Сандра Браун
Чейс (12)

Марси наплиска лицето си със студена вода, вдигна глава и се втренчи в отражението си в огледалото. Отчайваща гледка! Бе прекарала по-голямата част от нощта в плач и сега очите й бяха подпухнали и зачервени. Без прикритието на козметиката лицето й имаше нездрав, жълтеникав цвят. Беше уморена и пребледняла, всичките й тридесет и пет години сякаш бяха изписани на лицето й.

Взираше се в отражението си и се питаше как изобщо е могла да се надява, че ще успее да съблазни един толкова красив и силен мъж като Чейс, който би могъл да притежава всяка жена, която си пожелае. Уличницата, която бе дошла да го посети в болницата, сигурно го задоволяваше много по-добре от кокалестата, луничава патица Джоунс.

Очите й отново се напълниха със сълзи, но твърдо решена да не се поддава отново на слабостта си, Марси бързо се потопи в топлата вана. Водата веднага облекчи болката между бедрата й. Бяха се любили само веднъж, но Чейс я бе обладал твърде грубо и рязко.

Тя насапуниса тялото си и го огледа критично. Хвана гърдите си с ръце и леко ги повдигна. Щеше й се да са малко по-големи и по-тежки. Хрумна й, че би могла да си направи пластична операция, за да ги поуголеми, но веднага отхвърли тази идея. По-големите гърди едва ли щяха да накарат Чейс Тайлър да се влюби в нея.

След изминалата нощ се боеше, че не съществува начин да го накара да я заобича.

Всъщност този страх бе дълбоко вкоренен в нея. Откакто се помнеше, живееше измъчвана от отчаянието, че той никога няма да отвърне на чувствата й.

Марси излезе от ваната, избърса се и започна да се облича.

Винаги бе мислила за Чейс като за идеалния мъж. Никой друг не можеше да се сравнява с него. И той, като всички останали в училище, я бе наричал Патето, но кой знае защо в неговите уста прякорът не й се бе струвал толкова жесток и обиден. Беше се залъгвала с мисълта, че той влага в това обръщение по-различни чувства, въобразявала си бе, че в гласа му се долавя искрена привързаност и обич.

Тя, разбира се, знаеше, че той не би си и помислил да я покани на среща. Съществуваше неписано правило, според което любимците на момичетата никога не излизаха със зубрачки и особнячки като нея. В очите на останалите това би била постъпка, предизвикана от съжаление и състрадание.

Завърши училището в Милтън Пойнт без да сподели чувствата си към Чейс. Записа се в колежа с надеждата, че ще срещне някой, който далеч превъзхожда Чейс Тайлър. Всъщност имаше няколко връзки в колежа — по-зрелите младежи не държаха особено да се срещат само с красавици — но завърши, без да е открила мъжа, който да измести Чейс от сърцето и ума й.

Посрещна с истинско облекчение решението на родителите си да се преместят от Милтън Пойнт след пенсионирането си и да се установят в Хюстън. Нямаше повече да й се налага да се прибира у дома и да слуша за романтичните лудории на Чейс и брат му или да го среща по улиците, винаги в компанията на някоя красива жена.

Когато разбра, че се е оженил, плака цели два дни без да спре. След това се стегна, съвсем прагматично се опита да очертае бъдещия си живот, като си даваше ясна сметка, че не бива да допуска дълбоката й любов към Чейс да се превърне в натрапчива мания. Реши, че е крайно нездравословно и изтощително да вехне и въздиша по мъж, който пет пари не дава за нея.

Достигнала до това изключително важно и съдбоносно решение, тя се отдаде изцяло на кариерата си като посредник в продажбите на недвижимо имущество. Още през първата година Марси зае третото място по брой на продажбите в областта Хюстън. На следващата година бе номер едно в класацията и запази първото си място още две последователни години.

