Сандра Браун
Алибито (32)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Хамънд изчака в коридора, докато видя Харви Нъкъл да излиза от офиса си точно в пет часа. Компютърният магьосник добросъвестно заключи вратата след себе си и когато се обърна, Хамънд застана на пътя му.

— Хей, Харви!

— Мистър Крос! — извика той и се облегна на вратата. — Какво правите тук?

— Мисля, че знаеш.

Нъкъл шумно преглътна.

— Съжалявам, но нямам и най-малка представа.

— Излъгал си Лорета Буут — каза Хамънд, почти сигурен в това. — Нали?

Харви се опита да прикрие виновното си изражение и каза нервно:

— Не знам за какво говорите.

— Може да получиш от пет до десет години за това, с което се занимаваш след работно време.

— А?

— Ще те изправя пред съда, без окото ми да мигне, Харви. Ако сега не ми съдействаш. Кой те помоли да потърсиш информация за Алекс Лад?

— Моля?

Хамънд го прониза с поглед и сякаш го прикова към вратата на офиса.

— Добре. Чудесно. Потърси си добър адвокат. Обърна се с гръб към него.

Харви промълви:

— Лорета.

Хамънд отново се обърна.

— Кой друг?

— Никой!

— Добре.

Нъкъл се успокои и бързо облиза устни, но леката му усмивка изчезна, когато Хамънд попита:

— А за Петиджон?

— Не зная…

— Кажи ми това, което искам да разбера, Харви.

— С радост бих ви помогнал, мистър Крос. Но този път наистина не знам за какво говорите.

— Файловете, Харви. — Тонът му издаде нетърпение. — Кой поиска да тършуваш за Петиджон? Документи. Проекти. Договори за партньорство, такива неща.

— Вие — изпищя Харви.

— Интересуваше ме само доколко действията му са законни. Искам да зная кой ти е поръчал да проучиш сделките му. Кой те помоли подло да се ровиш в архивите му?

— Какво ви кара да мислите…

Хамънд пристъпи напред и сниши глас:

— Някой се е допитал до теб за тази информация, така че не увъртай и не се опитвай да ме заблудиш с това невинно въпросително изражение или ще се ядосам. Знаеш ли, затворническият живот е доста тежък за момче като теб. — Замълча и изчака Харви да осъзнае заплахата. — Е, кой беше?

— Двама души. По различно време.

— Наскоро ли?

Нъкъл кимна толкова бързо, че зъбите му изтракаха:

— Преди по-малко от два месеца.

— Кои бяха двамата?

— Д-детектив Смайлоу.

Изражението на Хамънд остана безстрастно.

— И кой друг?

— Трябва да знаете, мистър Крос. Тя каза, че вие сте я изпратили.

 

 

Свикнала да следи внимателно новините, Лорета превключваше каналите и сравняваше материалите за Алекс Лад.

Бе изумена, когато видя Хамънд на екрана, блед като мъртвец и с превързана ръка. Кога ли бе пострадал? И как? Беше го видяла снощи.

Когато емисията свърши и започна „Колелото на съдбата“, дъщеря й Бев прекоси всекидневната, облечена с бялата си престилка.

— На обяд сготвих макарони, мамо. Останали са предостатъчно за вечеря. Има и салата.

— Благодаря, скъпа. Все още не съм гладна. Може би по-късно.

Бев се поколеба, преди да тръгне за работа.

— Добре ли си?

Лорета забеляза тревога и предпазливост в очите на дъщеря си. Хармонията помежду им все още бе крехка. Този път и двете отчаяно се надяваха нещата да потръгнат. Бояха се, че няма да се получи. Твърде много обещания бяха нарушени и не можеше да се разчита на последните клетви на Лорета. Всичко зависеше от волята й. Трябваше само да бъде трезвена. Но бе твърде трудно.

— Добре съм. — Окуражително се усмихна на Бев. — Знаеш ли какво стана със случая, по който работех? Другата седмица делото ще се гледа в съда.

