Сандра Браун
Чейс (4)

— Ами пикапът ми?

Марси не сваляше поглед от пътя. Дъждът, който се изливаше отгоре им, бе примесен с малки късчета лед.

— Погрижила съм се и за него.

— На буксир ли да го влачим, или какво? — Беше отказал да легне на задната седалка. Но веднага щом влезе в колата, отпусна глава назад и я подпря на облегалката. Колата й бе голяма и комфортна, защото в нея обикновено возеше клиентите си из околността. Парното се контролираше от датчик, а от стереоуредбата се носеше лека музика. Чейс бе заобиколен от всички възможни удобства, но той държеше очите си плътно затворени, макар че не спеше.

Бяха пътували едва половин час. Оставаха им още поне два. Сутрешният пиков час вече бе отминал и колите бяха пооредели, но времето, което се влошаваше с всеки изминал час, нравеше шофирането твърде рисковано. Валежът се усилваше — отвратителният дъжд, примесен с лапавица, който често тормози шофьорите в Северен Тексас през януари и февруари. Родеото и изложението на домашни животни във форт Уърт бяха неотменно най-сигурните предвестници на неприятните валежи.

Марси бе приковала поглед в пътя пред себе си, здраво стискаше волана и с минимална скорост се опитваше да се измъкне през лабиринта от магистрали, опасващи Далас. За неин лош късмет просто нямаше откъде другаде да мине, за да стигне до Милтън Пойнт.

— Наех един шофьор, който ще докара пикапа ти по-късно през седмицата — каза му тя. — Когато се оправиш достатъчно, за да шофираш, пикапът ти вече ще е у вас.

— Ти си наела някой, който да кара моя камион?

— Аха — отговори тя, съсредоточила цялото си внимание върху огромния камион, който профуча край тях със скорост, от която й се изправи косата.

— Много си оправна, нали?

— Начинът, по който го каза, ме кара да мисля, че това май не е комплимент.

— О, напротив! Искрено се възхищавам от способностите ти. Но повечето мъже, които познавам, се страхуват от такива свръхумни и преуспяващи жени. — Извърна глава, за да я погледне. — За това ли не си се омъжила? Така и не можа да си намериш мъж, който да е умен поне колкото теб…

Не бе в настроение да обсъжда личния си живот с него. Още повече, че привидно безобидният му въпрос бе натежал от присмех и недоизречен сарказъм.

— Трябва да се опиташ да поспиш, Чейс. Няма да можеш да се пребориш с болкоуспокояващото лекарство, което ти дадоха преди да тръгнем от болницата.

— Как се казваше това?

— Демерол.

— Не, говоря за друго. Как се наричаше състоянието, в което изпадат жените, които отчаяно се опитват да подражават на мъжете. Някакъв вид завист бе. О, да! Сексуална завист.

Въпреки движението и поледицата тя вдигна очи от пътя и го погледна. Самодоволното му изражение бе просто непоносимо. Така й се искаше да му отговори както подобава и да го постави на мястото му.

Отново съсредоточи цялото си внимание върху пътя и шумно преглътна.

— Всъщност, Чейс, веднъж вече бях сгодена.

Наперената му усмивка помръкна.

— Така ли? Кога?

— Преди няколко години, когато живеех в Хюстън. Той също беше посредник на недвижимо имущество. Работихме заедно, макар че той се занимаваше с продажба на търговски обекти, а аз — с продажба на жилища.

— И какво се случи? Кой развали годежа? Ти или той?

Тя отбягна прекия отговор.

— Излизахме заедно няколко месеца, преди да се сгодим. Беше много симпатичен и интелигентен, имаше страхотно чувство за хумор.

— Но не си пасвахте в леглото.

— Напротив. Пасвахме си чудесно.

Той поклати невярващо глава.

— Много ми е трудно да си представя, че изобщо си спала с някого.