После срещна мъжа, за когото се сгоди по-късно. След пълния провал на годежа, Марси реши да основе своя собствена агенция. Родителите й бяха истински шокирани, когато разбраха за намерението й да се установи в Милтън Пойнт, където неин единствен конкурент щеше да бъде една безобидна, семейна фирма за продажба на недвижимо имущество. Собствениците й бяха в този бизнес от толкова дълго, че вече бяха напълно доволни от постигнатото.

Бе живяла и работила в Милтън Пойнт две години, когато съпругата на Чейс потърси услугите й. Таня Макданиел Тайлър се оказа прекрасен човек. Марси изпита неописуемо облекчение след запознанството си с Таня.

Почувства се по-добре, когато разбра, че Чейс е женен за жена, която така явно го обожава.

Никога обаче не ги бе виждала заедно. В деня, в който си наложи да влезе в офиса на „Тайлър Дрилинг“ и да се ръкува с Чейс, сякаш той бе просто един съученик, с когото не се бе срещала дълго време, Марси трябваше да събере цялото си мъжество, за да извърши най-трудното нещо в живота си до този момент.

Той я обгърна с ръце и я притисна към себе си. Тя го докосна, усети топлината и аромата му и сърцето й едва не се пръсна от вълнение. Чейс изглеждаше искрено радостен, че я вижда. Но докато Марси го гледаше с разбито от копнеж сърце, той влюбено прегърна жена си и я целуна с всичката нежност, на която беше способен.

А след това Таня намери смъртта си в собствената й кола. Докато лежеше изпотрошена в болницата, Марси не преставаше да се моли на Бог, не преставаше да търси обяснение за Божията воля. Защо Господ й бе причинил това? Защо трябваше да стовари върху съвестта й угризенията за смъртта на жената, чийто съпруг обичаше и желаеше?

Тогава се бе заклела, че някой ден ще успее да му помогне да се възстанови от жестоката загуба.

А сега, докато слизаше но стълбите, тя си даде същия обет. Щеше да направи всичко възможно, за да превърне Чейс в оня жизнен мъж, когото винаги бе познавала. Щеше да го направи дори и ако това означаваше да му позволи да я люби по начина, по който го бе направил през изминалата нощ. Щеше да задоволява физическите му нужди и страсти, макар да знаеше, че умът и сърцето му принадлежат на друга жена.

Той я чу да влиза в кухнята и се обърна.

— Добро утро. — Погледна я само за част от секундата и веднага отмести поглед встрани.

— Добро утро, Чейс. Добре ли спа?

— Чудесно.

— Станал си рано.

— Навик.

— Ако знаех, че си станал, щях да сляза по-рано.

— Няма нищо. Вече сложих кафето. Само минутка-две и ще е готово.

— Как са ребрата ти?

— Кое? — той се обърна.

Тя кимна към превръзката, обвила голите му гърди. Облечен бе само с едни стари, избелели дънки Ливайс. Коленете й се разтрепериха, като погледна към тях. Меката материя плътно обгръщаше силните му крака и ясно очертаваше издатината между бедрата му.

— Ребрата ти. Снощи ми каза, че те болят.

— О, да, точно така. — Обърна й гръб и започна да отваря наред вратите на шкафовете, докато най-накрая намери чашки за кафе. — Тази сутрин са по-добре.

Значи оправданието му да избяга от леглото й снощи е било измислено. Просто не искаше да спи с нея. Макар че бе нанесъл вещите си в свободната спалня, тя се бе надявала, че след като се любят веднъж…

Като се опитваше да превъзмогне болката, стегнала гърлото й, тя попита:

— Какво искаш за закуска?

— Кафе.

— Нямам нищо против да ти приготвя нещо. Само ми кажи какво искаш.

— Нищо. Наистина. Само кафе.

Той се настани на един стол зад бара. Няколко минути по-късно Марси се присъедини към него. Всеки мълчаливо отпиваше от кафето си. Очите им се срещнаха само веднъж, и то за части от секундата.

