Сандра Браун
Чейс (6)

— По дяволите, Сейдж — изкрещя Чейс, когато колата на сестра му хлътна в най-дълбоката дупка на пътя. — Обяздването на оня бик бе нищо в сравнение с шофирането ти. — Той несигурно докосна болните си ребра.

— Извинявай — безцеремонно процеди тя и му се усмихна. — Тази дупка я нямаше, когато бях за последен път в града. Както и тебе, като стана дума за това. За последен път имахме вест от твоя светлост, когато беше в Монтана, или там някъде.

Чейс искрено се зарадва, като я видя. Бе почукала силно на вратата му, докато той си вареше кафе след една удивително спокойна нощ.

— Чейс! — бе извикала тя и се бе хвърлила възторжено към него, притискайки го в прегръдките си, но той веднага я бе отблъснал, стенейки от болка.

— Внимавай с ребрата ми!

С присъщата си непринуденост сестра му се бе присъединила към него за чашка кафе и филийка препечен хляб. Тъй като все още нямаше кола, той я бе помолил да го закара до офиса на компанията.

— Често ли си идваш у дома? — попита я той, докато пътуваха в колата й.

— Ммм, през месец, може би. Но снощи, когато мама ми се обади и ми каза, че си се прибрал, зарязах всичко и тръгнах насам.

— Въпреки лошото време?

Все още бе студено и мокро. Очакваше се по-късно през деня дъждът да премине в сняг. Синоптиците в цялата северна част на щата предупреждаваха гражданите да не тръгват на път, освен ако не е абсолютно необходимо.

— Карах много внимателно. А и освен това така добре познавам пътя от Остин дотук, че мога да шофирам и със завързани очи.

Той хвърли поглед към нея — едва сега забеляза, че чертите й са станали по-фини и строги от последния път, в който си бе направил труда да я огледа както трябва.

— Изглеждаш страхотно, Сейдж — искрено произнесе той.

— Благодаря! — Тя весело му намигна. — Нали съм от сой.

Чейс силно подсвирна.

— Не се преструвай, че не знаеш, че сме необикновено привлекателно семейство. Всичките ми приятелки въздишаха по тебе и Лъки. Молеха ме да дойдат да преспят у нас, като отчаяно се надяваха, че случайно биха могли да зърнат поне единия от вас, и да завъртят някой флирт. Даже сега си мисля, че вие двамата бяхте основната причина, поради която имах толкова много приятели. Всъщност не приятели, а приятелки. Момчетата се плашеха от вас.

— Момчетата се плашеха от теб — изхили се той. От доста време не се бе смял и за момент остана изненадан от самия себе си. — Ти така и не се научи да флиртуваш, Сейдж.

— Ако това означава, че никога не съм се прехласвала по бицепсите на момчетата, значи си прав. Просто не е в стила ми да превъзнасям някой глупак, все едно че е открил колелото. Не мога да се лигавя, да се преструвам, да се усмихвам, да изпадам във възторг, заради който и да било мъж. Слава Богу, че Травис не очаква от мен нищо подобно.

— Травис?

— Не знаеш за Травис? О, да! Теб те нямаше вкъщи, когато той дойде с мен.

— Водила си го у дома? Значи нещата са сериозни.

— Не сме официално сгодени, но се подразбира, че ще се оженим.

— Подразбира се от кого? От теб или от него?

Тя го изгледа заплашително.

— И от двамата. Той учи медицина. Вероятно ще изчакаме да започне стажа си и едва тогава ще се оженим. Травис си е наумил да става дерматолог и да печели купища пари.

— Като изстисква циреи?

— Ей, все някой трябва да се заминава и с това. Баща му е хирург. Ортопед. Оперира колената на футболисти и разни други спортисти. Живеят в Хюстън. Къщата им е страхотна. В задния двор има езерце с диви гъски и лебеди. Всеки член на семейството кара собствено Беемве.

— Чудесно! Значи няма повече да ни висиш на шиите, ако се омъжиш за този богаташ. Край на финансовите ни задължения към теб.

Сейдж му хвърли поредния свиреп поглед.

— Лъки ми каза почти същото.

— Умните хора разсъждават еднакво.

Сейдж бе сгъстила до максимум академичната си програма и щеше да се дипломира един семестър по-рано.

Чейс не бе успял да присъства на годишния акт в колежа и побърза да й се извини.

— Няма значение. Забрави за това. Не си изпуснал нищо. Изглеждах ужасно с шапка и с тога.