— Колко мило от твоя страна — изрече тя с тон, който внушаваше точно обратното.

— Предполагам, че е защото в училище изобщо не излизаше с момчета.

— Просто никой не искаше да излиза с мен.

— Но ти се интересуваше само от училището и от отличните си оценки.

— Не е вярно.

— Е, поне така изглеждаше.

— Външният вид понякога лъже. И аз исках да съм красива и ухажвана. Исках да си имам сериозен приятел като всяко друго момиче в колежа.

— Хмм. Но да се върнем към годеника ти от Хюстън. Защо не се омъжи за него?

Тя се усмихна тъжно.

— Не го обичах. Една седмица преди сватбата бях облякла булчинската си рокля за последна проба. Майка ми и шивачката се суетяха около мен. Стаята бе пълна със сватбени подаръци.

— Погледнах се в огледалото и се опитах да свържа булката, която виждах отсреща, с мен самата — такава, каквато бях в действителност. Роклята беше великолепна. Родителите ми бяха направили всичко, което зависеше от тях, но това просто не бях аз.

— Опитах се да си представя как минавам по пътеката на църквата и се заклевам във вечна любов и преданост към мъжа, за когото бях сгодена, и внезапно осъзнах, че не мога да го направя. Не можех да постъпя толкова подло. Аз го харесвах. Възхищавах му се, но не го обичах.

— Затова спокойно съблякох красивата рокля от бял атлаз и съобщих на майка ми и на смаяната шивачка, че сватбата в края на краищата няма да се състои. Както сигурно можеш да си представиш, съобщението ми предизвика страхотна суматоха. Следващите няколко дни бяха истински кошмар. Всички ангажименти и уговорки с цветари, аранжори, организатори трябваше да бъдат отменени. Подаръците трябваше да се върнат на изпращачите им, придружени с извинителни картички.

— Ами той? Той как го прие?

— Много достойно. Е, в началото започна да спори. Опита се да ме убеди да не го правя, мъчеше се да ме накара да повярвам, че страховете ми са просто нормалните за всяка булка притеснения преди сватбата. Но след като поговорихме, той се съгласи, че най-добре е наистина да се откажем от този брак. Мисля, че в крайна сметка проумя, че не го обичах достатъчно.

— Направила си нещо ужасно, Марси!

— Зная — в гласа й се долавяше горчивина. — И никак не се гордея с постъпката си.

— Не, исках да кажа, че сигурно ти е било ужасно трудно. Иска се много кураж, за да развалиш годежа си само ден-два преди сватбата.

Тя поклати глава.

— Не, Чейс. Ако изобщо имах някаква смелост и кураж, трябваше да си призная пред себе си, преди още да въвлека този невинен мъж в подобна авантюра, че аз изобщо не съм създадена за брак.

Помълчаха известно време, което бе добре дошло за Марси, защото пътят вече бе напълно заледен и приличаше на пързалка за кънки.

Не след дълго, обаче, Чейс простена и постави ръка върху превръзката си.

— Дяволски боли.

— Вземи още едно хапче. Лекарят каза, че можеш да пиеш по едно на всеки два часа.

— Това е просто един прехвален аспирин. Спри някъде да си купя една бутилка уиски.

— В никакъв случай! Няма да спра, докато не стигнем у вас, в Милтън Пойнт.

— Сигурен съм, че ако изпия хапчето с няколко глътки уиски, то ще ми подейства много по-добре.

— Изобщо не се опитвай да ме придумаш. Освен това, не бива да се смесват лекарства с алкохол.

— За Бога, не ми говори с тоя назидателен тон! Спри на следващата отбивка. Там има магазин за спиртни напитки. Ще ми отнеме само секунда…

— Няма да ти позволя да пиеш алкохол, докато си с мен.

— Не съм те молил да се грижиш за мен. Помниш ли? — изкрещя той. — Ти сама настоя да го направиш. А сега аз искам нещо за пиене и го искам веднага, в този момент.

