Сандра Браун
Алибито (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Цитаделата, смятана за едно от най-престижните висши учебни заведения в Америка, се намираше само на няколко пресечки от локала „Шейди Рест“. Въпреки близостта си, барът и Военната академия бяха два различни свята във всяко отношение.

За разлика от известната академия, с охраняван портал и грижливо поддържани тревни площи, „Шейди Рест“ нямаше впечатляващ вид. Отворите във фасадата, които някога бяха представлявали прозорци, бяха запълнени и приличаха на пепеляво сиви кръпки. Входът бе метална врата, на която някой вандал бе издраскал неприлични думи. Явно бе направен опит набързо да бъдат заличени с тънък пласт некачествена боя, която за съжаление нито бе същият цвят като вратата, нито закриваше написаното. Ето защо сега вулгарният израз привличаше вниманието повече, отколкото ако не се бяха опитвали да го скрият. Единственият знак, че сградата е питейно заведение, бе неонова табела е името му, която непрестанно бръмчеше и светеше само от време на време.

Въпреки славата на своя съсед и собствените си недостатъци, барът „Шейди Рест“ се вписваше в обстановката на

квартала — невзрачни улици, из които господстваше престъпността. Прозорците на къщите бяха с решетки и тези, които носеха видими белези на благополучие, неизбежно се превръщаха в изкушение за крадците.

За да не привлича внимание, Хамънд бе сменил официалния си костюм с джинси и тениска, бейзболна шапка и маратонки. Някога тази част от града бе имала по-приятен облик. Но сега само смяна на облеклото не бе достатъчна. За да оцелее тук, човек бе принуден да усвои определен вид поведение.

Когато отвори обезобразената врата и влезе в заведението, не стори учтиво път на двете момчета, с които трябваше да се размине. Вместо това, самоуверено се промъкна между тях, надявайки се да не го сметнат за твърде агресивен и да предизвикат спречкване, което най-вероятно щеше да загуби. Отърва се само с цветиста ругатня, в която се споменаваше майка му.

Бяха му нужни няколко секунди, за да привикне към слабото осветление. „Шейди Рест“ бе тъмно място, на което се сключваха тъмни сделки. Той никога по-рано не бе влизал в този бар, но от пръв поглед разбра какво представлява. Във всеки град имаше подобни заведения и Чарлстън не бе изключение. Смути се при мисълта, че ако дори един от редовните клиенти открие, че е представител на Областната прокуратура, не би оцелял дълго.

Щом очите му свикнаха и се ориентира в обстановката, забеляза човека, когото търсеше. Тя седеше сама до бара и унило се взираше във висока чаша. Давайки си вид, че не обръща внимание на предпазливите враждебни погледи, които го преценяваха, Хамънд се отправи към нея.

Косите на Лорета Буут бяха по-прошарени, отколкото при последната им среща, и явно отдавна не бяха мити с шампоан. Бе направила опит да сложи грим, но или не се бе справила, или го бе сторила преди няколко дни. Спиралата бе потекла по бузите й и моливът за вежди бе размазан. Червилото бе попило в бръчките около устата й, но по устните не бе останала и следа. На едната й буза имаше розов руж, а другата бе бледа и жълтеникава. Трогателно лице.

— Хей, Лорета!

Тя се обърна и втренчи премрежен поглед в него. Въпреки бейзболната шапка, веднага го позна и явно се зарадва. Подпухналите й клепачи още повече се сбръчкаха, когато се усмихна широко, и между устните й се показа преден долен зъб, който очевидно се нуждаеше от вниманието на зъболекар.

— За бога, Хамънд! — Тя надникна зад него, сякаш предполагаше, че е дошъл с придружители. — Ти си последния човек на света, когото очаквах да видя в такава дупка. Какво те води насам тази вечер?

— Дойдох да се срещна с теб.

— Сигурно — каза тя със сподавен смях. — Мислех, че не си говорим.

— Така беше.

— Имаше пълното право да ми бъдеш сърдит.

— Все още съм ядосан.

— Какво те накара внезапно да ми простиш?

— Извънреден случай. — Той погледна почти празната й чаша. — Да те почерпя нещо?

— Някога да съм отказвала?

Хамънд реши, че би се чувствал по-спокоен, ако седнат в някое сепаре, затова внимателно й помогна да слезе от табуретката. Ако не й бе предложил подкрепата си, навярно коленете й щяха да се подкосят, когато стъпеше на пода. Питието, което бе оставила на бара, не бе нито първото, нито второто за вечерта.

