Сандра Браун
Чейс (21)

— Момиче е! — Лъки, засмян до ушите, изхвърча от родилната зала. Изглеждаше невероятно млад и преизпълнен с щастие. Облечен бе в дълга хирургическа престилка, а на главата му имаше зелена шапка, която изцяло скриваше косата му.

— Ей, мамо, значи все пак успя да пристигнеш навреме!

— Благодарение на Пат. — Чейс ги погледна и дяволито се усмихна.

— Господи, тя е страхотна! Невероятна! — изкрещя Лъки и заби юмрук в дланта си.

— Как е Девън? — загрижено попита Лори.

— Справи се като герой. Предложих й веднага да се заловим със следващото, а тя ме цапардоса с юмрук в носа.

— Колко тежи бебето?

— Сега тъкмо я мерят и теглят. Вече е точно на две минути и половина. Лекарят ми позволи сам да прережа пъпната връв. Едно сладко, ревящо същество с червено личице. А после я подадох на Девън. И като последен глупак се разревах. Исусе, беше велик момент!

— Момиче — разочаровано изрече Чейс. След това силно се разсмя. — Момиче! Това пък ако не е върховна справедливост! Момиче! Господ има страхотно чувство за хумор.

Пат, подел шегата, също весело се разсмя. Лори объркана ги изгледа. Лъки изведнъж стана моравочервен.

— Най-големият женкар в Източен Тексас сега има дъщеря! — Чейс продължаваше да се смее и да пляска с ръце. — О, това е страхотно!

— Никак не е смешно — изръмжа Лъки.

— И аз мисля така. — Лори намръщено ги изгледа.

— Напротив — извика Чейс. Отметнал глава назад, той силно изсвири. — Почакай само Сейдж да разбере за това. Ще ти разкаже играта!

— Сейдж! О, Боже! — Лори започна да рови в чантата си за монети. — Тя ме накара да й обещая, че ще й се обадя веднага, щом се роди бебето. Пат, имаш ли някакви монети от двадесет и пет цента?

— И аз трябва отново да се опитам да се свържа с Марси — каза Чейс.

— Ще ви помоля да ме извините — намеси се и Лъки, но аз се връщам вътре при жена си. Стойте наблизо. Ще изнесат бебето Тайлър само след няколко минути.

— Няма ли име?

— Не още.

— Ще бъдем тук. — Лори целуна по-малкия си син по бузата и силно го прегърна. — Толкова се радвам за теб, Лъки!

— Радвай се за Девън. Тя свърши цялата работа.

Той изчезна зад вратата на родилната зала. Другите трима се приближиха към редицата телефонни автомати.

— Къде е Марси все пак? — обърна се Лори към Чейс.

— Опитах се да й се обадя веднага щом пристигнахме. Секретарката й тъкмо се канеше да си тръгва. Каза ми, че Марси е с клиенти. Показва им някаква къща, но щяла да се върне в офиса преди да тръгне за дома. Обеща да й остави бележка. Може би все пак са се разминали по някакъв начин. Ще се обадя на Марси вкъщи. Зная, че ще иска да е тук с нас.

— Като стана дума за нея… — Пат измъкна от джоба на ризата си една компютърна разпечатка. — Тази сутрин получих от Далас този списък на телефонни маниаци. Изготвен е много прецизно — включва имена на заподозрени от целия щат, дори и такива, които никога не са били официално обвинени.

— Благодаря, Пат. — Чейс взе листа и го остави под телефонния автомат. Избра домашния си номер. Звука, който, чу показа, че Пат продължаваше подслушването на телефона им.

След няколко минути затвори и избра телефона в офиса на Марси. Обади се телефонният секретар и Чейс чу, че офисът е вече затворен и че го молят да се обади отново между девет часа сутринта и шест часа вечерта на следващия ден.

Чейс изчака сигнала и каза:

— Марси, аз съм. Там ли си? — Почака няколко секунди, но надеждите му останаха напразни. Тя не вдигна телефона.

— Сейдж е на върха на щастието! — възкликна Лори, след като привърши разговора с дъщеря си. — Веднага тръгва от Остин.

— Това означава, че едва ли ще пристигне преди полунощ. — Пат погледна ръчния си часовник.

— Зная. Опитах се да я убедя да изчака до сутринта, но тя настоя да тръгне веднага.

Едва в този момент Чейс осъзна колко е късно в действителност. Толкова много неща се бяха случили, откакто Девън се бе обадила на Лъки в офиса, че той изобщо не бе усетил колко бързо бе минало времето.

— Кой разглежда къщи по това време?

— Моля? — Лори го погледна.

