Сандра Браун
Алибито (26)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Беше тук с мен снощи — изкрещя Елън Роджърс, за да надвика силната музика. — Седяхме на онази маса с часове и поръчахме по няколко питиета. Трябва да си спомните.

Барманът — привлекателен младеж с пригладени коси, вързани на конска опашка, и халка на веждата — я изгледа по начин, който недвусмислено й показа, че не би запомнил жена с нейната външност.

— Всяка вечер виждам безброй хора. Не мога да помня всички лица. Като че ли образите се сливат в съзнанието ми, нали разбирате?

На съседната табуретка седна дългокрака блондинка с прилепнала черна рокля. Барманът побърза да й подаде запалка.

— Какво ще пиете?

— Какво бихте ми препоръчали?

Той се облегна с лакти на плота и се наведе към нея.

— Зависи какво харесвате.

— Извинете — прекъсна го Елън. Трябваше да го потупа по рамото, за да й обърне внимание. — Ако дойде отново… мъжът, с когото бях снощи… бихте ли ми се обадили? — Въпреки че почти не се надяваше да постигне нещо, подаде му къс хартия. — Това е номерът на хотела ми.

— Добре.

Видя как той прибра телефонния номер в джоба си, но бе сигурна, че в следващия миг ще е забравил за нея. Бе влязла в клуба с горда крачка на завоевател. Тя бе жена с мисия.

Сутринта, след като превъзмогна първоначалния шок и успя да се опомни, взе твърдо решение да открие лъжливия негодник и да го предаде на полицията.

След здрач излезе от хотела с ясната цел да обиколи всички нощни клубове в Чарлстън само за да го намери и изобличи. Този тип владееше изкуството да очарова жените до съвършенство. Когато размисли, Елън осъзна, че е твърде умел, за да е била първата му жертва. Нямаше да бъде и последната. Главозамаян от успеха си предишната нощ, нейният прелъстител щеше да опита късмета си и тази вечер.

Но сега, когато излизаше от клуба, решителността й бе започнала да чезне. Вече разбираше колко наивно е да броди из Чарлстън в търсене на един лъжец и крадец, когото познаваше само под името Еди, а съществуваше голяма вероятност и то да е измислено.

Новите лачени обувки, които си бе купила специално за тази почивка, стягаха пръстите й и едва пристъпваше. Беше гладна, но при всеки опит да хапне нещо днес стомаха й се бунтуваше заради погълнатото предишната вечер количество алкохол и мъчителната самоненавист, която изпитваше от сутринта.

С огорчение си спомни, че не би могла да си позволи и прилична вечеря в ресторант. Бе уведомила кредитните компании за кражбата, но щяха да минат няколко дни, преди да получи нови карти. За щастие бе сложила малко пари в брой в джоба на едно сако. Сумата беше нищожна в сравнение с онова, което бе отмъкнал Еди, но щяха да й стигнат да се прибере у дома.

Тогава защо не преглътне обидата и не си тръгне?

Почивката й бе провалена. Горещото задушно време, което правеше атмосферата в града още по-романтична, сега само я изпълваше с раздразнение и й причиняваше главоболие. Дори и да останеше, колкото бе възнамерявала, не можеше да си позволи никакви разходки и развлечения. Колкото по-малко нощи прекараше тук, толкова по-малка щеше да бъде хотелската й сметка.

Здравият разум й казваше още утре да се върне в Индианаполис. Щеше да плати надценка за смяната на полета, но си струваше. В малкия си дом, при своите две котки и познатите мебели, можеше спокойно да ближе раните си до началото на учебната година. По-късно работата и всекидневните грижи постепенно щяха да заличат неприятния спомен от съзнанието й.

Във всеки случай скитането из Чарлстън в търсене на Еди бе губене на време и усилия.

