава се е залепила частицата карамфил. Сутринта бях набола портокалите. По пръстите ми са останали частици. Както и да е, ритнах го, Петиджон се ядоса и започна да крещи заплахи. По-точно, че има среща със заместник областен прокурор Хамънд Крос. — Погледна го. — А той несъмнено би се заинтересувал от интригата ни с Боби. След малко Алекс продължи: — Изпаднах в паника. Видях живота си, изграден с цената на толкова усилия, да рухва. Семейство Лад, които бяха повярвали в мен, биха се разочаровали. Биха се усъмнили в мен и в смисъла на учението ми. Пациентите, чието доверие бях спечелила, щяха да се почувстват предадени. Затова избягах. Когато се качих в асансьора, цялата треперех. Слязох долу и се отбих в бара, за да седна, защото едва се държах на краката си. Но когато се успокоих, осъзнах, че реакцията ми е била глупава. За няколко секунди отново се бях почувствала така, както когато Боби контролираше живота ми. Там, в бара, дойдох на себе си. Миналото е далеч зад гърба ми. Сега съм уважавана личност, получила професионална признание. От какво да се боя? Не бях сторила нищо нередно. Ако успеех да убедя когото трябва, че моят по-голям брат отново се е опитал да ме експлоатира, може би щях да се отърва от него веднъж завинаги. А кой бе най-подходящият…

— Хамънд Крос, заместник областен прокурор.

— Точно така — кимна тя на Франк. — Затова се върнах и стаята на петия етаж. Когато стигнах, вратата беше открехната. Доближих ухо, но не чух разговор. Побутнах я и надникнах вътре. Петиджон лежеше по корем близо до масичката.

— Разбра ли, че е мъртъв?

— Не беше — отвърна Алекс и двамата мъже я изглед с изумление. — Не желаех да го докосвам, но го направих. Имаше пулс, но беше в безсъзнание. Не исках да ме видят при него в това състояние, след като бившият ми съучастник в престъпление го бе изнудвал. Затова отново буквално побягнах от апартамента. Този път слязох по стълбите. Навярно за малко сме се разминали — каза тя на Хамънд. Когато стигнах до фоайето, те видях да излизаш през главния вход.

— Как ме позна?

— Бях виждала снимката ти във вестниците. Изглеждаше разстроен. Помислих…

— Че съм нападнал Петиджон?

— Не точно. Хрумна ми, че ако разговорът ти с него е бил неприятен като моя, навярно го е заслужил. Затова те проследих. Ако по-късно Петиджон подадеше оплакване срещу Боби и мен, ако бъдех обвинена в съучастие, нима можех да имам по-добро алиби от това, че съм била със заместник областния прокурор, който също е имал спречкване с Петиджон? — Алекс сведе поглед към ръцете си. — В събота вечерта няколко пъти се почувствах виновна заради постъпката си и се опитах да си тръгна.

Хвърли поглед към Хамънд, който плахо погледна Франк. Адвокатът намръщено се взираше в него.

— В неделя сутринта бях обзета от срам и се измъкнах, преди Хамънд да се събуди — каза му тя. — Същата вечер Боби дойде за парите си. Естествено нямаше такива. Но за мое удивление ме поздрави, че съм очистила единствения ни „свидетел“.

— Тогава ли разбра, че Петиджон е мъртъв?

— Да. По пътя към дома слушах компактдискове, а не радио. Цял ден не включих телевизора. Бях… притеснена. — След кратко напрегнато мълчание тя сподели: — Впрочем, когато чух, че е убит, си помислих най-лошото.

— Че аз съм го убил — каза Хамънд. — Че е умрял вследствие от моето нападение.

— Именно. И останах с това убеждение, докато…

— Докато чу, че е бил застрелян — довърши той. — Затова беше толкова шокирана, когато разбра каква е била причината за смъртта.

Алекс кимна.

— Значи не си се борил с него?