Марси вдигна крак от газта и насочи колата към банкета край пътя. Бавно натисна спирачката и внимателно спря. Свали схванатите си, побелели от напрежението пръсти от волана и се обърна да го погледне.

Той изобщо не очакваше плесницата. Студената й длан звънко отекна по брадясалата буза.

— По дяволите! — Цялото й тяло трепереше. В очите й блестяха сълзи. — Върви по дяволите, Чейс Тайлър! Ти си най-себелюбивият, най-егоистичният човек, когото някога съм срещала. Погледни ръцете ми, за Бога!

Тя ги пъхна под носа му с обърнати нагоре длани.

— Мокри са от пот. А аз съм уплашена до смърт. Не ти ли мина през ума, че след катастрофата ми е трудно да шофирам? Особено пък при такива условия. — Тя посочи с ръка към заледения път и лапавицата, която не преставаше.

— Страхувам се от всяка кола, която идва срещу нас. Боя се, че може да ни удари. Живея в постоянен ужас, че катастрофата може да се повтори. А когато возя някого на мястото, на което седеше Таня, страховете ми се удвояват.

— Аз също бях в онази кола, Чейс! И до ден днешен имам кошмари. Изтръпвам от ужас, като чуя свистене на гуми и скърцане на спирачки. Трябваше да се лекувам седмици наред, преди да се осмеля отново да седна зад волана на колата си.

— И ако не беше заради теб, ако не знаех, че трябва незабавно да се прибереш у дома, щях да си остана в хотела във Форт Уърт и да изчакам времето да се оправи. Не бих си и помислила да рискувам живота си на тая ледена пързалка.

Тя замълча и дълбоко пое дъх.

— Прав си, че не си ме молил за помощ, но аз реших, че ти го дължа. Сметнах, че трябва да те закарам при близките ти, където най-бързо ще се възстановиш.

Тя сви юмрук и го размаха под носа му.

— И най-малкото, което можеш да направиш, за да ми помогнеш, е да млъкнеш и да престанеш с непрекъснатите си оплаквания.

 

 

— Въпреки това не мисля, че трябва да го будим. Щом не се събуди от шума, който вдигнахме като нахлухме тук, значи наистина има нужда от сън.

Марси, стиснала в ръце няколко претъпкани с продукти книжни торби, поспря за миг пред вратата на Чейс. Отвътре се чуваха гласове.

— Но как иначе ще разберем как е стигнал дотук, мамо? И откъде да знаем колко от тези хапчета е взел? Може би от тях спи като заклан.

— Лъки, успокой се — намеси се трети глас. — флаконът с хапчетата беше почти пълен. Едва ли е взел повече, от необходимото. Лори е права. Мисля, че за момента е най-добре да го оставим да се наспи.

— Тази превръзка около гръдния му кош никак не ми харесва — каза Лори Тайлър. — Очевидно ще трябва да остане на легло. Мисля, че можем да почакаме да се събуди сам и тогава ще разберем кой го е довел дотук.

— Може би поредната му мадама — изсумтя Лъки.

Марси бе чула достатъчно. Успя някак си да хване бравата, отвори вратата и влезе, като се олюляваше под тежестта на торбите. Трите глави едновременно се обърнаха към нея и я погледнаха с изненада.

— Госпожице Джоунс!

— Здравейте, госпожо Тайлър!

Остана приятно изненадана, когато Лори Тайлър я позна. Макар че с Чейс бяха години наред в един клас, двамата имаха различни приятели. След като я изписаха от болницата, Марси си помисли, че би могла да посети Лори и да й поднесе съболезнованията си за смъртта на Таня. Веднага обаче се бе отказала от подобни намерения, осъзнавайки, че е по-добре да спести и на двете тази мъчителна среща.

— Лъки, помогни й с торбите — нареди Лори и побутна напред стъписания си син.

