Сандра Браун
Алибито (3)

ВТОРА ГЛАВА

Тя каза:

— Благодаря.

Хамънд отвърна:

— Моля.

— Положението ставаше напечено.

— Имах късмет, че номерът ми се оказа сполучлив. Иначе онези трима мъжаги щяха да ме погнат.

— Проявихте забележителна смелост.

— Или глупост. Можеха да ме пребият.

Тя се усмихна и Хамънд изпита двойно по-голяма радост, че с безразсъдния си рицарски жест бе успял да я спаси. Беше го привлякла още в мига, когато я бе зърнал, но отблизо изглеждаше прекрасна. Избегна настойчивия му поглед и се загледа в пространството зад него. Безспорно умееше да се владее.

— А приятелят ви? — попита тя.

— Кой приятел?

— Мистър Бланчърд. Норм, така ли беше?

— А! — каза той и леко се засмя. — Дори не съм чувал за такъв човек.

— Значи го измислихте?

— Да, нямам представа откъде ми хрумна това име.

— Много сте изобретателен.

— Трябваше да кажа нещо правдоподобно, за да помислят, че сме заедно. Че сме близки. Поне спечелих един танц.

— Можехте просто да ме поканите.

— Да, но щеше да прозвучи банално. Освен това се боях, че ще откажете.

— Все пак отново ви благодаря.

— Радвам се, че успях да ви помогна. — Разминаха се с една от другите двойки. — Тукашна ли сте?

— Не съм родена в този щат.

— Южняшки акцент.

— Отраснах в Тенеси — каза тя. — Близо до Нешвил.

— Хубав край.

— Да.

— Красива природа.

— Ммм.

— И чудесна музика.

„Страхотен разговор, Крос — помисли си той. — Неотразим си.“

Тя дори не отвърна на последната му забележка и той не би я упрекнал. Ако продължаваше така, дамата щеше да си тръгне, преди да свърши песента. Разминаха се с още една двойка, която изпълняваше сложна фигура, и той плахо зададе най-нелепия въпрос, който би могъл да изрече:

— Често ли идвате тук?

Тя схвана шегата и се усмихна така, че ако не внимаваше, би реагирал като глупак.

— Всъщност не съм ходила на такъв панаир, откакто бях ученичка.

— Аз също. Спомням си, че веднъж бях на подобно място с приятели. Бяхме на около петнадесет години и решихме да си купим бира.

— Успяхте ли?

— Не.

— Това последният ви панаир ли беше?

— Не, отидох на още един — с момиче. Заведох я в палатката на ужасите само за да се сближа с нея.

— Имахте ли успех?

— Завърши като опита ми да си купя бира. Бог знае, че положих усилия. Но, изглежда, никога не случих на момиче, което…

Той замълча, когато долови напрежението й.

— Май все още не са се отказали.

Тримата военнослужещи стояха до дансинга, отпиваха студена бира и гневно ги наблюдаваха.

— Е, ако се предаваха лесно, националната ни сигурност щеше да бъде застрашена.

Той се усмихна самодоволно на младите мъже и я притисна към себе си, докато минаваха покрай тях.

— Не сте длъжен да ме защитавате — каза тя. — Можех и сама да се справя с положението.

— Убеден съм в това. Всяка привлекателна жена трябва да умее да се брани от натрапници. Но вие очевидно не желаехте да предизвикате скандал.

Тя срещна погледа му.

— Много сте наблюдателен.

— Е, успяхме не само да избегнем кавгата, а и да потанцуваме. Приятно ли ви е?

— Да.

Но въпреки съгласието си да продължат танца, партньорката му все още бе напрегната. Не се оглеждаше трескаво наоколо, но Хамънд долови желанието й да се освободи.

Това го накара да се запита какво ли ще се случи след края на този танц. Предполагаше, че ще бъде изоставен, макар и с учтиво извинение. За щастие групата свиреше тъжна, протяжна балада. Гласът на певеца бе необработен и слаб, но знаеше целия текст. Ако питаха Хамънд, би искал песента никога да не свършва.

Дамата бе подходяща партньорка за него. Върхът на главата й стигаше до брадичката му. Не бе нарушил невидимата преграда, която тя бе издигнала помежду им в мига, когато бе обгърнал тялото й, въпреки че мисълта страстно да я притисне му се струваше примамлива.

Засега му бе достатъчно да докосва стройната й талия и да чувства допира на нежната й китка, на която нямаше венчална халка, докато бавно се поклащаха в ритъма на танца.

