Сандра Браун
Чейс (3)

Когато на следващата сутрин Марси отново влезе в болничната стая, завари Чейс яростно да крещи на сестрата. Спря да ругае само за миг, колкото да огледа Марси и отново поднови нападките си.

Ще се почувстваш много по-добре, след като те изкъпя и избръсна — ласкаво го увещаваше сестрата.

— Махни си ръцете от мен! Остави одеялото там, където си е! Казах ти, че не искам да ме къпеш. А когато се почувствам достатъчно добре, ще се обръсна сам. Сега за последен път ти казвам да се разкараш оттук, за да мога да се облека.

— Да се облечете? Господин Тайлър, не можете да си тръгнете днес.

— Така ли? Е, само гледай тогава.

Време беше да се намеси. Марси се обърна към сестрата.

— Може би ако изпие чаша кафе, господин Тайлър ще се почувства по-добре и тогава вече ще е готов да се избръсне.

Сестрата с облекчение посрещна тънкия намек да си излезе и да ги остави сами. Завъртя се на гумените си подметки и като шумолеше с униформата си, бързо си тръгна. Марси остана сама с Чейс. Лицето му бе мрачно като буреносен облак, а синината и наболата му брада само подсилваха свирепия му вид.

— Помислих си, че съм те сънувал — отбеляза той.

— Не. Както виждаш, наистина съм тук. От кръв и плът.

— Но какво, по дяволите, правиш тук?

Тя му наля чаша кафе, постави я на подвижния болничен поднос и го побутна към него. Съвсем вярно бе отгатнала, че той го предпочита без мляко и захар.

Чейс разсеяно взе чашката и отпи.

— Е?

— Ами, съвсем случайно снощи присъствах на родеото и видях танца ти с оня бик.

— Какво изобщо си правила във форт Уърт?

— Клиенти. Едно семейство от североизточната част на страната иска да се премести по тия места. Ще живеят във форт Уърт, но искат да си купят и малко уединено местенце за уикендите. Вчера пристигнах от Милтън Пойнт, за да ги разведа наоколо. Снощи ги заведох на вечеря в мексикански ресторант, а след това реших да им покажа родеото. Просто за развлечение. Преживяха обаче, много повече вълнения, отколкото бяха очаквали.

— По едно на минута — изръмжа той и примигна от болка, докато се опитваше да се намести по-удобно на възглавниците, подпъхнати под гърба му.

— Още ли те боли?

— Не. Чувствам се страхотно. — Пребледнялото му лице и болезнено свитите устни изразяваха точно обратното, но тя не се и опита да спори с него. — Разбрах какво си правила на родеото, но това все още не обяснява какво търсиш тук, в болницата.

— Познаваме се от много години, Чейс. Нямаше никой друг наблизо, който да се погрижи за теб. Близките ти никога не биха ми простили, ако не бях дошла с теб в болницата. А и аз самата никога не бих си простила.

Той остави празната си чаша върху подноса.

— Снощи ти ли ме държеше за ръката? — Тя кимна, а Чейс погледна някъде встрани от нея. — Аз си помислих… помислих си… — въздъхна дълбоко и отново се намръщи от болка. — Налудничави мисли!

— Помислил си, че е Таня?

При споменаването на името й очите му бързо се върнаха върху Марси. Тя изпита истинско облекчение. Нямаше повече да изпада в ужас всеки път, когато й се наложеше да спомене името на бившата му съпруга. Бе успяла да го каже пред него. Точно както при скачането от трамплин — първият опит бе най-страшен. След това ставаше все по-лесно.

Но когато видя мъката в очите му и разкривеното му от страдание лице, Марси се запита дали и Чейс някога ще успее да преодолее болката от трагичната смърт на Таня.

— Искаш ли още малко кафе?

— Не. Това, което наистина искам — той наблягаше на всяка дума, — е едно силно питие.

Макар да нямаше никакъв повод за смях, Марси се опита да се престори, че е приела казаното на шега.

— В осем часа сутринта?

— И по-рано съм започвал — смотолеви той. — Ще ме закараш ли някъде да си купя една бутилчица?

— В никакъв случай.

— Тогава ще трябва да извикам някой друг.

Въпреки силната болка, която раздираше тялото му, той се пресегна към телефона върху нощното шкафче.

— Ако смяташ да се обаждаш на клоуна Пийт, по-добре се откажи. Той тръгна за Калгари днес.

Чейс отпусна ръце и я погледна.

— Откъде знаеш?

— Една твоя приятелка ми каза. Снощи дойде тук да те види, след като не си се появил на срещата ви след родеото. Имаше страхотна коса. И огромен бюст. Но не разбрах как се казва.

— Няма нищо. И аз не знам — призна си той. Марси поклати мълчаливо глава. Чейс се взря за момент в спокойното й лице. — Нима ще мина без конско?

— Да. Поне от мен.

Той подсвирна от изненада.

— Защо не си поговориш със семейството ми по този въпрос? Те умират да ми четат морал. Всичките са се захванали да ме спасяват от самия мен. А аз искам само да ме оставят на мира. Да ме оставят сам, по дяволите!

— Те те обичат!

— Но това си е моят живот! — сърдито кресна той. — Откъде накъде те ще ми казват как да го живея, а? Особено пък Лъки. — Чейс презрително изсумтя. — Преди да се появи Девън, той беше най-заетият сваляч в Източен Тексас. Изчукал е всичко, което се движи, а може би и няколко, които не са имали сили дори да мръднат. А сега е толкова възмутен от мен, че чак ми се гади, като го слушам.

— Но аз си мисля, че… този сваляч си е пак толкова зает. — Той отново я погледна в очите. — Всеки път, когато срещна Девън, тя е щастлива и усмихната.

Говореше с изключително самообладание, макар да се чувстваше неловко от темата на разговора. Чейс разбра, че му е трудно да продължава да й се сърди. И макар че лицето му си остана все така намръщено, на устните му се появи лека усмивка.

— Страхотна си, Патенце! Наистина си добро приятелче.

Тя красноречиво завъртя очи.

— Е, точно това признание тайно си мечтае всяка жена.

— Казах го като комплимент.

— В такъв случай, благодаря!

— Докато все още сме в добри отношения, защо не използваш изключителния си мозък и да направиш най-умното нещо в този момент. Защо не ме оставиш сам?

— Какъв приятел ще съм ти, щом мога да те оставя в беда?

— Моля те да си вървиш, точно защото винаги сме били приятели. Ако се помотаеш тук още малко, може да се случи нещо наистина ужасно, нещо, което никак няма да ми хареса.

— И какво е то? — тя леко се засмя.

— Твърде възможно е да се превърнем в истински врагове.

Лицето й веднага стана сериозно.

— Никога, Чейс.

Той само изсумтя в отговор.

— Казваш, че Пийт си е тръгнал за дома?

— Точно така.

— Всичките ми вещи са при него.

— Погрижила съм се. — Тя взе чашка с млечен крем от подноса и махна фолиото, което я покриваше. — Рано сутринта е оставил всичко на стадиона. Минах оттам и ги прибрах.

Без да осъзнае какво прави, той послушно отвори уста, когато тя поднесе към устата му пълна лъжица крем.

— Направила си си целия този труд заради мен?

— Не ми костваше нищо.

— Обади ли се на семейството ми?

— Не. Исках първо да разговарям с теб.

— Не им се обаждай.

— Сигурен ли си, че точно това искаш?

— Абсолютно.

— Редно е да им кажеш, Чейс.

— Те така или иначе скоро ще разберат. И тогава ще вдигнат шум до небесата.

— И ще са прави. Та този бик можеше да те убие!

— И това щеше да е истинска трагедия, нали? — той я погледна присмехулно.

Тя престана да му дава крем.

— Да. Наистина щеше да е трагедия.

Той изглеждаше готов отново да спори с нея, но вместо това се извърна настрана и с раздразнение бутна назад подноса с храната.

— Виж, Марси. Оценявам…

— Какво стана с Патето?

Той внимателно я огледа от горе до долу. Морковената й, рижа коса, която си спомняше от детската градина, сега бе с приятен червеникав цвят, нашарен тук-там със златисти кичури. Все още бе естествено чуплива, но Марси се бе научила да я укротява и да я подрежда изкусно.

Години наред напразно се бе опитвала да придобие слънчев тен. Искрено се бе молила луничките й да изчезнат под тъмния загар. След няколко жестоки слънчеви изгаряния Марси в крайна сметка се бе отказала от тези безплодни опити. Беше решила, че щом не може да има равномерния, златист тен на плажните хубавици, тогава ще се възползва по най-добрия начин от светлата си кожа и ще я превърне в основното си преимущество пред останалите жени. Кожата й си остана млада и свежа, почти прозрачна и връстниците й, които години наред се бяха пекли на слънцето и сега си плащаха за страхотния тен с дълбоки бръчки по лицата, искрено й завиждаха.