— Решила ли си какво ще правиш след като най-сетне защитиш така бленуваната степен? Или ще се задоволиш с това да бъдеш госпожа доктор Травис не знам коя си.

— Не, по дяволите. Никога няма да се съглася да бъда само нечия съпруга. Нито пък ще се превърна в напълно зависима от мъжа си домакиня. Искам собствена кариера. Като Девън. Тя успява да съчетае работата си с щастливия си брак. Много щастлив брак, ако се съди по влюбеното и малко глуповато изражение на Лъки. Дори след цели две години семеен живот, нашето братче продължава да е изцяло погълнато от жена си.

— Няма нищо толкова странно в това. Чудесно го разбирам — замислено промълви Чейс.

Сейдж или не го чу, или предпочете да остави забележката му без коментар.

— Аз обаче все още не съм решила окончателно с какво искам да се занимавам. Специализирам бизнес. Посещавам курсове, които са приложими във всяка една област.

— Каква област? Засята с царевица? Или с памук?

— Искаш ли още една счупено ребро? — заплаши го тя.

Той се разсмя.

— Е, каквато и област да избереш, надявам се да станеш много богата и преуспяваща бизнесдама.

— Амин! Искам да стана богата, но и независима. Като твоята приятелка Марси Джоунс.

— Тя такава ли е?

— Какво? Дали е богата? Сигурно. Постоянно печели някакви награди. Посредник на годината. Бизнесдама на годината. Почти всеки месец публикуват нейна снимка във вестника. Продава най-много къщи и в този период на депресия, или рецесия, или както там се нарича.

— Да, страхотен успех! Права си — саркастично отбеляза той.

Сейдж не обърна никакво внимание на хапливата му забележка.

— Мама спомена, че госпожица Джоунс била много лъчезарна вчера.

— Лъчезарна?

— Което е направо забележително, като се има предвид колко трудно се съвзе след катастрофата. Мисля, че се наложи да й правят и някаква пластична операция, за да прикрият един белег на челото й. Чух няколко жени в козметичния салон да се питат дали не са поопънали и кожата около очите и под брадичката й? Тя е… на колко години? Колкото теб, нали? Тридесет и пет. Точно това е възрастта, в която годините започват да ни личат. Говоря за жените, разбира се. По дяволите всички мъже! Вие сякаш ставате по-красиви като поостареете. Това е едно от многото оплаквания, с които ще затрупам Господ, като се възнеса на небето. Не е честно мъжете да изглеждат толкова добре, докато жените им бавно отиват по дяволите. Но аз не вярвам, че госпожица Джоунс би си направила пластична операция само заради възрастта — продължи Сейдж. — Себеуважението и самочувствието й изглеждат непоклатими. Съмнявам се, че би се смутила от няколко бръчици по лицето. — Пък и за какво ли да се притеснява. Тя е направо страхотна.

— Страхотна? Патето?! — Чейс беше смаян. Никога не би използвал подобно прилагателно за Марси Джоунс. Жените очевидно имаха по-различни критерии за красотата от мъжете.

— Умирам за косата й.

Чейс я изгледа с невярващ поглед и се изсмя.

— Каквато е тънка, прилича на запалена клечка кибрит с тая коса.

— Ти пък какво ли разбираш!? — снизходително го стрелна Сейдж. — Другите жени плащат стотици долари за боя с подобен цвят.

— За какво?

— Ето че пристигнахме. Лъки вече е тук и затова ще те оставя пред сградата. Обещах да изпълня някои поръчки на мама, за да не излиза днес. Пат се обади тази сутрин и я посъветва да си седи у дома.

— Как е Пат?

Пат Буш беше местният шериф. Преди две години бе помогнал на Лъки да отхвърли изфабрикуваното обвинение в умишлен палеж. Всъщност, точно това обвинение бе събрало Лъки и Девън в щастлив брак. За децата на Тайлър шериф Буш винаги е бил добрият приятел на семейството.

— Изобщо не се е променил — каза Сейдж. — Но откакто Таня загина в оная катастрофа, той непрекъснато върви след мама и й напомня да е изключително внимателна като шофира.

Остра болка прониза сърцето му, като чу името на Таня, но Чейс се усмихна на сестра си и й благодари, че го бе докарала.

— Чейс — провикна се Сейдж след него, докато той бързаше да се скрие от дъжда. Чейс се обърна. Тя бе свалила стъклото на колата и широко му се усмихваше. — Добре дошъл у дома!