Докато залиташе до него, Хамънд призна пред себе си, че съществува голяма вероятност да съжалява за това, което правеше. Но както й каза, бе възникнал извънреден случай.

Настани я в едно сепаре, върна се на бара, поръча два пъти уиски „Джак Даниелс“ — едното чисто, а другото с вода и лед. Подаде първото на Лорета и седна до нея.

— Наздраве! — Тя вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Ободрена от питието, съсредоточи вниманието си върху Хамънд. — Добре изглеждаш.

— Благодаря.

— Наистина. Естествено винаги си бил привлекателен, но сега просто нямаш равен. Страхотно тяло. Защо вие, мъжете, се разхубавявате с възрастта, а ние, жените, така бързо грохваме?

Той се усмихна, въпреки че за съжаление не можа да отвърне на комплимента й. Лорета бе едва на петдесет години, но изглеждаше доста по-възрастна.

— По-хубав си от баща си — отбеляза тя. — А винаги съм смятала Престън Крос за красавец.

— Още веднъж благодаря.

— Част от проблема между вас…

— Няма такъв.

Лорета се намръщи, сякаш искаше да му каже, че няма смисъл да отрича.

— Част от проблема е, че той ти завижда.

Хамънд нервно подсмъркна.

— Вярно е — заяви тя е властния тон на пияница или мъдрец. — Твоето татенце се бои, че може да го надминеш. Да постигнеш повече от него. Възможно е да станеш по-влиятелна и уважавана личност. Не би го понесъл.

Хамънд прикова поглед в чашата си, изгубил желание да отпие. Все още му се виеше свят от бърбъна, който бе изпил преди два часа със Смайлоу и Стефи. Или от спазмите в стомаха, породени от напрежението. Във всеки случай нямаше намерение да се налива с още уиски.

— Не съм дошъл да разговаряме за баща ми, Лорета.

— Добре, добре. Извънреден случай. — Тя отпи нова глътка. — Как ме намери?

— Обадих се на последния номер, който ми беше дала.

— Сега там живее дъщеря ми.

— Апартаментът е твой.

— Но от месеци Бев плаща наема. Каза ми, че ако не се стегна, ще ме изхвърли. — Присви рамене. — И ето ме тук.

Хамънд изведнъж разбра причината за изпадналия й вид и това го накара да се почувства още по-замаян.

— Къде живееш сега, Лорета?

— Не се безпокой за мен, хлапе. Мога да се грижа за себе си.

Реши да й остави частица гордост и не я попита дали живее на улицата или в някой дом за безпризорни.

— Когато говорих с Бев, тя ми каза, че този бар е станал едно от любимите ти убежища.

— Бев е старша медицинска сестра — похвали се Лорета.

— Чудесно. Сигурно не живее зле.

— Въпреки проблемите, които й създавам.

Това бе неоспорима истина и Хамънд не каза нищо. Почувства се неловко заради нея и прикова поглед в ръкописния надпис „повреден“, залепен върху бутоните за джукбокса, който стоеше безмълвен и потънал в мрак в ъгъла, сякаш предал се на разрухата, която обхващаше всичко в „Шейди Рест“.

— Гордея се с нея — каза Лорета. Явно й бе приятно да говори за дъщеря си.

— Както би трябвало.

— Но тя не може да ме понася.

— Съмнявам се.

— Не, наистина ме мрази и не я виня. Аз я разочаровах, Хамънд. — Очите й се наляха със сълзи на разкаяние и безнадеждност. — Разочаровах всички. Особено теб.

— Накрая пипнахме негодника, Лорета. Три месеца след като…

— След като се издъних.

Отново неоспорим факт. Лорета Буут бе служила в чарлстънския полицейски участък, преди да се пристрасти към алкохола и да бъде уволнена. Всички смятаха, че причината за нейната слабост е смъртта на съпруга й. Бе загинал внезапно по ужасен начин, когато неговият „Харлей“ се бе блъснал в подпорите на един мост. Случаят бе регистриран като злополука, но веднъж, пияна до умопомрачение, Лорета бе споделила с Хамънд какво я измъчва. Дали съпругът й не бе предпочел да се самоубие, отколкото да живее с нея? Този въпрос не преставаше да я терзае.

Почти по същото време беше започнала да пренебрегва задълженията си. Възможно бе и това да е резултат от трудностите в личния й живот. Както и да е, след редица провали остана без работа.