— Благодарение на информацията, която ти откри?

— Отчасти.

— Това е страхотно, мамо. Все още си добра.

Комплиментът на Бев я зарадва.

— Благодаря. Но мисля, че отново оставам без работа.

— Сигурна съм, че след този успех ще получиш нови предложения. — Бев отвори вратата. — Приятна вечер. Ще се видим утре сутринта.

Когато Бев излезе, Лорета продължи да гледа телевизионното шоу, но само защото не можа да си намери по-добро занимание. Тази вечер се задушаваше в апартамента, въпреки че стаите не се бяха смалили от вчера или онзи ден. Безпокойството й нямаше нищо общо с обстановката. Беше вътрешно.

Хрумна й да излезе, но бе рисковано. Приятелите й също бяха алкохолици. Заведенията, които знаеше, бяха пълни с изкушения. Едно питие би било достатъчно да сложи край на въздържанието й и да я върне там, където бе, преди Хамънд да й възложи работата по случая „Петиджон“.

Искаше й се да продължи. Не само заради парите. Въпреки че Бев получаваше достатъчно висока заплата, за да издържа и двете, Лорета желаеше да подпомогне семейни бюджет. Щеше да се отрази добре на самочувствието й. Нуждаеше се от независимостта, която би получила, ако имаше собствени приходи.

Освен това, докато работеше, не чувстваше липсата на старите си навици. Бездействието бе риск, който трябваше да избягва. Когато нямаше полезно занимание, копнееше за това, което не можеше да има. Неограниченото свободно време, с което разполагаше сега, я накара да се замисли колко маловажен е животът й всъщност. Какво би станало, ако се напиеше до смърт? Така лесно би освободила от грижи и себе си, и всички хора, свързани с нея. Опасни мисли.

Но си спомни, че Хамънд не й бе казал, че вече не се нуждае от услугите й. След като му даде сведенията за Алекс Лад, той излетя от бара, сякаш имаше пожар. Въпреки че изглеждаше разстроен, незабавно бе използвал информацията и очевидно бе постигнал успех, щом следващия вторник щеше да изложи случая пред съдебните заседатели.

Може би разговорът с Харви Нъкъл бе излишен. Хамънд й се стори нервен и като че ли не обърна особено внимание на споделеното от нея съмнение, че сутринта Харви я е излъгал. Но какво от това, за бога? Този допълнителен опит не й бе струвал голямо усилие.

Въпреки раните на Хамънд — каквото и да му се бе случило, — гласът му прозвуча решително в обръщението към репортерите на стъпалата пред участъка. Обясни, че появата на Боби Тримбъл се е оказала съдбоносна за разследването.

— Като се има предвид силата на показанията му, уверен съм, че доктор Лад ще бъде подведена под отговорност.

От друга страна, адвокатът й, за когото Лорета само бе чувала, заяви пред медиите, че това е най-непростимата грешка, която чарлстънската полиция и вторият заместник областен прокурор Крос са правили. Той бе убеден, че доктор Лад ще бъде оправдана и че силите на реда и правосъдието й дължат публично извинение. Дори възнамеряваше да заведе дело за клевета.

Лорета разбираше професионалния адвокатски език. Изявлението на Франк Пъркинс бе изключително емоционално, което означаваше, че или е отличен оратор, или искрено вярва в невинността на клиентката си. Може би жената, която Хамънд бе готов да изправи пред съда, наистина не бе извършила престъплението.

Ако бе така, щеше да се провали в най-важното дело в кариерата си.

Беше изтъкнал факта, че алибито на Алекс Лад не може да бъде потвърдено, но не се спря по-подробно на този въпрос. Спомена нещо за… какво беше?

— Еротичното шоу на Литъл Бо — машинално каза Лорета, когато позна името от кръстословицата на „Колелото на съдбата“, от което все още липсваха няколко букви.

Панаир в покрайнините на Бюфорт. Точно така.