— Не, само си тръгнах ядосан.

— Тогава може би мозъчният удар е предизвикал падането.

— Предполагам — каза Хамънд. — Изпаднал е в безсъзнание. Ударил се е в масата и така е получил раната на челото.

— Която аз не видях. Не знаех колко тежко е състоянието му. Цял живот ще съжалявам, че не направих нещо — сподели Алекс с искрено разкаяние. — Ако бях повикала помощ, може би щеше да оживее.

— Вместо това, някой е влязъл след теб, видял го е да лежи там и го е застрелял.

— За съжаление, Франк, нещата стоят точно така — увери го тя. — Отчасти затова не използвах алибито си.

— И затова аз дойдох тук тази вечер — намеси се Хамънд.

Адвокатът изгледа озадачено и двамата.

— Какво съм пропуснал?

Алекс обясни:

— Благодарение на усърдието на Смайлоу, а сега и на медиите, вече всички знаят, че съм била в апартамента на Петиджон в събота следобед. Но единственият, който е напълно сигурен, че не съм го застреляла аз, е истинският убиец.

— Този човек вчера се опита да посегне на живота й.

Франк зяпна от изненада и недоверие, докато слушаше разказа на Хамънд за случката на тъмната уличка.

— Причакал е Алекс. Не беше случаен нападател.

— Но откъде разбра, че е убиецът на Петиджон?

Хамънд поклати глава:

— Бил е наемник, при това не особено опитен. А убиецът на Петиджон е специалист.

— Наистина ли мислиш, че си разкрил мистерията? — попита Франк.

— Въоръжете се с търпение.

Продължи да говори, без да бъде прекъсван, още петнадесет минути, Франк бе изумен, но Алекс не изглеждаше толкова изненадана.

Когато свърши, адвокатът въздъхна дълбоко.

— Говори ли вече с персонала на хотела?

— Преди да тръгна насам. Всичко, което казаха, потвърждава хипотезата ми.

— Звучи правдоподобно, Хамънд. Но е дяволски трудно да се докаже, нали?

— Прав си — призна той.

— Ще бъде непосилна задача.

— Знам.

— Тогава какво ще предприемеш?

— Първо искам да се уверя, че съм прав. — Хамънд се обърна към Алекс: — Петиджон спомена ли за друга уговорка освен с мен? Знам, че е трябвало да има още една среща в шест часа. Но нямам представа с кого.

— Не, каза ми само, че очаква теб.

— Докато отиваше към стаята, видя ли някого в асансьора или коридорите?

— Не, освен онзи човек от Мейкън, който после ме идентифицира.

— А докато слизаше по стълбите, с никого ли не се размина?

— С никого. — Той я погледна строго и Алекс каза: — Хамънд, залагаш кариерата си на карта заради мен. Не бих те излъгала сега.

— Вярвам ти, но може би нашият виновник се съмнява. Ако мисли, че си видяла нещо, всъщност няма значение дали наистина си свидетел или не.

— Убиецът смята, че тя все още представлява заплаха.

— Която трябва да бъде премахната. Помните ли, че местопрестъплението беше почти напълно чисто? Не е човек, който би оставил незаличени следи.

— Какво предлагаш? — попита Франк. — Денонощна компания за Алекс?

— Не — решително каза тя.

— Бих предпочел да не се движи сама — сподели Хамънд. — Но макар и с нежелание, трябва да се съглася с нея. Първо, защото я познавам достатъчно добре, за да ми е ясно, че не бихме успели да я убедим. Второ, ако не наемем професионални охранители, опитът ни да я предпазим би бил напразен.

— Колко време ти е нужно, Хамънд?

— Иска ми се да знаех.

— Този неопределен срок ме безпокои — каза Франк. — Докато събираш доказателства, животът на Алекс е в опасност. Трябва да обсъдиш това със…

— Да — каза Хамънд, прочел мислите му. — С кого? На кого мога да имам доверие сега? А и кой би ми повярвал? Никой няма да вземе твърденията ми на сериозно, особено ако се разчуе, че с Алекс имаме интимна връзка.