От друга страна, дори сега, докато Елън вървеше, накуцвайки заради неудобните си лачени обувки, той навярно демонстрираше чара си пред друга самотна дама, която на сутринта щеше да се събуди с намалели финанси и понижено самочувствие. Никой нямаше да разбере за престъплението, защото жертвата щеше да се срамува да съобщи на полицията. Именно затова Еди бе толкова нагъл: защото знаеше, че ще се отърве безнаказано.

Е, този път нямаше да му се размине.

— Няма да позволя — каза си Елън Роджърс на глас. В прилив на самоувереност, влезе в следващия клуб.

 

 

Хамънд седна в сепарето срещу Лорета.

— Какво имаш за мен?

— Няма ли „Здравей, как си“?

— Днес не съм в настроение за любезности.

— Изглеждаш ужасно.

— И ти не си особено любезна. — Хамънд мрачно се усмихна. — Всъщност за втори път ми казват колко зле изглеждам. Така започна денят ми.

— Какво има?

— Не разполагаш с много време. Аз също, затова казвай: имаш ли нещо за мен или не?

— Нали ти се обадих? — отвърна тя с раздразнение.

Не можеше да я вини за тона й. Знаеше, че се държи като глупак. След разговора си с Дейви бе още по-объркан от преди. Когато се качи в колата си и извади клетъчния телефон, за да провери има ли съобщения, се зарадва да чуе гласа на Лорета, която настояваше възможно най-скоро да отиде в „Шейди Рест“. Срещата с нея би удължила деня, който и без това му се струваше безкраен. Все пак нямаше търпение да узнае до какво се е добрала.

Поклати глава, въздъхна дълбоко и се извини.

— Вбесен съм, Лорета, но не биваше да изливам яда си върху теб.

— Имаш нужда от питие.

— Твоето решение за всички проблеми.

— Не за всички. Но това е най-бързото лекарство за лошо настроение.

Поръча му бърбън с вода.

След по-малко от минута Хамънд отпи първата глътка.

— Добре изглеждаш.

Тя се засмя, докато преглъщаше студената сода.

— Може би, като ме гледаш през дъното на чашата.

Значително се бе променила от понеделник. Беше доста по-добре сресана, а дрехите й бяха чисти и изгладени. С правилно сложен грим бръчките по лицето й не бяха така очевидни. Погледът й бе ясен и съсредоточен. Въпреки че се бе засмяла на комплимента му, той бе сигурен, че е поласкана.

— Просто съм малко по-чиста.

— Боядисала си косите си?

— Идеята беше на Бев.

— Добра е.

— Благодаря. — Преднамерено вдигна ръка и докосна новата си прическа. — Зарадва се, когато разбра, че имам работа. Казах й, че е само временна, но все пак беше доволна. Позволи ми да се върна в апартамента при едно условие… вечно поставя условия, като теб… да посещавам редовно сбирките на анонимните алкохолици.

— Как си?

— Ръцете ми треперят сутрин, но ще се оправя.

— Браво, Лорета! Чудесно — каза той и беше искрен. Замълча за миг, което бе знак да приключат с тази тема и да преминат към истинската причина за срещата. — Какво откри?

Тя му намигна.

— Златна жила. Заслужавам да ми предложиш работно място в прокуратурата. Или да бъда майка на децата ти.

— Толкова ли е ценно?

Хамънд остави чашата си. Бърбънът щеше да го замае след питието, което бе изпил у Дейви. Освен това имаше чувството, че сведенията, които ще получи, ще го разстроят и е по-добре да ги приеме с бистър ум.

— Имам информатор, чието име няма да ти кажа, истински компютърен гений…

— Нъкъл.

— Познаваш ли го?

— Помага и на мен. Той е информатор на всички.

— Подиграваш ли ми се? — попита Лорета, учудена и доста раздразнена.

— Значи си въвлякла и него?

— По дяволите! — възкликна тя и удари по масата. — Не мога да повярвам, че този малък негодник ме накара да се чувствам виновна за това, че извих ръката му и го подтикнах към компромис с професионалната етика.

