Сандра Браун
Чейс (1)

— Чейс, моля те! Хайде да се махаме оттук. Не бива да я безпокоим.

Кой знае как приглушените му думи успяха да достигнат до замаяното й, притъпено от болката и силните лекарства съзнание. Марси Джоунс бавно отвори подутите си очи. Болничната стая бе затъмнена, но оскъдната дневна светлина, която проникваше през спуснатите щори, й се стори болезнено ярка и ослепителна. Трябваха й няколко секунди, за да се приспособи към нея.

Чейс Тайлър стоеше край леглото й. С него беше и по-малкият му брат, Лъки, когото познаваше по физиономия, макар че никога не се бяха запознавали. Чейс се взираше напрегнато в нея, Лъки изглеждаше загрижен и притеснен.

Макар че бе изгубила представа за времето, тя предположи, че вече е сутринта на деня след фаталната автомобилна катастрофа. Няколко часа преди това я бяха преместили от интензивното отделение в обикновена болнична стая на методистката болница „Свети Лука“.

Цял екип лекари, всеки един от които бе специалист в различна област, я бяха прегледали и я бяха информирали, че нараняванията й са сериозни, но не и фатални. Имаше мозъчно сътресение, ръката й и едната й ключица бяха счупени и бе силно уплашена и травмирана от преживяното.

Марси бе благодарна, че е жива и с облекчение изслуша прогнозата им за пълното си и окончателно възстановяване. Но все още никой не бе споменал и дума за Таня. Бе започнала настойчиво да пита за нея още в момента, в който бе дошла в съзнание в интензивното отделение. Най-накрая се принудиха да й съобщят, че Таня Тайлър бе загинала на място. Един студент от Тексаския технологичен университет, който се прибрал вкъщи за лятната ваканция, не спрял на стопа и връхлетял странично върху колата им.

Марси си спомняше, че бе закопчала предпазния си колан. Въпреки това силният удар я бе изхвърлил нагоре и напред и главата й с трясък се бе ударила в предното стъкло. Лицето й беше натъртено и изподрано. И двете й очи бяха лошо ударени. Носът и устните й бяха охлузени и подути. През рамото й минаваше превръзка, която придържаше счупената й ръка. Ударът, който й бе причинил толкова рани и болка, бе убил съпругата на Чейс на място.

За по-малко от двадесет и четири часа Чейс се бе променил драстично. Красивото му лице бе опустошено от скръб. Беше разрошен, небръснат, с мокри от сълзи очи. