Метаданни
Данни
- Серия
- Тексас! (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Texas! Chase, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 191гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
— Лъки? Марси се обажда.
— Ей, любимата ми снаха! Как си?
— Чудесно — излъга тя.
Чейс го нямаше вече три дни. Не бе чула нито думичка от него през това време. Не знаеше нито къде е отседнал в Хюстън, нито защо бе предприел това пътуване и нямаше никаква възможност да го открие. Неспособна да понася повече тази неизвестност, тя преглътна гордостта си и се обади на брат му, като се опитваше да измъкна някаква информация.
— Какво става? Да не би да тъгуваш за брат ми?
— Малко.
Много. Самотата я измъчваше и разяждаше душата й. Болката беше остра и непоносима. Когато бе будна, Марси постоянно си представяше ужасната сцена отпреди няколко дни и отчаяно й се искаше това да е било просто кошмарен сън. Нощем цялото й същество копнееше за него, търсеше го в съня си, а сутрин се чувстваше съсипана и ограбена, защото той не бе до нея в леглото и тя добре осъзнаваше, че може никога повече да не се върне там.
— Двамата с Девън мислехме да те изведем някоя вечер, докато Чейс отсъства — каза й Лъки. — Но напоследък тя не се чувства особено добре.
— Съжалявам да го чуя. Обадихте ли се на лекаря?
— Да. Каза й да не стои дълго права, да си почива повече и да се опита да бъде малко по-търпелива през оставащите седем или осем седмици.
— Ако мога да помогна с нещо…
— Обади й се по телефона. Един разговор с теб може да пооправи настроението й. Напоследък е просто непоносима.
Марси се засмя, защото знаеше, че точно това се очаква от нея. Критиката на Лъки по отношение на жена му едва ли можеше да се приеме насериозно.
— Ще й се обадя по-късно тази вечер.
— Безкрайно съм ти задължен.
Разговорът изведнъж замря. Лъки чакаше да чуе истинската причина за обаждането й.
— Лъки… а… говорил ли си с Чейс днес?
— Разбира се. Обади ми се веднага след интервюто.
— Интервюто?
— Да. С изпълнителните директори на нефтената компания. Нали затова е в Хюстън?!
— Да зная. Просто не бях сигурна, че интервюто е днес. — Надяваше се, че лъжата й е прозвучала достатъчно убедително.
— Да, днес интервюираха тримата финалисти, така да се каже. Чейс отчаяно искаше да получим този договор, Марси. И не само заради парите. Най-вече заради гордостта му. Предполагам, че е заради теб. Ти ни измъкна от големи неприятности, както знаеш. А той иска да докаже на теб, а и на самия себе си, че не си направила лоша инвестиция.
— Нима гордостта му е чак толкова наранена от факта, че използва моите пари?
— Не. — Лъки замълча, очевидно обмисляйки отговора си. — Но за него е много важно отново да се почувства отговорен за компанията, отново да вземе нещата в свои ръце.
— Но той вече е отговорен за бизнеса ви.
— Ние с теб го знаем. Но не съм сигурен доколко той е убеден в това.
— Е, добре, ако пак разговаряш с него…
— Сигурен съм, че ще ти се обади. Вероятно е бил прекалено зает. Този следобед имаше още една среща.
Може би с някой адвокат, за да уреди развода ни, нещастно си помисли тя.
— Да, може би ще ми се обади довечера. Освен ако вече не е тръгнал насам. — В гласа й се долавяха надежда и съмнение.
— На твое място не бих го очаквал толкова скоро. Спомена ми, че няма да се върне, докато не разбере окончателното решение на компанията възложител.
— Да, точно това ми каза и на мен преди да тръгне. — Откога бе станала такъв изпечен лъжец?
— Е, ако много му домъчнее за теб, сигурно ще скочи в пикапа и ще се прибере за отрицателно време — пошегува се той.
За жалост, тя не можа да отвърне в същия тон. С несигурен и твърде неубедителен глас се опита да приключи разговора.
— Поздрави Девън и Лори от мен като се прибереш у дома. Ще се опитам да се обадя у вас довечера. Бъди по-търпелив с Девън.
