Сандра Браун
Алибито (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Вторият заместник на областния прокурор Крос може да ви каже къде съм била и какво съм правила в събота вечерта, нали, господин втори заместник на областния прокурор?“

„Не съм убила никого в събота, но ако бях го сторила, щеше да бъде при самозащита. Разбирате ли, мистър Смайлоу, прокурор Крос ме примами във вилата си в гората, където многократно ме изнасили.“

„Прокурор Крос, радвам се да ви видя отново. Колко време мина? А, спомням си. Миналата събота се любихме до забрава.“

Алекс Лад не каза нищо подобно. Нито други ужасяващи неща, които Хамънд си бе представил, че изрича. Не започна да го оскърбява и изобличава пред колегите му или да премигва съблазнително. Не даде никакъв признак, че го познава.

Но когато се обърна и погледите им се срещнаха, всичко около тях сякаш изчезна и цялото му внимание бе погълнато от нея. Останаха загледани един в друг само няколко мига, но дори ако бе продължило цяла вечност, очите им не биха разкрили повече.

Искаше да попита: „Какво направи с мен?“ — и в пряк, и в преносен смисъл. В събота вечерта сякаш бе поразен от мълния. Мислеше — и дори се надяваше, — че когато я види на ярка луминесцентна светлина и в далеч не толкова романтична обстановка, въздействието й няма да бъде така силно. Напротив. Копнежът да я докосне го накара да почувства физическа болка.

Всички тези мисли преминаха през съзнанието му за по-малко от секунда. С надеждата гласът му да не издаде какво изпитва, каза:

— Здравейте, доктор Лад.

— Приятно ми е.

Тя се обърна. Равнодушният й отговор разсея отчаяната надежда на Хамънд, че наистина в събота е бил непознат за нея и срещата им е била напълно случайна. Ако бе така, след представянето зелените й очи биха заблестели и би казала нещо от рода на: „Здравей! Не очаквах да те видя тук.“ Но тя не бе изразила никаква изненада. Това бе доказателство, че преди да се обърне, е знаела точно кого ще поздрави.

Всъщност му се струваше, че е подготвена за срещата, както и той. Реакцията й му се стори твърде сдържана. Беше се обърнала така бързо, че би могъл да го приеме като проява на неучтивост.

Вече нямаше съмнение. Тяхната среща бе планирана, но поради все още неизвестни причини: ако някой узнаеше за времето, което бяха прекарали заедно, тя би загубила не по-малко от него.

Пръв заговори Франк Пъркинс:

— Хамънд, напразно губите времето на клиентката ми.

— Възможно е, Франк, но бих искал сам да се уверя. Изглежда, детектив Смайлоу смята, че си струва да чуя това, което доктор Лад може да ни каже.

Адвокатът се обърна към нея:

— Имаш ли нещо против да повториш всичко, Алекс?

— Не, стига да си тръгна по-скоро.

— Ще видим.

Последната реплика бе на Стефи и Хамънд едва се сдържа да не я удари. Даде думата на Смайлоу и се облегна на стената, откъдето виждаше ясно целия профил на Алекс.

Смайлоу отново включи касетофона и добави името на Хамънд към присъстващите.

— Познавахте ли Лут Петиджон, доктор Лад?

Тя въздъхна, сякаш вече бе отговаряла на този въпрос хиляди пъти.

— Не, детектив Смайлоу.

— Какво правихте в центъра в събота следобед?

— Бих ви напомнила, че живея в центъра, но в отговор на въпроса ви — бях излязла да разгледам витрините.

— Купихте ли нещо?

— Не.

— Влязохте ли в някой магазин?

— Не.

— Значи не сте се отбили никъде и не сте разговаряли с продавачки, които биха могли да потвърдят, че сте били там, за да пазарувате?

— За съжаление, не. Не се спрях на нищо.

— Само сте паркирали колата си и сте се разходили.

— Точно така.