Получи разрешително за частен детектив и известно време имаше успех. Хамънд винаги я бе харесвал. При постъпването му в престижната кантора веднага след като бе завършил юридическия колеж, тя бе първият човек, който се обърна към него с „господин адвокат“. Това бе нещо незначително, но никога нямаше да забрави как повдигна самочувствието му.

Откакто се бе преместил в прокуратурата, често й възлагаше разследвания, въпреки че имаха достатъчно детективи на щат. Дори когато започна да се съмнява в нейната надеждност, продължи да ползва услугите й от чувство на признателност и съжаление. Но веднъж тя измами доверието му и последствията бяха ужасни.

Обвиняемият по делото бе непоправим агресивен младеж, пребил майка си почти до смърт с уред за смяна на автомобилни гуми. Представляваше заплаха за обществото и единственият начин да бъде спрян бе изпращането му в затвора с дългосрочна присъда.

За да спечели делото, Хамънд отчаяно се нуждаеше от показанията на втория братовчед на обвиняемия, който не само отказваше да свидетелства срещу свой роднина, но и се страхуваше от отмъщение. Въпреки че получи призовка, той напусна града. Носеха се слухове, че се укрива при близки в Мемфис. Щатните детективи вече бяха заети с други случаи и затова Хамънд се обърна към Лорета. Даде й пари в аванс, за да покрие разходите си, и я изпрати в Мемфис да открие братовчеда. Но вместо да доведе свидетеля, Лорета също изчезна. По-късно той разбра, че е пропила парите за пътуването. Съдията, който не проявяваше съчувствие към жертвата, отхвърли молбата на Хамънд за отлагане и го принуди да разчита само на това, с което вече разполагаше, а единственото му основание за повдигане на обвинение бяха твърденията на пребитата майка. Страхувайки се от възмездие от страна на сина си, тя промени показанията и увери съда, че раните й са получени при падане от задната веранда.

Подсъдимият бе оправдан. Три месеца по-късно същият човек нападна съседа си по подобен начин. Жертвата не умря, но получи сериозни и трайни увреждания на мозъка. Този път престъпникът бе осъден на няколко години затвор. Но прокурор по делото бе Стефи Мъндел.

Оттогава бяха изминали месеци, но Хамънд все още не бе простил на Лорета за предателството й, след като й бе дал възможност, която не би могла да получи отникъде другаде. Беше го изоставила, когато най-много се нуждаеше от нея, и по нейна вина бе изглеждал като глупак в съда. Най-лошото от всичко бе, че поради безотговорната й постъпка един човек бе понесъл тежък побой и в резултат на това бе останал инвалид за цял живот.

Когато не пиеше, Лорета Буут бе невероятно добра в работата си. Притежаваше инстинкт на ловджийска хрътка и вродена способност да извлича информация. Изглежда, имаше силно развита интуиция, която й подсказваше къде да отиде и към кого да се обърне. Собствените й човешки слабости бяха така очевидни, че хората доброволно й се доверяваха. Лесно ги предразполагаше да бъдат откровени. Освен това умееше да отсява съществената информация.

Въпреки дарбата й, когато я видя в окаяното състояние, в което бе тази вечер, Хамънд се запита дали е разумно отново да потърси помощ от нея. Само отчаян човек би поискал услуга от жена, страдаща от хроничен алкохолизъм, доказала своята безотговорност.

Но при мисълта за Алекс Лад осъзна, че е истински отчаян.

— Имам малко работа за теб, Лорета.

— Какво, да не би днес да е първи април?

— Не. Сигурно напълно съм оглупял, щом реших отново да ти се доверя.

Сбръчканото й лице доби развълнуван израз.

— Все още не е късно да се откажеш, Хамънд. Бих се възползвала от всяка възможност да изкупя вината си за това, което ти причиних, но ще бъде лудост от твоя страна отново да разчиташ на мен.

Той мрачно се усмихна.

— Е, и по-рано са ме обявявали за луд.

Очите й отново се насълзиха, но леко се покашля и решително изправи гръб.

— Какво… какво си намислил?

— Навярно си чула за Лут Петиджон.

Тя зяпна от изненада.

— Искаш да се захвана с нещо толкова важно?

— Косвено. — Хамънд нервно се размърда върху твърдата пейка. — Ще те помоля да свършиш нещо неофициално за Областната прокуратура. Строго поверително е. Между мен и теб. Никой друг не бива да узнае. Ясно?