Няколко пъти бедрата им се преплетоха и това го накара да изпита страстен копнеж, но успя да се овладее. Ако погледнеше надолу, би могъл да проследи извивката на гърдите й, но един джентълмен не би го сторил. Все пак тя разпали въображението му и едва не го доведе до лудост.

— Отидоха си.

Гласът й изтръгна Хамънд от неговия унес. Когато разбра смисъла на думите й, той се обърна и видя, че момчетата от флота вече ги няма. Песента бе свършила, музикантите оставиха инструментите си, но певецът побърза да успокои публиката, че след кратка пауза отново ще бъдат заедно. Другите двойки се върнаха по масите си или се отправиха към бара.

Дамата бе отпуснала ръце. Хамънд осъзна, че ръката му все още е обвита около талията й, но нямаше избор и трябваше да я освободи. Когато го направи, тя се отдръпна крачка назад.

— Е… нека никой не казва, че в днешно време няма рицари.

Хамънд се усмихна широко.

— Но ако ловът на дракони отново излезе на мода, забравете.

Тя отвърна на усмивката и му подаде ръка.

— Оценявам това, което направихте за мен.

— Удоволствието бе изцяло мое. Благодаря за танца. — Той докосна китката й.

Жената се обърна и продължи.

— А…

Хамънд се втурна след нея.

Когато стигнаха до ръба на подиума, върху който бе разположена шатрата, слезе на земята и й предложи помощта си. Кавалерският му жест бе само проява на учтивост, защото бе високо не повече от четиридесет сантиметра. Тръгна в крак с нея.

— Да ви почерпя ли една бира?

— Не, благодаря.

— Варената царевица ухае приятно.

Тя се усмихна, но поклати глава.

— Какво ще кажете да се повозим на виенското колело?

Без да забави крачката си, тя го изгледа укорително.

— Не предпочитате ли палатката на ужасите?

— Там нямам късмет — каза той с усмивка, защото бе доловил по-приветлива нотка. Но оптимизмът му бързо се изпари.

— Благодаря, но наистина трябва да тръгвам.

— Вие току-що дойдохте.

Тя внезапно спря и се обърна към него. Отметна глава назад и го погледна право в очите. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в зелените й ириси. За миг тъмните мигли ги закриха. „Прекрасни очи“, помисли си той. Откровени, дръзки и неустоими. Сега го гледаха настойчиво и очакваха обяснение откъде бе разбрал кога е пристигнала.

— Забелязах ви веднага щом влязохте в шатрата — призна той.

Погледът й остана прикован в него още няколко мига, след това тя сведе глава. Тълпата се раздвижи. Няколко момчета профучаха покрай тях, блъснаха ги и вдигнаха облак прах. Едно момиченце захленчи, когато балонът се отскубна от ръчичката му и полетя към короните на дърветата. Две татуирани тийнейджърки със запалени цигари водеха неприличен разговор на висок глас.

Двамата не обръщаха внимание на всичко това. Сякаш се намираха на тих остров сред панаирната какофония.

— Мисля, че вие също ме забелязахте.

Чудно как карнавалната глъчка не й попречи да чуе думите на Хамънд, изречени с тих глас. Не го погледна, но той видя усмивката й, долови сподавения й смях.

— Значи наистина сте ме забелязали?

Тя леко повдигна едното си рамо.

— Е, добре — каза Хамънд с въздишка, която издаде облекчението му. — В такъв случай не разбирам защо трябва танцът да остане единственото ни приключение на този панаир. Въпреки че беше чудесен. Отдавна не ми е било толкова приятно да танцувам.

Жената вдигна глава и го изгледа свенливо.

— Хм — каза той. — Май съм прекалено самонадеян?

— Прав сте.

Хамънд се усмихна широко. Беше дяволски привлекателна и явно нямаше нищо против вниманието му. Не бе флиртувал така от двадесет години.

— Е, как ви се струва? Тази вечер съм свободен, а не съм се мотал така безцелно…

— Какво означава това?

— Мисля, че разбирате. А вие имате ли планове за вечерта?

Тя поклати глава.

— Тогава защо не се позабавляваме до края на панаира?

 

 

Рори Смайлоу втренчи поглед в изцъклените очи на Лут Петиджон и попита:

— Какво е причинило смъртта?

Съдебният лекар — слаб мъж с изразително лице и приветливи маниери, бе спечелил уважението на Смайлоу, което бе доста трудно.

Доктор Джон Медисън бе чернокож, постигнал успех и авторитет в един типично южняшки град. Смайлоу особено ценеше хората, преуспели въпреки враждебното отношение на обществото.