— Марси, какво, по дяволите, правиш тук! — Лъки взе пакетите и ги остави на плота, който отделяше малката кухничка от всекидневната на апартамента.

Марси пусна чантата и ключовете си на един стол, затрупан с неотваряна поща и захвърлени дрехи, които стояха така кой знае откога.

— Позволи ми първо да те уверя, че не съм поредната мадама на Чейс — отбеляза тя, докато събличаше палтото си.

Лъки се смути, но бързо възвърна самообладанието си.

— Съжалявам, че си ме чула да го казвам, но обясни ми какво става? Бяхме помолили домоуправителя да ни уведоми веднага, щом Чейс се появи в апартамента си. Той ни се обади преди около половин час и каза, че при Чейс свети, макар че камионът му го няма пред блока. Веднага хукнахме и заварихме Чейс да спи като заклан.

— И превързан на всичко отгоре — добави Девън. — Сериозно ли е ранен?

— Не се чувства никак добре, но нараняванията му не са опасни. Един бик го стъпка оная вечер на родеото във форт Уорт.

Марси им разказа за злополуката и им обясни, че тя съвсем случайно се е озовала на родеото. Не спомена и дума, че бе прекарала цялата нощ в болничната стая на Чейс. Бе се отделила от него само колкото да отиде до хотела си, да се изкъпе и преоблече, да опакова багажа си и да мине през стадиона и да прибере вещите му.

— Сутринта като влязох в стаята му, го заварих да ругае сестрата. Не позволяваше да го обръснат. А за къпане и дума не можеше да става. Настояваше незабавно да си тръгне от болницата.

— Той е луд!

Девън изгледа съпруга си със смразяващ поглед.

— Ти пък сякаш щеше да си по-сговорчив пациент. Изобщо не мога да си представя, че ще се съгласиш да те изкъпят в леглото. — Отново насочи вниманието си към Марси. — И тръгна ли си?

— Щеше да го направи, но аз повиках лекаря. Той дойде на минутата. Прегледа Чейс и му препоръча да остане в болницата още няколко дни. Когато обаче осъзна, че всичките му доводи и аргументи отиват нахалост, само въздъхна и позволи изписването му.

— Аз си предложих услугите да го докарам дотук и обещах на лекаря, че ще се погрижа за него и ще го настаня в леглото му. Той му предписа обезболяващи лекарства — флаконът с хапчетата на нощното шкафче. — Тя погледна към Лъки. — Взел е само толкова, колкото е необходимо.

Лори се отпусна на канапето с очевидно облекчение.

— Слава Богу, че сте била наблизо, госпожице Джоунс, и сте се нагърбила с грижите за него вместо нас.

— Моля ви, наричайте ме Марси.

— Много ти благодаря, Марси.

— Това е най-малкото, което можех да направя.

Всички се умълчаха, схванали недоизречените думи на Марси, разбрали намека й, че се опитва да се разплати с Чейс за това, че бе шофирала колата, в която бе загинала съпругата му.

Девън първа наруши неловкото мълчание.

— Какво е това? — посочи към торбите, складирани на плота.

— Храна. В хладилника му открих само една развалена консерва от сардини. И в килера нямаше нищо. Купих и някои препарати за почистване.

Лори прокара пръст през масичката за чай, върху която личеше дебел слой прах.

— Не мисля, че това жилище изобщо е било почиствано след смъртта на Таня.

— Точно така. Не е.

Всички се обърнаха едновременно и видяха Чейс, изправен до вратата. Беше навлякъл един халат за баня, под който се подаваха изтънелите му боси крака. Белите бинтове се виждаха през разтворената на гърдите му хавлия. Косата му все още изглеждаше така, сякаш бе тичал срещу вятъра, а наболата му брада бе станала още по-тъмна. Но далеч по-тъмно и мрачно бе навъсеното му лице.