— Не беше ли малко горещо за разходка?

— Не и за мен. Обичам топлото време.

Погледна крадешком към Хамънд, който отлично си спомняше.

„Сега, след залез, не е толкова горещо.“

Тя му се усмихна и очите й отразиха светлините на въртележката.

„Всъщност обичам топлината.“

Хамънд премигна и отмести поглед към Смайлоу.

— Влязохте ли в „Чарлз Таун Плаца“?

— Да. Около пет часа. За да пийна нещо разхладително. Сигурна съм, че този мистър Даниелс ме е забелязал именно там. Това е единственото място и време, когато би могъл да ме види, защото не съм се качвала на петия етаж и не съм стояла пред стаята на мистър Петиджон.

— Той бе напълно сигурен, че около седемнадесет часа сте правили точно това.

— Заблудил се е.

— Пихте ли нещо в бара?

— Да, до фоайето. Неподсладен чай с лед.

Стефи се приближи към Хамънд и прошепна:

— Сервитьорката го потвърди. Но това само доказва, че поне двама души са я видели в хотела.

Той кимна, но не каза нищо, защото Смайлоу задаваше следващия въпрос и Хамънд искаше да чуе отговора на Алекс.

— Какво направихте, след като изпихте чая си?

— Върнах се на паркинга, където бях оставила колата си.

— В колко часа?

— Пет и петнадесет. Не по-късно от пет и половина.

Хамънд почувства слабост в коленете от облекчение. Според първоначалното предположение на Джон Медисън, смъртта бе настъпила по-късно. Затова мълчанието му бе обяснимо. Почти. Но ако бе напълно невинна, пострадала заради грешката на един човек, страдащ от хранително натравяне, защо не бе реагирала при влизането му? Защо бе предпочела да си даде вид, че никога не го е виждала? Хамънд имаше причини да пази срещата им в тайна. Очевидно и тя имаше свои.

— Дадох на пазача от паркинга десет долара, защото нямах по-дребни — каза Алекс.

— Много щедър бакшиш.

— Помислих, че би било неприлично да искам ресто. Паркингът беше препълнен и той имаше много работа, но въпреки това бе любезен.

— Какво сторихте, след като напуснахте паркинга?

— Заминах извън Чарлстън.

— И къде отидохте?

— На острова Хилтън Хед.

Хамънд шумно преглътна. „Истината и само истината.“ Защо лъжеше? За да защити него? Или себе си?

— Хилтън Хед.

— Да.

— Спряхте ли някъде по пътя?

— На една бензиностанция.

Тя сведе поглед, но само за миг и навярно никой освен Хамънд не го забеляза.

Сърцето му едва не изскочи. Целувката. Онази целувка, която щеше да помни цял живот. Никоя друга не бе така вълнуваща, толкова свята и толкова грешна. Една целувка, която можеше да промени целия му живот, да съсипе кариерата му, да опетни името му.

— Помните ли на коя петролна компания беше?

— Не.

— „Тексако“, „Ексън“?

Алекс сви рамене и поклати глава.

— Къде се намираше?

— Някъде край магистралата — троснато отвърна тя. — Не беше в град. На самообслужване. Със заплащане на гишето. Има десетки такива. Касиерът гледаше боксов мач по телевизията. Само това си спомням.

— С кредитна карта ли платихте?

— В брой.

— Разбирам. С някоя голяма банкнота.

Хамънд усети уловката и се надяваше и тя да не се подведе. Повечето бензиностанции на самообслужване не приемаха банкноти от над двадесет долара. Особено след като се стъмнеше.

— Двадесетачка, мистър Смайлоу — спокойно отвърна Алекс и му се усмихна. — Заредих за двадесет долара. Не получих ресто.

— Забележително хладнокръвие.

Стефи мърмореше под носа си, но Алекс я чу. Извърна глава към тях и погледна първо нея, а после Хамънд, и той ясно си спомни как бе обхванал с длани лицето й и го бе приближил към своето.