Така ли щеше да бъде всеки ден? Щяха да обитават една и съща къща, да дишат един и същ въздух, да правят секс от време на време, но да живеят, потънали в безутешното отчаяние, за което пишеше Торо^[1].

— Днес май пак ще има слънце — гласът й прозвуча фалшиво и неестествено.

— Може и да се постопли.

— Може.

След няколко минути, изпълнени с напрегнато мълчание, Марси попита:

— Какви са плановете ти за днес?

— Казах на Лъки, че ще намина към офиса преди обяд. Той намекна, че не трябва да се чувствам задължен да ходя на работа, защото… ами, нали разбираш, днес е първият ден след сватбата ни. Но аз го успокоих, че това няма значение… Има ли? — Той неспокойно я погледна.

— Не, не, разбира се. — Надяваше се той да не забележи несигурната й усмивка. — Аз също смятам да отида до офиса си.

— Е, ами аз май е по-добре да се дооблека и да тръгвам. — Той остави чашата си и се изправи.

— Защо не отидеш на лекар?

Той докосна превръзката си.

— Може. Тия бинтове ме изтормозиха. Мисля, че е време да ги свалят.

Докато той се обличаше на горния етаж, Марси остана загледана в изстиналото си кафе, като се опитваше да се пребори с безсилието и разочарованието. Надявала се бе, че ще прекарат деня заедно. Е, не непременно в леглото, както правят младоженците, но поне щяха да се поопознаят малко по-добре.

Отдала се бе на мечти, представяла си бе, че той ще е толкова увлечен, че няма да му се иска да се откъсне от нея, че ще прекарат деня в леглото, ще изучават голите си тела, ще се поглъщат с очи, ще се изпиват с устни, ще забравят за глада и жаждата, напълно погълнати от стремежа си да заситят неутолимия копнеж да се притежават един друг.

Но това си бяха чисти фантазии. Той отиваше в офиса. За него това беше поредният, изпълнен с работа и задължения ден. Ден като всички останали. Явно смяташе, че вече бе изпълнил своята част от сделката. Марси си спомни споразумението им, стана от стола и влезе в стаята, която използваше за кабинет.

Когато Чейс отново слезе, тя го чакаше в долния край на стълбището. Взе кожуха му и му помогна да се облече.

— Кога ще се върнеш довечера? — попита го, докато оправяше яката му.

— Около пет часа.

— Добре ли ще бъде да вечеряме в шест?

— Чудесно.

Марси разтвори кожуха му и пъхна един бял плик в джоба на ризата му. После подпря ръце на гърдите му, повдигна се на пръсти и бързо го целуна по устните.

— До довечера.

Той рязко кимна:

— Да, до довечера.

Втурна се към вратата и изхвърча навън, сякаш земята гореше под краката му.

Тъй като никога не ходеше толкова рано в офиса си, Марси се отпусна край камината, взе ръжена и мрачно разрови живите въгленчета, които блещукаха под пепелта. Разпали ги внимателно и огънят весело лумна.

Марси наблюдаваше огнените езици, които поглъщаха големите пънове, и й се щеше да можеше толкова лесно да възпламени чувствата и страстите на съпруга си. Точно в този момент това й се струваше напълно невъзможно, но ако имаше някакъв начин да го направи, тя бе твърдо решена да го открие. Беше се справила с жестоките подигравки на връстниците си в училище. Беше си извоювала уважението на колегите си, натрупала бе цяло състояние. Отдавна вече бе една преуспяваща дама, която нямаше нищо общо с Патето Джоунс.

Всичките й други цели, обаче, бледнееха в сравнение с желанието й да накара Чейс да я заобича. Парите, които бе вложила в бизнеса им, нямаха никакво значение. Тя бе заложила в този брак далеч по-важни неща — заложила бе гордостта, достойнството, бъдещето, щастието си. При такъв голям залог тя просто нямаше избор.

Трябваше да успее.