Сандра Браун
Алибито (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато караше, Алекс тревожно се взираше в огледалото за обратно виждане. Знаеше, че това е симптом на параноя, но реакцията й бе оправдана, след като през по-голямата част от деня бе подложена на разпит във връзка с убийство. В присъствието на Хамънд Крос, който знаеше, че тя лъже.

Естествено и той бе излъгал, като бе пропуснал да спомене, че я познава. Но защо? От любопитство? Може би искаше да види докъде ще стигне с измислиците за местонахождението си в събота вечерта. Но когато бе завършила скалъпената история за Хилтън Хед, бе сигурна, че ще я разобличи като лъжкиня.

Не го бе направил. Тя прие това като опит да запази собствената си репутация. Навярно Хамънд не искаше колежката му Стефи Мъндел и страховитият детектив Смайлоу да разберат, че е спал с единствената им заподозряна в убийството на Петиджон, и то в нощта след извършването на престъплението. Поне за днес бе по-заинтересован да запази срещата им в тайна, отколкото да я посочи като главна заподозряна.

Но това можеше да се промени, което я правеше уязвима. Докато не разбереше какви ходове ще предприеме Хамънд, се налагаше да направи всичко възможно, за да се предпази от обвинение. Възможно бе да не се стигне дотам, но ако се случеше, трябваше да бъде подготвена.

Когато пристигна, подмина помощниците и носачите и спря на обществения паркинг. Боби наистина се бе издигнал. Преди нощуваше в евтини приюти. Сега бе отседнал в луксозен хотел близо до центъра. Не се бе обадила, за да го предупреди, че идва. Изненадата можеше да й даде известно предимство в безспорно неприятната среща.

Качи се в асансьора, затвори очи и изпъна шия. Бе изтощена. И ужасно изплашена. Искаше й се да върне стрелките назад и да изживее по друг начин деня, в който Боби Тримбъл отново се бе появил в живота й след двадесет години свобода. Ако можеше, би заличила този ден и всички след него.

Но тогава би загубила и спомена за нощта с Хамънд Крос.

Не бе имала много щастливи дни в живота си. Дори като дете. Особено тогава. Коледа бе просто още един ден от календара. Никога не бе имала торта за рождения си ден, кошничка с великденски яйца или карнавален костюм за Деня на вси светии. Едва няколко години преди да навърши пълнолетие бе разбрала, че и обикновените хора имат право да участват в празнични веселби, както онези от списанията и телевизията.

Бе прекарала младостта си в усилия да се пребори с миналото и да се превърне в нова личност. Жадно поглъщаше всичко, от което по-рано бе лишена. В университета се бе посветила на учението си с такова старание, че почти не й оставаше време да се среща с младежи.

По-късно бе вложила цялата си енергия в своята работа. При доброволното си участие в благотворителни прояви бе срещала забележителни необвързани мъже, с някои от които се беше сприятелила, но не бе имала интимни отношения с тях. Сама бе направила този избор.

Чувстваше се достатъчно доволна от своите постижения и възможността да помага на хората да разрешат проблемите си и да се убедят в собствената си значимост.

Но истинското щастие, буйната, опияняваща радост, която бе изживяла с Хамънд онази нощ, винаги й убягваше. Сякаш непрестанно се криеше от нея и тя не бе познала завладяващата й сила. Или риска, който носеше. Сега се запита дали за щастието винаги трябва да се заплаща такава цена.

Щом вратите на асансьора се отвориха, тя чу музика и предположи, че идва от стаята на Боби. Оказа се права. Приближи се към вратата, почука, изчака няколко секунди и повтори, този път по-силно. Музиката спря.

— Кой е?

— Боби, трябва да говоря с теб.

Малко по-късно вратата се отвори. Беше гол, само с хавлиена кърпа около кръста.

— За бога, ако водиш ченгетата, ще…

— Не бъди глупав. Последното, което бих искала, с полицията да открие връзката между мен и теб.