— Нищо. Връщай се. Не бива да пропуснеш появяването на внучката си. Аз ще се опитам още веднъж да се свържа с Марси.

Лори се отправи към залата за новородените бебета. Пат поизостана след нея.

— Чейс, нещо не е наред ли?

— Не, няма нищо. Поне аз така мисля. — След това твърдо поклати глава. — Не. Сигурен съм, че всичко е наред.

— Уведоми ме, ако има нещо.

— Разбира се. Ей, Пат. — Пат се бе отдалечил на няколко крачки, когато Чейс извика името му. Шерифът бързо се обърна.

— Целувката беше страхотна.

По-възрастният мъж отвори уста, сякаш се опитваше да каже, че не разбира за какво става дума. После бавно сведе глава.

— Дяволски си прав.

Двамата се усмихнаха един на друг, а после Пат тръгна надолу по коридора, за да се присъедини към Лори.

Чейс отново набра номера в дома им. Никакъв отговор. Обади се в офиса. Пак телефонният секретар. Взе телефонния указател и потърси домашния номер на Есме.

— О, здрасти! Още ли не си се свързал с Марси?

— Не. Ти говори ли с нея, преди да си тръгнеш от офиса?

— Не. Но й оставих съобщение на телефонния секретар и бележка на бюрото, в случай че стане нещо със записа. Няма начин да не види бележката, или пък да не чуе съобщението. Момиче ли е или момче?

— Какво? О, момиче — разсеяно й отговори той. Къде, по дяволите, беше Марси? На пазар? Или все още показваше онази къща? — Есме, тя по кое време излезе?

— Малко преди шест. Само няколко минути преди да се обадиш. Току-що беше излязла, когато ти позвъни първия път.

— Хмм. И с кого излезе? Купувачи или продавачи? Познаваше ли ги отпреди?

— Излезе сама. Имаше среща с господин и госпожа Харисън в една къща, към която те проявяват интерес.

— Ония досадници? Семейство Харисън?

— Точно те. Да ти кажа честно, мисля, че само си губи времето с тях, но тя твърди, че човек никога не знае кога клиентите най-после ще вземат решение и ще предприемат нещо.

Чейс едва успя да прикрие раздразнението си и ядно прокара пръсти през косата си.

— Само един Господ знае колко време ще се бави с тези смотаняци. Доколкото разбрах, тази вечер смятаха да разгледат само една къща. Съвсем отскоро се продава. Намира се на улица Сасафрас.

— Е, благодаря ти, Есме! Дочуване.

— Сигурна съм, че скоро ще се появи отнякъде.

Той затвори. Остана за момент загледан в телефона, като се чудеше какво да прави. Марси обикновено винаги минаваше през офиса, преди да се прибере у дома. Сигурен бе, че няма как да не получи съобщението му. Междувременно продължи да звъни вкъщи през интервали от няколко минути. Марси никога нямаше да си прости, че е пропуснала раждането.

Отново набра домашния си номер. След като не получи отговор, той нетърпеливо затвори, взе монетата и се обърна към коридора. В този момент компютърната разпечатка, която Пат му беше дал, падна на пода. Чейс се наведе и я взе.

Докато вървеше към залата с бебетата, за да се присъедини към Пат и Лори, които чакаха пред големия прозорец, за да видят дъщерята на Лъки, той разсеяно преглеждаше списъка.

Списъкът бе изваден на обикновен точков принтер и думите бяха почти нечетливи под яркото луминесцентно осветление. Имената бяха подредени по азбучен ред. Бе достигнал почти до средата, когато изведнъж се закова на място.

Хвана листа с две ръце и го приближи към очите си, за да е сигурен, че правилно е прочел името. След това смачка хартията в ръцете си и изрева. Дивият рев сякаш се изтръгна от дълбините на душата му:

— Не!

Лори и Пат се извърнаха да го погледнат. Лицата им изразяваха недоверие и изумление. Един лекар, забързан нанякъде, замръзна на мястото си, дочул отчаяния вик. Всички хора, които се движеха по коридора, се извърнаха към тях, доловили мъката и обхваналата го агония.

— Чейс? — майка му притеснено го погледна.

— Какво, по дяволите, става, момче? — попита Пат. Чейс не им обърна никакво внимание. Той вече се носеше надолу по коридора, като бързо изблъска от пътя си някаква сестра, която буташе пред себе си метална количка с плодови сокове и желирани кремчета за пациентите в родилното отделение.

И през ум не му мина да вземе асансьора. Щеше да се забави твърде много. Достигна до летящата врата, блъсна я с две ръце и се затича надолу по стълбите като прескачаше но няколко стъпала наведнъж и се премяташе над парапета на всяка площадка, а умът му отказваше да приеме мисълта, че въпреки неистовото бързане, може би вече е безвъзвратно закъснял.