Не казвай „не“. Не казвай „не“.

Смайлоу отново привлече вниманието й със следващия си въпрос. Хамънд въздъхна, полагайки усилия да скрие, че преди няколко мига бе затаил дъх.

— В колко часа пристигнахте на Хилтън Хед?

— Беше прекрасен ден. Нямах планове. Не се движех по график. Не гледах часовника и не следвах предварително начертан маршрут, така че не си спомням кога пристигнах.

— Приблизително.

— Около… девет.

В девет вечерта хапваха заедно варена царевица и устните им блестяха от разтопеното масло. Смееха се колко цапа и забравили за добрите маниери, нахакано облизваха пръсти.

— Какво правихте на Хилтън Хед?

— Пресякох целия остров — чак до Харбър Таун. Обикалях и слушах музиката от откритите кафенета. Гледах представление за деца под един голям дъб. Разходих се край залива и слязох на кея.

— Разговаряхте ли с някого?

— Не.

— Не вечеряхте ли в ресторант?

— Не.

— Нима не бяхте гладна?

— Явно не.

— Това е нелепо! — възпротиви се Франк Пъркинс. — Доктор Лад признава, че е била в хотела в събота, но там е имало стотици други хора. Тя е привлекателна дама. Всеки мъж… и онзи Даниелс не прави изключение… би я забелязал дори сред тълпа.

Хамънд все още не сваляше очи от нея и щом срещна погледа й, се почувства както в мига, когато бе усетил, че го гледа от другия край на шатрата. Неволно направи връзката и усети остра болка в стомаха.

Пъркинс продължи да спори:

— Алекс твърди, че не е била близо до стаята на Петиджон. Не разполагате с никакво сериозно доказателство. Действате напосоки, защото нямате улики. Разбирам стремежа ви по-скоро да посочите на обществото предполагаемия извършител, но няма да допусна моята клиентка да понесе последствията.

— Само още няколко въпроса, Франк — каза Смайлоу. — Дай ми възможност.

— Давай накратко — рязко отвърна адвокатът.

Смайлоу прониза с поглед психоложката.

— Бих искал да зная къде доктор Лад е прекарала нощта.

— У дома.

Изглежда, бе изненадан от отговора й.

— За съжаление нямах резервация в хотел на Хилтън Хед. Когато стигнах, реших да остана. Бих се радвала, но се отбих на няколко места и всички стаи бяха заети. Затова се върнах в Чарлстън и спах в собственото си легло.

— Сама ли?

— Не се боя да шофирам по тъмно.

— Сама ли спахте, доктор Лад?

Тя го изгледа студено.

Франк Пъркинс промърмори:

— Кажи му да върви по дяволите, Алекс. Ако не желаеш, аз ще го сторя.

— Чухте съвета на адвоката ми, детектив Смайлоу

Устните му леко се разтвориха в подобие на усмивка.

— Докато бяхте в Харбър Таун, разговаряхте ли с някого?

— Посетих една художествена галерия, но не говорих с никого. Купих си сладолед близо до фара, но мястото е оживено и сервитьорките имаха доста работа. Не бих познала момичето, което прие поръчката ми. Онази вечер имаше много клиенти и сериозно се съмнявам, че и тя ще ме познае.

— Значи няма кой да потвърди, че сте били там?

— Предполагам, че не.

— И направо сте се прибрали у дома. Без да спирате по пътя?

— Да.

— Кога пристигнахте?

— След полунощ. Не обърнах внимание. Бях много уморена и ми се спеше.

— Достатъчно. — Франк Пъркинс учтиво й помогна да стане и нито Смайлоу, нито тя възрази. — Доктор Лад заслужава извинение. И ако името й стигне до медиите във връзка с този случай, ще трябва да се справиш не само с неразрешено убийство, а и с дело за клевета.

Той побутна Алекс към вратата, но преди останалите да им сторят път, влезе друг детектив. Протегна напред ръка, в която държеше папка.