Той огледа коридора. Най-сетне повярвал, че е сама, каза:

— Това ми носи облекчение, Алекс. Днес се изплаших, че отново си ме изиграла.

— Аз…

Вниманието й бе привлечено от леко движение зад него и тя надникна над рамото му. Забеляза едно момиче, а след това второ. Боби извърна глава, усмихна им се и обгърна талиите им. Навярно и двете скоро бяха навършили осемнадесет години. Едната бе по изрязани бикини и без сутиен, а другата бе увита с чаршаф, вероятно взет от леглото.

— Алекс, това е…

— Не ме интересува — прекъсна го тя. — Трябва да поговорим.

Прониза го е поглед.

— Добре. — Боби въздъхна. — Но нали знаеш какво казват за хората, които само работят и не отделят време за развлечения?

Даде знак на двете момичета да влязат в стаята, потупа стегнатите им ханшове и ги помоли да го оставят насаме с Алекс за няколко минути.

— Имам някои сметки за уреждане. После наистина започва купонът. Съгласни ли сте? Сега вървете.

Момичетата глезено го предупредиха да не ги кара дълго да чакат и той притвори вратата зад себе си. Алекс попита:

— Дрогиран си, нали?

— Нямам ли право? Когато дойдох при теб тази сутрин, не очаквах да видя ченгета пред вратата ти.

— Откъде купи дрогата?

— Не се наложи да я купувам. Просто зная как да избирам приятелите си.

— По-скоро жертвите си. Той се усмихна самодоволно.

— Тези момичета имаха в изобилие. Първо качество. Не искаш ли малко? — Протегна ръка и стисна стегнатото й рамо. — Много си напрегната, Алекс. Какво ще кажеш за малко разтоварване?

Тя удари ръката му.

— Както желаеш — каза Боби и небрежно сви рамене. — Къде са парите ми?

— Не ги нося.

Усмивката му изчезна.

— Будалкаш ме, нали?

— Сам видя полицаите пред къщата ми, Боби. Как можех да ти ги донеса сега? Дойдох да те предупредя да не ме търсиш повече. Не искам да те виждам. Не искам да минаваш с колата покрай дома ми. Не те познавам.

— Почакай за минута, по дяволите! Имахме споразумение, не помниш ли? — Той посочи към себе си, а след това към нея. — Сключихме сделка.

— Сделката се отменя. Обстоятелствата се промениха. Днес ме разпитваха във връзка е убийството на Лут Петиджон.

— Аз нямам нищо общо, Алекс. Не можеш да ме обвиняваш за собствения си гаф.

— Снощи ти казах…

— Знам какво ми каза. Това не означава, че ти вярвам.

Безсмислено бе да спори с него. Вчера не беше й повярвал, нямаше да й повярва и сега. Всъщност това нямаше значение за нея. Искаше само да се отърве от него.

— Както се разбрахме, ще ти дам стоте хиляди.

— Тази вечер.

Тя поклати глава.

— След няколко седмици. Когато съм на чисто. Би било лудост да ти ги донеса сега, когато полицаите не ме изпускат от очи.

Боби сложи ръце на стегнатите си хълбоци, наведе се напред и доближи лице до нейното.

— Предупредих те да внимаваш, нали?

— Да, предупреди ме.

— Тогава как са стигнали до теб?

Алекс нямаше намерение да стои в коридора на семейния хотел с един полугол мъж и да обсъжда разпита. Освен това й бе все едно как полицаите са я свързали с убийството на Петиджон. Интересуваше я само едно.

— Ще си получиш парите — каза тя. — Ще ти се обадя, когато се уверя, че е безопасно да се срещнем. Дотогава стой далеч от мен. Ако не ме послушаш, ще съжаляваш.

Очевидно самообладанието му се изчерпа, защото изражението му вече не бе спокойно и подигравателно, а войнствено.

— Сигурно ме смяташ за прекалено дрогиран. Нима наистина вярваш, че можеш да се отървеш от мен само защото искаш, Алекс? — Щракна с пръсти на няколко сантиметра от носа й. — Помисли отново. Докато не получа парите си, ще те следвам като сянка. Длъжница си ми.