 

 

Къщата на улица Сасафрас бе построена доста по-навътре от улицата. Марси побърза да подчертае това преимущество, докато двамата с клиента й вървяха но застланата с камъни пътека към входната врата.

— Сигурно сте забелязал, че по камъните има лишеи, но те много лесно могат да бъдат премахнати с най-обикновена белина. Аз лично харесвам обрасли с лишеи камъни. Може би госпожа Харисън също ще ги хареса — с надежда каза Марси.

— Да, може би.

Къщата имаше много голям двор и поради тази причина Марси не я бе предложила до този момент на семейство Харисън. Само преди няколко седмици обширната морава на една друга къща бе предизвикала остър спор между съпрузите. Когато Ралф Харисън й бе позвънил и бе пожелал да разгледа къщата, тя му бе споменала за големия двор като за евентуален недостатък. За нейна изненада, той й бе казал, че е ревизирал предишното си мнение и няма нищо против да се грижи за тревата.

— Това няма да е никакъв проблем — беше я уверил той.

В този момент Марси отбеляза, че въпреки големите си размери, дворът ще изисква съвсем минимални грижи.

— Както и сам виждате, ще имате твърде малко трева за косене. По-голямата част и от задния, и от предния двор е покрита с дребни храсти, които не изискат особено поддържане.

— Точно затова се спрях да я огледам отвън, като минавах оттук днес. Много я харесах и ми се прииска веднага да я разгледам цялата.

— Жалко, че госпожа Харисън не можа да дойде с вас.

— Тя не се чувства много добре. Но беше истински развълнувана, като й споменах за къщата. Настоя да дойда и да я огледам. Ако я харесам, тя ще дойде да я види утре.

Нещата май започват да се подреждат, помисли си Марси. Съпрузите Харисън за пръв път сякаш бяха достигнали до някакво разбирателство по въпроса за къщата.

Над входната врата имаше плоча. Под нея беше тъмно, но сухо. Марси изтръска чадъра си и го подпря на външната тухлена стена. Беше толкова мрачно, че тя едва успя да пъхне ключа и да отключи вратата.

Веднага щом влязоха вътре, Марси включи осветлението. Полилеят във входното фоайе имаше релефен, кехлибарен на цвят глобус, който Марси никак не харесваше заради зловещите и причудливи сенки, които хвърляше по стените.

Не обичаше да показва къщи вечер. Истинските преимущества на една къща много рядко можеха да се забележат след залез слънце. Но за семейство Харисън бе готова да направи дори и това изключение. Бе загубила с тях толкова много време, че просто не можеше да си позволи да престане да се занимава с изискванията и предпочитанията им. Знаеше, че късметът й вече трябва да проработи. В края на краищата щеше да успее да им продаде някоя къща.

— Всекидневната е просторна — обясни тя. — Хубава камина. Големи прозорци, през които влиза много светлина. Това, разбира се, не може да се забележи в този момент. Но утре, когато Гладис дойде с вас, сам ще се убедите, че съм права. — Тя вдигна пердетата.         — Иначе ми харесваше повече — каза той.

Още повече ще ти хареса, помисли си тя. Спусна отново тежките завеси и го поведе през тясната трапезария към кухнята.

— През тази врата се влиза в гаража — продължиха обясненията. — Има и дърводелски тезгях, който сигурно много ще ви хареса.

— Не съм голям майстор.

— Хмм. — Тя се опита да измисли нещо друго, което би възбудило интереса му. До този момент той просто вървеше плътно зад нея, сякаш се боеше от сенките в празната къща и не изразяваше никакво отношение — нито положително, нито отрицателно.

Марси не искаше да се бави повече, отколкото бе необходимо, затова взе инициативата в свои ръце и попита направо:

— Какво мислите за къщата, господин Харисън.

— Бих искал първо да я разгледам цялата.

Тя учтиво кимна, но вътрешно кипна от гняв и не го чу как изскърца със зъби.

— Оттук, моля.

Къщата беше от типа, който Марси истински ненавиждаше — с дълги, тъмни коридори и малки, мрачни стаи. Но тъй като още преди много години съвсем разумно бе преценила, че вкусовете на всички хора са различни, а улица Сасафрас беше тиха, обградена с дървета и рядко населена, тя съвсем съзнателно бе включила къщата в каталога на агенцията си. Може би семейство Харисън щяха да я предпочетат точно поради тези причини, поради които тя самата никак не я харесваше.