— Аз съм отрепка, Хамънд. Вече си се убедил в това. Но истински те харесвам. Възхищавам ти се. Ти си един от малкото добри хора и за мен е чест да те смятам за свой приятел. Помогна ми, когато всички избягваха да разговарят с мен. Възможно е да те разочаровам, но по-скоро бих позволила да отрежат езика ми, отколкото да издам твоя тайна.

— Вярвам ти. — Съсредоточи поглед право в очите й. — Колко си пила?

— Порядъчно, но утре ще си спомня всичко.

— Добре. — Хамънд замълча за миг и въздъхна дълбоко. — Искам да събереш сведения за… да ти напиша ли името?

— Нима си готов да рискуваш?

Тези думи го накараха да се замисли.

— Не.

— Тогава не го пиши, за да няма никакви доказателства.

— Доказателства? Хей, Лорета! — възкликна той и протегна ръце напред. — Услугата, която искам от теб, е лична. Донякъде противоречи на етиката, но няма нищо незаконно. Просто ми е нужна по-подробна информация за едно заподозряно лице.

Тя наклони глава встрани и любопитно го изгледа.

— Може би съм по-пияна, отколкото мислех. Нима току-що каза…

— Правилно си чула.

— Искаш да дадеш шанс на заподозрян в убийството на Петиджон?

— Би могло да се каже.

— Как така?

— Не си достатъчно пияна, за да ти обясня.

Лорета искрено се засмя и все още с известно недоверие каза:

— Добре. Кой е заподозреният?

— Доктор Алекс Лад.

— А той в Чарлстън ли е?

— Всъщност е жена.

Тя примигна няколко пъти и го изгледа строго.

— Значи жена.

Хамънд си даде вид, че не обръща внимание на въпросително повдигнатите й вежди.

— Психоложка от Чарлстън. Проучи всичко за нея. Произход, семейство, учение — всичко. Но най-вече дали е имала някаква връзка с Петиджон.

— Имаш предвид — интимна?

— Да — промърмори той. — Нещо такова.

— Останах с впечатление, че Стефи Мъндел ще поеме делото за Петиджон.

— Откъде ти хрумна?

Лорета сподели, че е видяла Стефи и Рори Смайлоу в спешното отделение на болницата в нощта след убийството.

— Бях отишла да видя Бев. Всъщност се канех да й поискам пари. Както и да е, онази досадница Стефи и темерутът Смайлоу нахълтаха като разбойници. Но нямаха късмет. Едно сукалче с докторска титла не ги пусна, колкото и да го убеждаваха. За мое щастие. — Тихо се захили, но след миг се обърна към Хамънд със сериозен израз: — Все още ли спиш с нея?

Той не можа да скрие изненадата си, но не попита откъде е разбрала за тайната му връзка със Стефи. Това бе ново доказателство колко е добра в професията си.

— Не.

Лорета го изгледа изпитателно, сякаш да се увери, че и казва истината.

— Добре. Защото би ми било неприятно да говоря лоши неща за любовницата ти.

— Не харесваш Стефи?

— Нима някой би харесал отровна змия?

— Не е толкова лоша.

— Напротив. Тя е усойница. — Хвърли ти око още когато дойде в Чарлстън. Но не й е достатъчно, че ти е смъкнала панталоните. Иска сама да ги носи.

— Ако намекваш, че за пореден път сме съперници за едно и също дело, не ми казваш нищо ново.

— А хрумвало ли ти е, че може би Стефи те е прелъстила, за да си осигури място в прокуратурата?

— Нима искаш да кажеш, че е спала с мен само за да напредне в кариерата? За бога, благодаря ти, Лорета! Това беше истински удар по мъжкото ми самочувствие.

Тя подбели очи.

— Боях се, че тази вероятност ти е убягнала. Мъжете често си въобразяват, че под панталоните им се крие Вълшебна пръчка, с която омагьосват благодарните жени. Затова толкова лесно ви водят за носа.

В съзнанието на Хамънд внезапно изплува Алекс Лад. Ако Лорета знаеше колко лекомислено е бил изигран в събота, навярно би го нахокала.

Тя продължи:

— Стефи Мъндел би спала и с ротвайлер, ако смята, че така ще получи това, към което се стреми.