— Нъкъл е ужасно продажен тип. Затова не се обърнах директно към него. Нямам му доверие.

Хамънд не се безпокоеше, че някой ще разбере за връзката му с ровенето в миналото на Алекс. Бе повярвал на Лорета, когато му се бе заклела, че по-скоро би позволила да отрежат езика й, отколкото да издаде тайната му. Но се запита дали и още някой не се е опитал да примами Нъкъл със същата цел.

— Когато се обърна към Харви, той знаеше ли нещо за случая?

— Стори ми се, че не. Но започвам да се съмнявам в него, както и в собствените си инстинкти. Защо?

Хамънд сви рамене:

— Любопитен съм дали и още някой не му е поръчал да направи проучване за доктор Лад.

— Например Стефи Мъндел?

— Или Смайлоу.

— Щом Харви работи за всички, мисля, че е възможно. Но честна дума, Хамънд, изглеждаше изненадан и доволен, че съм решила да го включа в разследването си.

Той кимна към плика под дясната й ръка.

— Да видим какво е надушил.

Лорета отвори пакета и извади няколко сгънати листа. Хамънд предположи, че са напечатани бележки. Лорета бе прегледала информацията толкова пъти, че почти я бе запаметила. Поглеждаше към записките само за да провери дали правилно е запомнила датите.

— Впечатляващо — промърмори Хамънд, когато тя изброи научните постижения на Алекс Лад, за повечето от които вече знаеше. Но облекчението, което изпита, трая кратко.

— Имай търпение. Все още не съм стигнала до хубавата част.

— Искаш да кажеш — до лошата?

— Миналото й в Тенеси съвсем не е така бляскаво.

— Какво е преживяла там?

— Какво ли не.

Разказа му какво е изровил Харви Нъкъл от недостъпните архиви за детството й. Не бе никак приятно за слушане. Когато Лорета свърши, бе изминал половин час и Хамънд съжали, че е изпил толкова уиски тази вечер. Беше почти сигурен, че ще повърне. Сега разбра какво бе имала предвид Алекс снощи, когато каза, че ще бъде разочарован и, че обясненията биха й причинили твърде много болка. Не желаеше да му се довери и той вече знаеше защо.

Лорета прибра листовете в плика и му го подаде с тържествуващо изражение.

— Не открих връзката между нея и Петиджон. Това си остава загадка.

— Мисля… мислех — поправи се той, — че е под достойнството й да има нещо общо с Лут. Очевидно съм се лъгал.

Пъхна плика с изобличаващите сведения във вътрешния джоб на сакото си. Лорета долови отчаянието му.

— Не изглеждаш въодушевен.

— Не мога да се надявам на по-изчерпателна информация. Трябва да се чувстваш горда, че толкова бързо успя да се стегнеш и да свършиш това, за което те помолих. Напълно заслужи прошката ми. Благодаря ти!

Хамънд се приготви да стане, но тя протегна ръка и го спря.

— Какво ти е, Хамънд?

— Не зная какво имаш предвид.

— Мислех, че ще заподскачаш от радост.

— Безспорно си свършила добра работа.

— При това само за два дни.

— Не мога да отрека, че се справи невероятно бързо.

— Сега определено има за какво да се заловиш, нали?

— Права си.

— Тогава защо си толкова мрачен?

— Признавам, че съм смутен.

— От какво?

— От това — каза той и потупа джоба на сакото си. — Сега разбирам, че изобщо не умея да преценявам хората. Честна дума, не мислех, че е способна на…

Не довърши мисълта си.

— За Алекс Лад ли говориш? — Хамънд кимна. — Мислиш, че е невинна? Че Смайлоу е тръгнал по погрешна следа? Тя представи ли алиби?

— Слабо е. Казва, че била на някакъв панаир в Бюфорт. Няма кой да го потвърди. — Сега му бе по-лесно да лъже. Дори близките си приятели. — Във всеки случай, като се имат предвид тези нови сведения, липсата на солидно алиби изглежда несъществена подробност.