— Връзка? Искаш да кажеш, че сте били заедно и след събота? — Явно израженията им му разкриха достатъчно. — Все едно — промърмори Франк. — Не държа да узная.

— Както казах — продължи Хамънд, — трябва да се справя сам, и то бързо.

Изложи плана си. Когато свърши, се обърна първо към Франк:

— Одобряваш ли?

Адвокатът внимателно обмисли отговора си.

— Искам да вярвам, че името ми е символ на почтеността. Към това съм се стремил винаги. Сега за първи път се отклонявам от нормите на етиката. Ако грешиш и тази история завърши с провал, навярно иначе безупречната ми репутация ще бъде опетнена. Но, Хамънд, сигурен съм, че осъзнаваш какъв риск поемаш.

— Осъзнавам.

— Освен това, не мисля, че имаш шанс.

— Защо?

— Защото за да постигнеш нещо, трябва да се довериш на Стефи Мъндел.

— Боя се, че е неизбежно зло.

— И аз бих се изразил така.

Пейджърът на Хамънд запиука. Той погледна номера.

— Не ми е познат.

Не обърна внимание на съобщението и попита Франк дали има въпроси.

— Сериозно ли говориш? — промълви адвокатът с шеговит тон.

Хамънд се захили:

— Горе главата! Не е ли все едно дали ще свърша като светец или като грешник?

— Аз бих избегнал мъчителния край.

Хамънд отново се усмихна, но отмести поглед от Франк и се обърна към Алекс:

— Какво мислиш?

— Какво мога да направя?

— Да направиш?

— Искам да помогна.

— Категорично не — решително заяви той.

— Аз съм виновна за тази бъркотия.

— Петиджон щеше да бъде убит в събота и ако не беше се срещнала с него. Както обясних, смъртта му няма нищо общо с теб.

— Все пак не мога да стоя със скръстени ръце.

— Точно това ще направиш. Не бива да издаваме, че сме в комбина.

— Прав е, Алекс — каза Франк. — Трябва да действа отвътре.

Клепачите й тревожно затрепкаха и тя попита:

— Хамънд, няма ли друг начин? Рискуваш кариерата си.

— А ти рискуваш живота си, който е по-важен от моята кариера.

Посегна към ръката й. Тя хвана неговата и я стисна. Останаха загледани един в друг, докато тишината стана напрегната и смущаваща.

Франк тихо се покашля:

— Алекс, тази нощ оставаш тук. Без възражения.

— Съгласен съм — каза Хамънд.

— А ти ще се прибереш у дома.

Строгата заповед бе отправена към Хамънд.

— Трябва да се съглася и с това.

Стаята за гости винаги е подготвена, Алекс. Втората врата вляво от площадката.

— Благодаря, Франк.

— Късно е, а трябва да обмисля доста неща. — Франк тръгна към вратата на кабинета си, където се спря и отново ги погледна. Понечи да заговори, но се разколеба. Най-сетне каза: — Щях да попитам и двама ви дали изживяването в събота си е струвало, но отговорът е очевиден. Лека нощ.

Когато останаха насаме, мълчанието стана още по-неловко, а тиктакането на часовника на Франк отекна по-силно. Помежду им имаше напрежение и причината не бе само това, което можеше да се случи утре.

Хамънд пръв проговори:

— Няма значение, Алекс.

Излишно бе да го пита за какво намеква.

— Разбира се, че има, Хамънд. — Той протегна ръка към нея, но Алекс се отдръпна, изправи се, прекоси стаята и застана пред етажерката с томове юридическа литература. — Заблуждаваме се.

— Защо мислиш така?

— Няма да има щастлив край. Невъзможно е.

— Защо?

— Не бъди наивен.