Бе заменила очилата си с контактни лещи. Години наред бе носила скоби на зъбите си, но сега усмивката й бе ослепителна. Някогашното кльощаво момиченце се бе превърнало в истинска красавица. Все още бе невероятно слаба, но тялото й бе невероятно стройно и елегантно. Скъпите й шикозни дрехи загатваха гънки и извивки, които не бяха пищни, но въпреки това бяха примамливи и загадъчни.

Марси Джоунс вече изобщо не приличаше на непохватното, постоянно заровено в книгите си момиче, което всички деца бяха наричали Патето. Докато другите момичета от класа се стремяха да се включат в състава на мажоретките, тя бе председател на кръжока за дискусии и президент на клуба за изучаване на латински.

По-надарените й във физическо отношение съученички бяха избирани за кралици на випуска или пък бяха удостоявани с титлата Най-красиво момиче по случай Деня на влюбените, Марси пък получаваше награди за изключителните си постижения в учебната работа. Родителите й твърдяха, че нейните награди са много по-важни от тези на останалите момичета, но Марси бе достатъчно умна, за да разбере, че това не е точно така.

По онова време бе готова да замени всичките си дипломи и грамоти за осеяната с фалшиви диаманти корона, предназначена за Кралицата на красотата, и за една целувка от председателя на класа им, Чейс Тайлър. Едва ли някоя от съученичките й подозираше, че научните й занимания не са най-важното нещо в живота й. И как биха могли? Патето си бе пате. Всички се възхищаваха само от ума й и не обръщаха никакво внимание на външността й.

В този момент, обаче, Чейс не можеше да не забележи колко добре изглежда. След като приключи обяда си той каза:

— Прякорът ти никак не подхожда на една толкова изискана дама като теб.

— Благодаря!

— Няма защо. И както ти казвах…

— Не, ти просто се опитваше да ме разкараш.

Чейс зарови пръсти в разрошената си коса.

— Не че не оценявам това, което си направила за мен, Марси. Наистина съм ти задължен.

— Но просто искаш да останеш сам.

— Точно така.

— За да се отдадеш изцяло на мъката си, да потънеш отново в скръб и меланхолия.

— Отново позна. А сега предлагам да ми кажеш довиждане и да си тръгнеш. Освен ако, разбира се, не държиш да ме видиш как ще стана от леглото съвсем гол, покрит само с превръзката около ребрата си.

— Нямаш намерение да си тръгнеш от болницата, нали?

— Напротив.

— Но лекарят дори не те е прегледал тази сутрин.

— Не ми трябва доктор, за да разбера, че имам няколко счупени ребра. Нищо сериозно. Ще полежа ден-два и ще се оправя. Предпочитам да се излежавам някъде другаде — някъде, където уискито не е толкова кът.

С много усилия успя да се изправи и да седне на леглото. Задъха се от напрежението и от непоносимата болка. Очите му се напълниха със сълзи. Той изскърца със зъби, лицето му се разкриви в ужасна гримаса. След няколко мига болката му понамаля и той леко се отпусна.

— И как смяташ да стигнеш дотам? — попита тя. — Не можеш да шофираш в такова състояние.

— Ще се справя.

— И този път може би наистина ще успееш да се довършиш.

Той завъртя глава и прикова в нея гневния си поглед.

— Може би трябва да взема уроци по безопасно шофиране от теб?

Едва ли би могъл да каже или направи нещо друго, което да я нарани повече. Марси видимо се прегърби под тежестта на жестоките му думи. Кръвта се отцеди от главата й толкова бързо, че тя усети да й се завива свят.

В момента, в който чу думите, които бе изрекъл, Чейс наведе глава надолу и допря ударената си брадичка до гърдите си. От устата му се изля цял порой ругатни. След това замълча и в стаята се възцари напрегната тишина.

Най-накрая той вдигна глава и я погледна.

— Съжалявам, Марси…

Тя нервно мачкаше ръцете си и се взираше в празното пространство с невиждащ поглед.

— Винаги съм се питала дали не обвиняваш мен за катастрофата.

— Не, кълна се! Никога не съм смятал, че ти си виновна.