Медисън внимателно бе огледал трупа така, както бе намерен — обърнат по корем. Бяха го очертали и фотографирали от различни ъгли. Той бе разгледал ръцете на жертвата, особено живеца под ноктите на вкочанените пръсти. Бе хванал с пинцети някаква микроскопична частица от ръкава на Петиджон, която внимателно бе сложил в пакет като веществено доказателство.

След първия оглед, когато помоли да му помогнат да обърне тялото, всички зяпнаха от изненада. На слепоочието на Петиджон, близо до косите, имаше голяма рана.

— Как мислиш, дали е умрял от удара? — попита Смайлоу и клекна, за да види раната отблизо. — Или първо го е застрелял, а това е станало при падането?

Медисън намести очилата си и смутено отвърна:

— Ако ти е трудно да говориш сега, можем да обсъдим всичко по-късно.

— Имаш предвид, защото беше мой роднина? — Когато медицинският експерт кимна, Смайлоу каза: — Никога не съм допускал личният ми живот да повлияе на професионалния, както и обратното. Кажи ми какво мислиш, Джон, без да ми спестяваш ужасяващите подробности. — Естествено трябва по-внимателно да разгледам раната — отбеляза Медисън и повече не коментира роднинската връзка между жертвата и детектива. — Все пак, на пръв поглед, бих казал, че е ударен в главата, преди да умре, а не след това. Колкото и ужасно да изглежда. Подобен удар може да причини няколко вида мозъчни травми, всяка от които би била фатална.

— Но ти не смяташ, че е умрял от това.

— Прав си, Рори, не смятам. Раната не изглежда смъртоносна. Отокът е отвън, което обикновено означава, че няма сериозни вътрешни наранявания. Все пак понякога оставам изненадан.

Смайлоу прие с разбиране нежеланието на съдебния лекар да изрази становище преди аутопсията.

— Тогава може ли да се каже, че със сигурност смъртта е причинена от изстрелите?

Медисън кимна:

— Но това е само първоначално предположение. Струва ми се, че е паднал или е бил повален, преди да умре.

— Колко по-рано?

— Не е толкова лесно да се определи.

— Хм.

Смайлоу бързо огледа стаята. Килим, канапе, фотьойли — само меки предмети, с изключение на стъклената масичка. Придвижи се към нея, без да се изправя, и наведе глава, докато очите му достигнаха нивото на плота. Върху масичката бяха намерени чаша и бутилка от бюфета. Полицаите от екипа вече ги бяха взели.

От този ъгъл Смайлоу забеляза няколко засъхнали кръга от питие там, където Петиджон бе сложил чашата си без подложка. Бавно и съсредоточено плъзна поглед по стъклената повърхност. Уредът за откриване на отпечатъци бе засякъл нещо, което вероятно бе следа, оставена от нечия длан на ръба.

Смайлоу стана и се опита да си представи случилото се. Отдалечи се от масата, след това отново се приближи.

— Да предположим, че Лут е посегнал към чашата — започна да разсъждава той на глас — и е политнал напред.

— Злополука? — попита един от другите детективи, които се бояха от Смайлоу, не го харесваха, но никой от Отдела за криминални разследвания не би оспорил умението му да прави възстановки на престъпления. Всички в стаята слушаха внимателно.

— Може би не — замислено отвърна Смайлоу. — Вероятно някой го е блъснал отзад и е загубил равновесие. Препънал се е. — Той разигра версията си, като внимаваше да не докосва нищо, особено тялото. — Направил е опит да се задържи за ръба на масата, но навярно е ударил главата си в пода толкова силно, че е изпаднал в безсъзнание.

Погледна към Медисън и въпросително повдигна вежди.

— Възможно е — отвърна съдебният лекар.

— Да кажем, че е бил поне замаян. Би паднал точно тук. Смайлоу разпери ръце и посочи линиите на пода, които отбелязваха позата, в която бе открит трупът.

— Тогава този, който го е съборил, е изстрелял два куршума в гърба му — намеси се един от полицаите.

— Определено е прострелян в гръб, докато е лежал по корем на пода — каза Смайлоу и погледна Медисън в очакване да потвърди.

— Така изглежда — отвърна лекарят.

Детектив Майк Колинс тихо подсвирна.

— Колко хладнокръвно! Да застреляш човек в гръб, след като вече е паднал. Бил е някой, който наистина му е имал зъб.

— Лут беше известен именно с това, че умееше да събужда омраза у хората — каза Смайлоу. — Сега трябва да сведем броя на враговете му до един.

— Познавал е убиеца.