Сестра му явно бе много по-зряла и проницателна, отколкото бе очаквал. В думите й се криеше двоен смисъл, който не му убягна.

Той сви ръка, сякаш държеше пистолет в нея и се прицели. Сейдж се разсмя, даде на заден и обърна колата в обратна посока. Махна му с ръка и се отдалечи.

Стомахът му се сви, като си припомни оня съдбоносен следобед, в който бе стоял на същото място и бе махал с ръка на Таня и Марси, които се отдалечаваха с колата.

Опита се да отхвърли неприятните спомени и влезе в офиса.

Не беше стъпвал тук месеци наред, но всичко си бе по старому. Офисът на компанията не бе модернизиран от времето на дядо му. Мебелите бяха стари и непретенциозни, вътре цареше типично мъжки безпорядък и безредие. Дори миризмата бе същата — на стари, мухлясали карти и геоложки диаграми и прясно сварено кафе. Уютната топлина на стаята сякаш го обгърна като прегръдката на близък роднина, когото не бе виждал от доста време.

Лъки седеше приведен над старото, изподраскано бюро. Бе заровил пръстите на едната си ръка в тъмнорусата си гъста коса, а с другата барабанете по повърхността на отрупаното бюро. Вдигна глава когато Чейс влезе и го изгледа с очевидна изненада.

— Работата изглежда сериозна — отбеляза вместо поздрав Чейс.

— Не можеш дори да си представиш колко е сериозна. — Лъки погледна пад рамото на брат си, сякаш очакваше още някой да влезе с него. — Как дойде дотук?

— Сейдж. — Чейс свали агнешкия кожух и изтръска дъжда от него. — Сутринта дойде в апартамента ми.

— Едва не я наплясках, като се появи снощи у дома. Никак не ми хареса, че е изминала пелия този път в такова лошо време.

— И аз нямаше да съм особено доволен, ако знаех, че си е дошла. Но много се зарадвах, като я видях. Тя е… — опита се да намери най-подходящата дума, но не можа и замълча.

— Точно така — кимна Лъки. — Сейдж порасна! Не е вече дете. Но си остава една разглезена заядливка.

— Кой е Травис? Изглежда, че аз съм единственият човек от семейството, който не е имал честта да се запознае с него.

Лъки кимна.

— То пък голяма чест! Той все още е хлапак — първокурсник. Единствената причина, поради която Сейдж го харесва толкова много, е, че той й позволява да го води за носа.

— Ако се ожени за нея, ще си навлече истинска беля.

— И още как! Правихме й толкова много номера, докато беше малка, че тя ще не ще се научи да отвръща на всеки удар с удар. Пък и езикът й е хаплив.

Братята се разсмяха. Смехът им обаче ставаше все по-болезнен и по-горчив, докато накрая и двамата се почувстваха неловко от обхваналото ги вълнение.

— Господи, толкова е хубаво, че се върна! — Гласът на Лъки бе дрезгав и несигурен. — Липсваше ми, братко… Понякога си мислех…

— Благодаря! — Чейс леко се изкашля. — Надявам се, че ще намеря сили да остана. Ако ми стане прекалено… е, искам да ти кажа, че не мога да обещая…

Лъки разпери ръце, сякаш за да му покаже, че всичко разбира.

— Аз и не очаквам от теб веднага да се заловиш за работа. Поогледай се първо, поослушай се. Не бързай…

Чейс кимна. Настъпи неловко мълчание, но само след миг Лъки се съвзе и му предложи чаша кафе.

— Не, благодаря.

— Как се чувстваш тая сутрин?

Чейс се намръщи.

— Как бих могъл да се чувствам след като тоя шибан бик се възкачи на гърдите ми?

— Напълно си го заслужаваш, щом си се метнал на гърба му. — Посочи с ръка към гърдите на Чейс. — Смяташ ли, че ще се оправиш? Имам предвид — скоро ли ще е?

— Разбира се — смръщи се Чейс. — Овързаха ме с толкова много превръзки, че счупените ми ребра не биха се размърдали дори и от земетресение. Ще се оправя, не се притеснявай. — Кимна към документите, разхвърляни на бюрото. — Как е бизнесът?

— Какъв бизнес?

— Толкова ли сме зле?

— По-зле.

Лъки стана от мястото си и се приближи към един от запотените прозорци. Избърса с пръст едно малко кръгче и се загледа навън към капещите стрехи. От време на време на верандата падаха малки ледени късчета и бързо се топяха. Температурата все още беше над нулата.