— Наредихте да ви донеса това веднага щом бъде готово.

— Благодаря — каза Смайлоу и пое папката. — Как мина?

— Медисън се извинява, че му отне толкова време.

— Най-сетне някакъв резултат.

— Всичко е вътре.

Полицаят се оттегли. Смайлоу се обърна към останалите:

— Това беше детективът, който присъства на аутопсията. Донесе доклада на Медисън.

Когато започна да изважда документите, Стефи се приближи, за да ги прегледа заедно с него.

Без да вдигне поглед от доклада, Смайлоу попита:

— Доктор Лад, притежавате ли оръжие?

— Много неща биха могли да послужат за тази цел, нали?

— Причината да ви задам този въпрос… — Смайлоу вдигна глава и я погледна — …е това, че първоначалното ни предположение се потвърди. Лут Петиджон не е умрял от удара в главата. Смъртта е причинена от изстрелите.

— Петиджон е застрелян?

 

 

— Мисля, че този път беше искрена.

Стефи изстиска лимоновия резен в питието, което току-що бяха сервирали на масата им.

— Хайде, Хамънд. Бъди реалист.

— За първи и единствен път даде спонтанен израз на емоциите си — настоя той. — Мисля, че наистина беше изненадана. До този момент дори не знаеше как е умрял Петиджон.

— А аз се изненадах, когато прочетох, че е получил мозъчен удар.

Това бе единственият изумителен факт, открит при аутопсията. Лут Петиджон бе претърпял инсулт. Не го бе убил, но Джон Медисън бе стигнал до заключението, че е бил достатъчно тежък, за да предизвика падането, при което е получена раната на главата. Според експертизата бе възможно, ако Петиджон бе оживял, да остане парализиран или с друг физически недъг. Едва когато Франк Пъркинс изведе Алекс от офиса на Смайлоу, успяха да прочетат внимателно доклада и да добавят тази нова информация към все по-заплетената мистерия.

— Как мислите, дали инсултът е бил предизвикан от някакво събитие? — попита Стефи. — Или от здравословен проблем, за който не е знаел?

— Трябва да разберем дали му е било предписано някакво лечение за съществуващо заболяване — каза Смайлоу и постави салфетката под високата си чаша със сода. — Въпреки че няма значение. Инсултът не е бил фатален, за разлика от изстрелите. От тях е умрял.

— Алекс Лад не знаеше това — отбеляза Хамънд. — Научи го от нас.

Стефи замислено отпи глътка джин с тоник, решително поклати глава и злорадо му се усмихна.

— Напротив. Престори се на учудена. Жените са добри актриси, защото често им се налага да се преструват, че получават оргазъм.

Целта й бе да засегне Хамънд, но той не се почувства обиден. Само се ядоса.

— Особено жените с комплекси.

— Я, ти си можел да отговаряш — каза тя насмешливо и вдигна чашата си като за тост. — Ако тренираш, може да станеш голям устатко.

Смайлоу, който досега слушаше размяната на реплики с половин ухо, каза:

— Колкото и да ми е неприятно, този път съм съгласен с Хамънд.

— Нима и ти смяташ, че страдам от комплекси?

Той дори не се усмихна.

— Съгласен съм, че изненадата на доктор Лад беше искрена.

— Споделяш мнението на Хамънд? Това е почти толкова удивително, колкото че седите на една маса — каза тя.

Барът във фоайето на „Чарлз Таун Плаца“ бе препълнен със следобедни посетители. Въпреки че се намираше на другия край на града, бяха решили, че е подходящо място да обсъдят разпита на Алекс.

В бутиците покрай фоайето пазаруваха множество туристи, не само регистрирани гости на хотела. Правеха снимки на внушителното стълбище и полилея над него, както и един на друг.