Той погледна детектива, който бе изразил мнение, и му даде знак да продължи. Полицаят каза:

— Няма следи от влизане с взлом. Вратата не е разбита. Значи извършителят или е имал ключ от стаята, или Петиджон му е отворил.

— Ключът от стаята беше в джоба на Петиджон — докладва друг детектив. — Целта не е била обир, освен ако престъпникът не се е отказал. Портфейлът му беше открит в предния джоб, под тялото, и изглежда недокоснат. Нищо не липсва.

— Добре, значи има за какво да се заловим — каза Смайлоу. — Но все още сме твърде далеч от изясняването на случая. Нямаме нито оръжие, нито заподозрян. Комплексът е пълен с хора — служители и гости. Все някой е видял нещо. Да започнем с разпитите. Действайте!

Когато се отправи към вратата, един полицай промърмори зад гърба му:

— Време е за вечеря. Няма да им бъде приятно.

Смайлоу отвърна троснато:

— Не ме интересува. — Никой от хората, които работеха с него, не се съмняваше в това. — А камерите на охраната? — попита той. Системите за сигурност на „Чарлз Таун Плаца“ бяха като на музей. — Къде е видеокасетата?

— Като че ли нещо не е наред.

Той се обърна към детектива, който бе изпратен да провери охранителната техника.

— Какво по-точно?

— Голям гаф. Никой не може да каже къде е записът.

— Изчезнал е?

— Все още не се осмеляват да признаят.

Смайлоу тихо изруга.

— Дежурният обеща, че скоро ще го донесе. Но нали разбирате… — Полицаят пренебрежително сви рамене, сякаш вместо да добави: „Цивилни, едва ли може да се разчита на тях.“

— Ако все пак получиш касетата, незабавно ми съобщи. Искам час по-скоро да я прегледам. — Смайлоу се обърна към цялата група: — Това убийство ще се превърне във водеща новина. Никой, освен мен, да не разговаря с журналистите. Нито дума, разбрахте ли? Нямаме време за губене, така че се залавяйте за работа.

Детективите поеха по коридорите и започнаха да разпитват гостите и персонала. Хората не желаеха да съдействат, защото въпросите ги караха да се чувстват заподозрени. Задачата нямаше да бъде лека. Подчинените на Смайлоу знаеха от опит, че е непреклонен и деспотичен началник.

Той отново се обърна към доктор Медисън.

— Бързо ли ще се справиш с аутопсията?

— За около два дни.

— До понеделник?

— Това означава, че почивката ми през уикенда ще отиде по дяволите.

— Както и моята — строго отбеляза Смайлоу. — Искам всички изследвания.

— Както винаги — отвърна Медисън с учтива усмивка. — Ще се постарая.

— Както винаги.

След като изнесоха тялото, Смайлоу се обърна към един член на техническия екип:

— Как върви?

— Имаме късмет, че хотелът е нов. Няма много отпечатъци, вероятно повечето са на Петиджон.

— Или на нападателя.

— Не бих разчитал на това — намръщено каза мъжът. — Твърде чисто е.

Когато всички останали напуснаха апартамента, Смайлоу сам обиколи помещенията. Лично провери всичко, надникна в чекмеджетата, гардероба и вградения сейф, между матраците, под леглото, в мивката и казанчето на тоалетната, търсейки нещо, оставено от Петиджон, което би му подсказало кой е убиецът.

Единствените находки бяха библия „Гидиън“ и телефонен указател на Чарлстън. Не откри никакви лични принадлежности на Лут Петиджон, бележник, квитанции, билети, нахвърляни записки или опаковки от храна — нищо.

Смайлоу забеляза, че от бюфета липсват две бутилки скоч, а бе използвана само една чаша, освен ако убиецът не бе проявил достатъчно хитрост да вземе своята със себе си. По-късно разбра от камериерките, че във всяка стая има по четири чаши, а тук бяха останали три неизползвани.

Апартаментът бе идеално чист… освен кървавото петно на килима във всекидневната.

— Детектив Смайлоу?

Той замислено бе приковал поглед в пропития с кръв килим, но рязко вдигна глава.

Полицаят, който бе застанал до вратата, посочи с палец към коридора.

— Тя настоява да влезе.

— Коя тя?

— Аз. — Една жена пренебрежително го бутна, повдигна полицейската лента и прекрачи прага. Тъмните й очи бързо огледаха стаята. Щом видя кървавото петно на пода, издаде въздишка на разочарование и погнуса. — Вече са откарали тялото? По дяволите!

Смайлоу сви ръка, погледна часовника си и каза:

— Поздравления, Стефи. Подобри собствения си рекорд.