Лъки отново се обърна към брат си.

— Не съм сигурен, че си достатъчно здрав, за да чуеш това, Чейс.

— Имаме ли избор?

— Не.

— Давай тогава направо.

Лъки се върна до бюрото и мрачно се отпусна на стола си.

— Ако не се случи някакво чудо, ще се наложи да обявим банкрут по член 11. И това ще е съвсем скоро.

Чейс леко се прегърби и заби поглед в земята.

— Съжалявам, Чейс! Просто не можах да удържа положението. След като ти си тръгна, изгубихме и малкото сделки, които имахме до този момент.

— Не се извинявай, по дяволите! Дори и когато бях най-пиян и пропаднал, не преставах да се интересувам от тексаската икономика. Зная, че е в ужасно състояние.

— Бившите ни клиенти са по-зле и от пас. Повечето независими нефтени компании вече фалираха. Другите са полумъртви, стоят и си чакат реда. Опитах се да направя и невъзможното, за да привлека нови клиенти. Хора от други щати, които все още разполагат със свободни капитали. Напразно. Никой нищо не предприема. Пълно мъртвило.

— Значи цялото оборудване, което си възстановихме след пожара…

— Продължава да стои неизползвано през повечето време. Съвсем спокойно можехме да го оставим неразопаковано. Но това не е най-лошото. — Лъки въздъхна мъчително. — Не можех да изплащам заплати на работниците при положение, че те нищо не работят. Наложи се да ги освободя. Дяволски много се мразех заради това, което трябваше да направя, Чейс. Зная, че дядо и татко биха се обърнали в гробовете си, ако можеха да ме видят отнякъде. Ти знаеш колко лоялни са били винаги към работниците си. Но аз просто нямах никакъв избор. Трябваше да ги освободя поне временно.

— И си ги поставил в изключително тежко положение. Казано с две думи — изхвърлил си ги.

— Точно така. Те имат семейства. Деца, които хранят и обличат. Чувствах се ужасно, когато им връчвах предизвестията.

— А в какво състояние са личните ни финанси?

— Трябваше да изтеглим малко от спестяванията на татко. Мама и Девън са много пестеливи и се справят добре. Преди няколко месеца продадох един жребец. Ще можем да изкараме още шест месеца, преди наистина да се окажем в критична ситуация. Всъщност финансовото ни състояние в голяма степен ще зависи от „Тайлър Дрилинг“ и от нейната евентуална несъстоятелност и фалит.

Чейс унило въздъхна. Закани се да стане от стола си, но Лъки го спря.

— Почакай. Има още. По-добре е да чуеш всичко наведнъж. — Погледна брат си право в очите. — Банката настоява да изплатим заема си. Джордж Йънг телефонира миналата седмица и каза, че не могат повече да приемат изплащането само на лихвите. Искат да започнем да плащаме, и то с големи суми, главницата.

Лъки широко разпери ръце.

— Ние просто нямаме вече никакви фондове, Чейс. Нямам дори достатъчно пари, за да платя вноските по лихвите.

— И предполагам, че нямаш никакви намерения да си легнеш със Сюзън.

Сюзън Йънг, разглезената дъщеря на банкера, бе хвърлила око на Лъки и дори се бе опитала да го изнуди да се ожени за нея. Лъки, интелигентен по рождение, бе успял да я надхитри. Чейс спомена името на Сюзън само за да го подразни, но Лъки му отговори напълно сериозно.

— Ако смятах, че то пози начин ще успея да омилостивя баща й, веднага щях да си събуя гащите. — След това се разсмя. — Ами, как ли пък не! Девън ще ме убие! — Разпери ръце, безпомощно сви рамене и се ухили широко. — Какво да ти разправям! Девън е луда по мен.

Чейс не беше глупак и знаеше, че чувствата между Лъки и Девън са взаимни. Брат му се бе превърнал в любимец на жените още по времето, когато бе открил разликата между малките момиченца и малките момченца. Репутацията му на местен жребец беше повече от заслужена. Девън Хейнс, обаче, бе успяла здраво да го оплете в мрежите си. А той и до ден днешен не бе успял да се съвземе от увлечението си по нея.

— От това, което чувам и зная от по-рано, привличането между вас е взаимно.

Лъки сведе глава.

— Да. Макар всичко да започна по такъв ужасен начин, днес съм по-щастлив от всякога.