Марси включи лампата в най-голямата спалня. Килимите бяха покрити с предпазни платна, които според Марси бяха далеч по-приятни от тъмните и убити на цвят килими. В средата на стаята имаше ниско дървено скеле, една кофа, в която да се бърка хоросан, чувал гипс, още една кофа с бяла боя за тавана и цяла купчина парцали.

— На тавана имаше петно от течове. Аз вече се погрижих за ремонта на тавана, но както сам виждате, все още не е завършено боядисването вътре.

Той дори не погледна нагоре, за да види докъде са стигнали. Не зададе нито един въпрос. Всъщност, той не проявяваше абсолютно никакъв интерес, което беше доста странно, защото обикновено се проявяваше като голям педант, обръщаше внимание и на най-незначителните дреболии и винаги намираше по някой недостатък на къщите, които разглеждаха.

— Има два вградени гардероба.

Марси продължаваше да си върши работата и отказваше да се поддаде на обхващащото я чувство на неудобство. Вече няколко месеца наред показваше къщи на Ралф Харисън. Досадната му, вечно мърмореща жена винаги го бе придружавала до този момент и се бяха срещали по работа само на дневна светлина. Ралф бе истински мърморко. Тази вечер обаче предпочиташе да не споделя с нея мнението и наблюденията си, макар че Марси предпочиташе оплакванията пред мълчанието му, което вече започваше да й лази по нервите.

— Единият е доста голям. Гладис много ще го хареса, сигурна съм. Другият… — Чу лек шум и бързо се отдръпна от гардероба. Харисън заключваше вратата на спалнята. — Какво, за Бога, правите? — попита Марси.

Той се обърна и я погледна. На лицето му играеше зловеща усмивка. Заговори с нов, и в същото време странно познат глас.

— Заключвам вратата. За да можем най-сетне ти и аз да останем сами.

Тя отстъпи крачка назад и силно се удари в бравата на гардероба. Изобщо не усети болката. Не забелязваше нищо, освен заплашителната усмивка и стържещия глас. Беше не толкова изплашена, колкото шокирана и изумена.

Ралф Харисън беше човекът, който й се обаждаше по телефона.

 

 

— Какво беше това? — Лори зададе въпроса към Пат, който намръщен гледаше към изхода, през който току-що бе изчезнал Чейс.

— Проклет да съм, ако зная. — Той се приближи към мястото, на което бе стоял младият мъж, наведе се и взе компютърната разпечатка, която лежеше смачкана на топка на пода. — Трябва да е свързано по някакъв начин с този списък. — Шериф Буш оправи листа, изпъна го и го разгледа. — Сигурно е познал някое от имената. Вероятно става дума за някой, който познава Марси.

— Пат, тръгвай след него — настоя Лори и го побутна по рамото. — Настигни го, преди да е извършил някоя глупост.

— И аз си помислих същото. Ще се оправиш ли сама?

— Разбира се. Върви! Върви! — Пат се затича по коридора към стълбището, макар че бе далеч по-бавен и тромав от Чейс. — Внимавай! Пази се! — загрижено извика Лори след него.

— Бъди спокойна.

Когато стигна до патрулната кола, паркирана пред входа на болницата, Чейс вече беше изчезнал. Но колата на Девън не бе на мястото, на което я бе забелязал при пристигането им с Лори. Беше му ясно, че щом Чейс бе докарал Лъки и Девън до болницата, то ключовете на колата й все още са у него.

Пат излетя от паркинга и се обади по радиостанцията до всички патрулни коли. Нареди им да издирят колата на Девън и се опита да им я опише колкото е възможно по-добре.

— Какъв е регистрационният номер? — попита един от заместниците му, успял да надвика пращенето на радиото.

— Откъде да зная, по дяволите — излая Пат. — Просто намерете колата. Спрете я. Арестувайте шофьора. Бял мъж, с тъмна коса, висок метър и деветдесет и два.

— Въоръжен ли е? — попита друг.

— Не, по дяволите! — След това си спомни за магнума, който самият той беше върнал на Чейс преди около седмица. — Възможно е да е въоръжен. Помисли си за огнения и избухлив нрав на Тайлърови. Когато бяха разярени, особено пък ако имаше замесена и някоя жена, ставаха по-страшни и от огнестрелно оръжие. — Смятайте го за опасен. Вероятно ще окаже съпротива. Опитайте се да не използвате сила. Има няколко счупени ребра.

— Като слушам, май става дума за Чейс Тайлър.

— Точно така. Чейс Тайлър — Пат се намеси, дочул репликата на един от заместниците си.

— Не разбирам какво става, шериф Буш. Защо да арестуваме Чейс?

— Защото е луда глава.

— Сър, нещо не ви разбирам.

— Просто намерете колата и я спрете!