Изведнъж скочи на крака и влезе в кухнята, където Бев трупаше старите вестници, преди да ги предаде за вторични суровини. За щастие хартията се събираше в петък. Последните седем броя все още бяха там. Лорета ги разрови, докато откри съботното издание.

Извади рекламните страници и бързо ги прелисти. Най-сетне видя това, което се надяваше да открие. Отпечатаната с едър шрифт реклама за панаира съдържаше часовете,, мястото, разположението, входните такси, атракциите и стоп!

— Всеки четвъртък, петък и събота вечер през целия месец август — прочете тя на глас.

След няколко минути се качи в колата и тръгна през града към пътя за Бюфорт. Не знаеше какво ще стори, когато стигне там. Навярно инстинктът щеше да й подскаже. Но ако успееше… да опровергае алибито на Алекс Лад, Хамънд щеше да й бъде задължен до края на живота си. Или ако психоложката наистина е била на панаира, поне щеше да го знае. В съда не трябваше да има неприятни изненади. И в двата случая тя щеше да заслужи неговата признателност. Страхотно!

Докато официално не я освободеше от задълженията и, практически тя продължаваше да работи за него. Ако се справеше с тази задача, щеше да й бъде безкрайно благодарен и да се запита дали би се справил без нейна помощ. Дори можеше да й предложи постоянна работа в прокуратурата.

Ако не друго, поне щеше да оцени решението й да поеме инициативата и да се довери на инстинктите си, които дори морето от алкохол не бе притъпило. Толкова щеше да се гордее с нея!

 

 

— Сержант Басет?

Униформеният полицай прелисти вестника, който четеше. Когато видя Хамънд, застанал от другата страна на бюрото, внезапно се изправи.

— А, господин прокурор. Разпечатката, която поискахте, с готова.

Хранилището за доказателства на полицейския участък бе владение на Глен Басет. Той бе нисък, набит и суетен мъж. Буйните му мустаци компенсираха липсата на коса. Понеже не бе способен на агресивност, бе се провалил като патрулиращ полицай, но беше идеален за работата, с която се занимаваше сега. Бе добър човек, не се оплакваше и бе доволен от поста, който заемаше. Държеше се приятелски с всички и нямаше врагове.

Хамънд го бе помолил за услуга, която той с радост бе изпълнил.

— Не ми дадохте много точна информация, но просто разпечатах списъците от последния месец. Ако искате, ще потърся още…

— Засега е достатъчно.

Хамънд прегледа страницата с надеждата да попадне на едно име. Но не го откри.

— Бихте ли ми отделили няколко минути, сержант?

Полицаят усети, че Хамънд иска да разговаря с него насаме, и се обърна към секретарката, която работеше на съседното бюро.

— Даян, би ли наглеждала нещата тук?

Без да откъсне поглед от компютърния терминал, тя отвърна:

— Бъди спокоен.

Пазачът поведе Хамънд към малкото помещение за отдих на персонала. Предложи да му налее кафе от една запотена гарафа със смешна форма.

Хамънд отрицателно поклати глава и каза:

— Въпросът е много деликатен, сержант Басет. Съжалявам, че трябва да ви го задам.

Сержантът го изгледа изпитателно.

— Какъв въпрос?

— Възможно ли е… не питам дали е разрешено, а дали изобщо е възможно… полицай да вземе… оръжие от хранилището без ваше знание?

— Не, сър.

— Не е ли възможно?

— Отбелязвам всичко, мистър Крос.

— Да, разбирам — каза той и отново прегледа разпечатката.

Басет изглеждаше разтревожен.

— За какво е това?

— Просто ми хрумна нещо — предпазливо отвърна Хамънд. — Търся револвер като онзи, с който е застрелян Лут Петиджон.

— В гръб, с два куршума 38-и.

— Точно така.

— Тук има стотици пистолети от този калибър.

— Разбираш ли какъв е проблемът ми?