— Брътвежите на Тримбъл. Това е стара история. Снощи, когато ти казах, че те обичам, вече знаех всичко. — Хамънд се усмихна. — Не съм променил мнението си.

— Нашата връзка започна с един подъл номер, който ти скроих.

— Подъл номер? Не с това запомних нощта след събота.

— В самото начало те излъгах. Този факт ще остане в съзнанието ти завинаги, Хамънд. Никога няма да ми имаш пълно доверие. Не искам да живея с някого, който търси скрити помисли зад всяка моя постъпка и се съмнява в думите ми.

— Мога да ти вярвам.

Тя се усмихна, но с тъга.

— Това не е в човешката природа. Аз съм специалистка по емоциите и поведението на хората. Знам каква следа оставят у нас събитията и раните, които са ни нанесли другите съзнателно или неволно. Виждам резултата от тези рани всеки ден при сеансите си с пациенти. Самата аз съм го изпитала. Бяха ми нужни години, за да възстановя емоционалното си здраве, Хамънд. Положих неимоверни усилия, за да се освободя от влиянието на Боби. И успях. С Божията помощ. Затова съм способна да те обичам така, както…

— Истина ли е това? Ти ме обичаш?

Алекс несъзнателно повдигна ръка към сърцето си.

— Толкова силно, че изпитвам болка.

Отново прозвуча сигналът на пейджъра му. Хамънд тихо изруга и го изключи. Пропастта помежду им бе огромна и той разбра, че тази нощ не биха могли да я преодолеят.

— Искам да те целуна.

Тя кимна.

— Но ако те целуна, ще разпалиш страстта ми.

Алекс отново кимна и двамата размениха многозначителни погледи.

— Обичам да се любя с теб — каза той.

Алекс бавно въздъхна:

— Трябва да вървиш.

— Да — прошепна Хамънд. — Както знаеш, утре трябва да стана много рано. — Смръщи вежди. — Не знам как ще се развият нещата, Алекс. Ще ти се обадя. Ще издържиш ли?

— Да — увери го Алекс с усмивка.

Той тръгна заднишком към вратата.

— Приятни сънища.

— Лека нощ, Хамънд.

 

 

— По дяволите!

Лорета Буут прикова поглед в телефонния автомат, молейки се да позвъни. Два пъти се бе опитала да се свърже с Хамънд на пейджъра му, след като и домашният, и клетъчният му телефон не отговаряха. Апаратът упорито продължаваше да мълчи. Погледна часовника си. Наближаваше два. Къде, за бога, можеше да бъде?

Изчака още минута, сложи нова монета и позвъни в дома му.

— Слушай, идиот такъв, не знам защо си губя времето посреднощ, за да спася кожата ти, но за сетен път ти казвам, че ти водя пряк свидетел от скапания панаир. Моля те, обади се незабавно. Нервен е и едва успявам да го задържа.

— Мисис Буут?

Тя затвори и извика на ядосания мъж в колата си:

— Идвам!

Отначало с удоволствие бе заговорил за случая и новината за арестуването на Алекс Лад. Но когато му бе казала, че може да се окаже пряк свидетел, бе започнал да увърта. Бе казал, че не желае да се забърква. Искал да постъпи като доблестен гражданин, но…С часове бе използвала сладкодумието си, за да го убеди да съдейства. Но се боеше, че ще се разколебае. Всеки момент би могло да му хрумне да избяга или да отрече всичко, което е казал, че си спомня от миналата събота.

— Мисис Буут?

Тя вдигна среден пръст срещу телефонния автомат и се върна до колата.

— Нали ти казах да ме наричаш Лорета? Искаш ли още една бира?

— Сега, като размислих… — На лицето му се изписа нерешителност. — Все още не съм сигурен дали искам да се замесвам. Може да съм сбъркал, нали разбирате? Не успях да я видя добре.

Лорета отново го окуражи, като в същото време се питаше: „Къде се губи Хамънд, по дяволите?“