— Разбира се. Ще се усмихвам и се понасям всичко, докато се появи бебето. Дочуване.
Марси затвори телефона. Бавно влезе в кухнята и си наля чаша мляко. Откакто бе заминал Чейс, нямаше никакъв апетит. Със сигурност знаеше, че никога повече няма да погледне китайска храна.
Няколко часа по-късно, докато преглеждаше в леглото последните данъчни закони, телефонът на нощното й шкафче иззвъня. Тя го погледна, изпълнена с подозрения, и в първия момент реши да не се обажда. Ами ако е Чейс?
— Ало?
— Идвам при теб — прошепна един дрезгав глас. — Искам сама да се убедиш колко съм възбуден заради теб.
Пренебрегвайки напълно здравия си разум, тя попита:
— Кой сте вие? Защо не престанете да ми се обаждате?
— Искам да ме пипнеш и да видиш колко съм корав.
— Моля ви, престанете!
— Зная, че мъжът ти не е тук. От няколко дни не са те чукали, нали, Марси? Трябва да си много възбудена и зажадняла за любов. Сигурно много ще ми се зарадваш като дойда.
Разплакана, тя затръшна слушалката. Телефонът веднага иззвъня отново. Този път Марси не отговори. Опита се да мисли разумно и стигна до извода, че този тип не би могъл да е близо до къщата й, щом й се обажда по телефона. Въпреки това бързо надяна робата си и тичешком слезе на първия етаж.
Като обезумяла провери всички врати и прозорци. Убеди се, че алармената система е включена. Помисли си да се обади на Лъки, но след това реши, че той и без друго си има достатъчно грижи. Стигаше му една бременна и раздразнителна жена и едва ли щеше да приеме присърце страховете на истеричната си снаха.
Винаги когато бе разговаряла с Чейс по този въпрос, тя се бе опитвала да го убеди, че телефонните маниаци всъщност никога не нападат жертвите си. Задоволяваха се само с опитите си да ги сплашат. Обикновено това бяха мъже, силно травмирани или унижени от някоя жена. Защо тогава бе приела последното обаждане толкова на сериозно?
Защото той й се обаждаше всяка нощ, откакто Чейс бе заминал. Очевидно знаеше всичко за нея и за живота й. И за пръв път я бе предупредил, че смята да я посети. Вероятно не желаеше повече да се ограничава само с телефонния тероризъм, а възнамеряваше да предприеме и още нещо.
Остави всички лампи на долния етаж запалени и се върна в спалнята си. Дълго време не можа да заспи. Всеки шум, във и извън къщата, й се струваше страшен и заплашителен.
Нахока се мислено, че бе толкова уплашена от няколко нелепи телефонни обаждания. Не беше в стила й да трепери от страх и да отстъпва пред подобни заплахи. Винаги до този момент бе успявала сама да се справи с проблемите си.
Когато заспиваше, си обеща, че на следващия ден ще предприеме нещо, за да сложи край на този тормоз.
Не беше съвсем тъмно, когато Чейс пристигна пред къщата на Уудбайн Лейн шест дни след като си бе излязъл оттам, но слънцето бе вече залязло, а дворът, засенчен под големите дървета, изглеждаше мрачен и зловещ.
Колата на Марси не бе там. Чейс се зарадва. Не беше сигурен какво ще й каже, като я види. През изминалите дни гневът му бе понамалял, но все още бе смутен от мисълта, че живее в къщата на Таня с друга жена… и това много му харесва. Неспособен да се справи с тази дилема, той се замисли върху умния ход на Марси и за начина, по който съвсем несъзнателно го манипулираше.
Пъхна ключа си в ключалката на входната врата и се опита да го завърти. С учудване и раздразнение забеляза, че не може да си отключи. След няколко безуспешни опита той се отдръпна назад, сложи ръце на кръста си, изруга вбесено и се опита да измисли някакъв друг начин, за да проникне в къщата. Всички останали врати бяха заключени отвътре.
Единственото решение, което му се стори приемливо, бе да счупи едно от матираните стъкла на входната врата, да пъхне ръка и да отключи отвътре, а след това да изключи алармената система, преди да се е задействала.
Огледа двора за някоя по-дебела пръчка, намери една и се върна при вратата. Прозорецът се счупи още при първия му удар. Той промуши ръка в отвора, намери ключалката и я отключи, а след това отвори вратата. Ботушите му доразтрошиха разпилените стъкла и той се упъти към таблото на алармената система. Избра необходимия код, поне можа да изключи алармата, която пищеше през интервали от четиридесет и пет секунди.
— По дяволите!
Тази вечер всичко вървеше наопаки! Опита се отново да избере кода, като натискаше внимателно бутоните. Звъненето продължаваше. Знаеше, че контролното табло се намира в килера и на бегом се втурна през всекидневната с надеждата, че ще успее да стигне навреме, за да изключи системата, преди да е вдигнала на крак цялата околност.
— Не мърдай! Остани там, където си!
Чейс се закова на мястото си и се извърна по посока на повелителния глас. В очите му блесна ярък сноп светлина и той вдигна и двете си ръце, за да се предпази от нея.
— Чейс!
— Какво, по дяволите, става тук! Махни тая светлина от лицето ми.
Светлината угасна, но той бе напълно заслепен от силния блясък. Изминаха няколко секунди преди да възвърне зрението си. Когато най-накрая успя да види Марси, тя се бе приближила до таблото на алармената система. Веднага щом избра правилния код, воят престана и в стаята се възцари абсолютна тишина.
Тишината беше почти толкова шокираща, колкото и открилата се пред очите му гледка. Жена му стоеше пред него, стиснала в едната си ръка мощен фенер, а в другата — голям пистолет.
— Зареден ли е? — сдържано попита той.
— Да.
— За мен ли е предназначен?
— Не.
— В такъв случай ти предлагам да го свалиш.
Марси изглежда не осъзнаваше, че продължава да държи пистолета насочен към него. Без да свива ръката си в лакътя, тя отпусна пистолета надолу. Чейс осъзна, че пистолетът е невероятно тежък и сигурно й е много трудно да го държи в нежната си ръка. Чейс познаваше доста мъже, които едва ли биха се справили с такова тежко оръжие.
Той се приближи към лампата, запали я и получи третия си шок за тази вечер. Лицето на Марси бе мъртвешко бледо — в ярък контраст с черния пуловер с висока яка който бе облякла. Косата й бе силно опъната назад и прибрана в стегнат кок на тила й.
Чейс загрижено се приближи към нея и измъкна пистолета от ръката й. Тя го гледаше без да мига и вниманието му веднага бе привлечено от очите й, около които личаха големи виолетови кръгове. Изглеждаха така, сякаш и двете са получили по няколко доста силни удара. Спомни си нараненото й лице, което бе видял в болничната стая в деня след катастрофата. И тогава бе измъчена и пребледняла, но състоянието й в този момент бе далеч по-лошо.
Той спусна предпазителя на пистолета и го остави на масата. После взе и фенера от ръката й и го сложи до пистолета.
— Искаш ли да ми кажеш какво става тук? Отдавна ли имаш този пистолет?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не. Купих го във вторник.
— Знаеш ли как да го използваш?
— Човекът ми показа.
— Кой човек?
— Собственикът на заложната къща.
— Исусе! — измърмори Чейс. — Стреляла ли си някога с това нещо?
Тя отново поклати отрицателно глава.
— Добре. Защото ако беше опитала, може би щеше да останеш без ухо при отката. Но пък от друга страна, едва ли щеше да имаш нужда от това ухо, защото изстрелът със сигурност щеше да те оглуши. И кого искаше да застреляш?
Тя клюмна като колосана фуста във влажен ден. Вцепененото й тяло сякаш се пречупи и тя се смъкна на канапето. После зарови лице в ръцете си.
Изобщо не бе в стила на Марси да изпада в подобни пристъпи на слабост и да се облива в сълзи. Разтревожен, Чейс приседна до нея.
— Марси, какво става тук? Какво се опитваше да направиш с това оръжие?