Две боси жени, загърнати с халати от хотела, с кърпи на главите, се захилиха, докато внимаваха да не влязат в кадър. Стефи проследи замисления поглед на Хамънд и каза:

— Глупаво е да се разхождаш в такъв вид само заради някаква козметична процедура. Представяш ли си как е изглеждал Петиджон, когато е обикалял из хотела в подобно облекло?

— А?

— Къде си, Хамънд, като че ли витаеш в облаците? — гневно попита тя.

— Съжалявам, бях се разсеял.

Той не бе забелязал жените по халати. Откакто бяха излезли от офиса на Смайлоу, не обръщаше внимание на нищо около себе си. Непрекъснато мислеше за нея. За Алекс Лад и реакцията й, когато бе разбрала как е умрял Петиджон.

Изглеждаше истински изненадана и това му даде известна надежда предположението й, че мистър Даниелс я е видял в хотела, но не си спомня правилно кога и къде, да се окаже вярно.

Доволен, че Смайлоу е на същото мнение, той се наведе и се подпря с лакти на масата.

— Каза, че си съгласен с мен. Кое те кара да смяташ, че съм прав?

— Мисля, че е достатъчно хитра, за да се престори на изненадана, така че да й повярваме. Все още не знам. Но не учудената й реакция ме кара да се замисля, а по-скоро разказът й.

— Слушаме — насърчи го Стефи.

— Ако тя е убила Петиджон, тогава нима веднага не би напуснала хотела, за да си осигури алиби?

С престорена небрежност Хамънд вдигна чашата си с разреден бърбън.

— Интересно хрумване. Искаш ли да го обсъдим?

— Определили са момента на смъртта с удивителна точност. До минути.

— Между седемнадесет и четиридесет и пет и осемнадесет часа — каза Хамънд. Когато бе прочел доклада от аутопсията, бе изпитал неописуемо облекчение. Невъзможно бе Алекс да е убиецът, защото не би могла да бъде едновременно на две места. — Доктор Лад каза, че си е тръгнала не по-късно от пет и тридесет.

— Часът е твърде близък — каза Смайлоу. — Добър прокурор като теб не би се ограничил с този времеви отрязък. Но ако се има предвид, че не знаем точно кога е потеглила от паркинга, Франк Пъркинс би се възползвал, за да събуди значително съмнение. Това би му помогнало само ако…

— Разбирам накъде биеш — намеси се Стефи.

— Ако доктор Лад има неоспоримо…

— Алиби.

Докато Стефи и Смайлоу говореха почти в един глас, Хамънд отпи глътка бърбън. Почувства парене в гърлото.

— Има смисъл — дрезгаво промълви той.

Смайлоу се намръщи.

— Проблемът е, че нейната история не й осигурява алиби. Казва, че е била на Хилтън Хед, но никой не може да го потвърди.

— Озадачена съм — каза Стефи. — Мислиш ли, че като не се е постарала да си създаде алиби, има по-голяма вероятност да е невинна?

Детективът срещна погледа й.

— Не точно. Но ми се струва, че иска да провери докъде ще стигнем, преди да ни предостави сериозно алиби.

— Като че ли го пази в резерв за всеки случай.

— Нещо подобно.

Хамънд, който безмълвно слушаше как несъзнателно си играят с най-дълбокия му страх, най-сетне се включи в обсъждането:

— Какво те кара да мислиш, че има такова алиби?

— Ще спориш ли? — попита Стефи.

— Не — ядно отвърна той, нетърпелив да чуе разсъжденията на Смайлоу. — Какво искаше да кажеш?

— Това, което повтарям от самото начало — обясни Смайлоу. — Не изглеждаше напрегната. От мига, в който отвори вратата и видя мен с двамата полицаи на прага, допреди половин час, когато тръгна с Франк, се държа твърде хладнокръвно за напълно невинен човек. Невинните бързат да те убедят, че няма какво да крият — продължи той. — Говорят развълнувано и всеки път, когато разказват историята си, добавят нови подробности. Без да си ги питал. Умелите лъжци се придържат към една версия и обикновено са най-спокойни. — Добра хипотеза — каза Хамънд. — Но не и неоспорима. Щом доктор Лад е психолог, нима не е естествено да владее емоциите си по-добре от повечето хора? Навярно е чувала ужасяващи неща по време на сеансите си с пациенти. Нима умението да реагира сдържано не е част от професията й?