— Имай малко милост към нея. Наистина е амбициозна. Но за всичко, което е постигнала, се е борила със зъби и нокти. Имала е властен баща, свикнал да преценява хората по големината на тестисите им. Според него Стефи би трябвало да готви, чисти и слугува на мъжете в семейството — отначало на баща си и братята си, а по-късно на своя съпруг. Благочестиво източноправославно семейство. Тя не само не спазвала нормите за благочестие, а дори не била вярваща. И все още не е. По време на учението и следването си не е получила помощ или насърчение от никого. А когато завършила право с най-висок успех в курса, баща й казал нещо от рода на: „Е, дано сега най-сетне да престанеш с тези глупости и да се омъжиш.“

— Господи, сърцето ми се къса! — саркастично каза Лорета.

— Слушай, може да е адски досадна. Но добрите й качества имат превес над лошите. Аз съм голямо момче. Знам какви са намеренията на Стефи.

— Да, добре… — промърмори тя с явно несъгласие. — А какво ще кажеш за Смайлоу?

Посегна към чашата си, но Хамънд внимателно я взе от ръцете й.

— Не мога ли поне да довърша това? — умолително изхленчи Лорета. — Да не хабим хубавото уиски.

— Започваш още сега. Двеста долара на ден и никакъв алкохол. Това са условията на споразумението.

— Доста са тежки, прокурор Крос.

— Ще покрия разходите ти и когато свършиш работата, ще получиш солидна премия.

— Не съм казала нищо за парите. Предложението ти е твърде щедро. Повече, отколкото заслужавам. — Изтри с ръка устните си. — Клаузата за алкохола ме кара да потръпвам.

— Това е правилото, Лорета. Ако изпиеш дори чашка и разбера за това, сделката се отменя.

— Добре, разбрах — отвърна тя с раздразнение. — Просто ще бъда на сух режим. Трябват ми пари, за да върна дълга си на Бев. Иначе за нищо на света не бих се съгласила с това условие.

Хамънд се усмихна, сигурен, че е готова да приеме предизвикателството.

— Какво се канеше да кажеш за Смайлоу?

— Този кучи син! — гневно просъска Лорета. — Заради него ме уволниха. Постави ми неизпълнима задача. И Дик Трейси не би се справил за времето, което ми даде. Не успях и той заяви, че причината е пиенето ми, а не невъзможният му краен срок. Отиде при шефа и каза, че не е достатъчно да бъда отстранена от криминалния отдел. Настоя да бъда изхвърлена. Точка. Нарече ме „позор за целия участък, петно върху репутацията му“. Всъщност заплаши, че самият той ще напусне, ако не бъда уволнена. При такъв ултиматум кого мислиш, че биха предпочели началниците? Една полицайка с малък алкохолен проблем или първокласния детектив от отдел „Убийства“?

Твърденията на Смайлоу можеха да се приемат за основателни, а проблемът на Лорета далеч не бе „малък“. Детективът просто бе намерил начин да принуди по-висшестоящите да вземат решение, което бяха обмисляли, но се колебаеха дали да осъществят поради страх от дело за дискриминация или нещо също толкова ужасяващо.

За Лорета това бе голямо нещастие, но може би ултиматумът на Смайлоу бе предотвратил истинска катастрофа. През последните четири месеца преди уволнението си тя постоянно бе пияна. Опасно бе да работи като въоръжен полицай, разследващ нападения и престъпления срещу личността, защото самата тя представляваше заплаха.

Но Хамънд разбра копнежа й да излее чувствата си.

— Смайлоу не прощава никоя човешка слабост.

— Но и той има свои.

— Например?

— Обичта към сестра си и омразата към Лут Петиджон.

Хамънд си спомни краткия разказ на Дейви от предишната вечер и попита:

— Какво знаеш по въпроса?

— Само това, което е известно на всички. Маргарет Смайлоу беше малко чалната. Мисля, че страдаше от раздвоение на личността. Смайлоу бе по-големият брат, който я закриляше. Когато тя хлътна по Лут Петиджон, Рори от самото начало бе против връзката им. Може би е ревнувал сестра си от новия й покровител или просто е прозрял истинската същност на Петиджон, за която всички останали бяха слепи. Но каквато и да е била причината, Рори не одобри брака им.

— Разбрах, че са имали доста ожесточени кавги.