— Нямаше да го застрелям. Исках само да го сплаша.
— Кого да сплашиш?
— Оня тип, който ми се обажда по телефона. — Тя вдигна глава и го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи, изглеждаха по-големи и по-тъжни отвсякога. — Откакто си заминал, ми се обажда всяка вечер. — Понякога по два-три пъти на нощ.
Чейс мрачно стисна зъби. Лицето му сякаш се вкамени.
— Продължавай.
— Той знаеше, че съм сама в къщата. Непрекъснато повтаряше, че те няма у дома. Знае също и къде живеем. И… и започна да ме плаши, че ще дойде при мен, Чейс — зъбите й започнаха да тракат от преживения страх. — Просто не можех да издържам повече. Извиках един ключар и го накарах да смени патроните на всички врати. Промених кода на алармената сигнализация. Тази вечер чух стъпките ти на верандата, а после ти счупи стъклото и аз…
Той я обгърна с ръце и я придърпа към себе си.
— Няма нищо. Вече всичко ми е ясно. Шшт. Всичко е наред.
— Нищо не е наред. Той все още е тук някъде.
— Не за дълго. Скоро ще прекратим опитите му веднъж завинаги.
— Как?
— Като направим това, което самата ти е трябвало да направиш още преди няколко дни. Ще се срещнем с Пат.
— О, не, моля ти се! Ще се чувствам много глупаво, ако въвлечем и полицията в това.
— Щеше да се чувстваш още по-глупаво, ако ме бе простреляла, без да искаш.
Тя се разтрепери.
— Не мисля, че изобщо щях да се престраша да дръпна спусъка на това нещо. — Тя кимна към пистолета.
— И аз така смятам — мрачно изрече той. — Което означава, че макар и въоръжена, ти си напълно беззащитна, когато си сама в къщата. — Чейс взе пистолета и го затъпка в колата на панталона си. — Хайде да вървим.
— Сега? Веднага?
Той се опита да я изправи на краката й, но тя се дръпна назад.
— Точно така. Вече ми писна от тоя мръсник. Отново включиха алармената система. Не можеха да сменят счупеното стъкло, така че просто го оставиха.
— Къде е колата ти? — попита я той, когато излязоха на алеята пред къщата.
— Започнах да паркирам отзад.
Чейс й помогна да се качи в кабината на пикапа, а след това се намести зад волана. Беше шофирал цели четири часа от Хюстън и с нетърпение бе очаквал да се прибере у дома и да си почине. Напоследък май нищо не ставаше според очакванията и желанията му.
— Говорих с Лъки — тихичко му каза Марси след като потеглиха. — Той ми каза, че отиването ти в Хюстън е било във връзка с договора.
— Да, бяха се спрели на три сондажни компании, които бяха предложили офертите си. Искаха да разговарят лично с всеки един от нас. И след като пет нощи спах на хотел и се храних в разни скапани заведения, те взеха, че възложиха работата на една компания от Виктория.
Нито четиричасовото шофиране, нито двестате мили, които бе изминал, бяха успели да притъпят разочарованието и болката от това съкрушително решение. Беше изгубил почти два месеца, скъсал бе много нерви, положил бе изключителни усилия, за да получат този договор и в крайна сметка нямаше нищо насреща, освен безбожната сметка с разходите му за изминалата седмица.
Но още по-лошото бе, че нямаше никакви други планове и бъдещи перспективи. Благодарение на заема, който бяха получили от Марси, финансовото им състояние беше стабилно и той нямаше защо да се тревожи в това отношение, но гордостта му и чувството му за професионална чест и достойнство бяха силно наранени.
— Съжалявам, Чейс. Зная, че много разчиташе на тази работа.
Той рязко кимна, доволен, че вече са стигнали до сградата на съда и не му се налага да говори повече на тази тема.
Хванаха Пат Буш в коридора. Тъкмо излизаше.
— Къде отиваш? — попита го Чейс.
— Да си купя един чийзбургер. Още не съм вечерял.
— Може ли да говорим с теб?
— Разбира се. Защо не дойдете с мен?