— Възможно е — каза Смайлоу.

Хамънд не хареса усмивката на детектива. След броени секунди разбра причината за неговата загадъчност. — Но доктор Лад наистина лъже. Това е факт.

Стефи се наведе над масата така развълнувано, че едва не разля чашата си.

— Какъв факт?

Смайлоу извади от куфарчето си вестник.

— Сигурно е пропуснала да прочете тази статия в колонката за сутрешни новини.

Беше оградил материала с червен маркер. Не бе дълъг, но за Хамънд четирите абзаца бяха унищожителни.

— Евакуация от Харбър Таун — прочете Стефи на глас. Смайлоу преразказа накратко съдържанието:

— В събота вечерта избухнал пожар на една от яхтите в пристанището. Духал силен вятър. Искрите се разлетели към дърветата и хангарите край залива. От съображения за сигурност противопожарните служби призовали всички да напуснат района. Дори хората от другите яхти и гостите на близките хотели били евакуирани. Пожарът бил потушен, преди да нанесе големи щети. Но това е един от най-скъпите недвижими имоти. Пожарникарите не искали да рискуват. Затворили пътя към фара и поставили под надзор целия район. С две думи, няколко часа е било невъзможно да се проникне в Харбър Таун.

— Откога докога?

— От девет вечерта нататък. Собствениците на ресторанти и барове не виждали смисъл да отварят отново заведенията си, когато пътят бил освободен около полунощ. Останали затворени до неделя сутринта.

Стефи прошепна:

— Значи не е била там.

— Ако наистина беше ходила, щеше да спомене за това.

— Поздравления.

Стефи повдигна чашата си към Смайлоу.

— Мисля, че не бива да прибързваме с наздравиците — гневно каза Хамънд. — Може би тя има логично обяснение.

— А може би папата не е католик.

Той не обърна внимание на остроумието на Стефи.

— Смайлоу, защо не показа това на доктор Лад, докато я разпитваше?

— Исках да видя докъде ще стигне.

— Сякаш й подаде въже, за да се обеси.

— Когато заподозреният сам падне в собствения си капан, улеснява работата ми.

Хамънд напрегна ума си, за да потърси друга гледна точка.

— Добре. Явно не е ходила в Харбър Таун. Какво доказва това? Нищо, освен че желае да запази личния си живот в тайна. Отказва да сподели с нас къде е била.

— Или с кого.

Той прониза Стефи с леден поглед и отново се обърна към Смайлоу:

— Все още не разполагаш с нищо срещу нея, с никакво доказателство, че е била в стаята на Петиджон или дори наблизо. Когато я попита дали притежава огнестрелно оръжие, тя отрече.

— Естествено — възрази Стефи. — Все пак имаме показанията на Даниелс.

Хамънд не бе изчерпал аргументите си.

— Според доклада на Медисън, куршумите, извадени от тялото на Петиджон, са 38-и калибър. Най-разпространените куршуми от най-разпространения вид револвер. Само в този град има стотици пистолети 38-и калибър. Дори в твоя сейф за съхранение на доказателства, Смайлоу.

— Какво означава това?

— Че ако не открием оръжието у собственика, би било невъзможно да го намерим — каза Смайлоу, следвайки мисълта на Хамънд.

— Що се отнася до Даниелс — продължи Хамънд, преди Стефи да го изпревари, — Франк Пъркинс ще го изпоти на свидетелската скамейка.

— Вероятно и за това си прав — каза Смайлоу.

— Тогава какво ти остава? — попита Хамънд. — Нищо.

— Изпратих няколко веществени доказателства от местопрестъплението в Отдела за борба с противозаконните прояви.

— По пратеник до Колумбия?

— Точно така.

Този отдел се намираше в главния град на щата. Доказателствата — събрани, опаковани и описани от полицейските екипи — обикновено се отнасяха там лично от представител на участъка, за да бъде избегната загуба или подмяна.

— Да видим какво ще излезе — равнодушно каза Смайлоу и това напомни на Хамънд колко неспокоен се чувства самият той. — Не успяхме да съберем много неща от онзи апартамент, но взехме влакна, косми и други частици. Да се надяваме, че нещо…

— Да се надяваме? — Хамънд нервно въздъхна. — Разчиташ на късмет? Нужно е нещо повече, за да заловиш един убиец, Смайлоу.

— Не се безпокой за мен — отвърна той, ядосан почти колкото Хамънд. — Гледай си работата и ме остави да върша своята!

— Просто не искам да се изправя пред съдиите, без да разполагам с нещо съществено.

— Колкото и да не ти се вярва, ще открия връзката между доктор Алекс Лад и Петиджон.

— А ако не успееш — почти извика Хамънд, — винаги можеш да я измислиш.

Смайлоу стана от стола си така рязко, че крачетата му изскърцаха по пода. Хамънд също скочи с разтуптяно сърце.

Стефи се изправи и прошепна:

— Момчета, всички ви гледат.

Хамънд забеляза, че наистина са привлекли вниманието на останалите посетители. Бяха прекъснали разговорите си и ги наблюдаваха.

— Трябва да тръгвам. — Остави на масата петдоларова банкнота за питието си. — До утре.

Откъсна поглед от Смайлоу едва когато се отправи към изхода. Чу зад гърба си как Стефи помоли детектива да й поръча още един джин, каза, че веднага ще се върне, и го настигна. Хамънд нямаше желание да разговаря с нея, но щом излязоха, тя сграбчи ръката му и той бе принуден да се обърне.

— Имаш ли нужда от компания?

— Не — каза той по-грубо, отколкото би искал да прозвучи. След това прокара пръсти през косите си и бавно въздъхна. — Съжалявам, Стефи. Просто имах напрегнат ден. Сутринта ненадейно дойде баща ми. Делото няма да бъде никак леко, а Смайлоу е негодник.

— Сигурен ли си, че в това е проблемът?

Хамънд отпусна ръка и я изгледа изпитателно, разтревожен, че може би се е издал. Но в очите й не се четеше подозрение или укор. Погледът й бе спокоен, нежен и съблазнителен. Той се успокои.

— Да, сигурен съм.

— Хрумна ми, че може би… — Тя замълча и леко повдигна рамене. — …че може би съжаляваш, задето не поговорихме, преди да прекратим връзката си. — Докосна гърдите му. — Ако търсиш начин да се освободиш от напрежението, помня нещо, което действаше чудесно.

— Не съм забравил — усмихна й се приятелски, като предполагаше, че това ще задоволи самолюбието й. Нежно притисна ръката й, преди да я отмести. — Най-добре се връщай вътре. Смайлоу те чака с питието ти.

— Да върви по дяволите!

— В това отношение може би няма да останеш разочарована. До утре.

Продължи към изхода на хотела, но Стефи извика след него:

— Хамънд! — Когато отново се обърна, тя попита: — Какво е мнението ти за нея?

— За кого, за доктор Лад? — Той смръщи вежди, придавайки си замислен вид. — Спокойна. Хладнокръвна. Но за разлика от Смайлоу, не съм готов да…

— Имам предвид, какво мислиш за нея като жена?

— Какво да мисля? — попита Хамънд с престорена насмешка. — Красива е и очевидно е много интелигентна.

Небрежно махна с ръка и се обърна.

Понеже не притежаваше забележителното умение на Алекс Лад да се преструва, реши, че е по-безопасно да бъде искрен.