— Мистър Крос, гордея се с чиновническата си служба. Дори когато бях патрул…

— Не сте употребявали оръжие. Зная това, сержант. Не намеквам за никакво нарушение от ваша страна. Както казах, темата е деликатна и дори ми беше неприятно да ви питам. Просто се чудех дали някой полицай може да измисли причина да изнесе оръжие от хранилището.

Басет замислено потърка ухото си.

— Предполагам, че да, но не би могъл да го получи без писмено разрешение.

Задънена улица.

— Благодаря.

Хамънд взе разпечатката със себе си, макар и да не вярваше, че ще се натъкне на ценната улика, която се бе надявал да намери. Бе притиснал Харви Нъкъл и компютърният магьосник бе признал, че и Смайлоу, и Стефи са искали от него да им предостави информация за Петиджон.

Но сега, когато се замислеше, какво доказваше това? Че също като него са се надявали Лут да си получи заслуженото? Нищо ново. Нищо чудно.

В отчаяното си желание Алекс Лад да се окаже невинна бе готов да се съмнява във всичко и всички, дори в колегите си, които през последните няколко дни допринасяха за реда и закона доста повече, отколкото той.

Разочарован, Хамънд се прибра в апартамента си, влезе във всекидневната и включи телевизора. Говорителката с изумруденозелени контактни лещи тъкмо съобщаваше водещата новина. Въпреки че бе мъчително, изгледа репортажа.

Освен бинта, който придържаше ръката му, превръзките бяха скрити под дрехите, но лицето му бе восъчнобледо и изпито. На светлината на телевизионните прожектори наболата му брада изглеждаше още по-тъмна. Когато го бяха попитали за нараняванията, бе отговорил уклончиво и бе побързал да се измъкне.

Бе похвалил полицаите за отлично свършената работа. Избягвайки конкретните въпроси за Алекс Лад, бе казал само, че показанията на Тримбъл са съдбоносни за разследването, че доказателствата са солидни и изправянето й пред съда е практически сигурно.

Стефи, която стоеше зад лявото му рамо и го насърчаваше, кимна и се усмихна в знак на съгласие. Хамънд забеляза, че е фотогенична. Тъмните й очи блестяха Камерите бяха уловили нейната жизненост.

Смайлоу също бе обсаден от репортери и на отговорите му бе отделено още толкова време от емисията. За разлика от Стефи, той бе необичайно сдържан. Отговаряше дипломатично и думите му бяха почти като тези на Хамънд. Избегна да се задълбочава в подробности за връзката между Алекс Лад и Боби Тримбъл. Изтъкна значението на показанията на арестанта за делото срещу нея. Отказа да разкрие какво общо е имала с Петиджон.

Не каза нито дума за миналото й, но Хамънд подозираше, че Смайлоу се въздържа от коментар, за да не повлияе на гласуването на съдебните заседатели и да не даде на Франк Пъркинс основание да прехвърли делото в друг окръг или да поиска споразумение, ако се стигне до процес.

За миг на екрана се появи застиналото лице на адвоката, който изведе Алекс. Най-трудно Хамънд понесе тази част, защото знаеше какво унижение е за нея да бъде показана по телевизията като главната заподозряна в най-нашумялото убийство в новата история на Чарлстън.

Бе представена като уважавана психоложка на тридесет и пет години, със завидни постижения в своята област. Освен с професионалните си успехи, бе известна и с многобройните си участия в обществени и благотворителни прояви. Съседите и колегите й, с които журналистите бяха успели да разговарят, изразиха изумление и някои от тях нарекоха нападките срещу нея абсурдни и нелепи.

Когато говорителката с неестествено зелените очи премина към следващата новина, Хамънд изключи телевизора, качи се на горния етаж и напълни ваната с гореща вода. Потопи се, като внимаваше да не намокри ранената си ръка. Напрежението му леко намаля, но се почувства замаян и отпаднал.

Беше гладен и когато излезе от банята, слезе на долния етаж и се опита да си приготви бъркани яйца.