— Разговорът е служебен.
Един поглед към лицето на Марси очевидно убеди шерифа, че въпросът не търпи отлагане. Освен това забеляза и пистолета, който се подаваше изпод колана на Чейс. Върна се обратно и отвори вратата на кабинета си.
— Влизайте.
Чейс пусна Марси пред себе си. Кабинетът на Пат не бе променен от времето, когато Бъд Тайлър водеше синовете си на кратки посещения при чичо Пат. Докато двамата мъже обсъждаха политиката, спорта и местните събития, Чейс и Лъки се мотаеха наоколо, играеха си с пистолети-играчки и гордо се перчеха със значките, които Пат бе закачил на ризките им.
Един път дори си бяха навлекли доста сериозни неприятности, защото бяха изрисували мустаци и слънчеви очила на снимките на всички издирвани престъпници. Друг път си бяха изкарали боя, защото пуснаха един запален фишек в месинговия плювалник в стаята на дежурния.
Чейс остави пистолета върху бюрото на Пат. Пат го изгледа внимателно, но не каза нито дума. Изчака ги да се настанят на обикновените дървени столове от другата страна на бюрото му и едва след това извади кибритената клечка от устата си и ги попита:
— Какво означава всичко това?
— Марси получава телефонни обаждания.
— Телефонни обаждания? Цинични?
— И заплашителни.
— Всъщност, той никога не ме е заплашвал със смърт — меко се намеси тя. — Просто ми каза, че ще дойде при мен да… да…
— Да направи всички онези неща, за които ти е говорил по телефона? — подсказа й Пат.
— Точно така. — Тя кимна и наведе глава.
— Значи си сигурна, че става дума за мъж?
— Абсолютно.
— И не познаваш гласа?
— Не. Той винаги говори шепнешком, сякаш съвсем съзнателно се опитва да промени гласа си.
— Смяташ, че може би го познаваш?
— Нямам представа. Може би просто иска гласът му да звучи по-зловещо и заплашително.
— Кога започна да ти се обажда?
Тя повдигна бледата си ръка към слепоочията си и започна да ги масажира.
— Преди няколко месеца, струва ми се.
— Още преди да се оженим — каза Чейс.
— Хмм. Винаги ли говори едни и същи неща?
— Не. — Въпросът възбуди любопитството й. Тя вдигна глава. — Защо?
— Чудя се дали пък не става дума за цяла група хлапета. Понякога се състезават кой ще измисли най-големите гадости и кой от тях ще получи най-добър и подходящ отговор.
Марси леко поклати глава.
— Не, не мисля.
— Нито пък аз. — Чейс се наклони напред. — Когато Марси за пръв път ми спомена за това, тя беше убедена, че става дума за някакъв тип, който се възбужда като говори мръсотии по телефона. Смяташе, че в края на краищата ще се умори от нея и ще се прехвърли на някоя друга. Но не стана така, Пат. Той я плаши до смърт всеки път, когато й се обажда. Мисля, че става дума за нещо много по-сериозно.
Пат си взе нова кибритена клечка от кутийката на бюрото и я пъхна в устата си. От години бе отказал цигарите и ги бе заменил с кибритени клечки. Прекара я няколко пъти от единия ъгъл на устата си до другия.
— Как постъпваш, когато ти се обади, Марси?
— В началото затварях телефона веднага щом разберях, че е той. Но той започна да звъни по няколко пъти на вечер. Беше страшно досадно и аз взех да го слушам с надеждата, че мога да разпозная гласа му. Мислех си, че може да е някой, когото срещам често — продавачът, който опакова покупките ми в магазина, мъжът от бензиностанцията, касиерът в банката, който винаги се опитва да флиртува с мен. Надявах се, че ще успея да го объркам, като се обърна към него по име. Но така и не можах да го идентифицирам.
— Някакви разочаровани приятели в миналото ти?
— Не.
— Ами годеникът ти в Хюстън?
Марси изгледа Чейс с недоверчив и скептичен поглед.
— Той никога не би направил нещо подобно.
— Откъде знаеш?