— Добре — тържествено кимна с глава Чейс. — Това е добре.

Отново се умълчаха. Чейс впрегна цялата си воля, за да прогони налегналата го тъга и се опита отново да се съсредоточи върху бизнеса.

— Една от причините, поради която дойдох дотук тази сутрин, е да видя дали разполагаме с някакви пари в брой. Изведнъж се оказах задлъжнял на една червенокоса мадама.

— Девън? За какво?

— Става дума за една друга червенокоса хубавица. Марси. Тя плати болничната ми сметка. Един Господ само знае как ще й се издължа.

Лъки се изправи и се приближи към един шкаф. Отвори чекмеджето и измъкна оттам спестовна книжка.

— Твоя е. — Подаде я на Чейс, който я изгледа с явно любопитство.

— Какво е това?

— Чейс, продадох къщата, която ме накара да купя след смъртта на Таня.

Чейс застина на мястото си. Напълно беше забравил за нея. Беше настоял брат му да купи къщата, която Таня бе разглеждала през оня следобед. Сега, като се връщаше назад в спомените си, осъзнаваше, че това е било просто някаква ответна реакция, начин да се противопостави на преждевременната й смърт. Никога повече не се бе сетил за тая къща. Никога не я бе виждал. Изобщо не бе имал намерение да живее в нея.

Той разтвори книжката. Вътре имаше вписан само един депозит. За човек, който допреди миг смяташе, че е останал без пукната пара, сумата изглеждаше просто зашеметяваща.

— Исусе, откъде се взеха всичките тия пари?

— От застраховката на Таня.

Чейс захвърли книжката, сякаш бе опарила пръстите му. Тя падна на бюрото. Той скочи от стола си и се изправи пред прозореца на същото място, на което преди малко бе стоял Лъки. Навън нищо не се бе променило. Денят изглеждаше все така мрачен и дъждовен.

— Не знаех какво да правя с чека, когато най-накрая, след всички възможни формалности, го изпратиха от застрахователната компания. По онова време ти все още не ни беше зарязал, но беше постоянно пиян и изобщо не бе в състояние да се справиш с това. Аз го осребрих, като фалшифицирах подписа ти, а после използвах парите, за да купя къщата. Преди около година при мен се отби Марси. Имала клиент, който проявил интерес към къщата. Та си помислила, че може би ще искаш да и продадеш, след като нито си живял, нито пък възнамеряваш за в бъдеще да живееш в нея. Не знаех къде да те намеря, Чейс, и затова трябваше сам да взема решението. Прецених, че е по-добре да се отърва от имота, докато все още това бе възможно, да й взема няколко хиляди долара, а след това да ти ги внеса в банката, докато решиш, че имаш нужда от тези пари.

Лъки замълча, Чейс не каза нито дума. Най-накрая Лъки несигурно добави.

— Надявам се, че съм постъпил правилно.

Чейс сякаш излезе от унеса си и започна да разтрива врата си.

— Да. Постъпил си правилно. След смъртта на Таня изобщо не я исках тая къща. Но тя много я харесваше и това бе единствената причина, поради която те накарах да я купиш.

— Разбирам. Но това вече няма значение. — Лъки се опита да разведри мрачното настроение. — Сега си имаш скътани парици и можеш да ги използваш както намериш за добре.

— Ще ги използваме, за да си платим заема.

— Благодаря ти, Чейс, но няма да е достатъчно. С тези пари ще можем да покрием лихвите, но този месец ще трябва, да започнем да изплащаме и самия заем. От банката бяха напълно категорични.

Твърде много неща му се струпаха наведнъж. Чувстваше се като човек, претърпял тежка злополука, който отново се учи да ходи, да говори, да се справя с живота.

— Ще се опитам да направя нещо. — Чейс се обърна към брат си. — Може би ако се срещна с Джордж и го убедя, че съм се върнал и отново съм се заел с бизнеса, той ще успее да отложи плащанията с още няколко месеца.

— Е, дано да успееш, но не възлагай на тази среща прекалени надежди.

Чейс взе ключовете за един от пикапите на компанията. Колата не бе карана от месеци и не искаше да запали. Студеното време също си казваше думата, но след няколко безуспешни опита най-сетне успя да я подкара.

Докато се отдалечаваше от офиса на „Тайлър Дрилинг“, Чейс не можеше да не се запита дали компанията ще просъществува още дълго. Питаше се и дали ще може да се примири със себе си, ако той, като най-голям син, не успее да я предпази от фалит.