Трудно бе да си служи само с лявата ръка. Освен това бе разсеян, защото в съзнанието му се промъкна мрачно предчувствие. Не желаеше да стане за смях на потомците си. Не искаше да бъде запомнен като „многообещаващият млад прокурор, който тръгна след една фуста и кариерата му отиде по дяволите“. Именно това щеше да се говори за него.

Докато подсушават потта си в съблекалнята или когато седнат някъде на чашка, колегите и познатите му щяха да поклащат глави и с нескрито удивление да обсъждат неговата слабост. Щяха да го смятат за глупак, а Алекс — за виновница за неговото падение.

Изпита желание да размаха юмруци срещу въображаемите клюкари заради това нечестно отношение. Да ги накаже за циничните им забележки за нея и тяхната връзка. Нещата не стояха така, както те предполагаха. Той се бе влюбил.

Снощи не бе толкова упоен, че да не си спомня какво й каза: че това е истината за него от самото начало. Беше я видял за първи път едва преди седмица, по-малко от седмица, но бе напълно уверен. Не бе изпитвал толкова силно физическо влечение към никоя друга жена. Никога не бе чувствал такава емоционална и духовна близост с друго човешко същество.

С часове бяха разговаряли на онзи глупав панаир, а после и във вилата му. За музика, ястия, книги, пътувания и за местата, които биха искали да посетят, когато имат време. За филми и упражнения за поддържане на форма. За историята и съвременния облик на Юга. За тримата Студжис и защо мъжете ги харесват, а жените ги ненавиждат. За интересни и незначителни неща. Безкрайни разговоря за всичко на света. Освен за самите тях.

Не бе успял да й разкаже нищо съществено за себе си. Тя избягваше да говори за живота си. И за настоящето, и за миналото.

Дали бе истина, че е била проститутка? А дали и сега не се впускаше в безразборни връзки? Ако бе така, нима щеше да престане да я обича толкова бързо, колкото бе започнал? Боеше се, че не би могъл.

Може би наистина бе глупак.

Но глупостта не бе извинение за прегрешенията му. Не можеше да живее в мир с гузната си съвест. Все по-трудно му бе да понася себе си. Въпреки че не желаеше да признае, че баща му е прав за каквото и да е, днес Престън бе отворил очите му и го бе накарал да осъзнае нещо, за което досега избягваше да мисли: Хамънд Крос бе също толкова склонен към компромис, колкото всички останали. Нямаше повече достойнство от баща си.

Тази мисъл бе непоносима и го накара напълно да загуби апетит. Затова изхвърли пържените яйца.

Искаше да пийне нещо, но алкохолът само би усилил световъртежа му.

Искаше мъчителната болка в ръката му да изчезне.

Искаше да се измъкне от бъркотията, която заплашваше да провали мечтите му за бляскаво бъдеще.

Повече от всичко желаеше Алекс да е в безопасност.

Неволно си спомни за сейфа в дома й и пачките в него.

В хотелския апартамент на Петиджон имаше празен сейф, скрит във вградения гардероб.

Гардеробът. Сейфът. Закачалките. Халатът. Чехлите. Все още неразопаковани.

Хамънд скочи като ужилен, след това застана неподвижно и си наложи да се успокои и да помисли трезво.

Не бързай. Имаш време.

За няколко минути успя да прецени версията от всяка гледна точка и не откри нито един недостатък. Всички елементи се връзваха.

Изводът не го зарадва, но не можеше да си позволи да разсъждава за това сега. Трябваше да действа.

Стана и грабна най-близкия безжичен телефон. Провери номера в указателя и набра цифрите.

— „Чарлз Таун Плаца“. С кого да ви свържа?

— Салона за масаж, ако обичате.

— Съжалявам, господине, вече е затворен. Ако искате да запишете час…

Той прекъсна телефонистката, представи се и й обясни с кого иска да разговаря.

— Въпросът е неотложен. Докато го откриете, свържете ме с отговорничката на камериерките.