— Това някакъв бивш любовник ли е? — Пат очевидно бе заинтригуван.
— Уверявам ви, шериф Буш, не е той.
— Как може да си толкова сигурна?
— Защото той няма никакво въображение в това отношение. По-скоро бих заподозряла Чейс, а не него.
В момента, в който осъзна какво точно бе казала, очите й се срещнаха с тези на Чейс. Погледът му беше повече от красноречив. Пат дискретно се изкашля. Марси навлажни устни и се опита да замаже неволния си гаф.
— Не може да е бившият ми годеник — непреклонно каза тя. — Освен това, струва ми се, не става дума за междуселищни разговори.
— Въпреки това, по-добре ми дай името му.
— Наистина ли е необходимо?
— Ще проверим междуградските му разговори чрез телефонната компания. Ако не е нашият човек, той никога няма да узнае, че сме се интересували от него.
— Но мисълта, че ще нарушим правото му на уединен…
— Искаш ли да намерим този мръсник, или не — нетърпеливо я попита Чейс.
Марси предизвикателно изгледа съпруга си, а после с явно нежелание продиктува на шерифа името на бившия си годеник.
— Обещавам ти, че ще бъдем дискретни — обеща й Пат. Той се облегна назад в стола си. — Защо не ми казахте за това по-рано?
— Аз исках да го направим — каза Чейс. — Но Марси настоя да изчакаме.
— Защо? — поиска да узнае Пат.
— Мислех си, че той ще спре да се обажда.
— Добре, но защо не ме уведоми, когато все пак разбра, че той няма да се откаже?
Тя взе да кърши ръце.
— Не съм съвсем сигурна. Предполагам, че съм искала да се справя с това съвсем сама. Струваше ми се, че проблемът е твърде дребен и незначителен. Всъщност, едва тази седмица нещата сякаш се промениха. Той започна да се обажда по-често, а и гласът му беше по-различен.
— Различен? Как така?
— Вече не беше просто шептящ и неясен. Беше зловещ. Непрекъснато повтаряше, че ще дойде да задоволи моите… моите… — Тя отново подпря чело на ръката си.
— Зная, че не ти е лесно, Марси — внимателно я успокои Пат.
— Не. Уверявам ви, никак не ми е лесно. — После се стресна и възвърна самообладанието си, на което Чейс винаги се бе възхищавал. Пое въздух и изстреля на един дъх: — Той ми каза, че е готов да задоволи сексуалните ми апетити, докато съпругът ми отсъства. Е, не точно с тези думи. Но това беше същността на казаното.
Чейс изръмжа.
— Само да ми падне в ръцете този кучи син…
Пат веднага го прекъсна и строго го изгледа, насочил пръст към него.
— Ти ще стоиш настрана от това. Говоря сериозно, Чейс. Съвсем наскоро трябваше да платиш изкуствените зъби на оня човек, когото ступа в Кръчмата. Никога ли няма да се научите да се пазите от неприятностите? И ти, и брат ти…
— Никой не може да говори гадости на жена ми и да се отърве без нищо.
— Ако го хванем, няма да му се размине. Но това е работа на полицията.
Чейс измърмори нещо в отговор, но Пат не му обърна никакво внимание.
— Кой от двама ви ще ми разкаже за това? — Той посочи пистолета.
— Купих го за самозащита. — Марси леко се изчерви от обхваналото я смущение.
— Постъпила си много глупаво. — Пат говореше направо, без много, много да се церемони с нея.
— О, но аз изобщо не възнамерявах да стрелям. Не мислите, че съм искала да го убия, пали?
Той я изгледа и сухо й отговори.
— Когато видя, че някой си е купил 357-милиметров Магнум, това е единственото заключение, до което мога да достигна, мадам.
— Тя едва не ме застреля. — Чейс разказа на Пат за злополучното си завръщане у дома.
— Добре. Крайно време е да се сложи край на тази лудост. — Пат рязко се изправи. — Тези типове рядко предприемат нещо. Те са страхливи. Не ме разбирай погрешно, Марси. Трябва да си много внимателна и предпазлива. Заключвай вратите и прозорците и включвай алармената система винаги, когато си сама вкъщи. Но не бива да се превръщаме в параноици заради това.