— Не са нахълтвали и натрапници оттогава — додаде той. — И точно затова ми харесва. А сега, след като сте обсъдили трудния ми характер и всичките ми недостатъци, мисля, че можете да се измитате оттук и да ме оставите на мира.

Лори, която вече минаваше петдесетте, но все още бе пъргава и енергична, бързо скочи на крака.

— Чуй ме сега, Чейс Натаниел Тайлър! Няма да позволя на нито едно от децата си да ми говори с такъв тон. И на теб включително, независимо колко си голям!

Тя запретна нагоре ръкавите на пуловера си, сякаш бе готова да се пребори с него и с юмруци, ако се стигнеше дотам.

— Изглеждаш толкова пропаднал, толкова запуснат, направо се срамувам, че си ми син. На всичкото отгоре, тази смрад тук… Това жилище прилича на кочина и изобщо не става за живеене. Всичко това трябва да се промени. Веднага! — натъртено постанови тя. — Писна ми от твоите самосъжаления, от хленча и постоянното ти мусене. Уморена съм от непрекъснатите усилия да се държа с теб внимателно и предпазливо. Когато беше малко момче, аз винаги постъпвах така, както е добре за теб, независимо дали това ти харесваше или не. Е, добре, вече си голям и по общо мнение си в състояние да се грижиш за себе си, но на мен съвсем определено ми се струва, че е крайно време да се намеся и да упражня правата си на твоя майка. Независимо дали ти харесва или не, ще го направя за твое добро.

Тя вирна глава и изпъна рамене.

— Иди да се изкъпеш и да се обръснеш, докато аз ти приготвя малко пилешка супа.

Чейс остана за момент неподвижен, докато хапеше несигурно долната си устна. Погледна към брат си.

— Дай ми нещо за пиене, моля те!

— В никакъв случай! Не искам мама да се заяде с мен.

Чейс наведе глава и от устата му се посипаха неприлични ругатни. Когато най-сетне отново вдигна поглед, разгневените му очи се заковаха върху Марси.

— Ти си виновна за всичко! — После рязко се обърна и се заклатушка към спалнята. Вратата с трясък се затръшна зад гърба му.

Марси несъзнателно бе отстъпила крачка назад, сякаш я бе заплашил с юмруци, а не с думи. Неволно бе притиснала ръка към гърдите си в опит за отбрана. Девън се приближи към нея и я прегърна през раменете.

— Сигурна съм, че не искаше да прозвучи точно по този начин, Марси.

— Аз пък съм сигурна, че целеше точно това — несигурно възрази тя.

Лъки се опита да я успокои.

— Той нямаше предвид катастрофата. Говореше за това, че ти го доведе тук, където гневът на мама се стовари с пълна сила върху му.

— Чейс не прилича на себе си, Марси. — Лори вече не бе толкова агресивна и нападателна. Погледна Марси и топло й се усмихна. — Дълбоко в себе си той сигурно ти е благодарен, че си била край него и че си успяла да го принудиш да направи нещо, което отдавна му се е искало да направи — да се върне у дома. Благодарение на теб той успя да си дойде, без да се злепостави и унижи. Без да нарани достойнството си. Ние наистина сме ти много задължение. А и Чейс също.

Марси неуверено се усмихна, а след това се наведе да вземе чантата и палтото си.

— Е, щом вече сте тук, аз мога да си вървя. Вие ще се погрижите за него.

— Ще те изпратя до колата ти.

— Няма нужда, Лъки — тя бързо се обърна към вратата и я отвори. Не искаше да видят сълзите, които се стичаха по лицето й. — Ще се обадя по-късно да проверя как е Чейс. Довиждане.

Поледицата, която я бе изтормозила на сто мили по на запад, в Източен Тексас бе преминала в студен силен дъжд, който вятърът обръщаше във всички посоки. Марси караше внимателно поради лошата видимост, предизвикана от пороя, който се изливаше върху предното стъкло на колата й… и от собствените й сълзи.