 

 

Скоро Лорета се убеди, че идеята да отиде на мястото на панаира не бе добра.

Петнадесет минути след като паркира колата си на прашното пасбище и продължи пеша, плувна в пот. Навсякъде бе пълно с деца — шумни омърлени хлапета, които, изглежда, я набелязаха за жертва на лудориите си. Панаирджиите не се държаха любезно. Не ги обвиняваше заради тяхната раздразнителност. Кой би работил в тази горещина?

С удоволствие би се отбила в някой прохладен и уютен бар. Мирисът на застоял тютюн и бира би й се сторил приятен в сравнение със смесицата от ухание на захарен памук и воня на оборски тор, която се носеше над цялата околност.

Единственото, което я възпираше, бе мисълта, че може да помогне на Хамънд. Дължеше му тази услуга. Не само като изкупление на вината си, а и от благодарност, че й бе дал шанс, когато всички други я отбягваха.

Може би въздържанието й нямаше да трае дълго. Но сега бе напълно трезвена, работеше и дъщеря й не се отнасяше към нея с презрение. Трябваше да се отблагодари на Хамънд Крос за този дар.

Упорито обикаляше атракциите.

— Извинете, случайно да си спомняте…

— С всичкия си ли сте, госпожо? Оттук минават хиляди хора. Нима съм длъжен да помня някаква си уличница?

Продавачът изплю гъст тютюнев сок и едва не улучи рамото й.

— Благодаря ви, че ми отделихте време и вървете на майната си.

— Я се разкарайте! Задържате опашката.

Всеки път, когато покажеше снимката на Алекс Лад на някого от участниците в панаира или продавачите на билети и лакомства, получаваше подобен отговор. Или грубо я отпращаха, както последният, или не й обръщаха внимание. Повечето поклащаха глава и троснато отвръщаха:

— Съжалявам.

Продължи да разпитва дълго след като слънцето залезе и се разлетяха комари. За няколко часа краката й се подуха от влага и умора. Погледна подпухналите си ходила, притиснати от впитите каишки на сандалите, и съжали, че на този карнавал няма конкурс по уродливост.

— Щях да спечеля награда — промърмори тя. Най-сетне призна, че напразно губи времето си. Първо, може би доктор Лад бе излъгала, че е била на панаира. А ако бе казала истината, вероятността да открие някого, който да е бил тук в събота и да я е забелязал, бе нищожна.

Смачка един комар върху ръката си. Пръсна се като балон и остави кървава следа по кожата й.

— Навярно вече са изпили поне сто грама от мен.

В този миг тя реши да се откаже и да се върне в Чарлстън.

Докато мечтаеше да натопи краката си в леденостудена вода, мина покрай шатрата за танци, по чийто конусовиден покрив трептяха празнични светлини. Дрипавите музиканти си почиваха. Необикновено дългата брада на цигуларя бе сплетена на плитка. Танцьорите си вееха с хартиени ветрила, смееха се и бъбреха, докато чакаха групата отново да засвири.

Няколко самотници се оглеждаха наоколо и преценяваха шансовете си, като се стараеха да не изглеждат отчаяно търсещи компания.

Лорета забеляза, че сред тях има доста военнослужещи. Млади войници с гладко обръснати лица и късо подстригани коси, които оглеждаха момичетата и се наливаха с бира.

С радост би пийнала една. Само една бира? Можеше да си позволи. Не защото й липсваше алкохолът, а за да утоли жаждата, която я измъчваше. Сладките безалкохолни питиета по-скоро я усилваха. Докато е в шатрата, можеше да покаже снимката на доктор Лад на хората, дошли да се забавляват. Може би някой щеше да си я спомни от миналия уикенд. Войниците винаги забелязваха привлекателните жени. Може би поне един от тях бе загледал Алекс Лад.

Лорета си каза, че тези размисли не са просто търсене на повод да влезе в шатрата, където се сервираше бира. Потръпна от болката в отеклите си ходила и накуцвайки, се качи по стъпалата.