— Какво смяташ да правиш?
— Още утре сутринта ще поставя подслушващо устройство на телефона ви. Ще се опитаме да проследим откъде се обажда. Макар че може и нищо да не постигнем, ако той звъни от улични автомати и ако знае колко секунди може да говори, без да го засечем.
Пат отвори вратата на кабинета си и извика една от заместничките си.
— Междувременно, искам Марси да отиде с полицай Дейвис и да й каже част от нещата, които той често й говори. Много са важни някои характерни думички, които той обикновено повтаря. Опитай се да си ги припомниш. Ще изпратим доклада в Далас и ще ги накараме да проверят в компютъра. Ако има досие при тях, веднага ще го открием.
Чейс помогна на Марси да се изправи и я прегърна през кръста. Отиде с нея до вратата, където ги очакваше симпатична, облечена в униформа жена и тъкмо се канеше да ги последва в другата стая, когато Пат го повика.
— Може би ще й е по-лесно да говори за това, ако ти не си там.
— Но аз съм неин съпруг, за Бога!
— Чуй какво ти говоря. А и освен това, искам да поговоря с теб.
Чейс отново влезе в кабинета. Шерифът затвори вратата и се върна на стола зад бюрото.
— Какво стана в Хюстън?
— Ракетите паднаха, а аз се върнах у дома без договор.
— Съжалявам, Чейс! Но не се безпокой. Убеден съм, че в края на краищата ще се измъкнете от тези затруднения.
— Вече не съм толкова сигурен. — Чейс се загледа в празното пространство пред себе си. — Макар че докато бях там, се запознах с един много интересен човек. Казва се Харлан Бойд. Работи като авариен монтьор в някаква нефтодобивна компания. А може да се окаже и мошеник, който умее да говори твърде убедително. Но какъвто и да е, той спомена, че може да ни предложи една-две идеи. По дяволите! Готов съм вече на всичко.
— Чейс?
— Да? — Чейс вдигна глава. Гласът на по-възрастния мъж изведнъж се бе променил. Беше твърде колеблив и несигурен. Чейс съвсем определено остана с впечатлението, че Пат си мисли за нещо съвсем различно от западащия им бизнес.
— Случвало ли ти се е да отговориш на позвъняванията на този тип.
— Той веднага ще затвори като чуе гласа ми, нали?
— Имало ли е такъв случай?
— Не. Защо?
Без да отговори на въпроса му, Пат продължи да го разпитва.
— Марси кога за пръв път ти каза за него?
— Чакай да видя. — Той се замисли. — Струва ми се, че беше вечерта, в която отидох у тях, за да й върна парите, с които бе платила болничната ми сметка.
— И колко дни след това решихте да се ожените?
— Какво значение има това, по дяволите? — Чейс остро го изгледа. — Какво целиш с тези въпроси, Пат? Не ме питаш просто ей така, нали? Какво точно имаш предвид?
— Как се разбирате с Марси?
— Не е твоя работа.
— Стана моя в момента, в който влезе в кабинета ми и остави върху бюрото ми зареден пистолет.
— Добре. Кажи ми тогава какво те притеснява — изрече твърдо Чейс. — Каква връзка има между нашите семейни отношения и този мръсник, който говори гадости по телефона?
— Може би няма такава. А може и да има. — Пат се наведе напред и опря ръце на ръба на бюрото си. — Не ти ли се струва странно, че той никога не се обажда, когато ти си си у дома?
Чейс изведнъж осъзна за какво става дума. Пат сякаш току-що му бе дал липсващия елемент от картинна мозайка. Той сърдито скочи от мястото си, обиколи кабинета няколко пъти и най-накрая яростно се вгледа в шерифа.
— Мислиш, че тя си измисля?
— Не е ли възможно?
— Не! Не, по дяволите! Това, което казваш, е просто смешно.
— Но възможно?
— Почакай! — извика Чейс. — Веднъж бях там, когато той се обади.
— Чу ли го?