— Може би несъзнателно, но дълбоко…

— Не, Марси! Забележката ми преди малко бе крайно глупава и несправедлива. Казах ти, че ако останеш, ще се превърнем във врагове. — Той безпомощно вдигна ръце. — Понякога изпадам в такъв необуздан гняв, че ставам нетърпимо зъл и обиждам всеки, който се изпречи на пътя ми. Не съм много приятна компания. И точно затова искам да остана сам.

Болката, която разкъсваше душата му, бе толкова силна, че тя веднага му прости злобния и непозволен удар. Заприлича й на ранено животно, хванато в капан, което не допуска никого до себе си, за да му помогне. Две години след смъртта на Таня Чейс продължаваше да ближе сам раните си. А те все още не бяха заздравели. И едва ли някога щяха да заздравеят по този начин. Чейс се бе изолирал от хората и мъката му от ден на ден ставаше все по-остра и мъчителна. Той просто не можеше да се справи сам.

— Твърдо ли си решил да си тръгнеш от болницата?

— Да — каза той. — Дори ако трябва да го направя пълзешком.

— Позволи ми тогава поне да те откарам до дома. В Милтън Пойнт.

— Забрави за това.

— Не бъди глупав, Чейс! Къде ще отидеш? Твоят приятел, клоунът, тръгна за Канада. При кого ще отседнеш?

— Имам цял куп приятелчета от родеото, при които бих могъл да се подслоня.

— Които кой знае дали ще се грижат за теб както трябва. — Тя се приближи и постави ръка на голото му рамо.

— Чейс, нека те закарам до Милтън Пойнт.

Той я погледна, стиснал упорито зъби.

— Не искам да си ходя у дома.

Това, което не знаеше, обаче, бе, че Марси бе не по-малко упорита от него. Характерът й беше твърд и непреклонен, макар че малко хора я познаваха откъм тая й страна. Тя прибягваше до упоритата си неотстъпчивост само когато нямаше никаква друга алтернатива.

— В такъв случай ще се обадя на Лъки и заедно ще решим как да постъпя с теб.

— Да не си посмяла! — изрева той. Скочи от леглото и силно се олюля веднага щом краката му докоснаха пода. — Не замесвай семейството ми в това. Чудесно мога да се справя и сам.

— О, сигурно. Та ти едва успяваш да се крепиш на краката си.

Като скърцаше със зъби от безсилие и болка, Чейс отново прикова поглед в нея.

— Моля те, върви си и ме остави сам!

Марси се изправи и изпъна раменете си назад.

— Не исках да повдигам този въпрос, Чейс, но ти не ми оставяш никаква друга възможност. Трябва да решим и въпроса с парите.

Този път успя да го изненада напълно. Той я погледна неразбиращо, а след това се намръщи и изръмжа:

— Пари ли? Какви пари?

— Парите, които трябваше да платя, за да те приемат на лечение в тази болница. Предположих, че няма да ти е приятно да те третират като бездомен бедняк, неспособен да си плати, и затова поех всички разходи.

— Какво си направила?

— В портмонето ти нямаше никакви кредитни карти. Не намерихме и пари в брой, така че трябваше да платя сметката.

Той прехапа долната си устна, видимо притеснен и разстроен.

— Вноската за участие беше неколкостотин долара, но ако не ги бях платил, нямаше да ме допуснат да участвам в родеото. А имах нужда от малко пари в брой.

— Е, значи си имал късмет, че се оказах наблизо, нали?

— Ще си получиш парите.

— Разбира се, че ще ги получа. Веднага щом се приберем в Милтън Пойнт, ще можеш да изтеглиш пари от банковата си сметка или пак да вземеш от брат си назаем.

— Марси… — Той отново бе готов за спор.

— Нямам намерение да се водя по акъла ти, Чейс! Според източници, които те познават добре, напоследък пиеш прекалено много. Как ще оздравееш, ако за теб не се грижат както трябва?

— Пет пари не давам дали ще оздравея или не.

— Но аз съм заинтересована да се оправиш.

— Защо?

— Защото искам да си получа обратно своите 572 долара и 62 цента. — След като каза това, тя се отправи към вратата и рязко я отвори. — Ще изпратя сестрата да ти помогне да се облечеш. — Многозначително го погледна, сякаш, за да му припомни, че е съвсем гол и че единствената му дрешка бе бялата превръзка, която опасваше счупените му ребра.