— Бих могла…

— Извинявай, Лорета. Както ти казах, денят ми беше тежък и съм уморен.

Опита да й се усмихне, но не успя. Мрачната атмосфера в бара го задушаваше. Димът му се струваше още по-гъст. Постепенно се предаваше на отчаянието. Чувстваше пулсираща болка в слепоочията и гадене. Лорета беше изключително проницателна. Не се осмеляваше да я погледне в очите, защото се боеше, че ще издаде твърде много.

— Утре ще получиш парите си.

— Търсих под дърво и камък, Хамънд.

— Свършила си страхотна работа.

— Но се надяваше да открия повече.

Всъщност не знаеше какво се бе надявал да узнае, но със сигурност не това, което чу.

— Не, не. Тези сведения са достатъчни, за да дам ход на делото.

В трогателен стремеж да го окуражи Лорета стисна ръката му.

— Мога да продължа.

— Първо ми дай време да помисля. Сигурен съм, че вече разполагам с достатъчно материал. Ако имам нужда от още нещо, ще ти се обадя.

Хамънд едва издържаше без свеж въздух. Издърпа ръката си, напомни на Лорета, че не бива да пие, благодари й за чудесно свършената работа и бързо се сбогува.

Когато излезе, нощният въздух навън не бе нито свеж, нито прохладен. Беше задушен и неподвижен и го караше да чувства дробовете си като натъпкани с памук.

Дори часове след залез слънце тротоарът излъчваше топлина, която изгаряше краката му през подметките на обувките. По кожата му бе избила пот и дрехите му бяха залепнали. Както като дете, когато бе болен. След пристъп на, треска майка му събличаше мократа му пижама, сменяше чаршафите на леглото и го уверяваше, че потта е признак, че скоро ще оздравее. Но той не се чувстваше по-добре. Предпочиташе високата температура пред непоносимата влага по кожата си.

Край улицата бе пълно с хора, които се шляеха безцелно край къщите. Търсеха интересно занимание, което означаваше да се напият в някоя кръчма, да откраднат нещо, от което се нуждаят, да обезобразят нечия къща или кола само защото им доставя удоволствие или да подготвят кърваво отмъщение някому. Друг път Хамънд се чувстваше напрегнат заради опасностите, които застрашаваха човек, чието място очевидно не бе в този квартал. И бели, и цветнокожи ехидно се подсмихваха с откровено презрение. За тях той бе богат натрапник, попаднал сред мизерстващите, и негодуванието им бе очевидно. Обикновено бе нащрек, докато вървеше към колата си, почти в очакване да я намери опустошена. Но тази вечер съзнанието му бе заето е други грижи и не обръщаше внимание на враждебните погледи, отправени към него.

Докладът на Лорета за Алекс го бе накарал да се почувства в безизходица. Компрометиращата информация бе унищожителна. Емоционалното й въздействие върху него бе жестоко. Всичко му се струваше така невероятно, че все още не можеше да направи разлика между отделните аспекти.

Когато Смайлоу узнаеше историята й — а бе само въпрос на време сътрудниците му да я разкрият, — щеше да подскочи от радост. Стефи щеше да полее събитието с шампанско. А за него и Алекс — в професионален и личен план, разкритията щяха да бъдат разтърсващи. Сякаш над главата му висеше огромна топка олово. Кога ли щеше да се стовари? Днес? Утре? Колко дълго щеше да трае това напрежение? Докога щеше да се бори със собствената си съвест? Въпреки че часът на смъртта я елиминираше като извършител на убийството, нямаше съмнение, че до известна степен е замесена.

Тези мисли бяха толкова мрачни и завладяващи, че не бе на себе си. Беше загубил представа къде се намира. Страхуваше се за професионалното си оцеляване, а бе забравил, че трябва да се погрижи и за физическото. Когато стигна до уличката, в която бе паркирал колата си, отвори предната врата, без дори да провери дали всичко е наред.

Стреснат от внезапно движение зад себе си, бързо се обърна. Трескаво размаха ръце, готов да се отбранява.

Опомни се миг преди да удари Алекс.

— Какво, по дяволите! — Инстинктивно се огледа и едва сега осъзна колко страховита е обстановката. — Какво, по дяволите, правиш в този квартал?

— Проследих я дотук.

— Кого си проследила?

Зелените й очи гневно светнаха.

— Кого мислиш, Хамънд? Жената, която си наел да следи мен.

— По дяволите!

— И аз бих казала същото — разпалено заговори Алекс. — Стори ми се странно, че една и съща туристка два пъти в един и същи ден дойде да фотографира къщата ми. Първо сутринта и още веднъж малко след като вандалите на Смайлоу си тръгнаха. Следобед, докато се прибирах у дома от онзи унизителен разпит, се отбих в супермаркета. Тя също беше там и се преструваше, че любопитно разглежда дините. Тогава най-сетне ми хрумна, че съм под полицейско наблюдение.

— Не точно.

— Прав си. Полицаите са професионалисти. Докато това беше най-долно и безсрамно шпиониране.

— Алекс…

— И така, реших да я надхитря — да си разменим ролите — и започнах аз да я следя. Мислех, че зад тази работа стои детектив Смайлоу. Представи си колко бях изненадана, когато не той, а ти дойде тук, за да се срещнеш с нея.

— Не ме поставяй на едно ниво със Смайлоу.

— Всъщност стоиш много по-ниско от мистър Смайлоу — каза тя, задъхана от напиращ гняв. — Ти си подъл използвач. Първо преспа с мен.

— Не е така.

— Нима? А как е? Коя част не е вярна? Полицайка ли е?

— Частен детектив.

— Още по-лошо. Наел си я, за да се рови в живота ми.

— Добре, хвана ме — отвърна той със същия тон. — Много си умна, доктор Лад.

— Добре ли си поговорихте за мен?

— Разговорът не беше особено приятен, но това, което е открила за теб, е адски интересно. Особено сведенията от Тенеси.

Алекс затвори очи и леко потръпна. Но бързо възвърна самообладанието си, погледна го и избълва проклятие.

Завъртя се на пети, но Хамънд я хвана за ръката и я принуди отново да се обърне.

— Не съм виновен за разкритията й, Алекс. Когато я наех, мислех, че правя услуга и на двама ни.

— Как, за бога?

— Колкото и да е наивно, надявах се да открия нещо, което да те оневини. Но това беше, преди да започнеш да лъжеш полицията и сама да попаднеш в капана си.

— Нима би предпочел да им кажа истината?

Беше му задала същия въпрос, когато се бяха срещнал в асансьора. Не бе отговорил. Но оттогава бе имал достатъчно време да помисли.

— Това, че бяхме заедно в събота вечерта, означава нещо.

— Тогава защо все още не си им казал? Когато бях подложена на онова унизително ровене в мръсните ми чаршафи — в буквалния смисъл, защо просто стоеше и наблюдаваше? Защо не им разказа всичко, включително и кой разби вратата ми снощи и изцапа чаршафите?

— Защото няма връзка.

Алекс иронично се засмя:

— Трогателен сте, прокурор Крос. Въпреки че съм чувала за блестящите ви способности, мисля, че няма да ви бъде лесно да убедите когото и да било, че няма връзка. Впрочем, като засегнахме тази тема, намерих отговор за кръвта. Но съществува едно-единствено обяснение за спермата. Онези следи нямаше да ги има, ако бе ползвал презерватив.

— Не помислих за това. — Приближи лицето си към нейното и ядно прошепна: — Както и ти. — Тя смутено извърна глава и Хамънд разбра, че е спечелил спора. — Освен това, едното няма нищо общо с другото.

Алекс отново го погледна.

— Не разбирам за какво говориш.

— Фактът, че спахме заедно, няма нищо общо със случая. — Ако убедеше нея, би успял да го постигне и с други хора. Дори със себе си. — Имах време да помисля. Всъщност възможно е ти да си убила Петиджон, преди да напуснеш Чарлстън.

Тя бързо си пое дъх, скръсти ръце и леко се прегърби, сякаш бе почувствала внезапна болка.

— До такъв извод ли стигна? Нали каза, че часът на смъртта не съответства?

— Защото исках да вярвам, че е така.

— А сега?

— Ти си го убила, а след това си планирала срещата ни, за да си осигуриш алиби.

— Снощи ти казах, че не съм убила Петиджон.

— Точно така. Каза и, че не си спала с него.

Алекс отново понечи да си тръгне. Хамънд я спря. Този път тя се възпротиви:

— По дяволите! Пусни ме!

Той я завъртя и я притисна до отворената врата на колата. За да избяга, трябваше или да заобиколи, или да мине през него. Твърдо бе решил първо да я накара да го изслуша.

— Не искам да остана с това впечатление, Алекс.

— Е, все пак благодаря. Толкова се радвам, че не искаш да мислиш за мен като за уличница и убийца.

— А в какво друго трябва да вярвам?

— В каквото искаш, само ме остави на мира.

— През цялото време, дори когато беше очевидно, че лъжеш, аз продължих да се съмнявам. До тази вечер.

Широко разтвори предниците на сакото си, за да й покаже плика във вътрешния джоб.

Изведнъж тя застина. За миг остана загледана в пакета и Хамънд видя как устните й трепнаха, което му се стори признак на угризение. Но когато вдигна очи, Алекс го погледна дръзко и гордо.

— Пикантно четиво?

— Съсипващо. Безспорно съсипващо. Това е оръжието, с което ще те притиснат до стената.

— Тогава какво чакаш?

— Когато Смайлоу се добере до това, ще действа незабавно.

— Защо не му се обадиш? Дай му компрометиращите записки. Нали получи това, което искаше и за което плати.

— Давам ти възможност да обясниш.

— Мисля, че фактите са достатъчно красноречиви.

— Значи трябва да приема всичко за истина?

— Не ме интересува как го приемаш.

— Добре. Мога да го изтълкувам по един-единствен начин. — Притисна я с тялото си. — Явно доста си преживяла, скъпа.

Хладнокръвното й надменно изражение изчезна. Опита се да го отблъсне с ръце.

— Пусни ме!

Той не отстъпи.

— Сега разбирам, че онова, което направи в събота, не беше просто съблазняване.

— Не съм те съблазнила.

— Сигурно, но тези номера са ми познати. Замесена си в углавно престъпление и нарочно въвлече и мен. Защо, Алекс? Съзнателно ме изправи пред дилема като прокурор. Накара ме да участвам в това… без да знам какво е то.

— Няма никакво „то“. И не е имало. Докато Петиджон не се оказа мъртъв.

— Той участваше ли?

— Не слушаш ли? — извика Алекс.

— Срещу мен ли беше скроена последната му интрига? Моето падение ли планираше, преди да бъде убит?

— Не знам. Убийството му няма нищо общо с мен.

— Иска ми се да можех да ти повярвам. Срещата ни не беше случайна, Алекс. Ти сама призна.

Тя се опита да се измъкне, но Хамънд препречи пътя й и сложи ръце на раменете й.

— Няма да си тръгнеш, докато не узная истината. Как разбра, че ще бъда на панаира?

Алекс поклати глава.

— Как разбра?

Упорито продължи да мълчи.

— Кажи ми, Алекс. Как разбра, че отивам там? Не е възможно да си знаела предварително. Единственото обяснение е, че си ме…

Хамънд не довърши мисълта си. Изгледа я проницателно и стисна раменете й.

Очите й му разкриха достатъчно.

— Проследила си ме — тихо каза Хамънд.

Алекс се поколеба, както му се стори, цяла вечност. Най-сетне бавно кимна:

— Да, проследих те от „Чарлз Таун Плаза“.