— Боби — равнодушно каза тя. — Отплатата, която ти дължа, е да те убия.

— Това заплаха ли е, Алекс? — проточи той. — Не мисля. — За нейна изненада, силно я побутна с показалец и тя политна назад. — Нямаш полза да ме заплашваш. Ти си тази, която може да загуби най-много. Не го забравяй. За последен път ти казвам. Дай ми тези пари!

— Не разбираш ли, че не мога? Не сега.

— Напротив. Иначе към името ти ще бъдат прикачени редица епитети. Достатъчно умна си, за да разбереш какво имам предвид. — Боби ехидно присви очи. — Дай ми тези пари. Само така ще ме накараш да изчезна.

Омразата я изгаряше отвътре.

— Тези момичета знаят ли, че утре сутринта ще се събудят без пари и бижута?

— В замяна ще получат това, което искат. — Той й намигна. — Дори повече.

Обзета от отвращение, Алекс се обърна и се отправи към асансьора.

— Стой далеч от мен, докато не ти се обадя.

Боби извика след нея:

— Не можеш да избягаш от сянката си, Алекс. Оглеждай се. Ще те следвам неотлъчно.

 

 

Хамънд включи нощната лампа и топлата й матова светлина обля пастелните шарки на стените. Трябваше да признае, че Петиджон е наел добър декоратор за своя хотел „Чарлз Таун Плаца“ и е създал всички удобства. Поне в луксозния апартамент на последния етаж.

Стаята бе просторна и уютна. В една от нишите на секцията имаше телевизор със седемдесетсантиметров екран, по-голям от стандартния за хотелска стая, видео и компакт-дискова уредба, както и разнообразие от дискове, последното издание на списанието за телевизия и дистанционно управление. Нищо друго.

Влезе в банята. Хавлиените кърпи изглеждаха недокоснати, откакто камериерката ги бе сложила на декоративната закачалка. В едно сребърно панерче на мраморната тоалетка все още стояха флаконите с шампоан и други козметични средства, пакет с принадлежности за шиене, кърпа за лъскане на обувки и шапка за душ.

Хамънд угаси лампата, върна се в спалнята и пристъпи по мекия плюшен килим. В стаята имаше отделен бюфет, освен онзи в хола. Съдържанието му вече бе отнесено от полицейския екип. Все пак той взе в ръка носна кърпичка и отвори хладилника. Прегледа набързо менюто от напитки и установи, че нищо не липсва. Когато затвори вратата, моторът се включи и забръмча.

Звукът му се стори успокояващ. Разкошният апартамент с безброй удобства сега представляваше местопрестъпление. Злокобната тишина го изпълваше с тягостно чувство.

Бе тръгнал от „Шейди Рест“ с намерението да се прибере у дома и да сложи край на този ужасен понеделник. Но нещо го бе накарало да дойде тук. Нямаше смисъл да се опитва да си обясни причината. Последните думи на Лорета не преставаха да звучат в съзнанието му.

Дали Алекс Лад наистина бе идвала в събота? Дали бе видяла нещо, за което не желаеше да разкаже, защото би изложила живота си на риск? По-скоро би повярвал в това, отколкото да приеме версията, че тя е убиецът, въпреки че и първата не му носеше утеха. Подсъзнателно се надяваше да открие тук нещо, незабелязано досега, нещо, което би оневинило Алекс Лад и би насочило разследването към друг човек. Необяснимо защо, чувстваше се длъжен да защити една жена, която бе доказала, че е умела и непоколебима лъжкиня.

Не бе лесно да се върне в този апартамент, където в събота се бе срещнал с Лут и разгорещено бяха спорили. Тогава бе влязъл само в хола, на няколко крачки от прага. Оттам бе изкрещял това, което искаше да каже.

Лут седеше на канапето, отпиваше от чашата си и самодоволно предупреди Хамънд, че ако е решил да започне съдебно преследване срещу него, ще се наложи да повдигне обвинение и срещу собствения си баща.

— Разбира се — бе добавил Петиджон с усмивка, — има начин да избегнем този скандал. Ако приемете моето предложение, всички ще получат това, което искат, и ще се приберат у дома щастливи.

Бе предложил на Хамънд да продаде душата си на дявола. Той категорично бе отказал. Естествено Лут не бе приветствал решението му.

Обезпокоен от този спомен, Хамънд се приближи към гардероба — единствената мебел в помещението, която не бе изследвал. Зад високите огледални врати имаше празен шкаф и свободни закачалки. Все още с вързан колан, там висеше бял хавлиен халат. Чехлите в същия цвят не бяха извадени от целофановия плик. Сякаш всичко бе непокътнато.

Плъзна обратно вратите и видя нечие отражение в огледалото.

— Търсиш ли нещо?

Хамънд рязко се обърна.

— Не знаех, че има някой тук.

— Очевидно — каза Смайлоу. — Подскочи, сякаш си чул изстрел. — Погледна към кървавите петна на пода. — Извинявай за подбора на думи.

— Хайде, Рори! — саркастично отвърна Хамънд, за да прикрие раздразнението си, че го бяха хванали да тършува. — Винаги си имал дарба да се изразяваш точно.

— Прав си. Е, какво правиш тук, по дяволите?

— Какво те интересува, по дяволите? — отговори Хамънд със същия гневен тон.

— На вратата има полицейска лента, за да не влиза никой.

— Имам право да посетя мястото на престъплението, чийто извършител ще изправя пред съда.

— Протоколът изисква да уведомиш полицията и някой да те придружи.

— Знам.

— Тогава?

— Бях излязъл — троснато каза Хамънд. Смайлоу бе прав, но той не искаше да отстъпи. — Късно е. Не виждах смисъл да безпокоя ченгетата. Не съм докосвал нищо. — Размаха кърпичката, която все още държеше. — Нищо не съм взел. Впрочем мислех, че сте приключили с огледа.

— Така е.

— Тогава какво правиш тук? Търсиш доказателства? Или се каниш да сложиш някакви?

Приковаха гневни погледи един в друг. Смайлоу пръв се овладя.

— Дойдох да обмисля някои резултати от аутопсията.

Хамънд бе обзет от любопитство.

— Например?

Смайлоу се върна в хола и Хамънд го последва. Детективът застана до петната от кръв.

— Раните. Трудно е да се определи траекторията на куршумите, защото са причинили значителни увреждания на тъканите, но Медисън предполага, че дулото на пистолета е било насочено отгоре, вероятно на не повече от половин метър от него.

— Нямало е начин да не улучи.

— Убиецът се е подсигурил.

— Когато се е появил, не е знаел, че Лут е получил мозъчен удар.

— Но е дошъл с намерението да го убие.

— От близко разстояние.

— Което означава, че Петиджон е познавал убиеца си. Двамата останаха загледани в грозното петно на килима.

— Има нещо, което ме притеснява — каза Хамънд след малко. — Едва сега се сетих какво. Шумът. Как е възможно да стреляш с 38-и калибър, без никой да чуе?

— Само няколко от гостите са били в стаите си. Вечерната смяна започва работа след шест. Камериерките все още не са били по коридорите. Възможно е убиецът да е използвал някакъв заглушител, дори подръчно средство, въпреки че Медисън не откри никакви следи тук или около раните. Освен това, мисля, че прехвалената шумоизолация на стаите е истинска, за разлика от охранителните камери.

— Току-що ми хрумна още нещо. — Смайлоу му даде знак да продължи. — Онзи, който е очистил Петиджон, не само го е познавал добре, но е знаел и доста за хотела му. Като че ли убиецът е наясно с всичко, което е вършел Петиджон. Сякаш е бил обсебен. — Хамънд срещна студения поглед на детектива. — Разбираш ли за какво намеквам?

Смайлоу дълго остана замислен, но раздразнен, че не бе стигнал до този извод сам, кимна към входната врата:

— След вас, господин прокурор.