— Не. Той затвори, преди да успея да стигна до телефона.
— Той ли затвори? Или Марси?
— Виж, Пат, предположението ти е нелепо. В него няма никакъв смисъл. Защо й е на Марси подобно представление?
— За да спечели съчувствието ти. Да получи повече внимание, загриженост, обич.
— Искаш да кажеш, че някои жени прибягват до подобна тактика, така ли?
— Случвало се е и преди.
Чейс силно се разсмя.
— Внимавай да не споделиш теорията си със снаха ми, Девън. Не го прави, ако ти е мил животът.
— Всичко, което се опитвам да ти кажа, е, че някои жени…
— Някои жени да. Но не и Марси. — Чейс непреклонно тръсна глава. — Не и тя. Тя е най-самостоятелният, най-независимият и прагматичен човек, когото познавам.
— Сега. — Пат силно подчерта думата. — Но аз си я спомням от времето, когато беше рижаво, кльощаво хлапе със скоби на зъбите, на което всички вие се присмивахте. Може би Марси също си спомня това.
Пат се изправи и заобиколи бюрото си. Подпря се в единия му край и посочи на Чейс стола. Той с нежелание се върна на мястото си.
— Досега не съм говорил с теб за тая твоя прибързана женитба — продължи Пат. — Смятах, че това не е моя работа.
— Съвсем правилно.
Пат напълно пренебрегна опита му да го прекъсне.
— Мислех, че си достатъчно зрял, за да вземаш сам решенията за бъдещето си и достатъчно силен, за да си понесеш последствията. Но Лори ме осведоми за подробностите.
— Казала ти е за парите?
— Аха. — Изражението на лицето му се смекчи. — Чейс, всички знаем какво изпитваш към Таня. Всички, и Марси включително. А дори и най-самоуверените и прагматични жени искат да бъдат обичани. Искат да бъдат обичани силно и безразсъдно. Искат да са единствените жени, за които съпрузите им да копнеят.
— Откога един ерген като теб се е превърнал в такъв познавач на женската душа?
Пат се изхили, приел закачката.
— Може и да не съм голям познавач, но в случай като този много добре знам за какво говоря. Не искам да кажа, че за мен въпросът вече е предрешен. Нищо подобно. Просто се опитвам да ти посоча още една възможност, която не е за пренебрегване.
Чейс го погледна в очите и твърдо заяви:
— Грешиш, Пат. Няма такава възможност.
— Надявам се да е така. Но защо тогава Марси не е пожелала да дойдете при мен по-рано?
— Те я независима. И самоуверена. Обича сама да решава проблемите си. И го прави добре.
— А може би тази й независимост е просто прекалена и тя изпитва необходимостта да се престори на по-женствена и по-уязвима?
— Не се опитвай да се правиш на психолог, Пат. Имаш си добра служба.
— Опитвам се само да предвидя всички възможности. Такава ми е работата.
— Само си създаваш излишни главоболия.
— Така е. — И без да се смути, продължи: — Защо поне не си е сменила телефонния номер?
— Това вече е лесен въпрос. Клиентите й често я търсят у дома, когато внезапно решат, че искат да видят някоя къща. Поради това номерът й задължително трябва да фигурира в указателя.
Пат погледна някъде над рамото на Чейс:
— Как е Девън?
Чейс разбра защо Пат така рязко смени темата и се включи в играта:
— Последния път, когато разговарях с Лъки от Хюстън, той се оплака, че е непоносима. Няма начин да й се угоди. Дразни я всичко, което той казва или прави.
Вратата зад гърба му се отвори. Марси беше сама.
— Свършихме.
— Зная, че беше много тежко за теб, Марси — каза Пат. — Благодаря ти за съдействието. Ще изпратя доклада в Далас още утре сутринта. Освен това ще дойде човек да инсталира подслушвателното устройство на телефона ви. — Той им се усмихна, но Чейс го познаваше твърде отдавна и не можеше да не забележи, че усмивката му е пресилена и неискрена. — Внимавайте за какво ще говорите по телефона оттук нататък. Не забравяйте, че и други хора ще слушат разговорите ви.