Лорета потвърди:

— Една вечер със Смайлоу разследвахме обир на магазин и убийство. Получи съобщение по пейджъра незабавно да позвъни на сестра си. Маргарет беше в истерия и го помоли веднага да отиде при нея. Той толкова се разтревожи, че повери разследването на придружаващия екип и аз го откарах. Знаеш ли, Хамънд — недоверчиво поклати глава, — докато пристигнем, беше преобърнала цялата къща. Като че ли я бе връхлетял ураганът „Хюго“. Не бе останало нито едно здраво стъкло, нито една неразпорена възглавница. Всичко бе съборено от рафтовете. По пода не можеше да се стъпва от отломки. Очевидно бе разбрала, че Петиджон й изневерява. Когато пристигнахме, Маргарет беше в банята, държеше бръснач до китките си и заплашваше, че ще се самоубие. Смайлоу я разубеди с ласкави думи. Повика лекар, който бе така любезен да дойде и да й назначи лечение. После Рори поиска да отидем до мястото, където Петиджон се срещаше с любовницата си. С две думи… нахълта в стаята и разкара малката мръсница, която клечеше над лицето на Лут. Двамата си размениха по няколко жестоки удара, преди аз да се намеся. Трябваше да усмиря Смайлоу със сила, защото каквото и да кажех, не стигаше до ума му. Честна дума, мисля, че ако не бях там, в онази нощ щеше да убие Петиджон. Никога не съм виждала мъж… или жена… да изпадне в такава ярост.

Лорета присви очи и забарабани по издрасканата пластмаса с неравните си мръсни нокти.

— До последния си ден ще вярвам, че именно тогава Рори Смайлоу се настрои против мен. Показва на света тази маска на хладнокръвие. Мнозина го смятат за безчувствен. Студен. Безстрастен. Но аз видях с очите си, че е човек като всички останали. Дори по-лошо. Видях го да губи самообладание. Не можеше да понася присъствието ми край себе си всеки ден, защото му напомнях за това.

Хамънд не се съмняваше в искреността й. Въпреки пороците й, не си спомняше някога да е лъгала или дори да е изопачила разказ.

— Защо ми каза това?

— Просто изтъквам една вероятност.

— Вероятност? Мислиш, че Смайлоу е убил Петиджон?

— Твърдя само, че би могъл. Не зная за възможност, но определено имаше мотив. Никога не прости на Лут за самоубийството на Маргарет. Това не са измислици на една стара пияница. На приятелката ти Стефи също й хрумна. Чух какво каза миналата нощ в болницата. Намекна му колко би се радвал да види Петиджон мъртъв.

— Какво отговори Смайлоу?

— Не призна, но и не отрече. — Тя се засмя. — Всъщност избегна отговора. Доколкото си спомням, прехвърли топката на нея.

— На Стефи?

— Подхвърли, че Петиджон би могъл да й осигури поста на Мейсън след пенсионирането му.

Хамънд се засмя:

— Навярно тогава Смайлоу не е бил в състояние да разсъждава. Ако Лут е обещал на някого услуга, защо този човек би посегнал на живота му?

— Точно това каза и Стефи. Така свърши разговорът им. Всъщност той само я дразнеше, защото Стефи бе на мнение, че Дейви е отървала света от Петиджон.

— Дейви беше първата й заподозряна. Но сега е набелязала друга жертва.

— Онази доктор Лад?

Хамънд кимна и й подаде плик с авансовата сума.

— Ако ги пропиеш…

— Няма, кълна се!

— Открий каквото можеш за Алекс Лад. Искам да получа информацията възможно най-скоро.

— Може би ще прозвучи нагло, но…

— Сигурно.

Лорета не обърна внимание на репликата му и продължи:

— Арестувана ли е?

— Все още не.

— Но очевидно мислиш, че Смайлоу и компания са по петите й.

— Не съм сигурен. — Разказа й накратко за събитията от деня, като започна с показанията на Даниелс и завърши с твърдението на Алекс, че дори не е познавала Петиджон. — Не са открили връзка. Като прокурор смятам, че не могат да повдигнат обвинение.

— А иначе?

— Няма „иначе“.

— Ха! — Лорета го изгледа недоверчиво, но не добави нищо по въпроса. — Тогава Бог да е на помощ на тази доктор Лад, ако не е убила Петиджон.

— Искаш да кажеш, Бог да й е на помощ, ако го е сторила?

— Не, правилно ме чу.

— Не разбирам — озадачено каза Хамънд.

— Ако доктор Лад е била на местопрестъплението, но не е убила Лут, може да бъде призована като свидетел.

— Свидетел? Нима не би ни казала?

— Не, ако се е бояла.

— От какво би се страхувала повече, отколкото от обвинение в убийство?

Лорета отвърна:

— От убиеца.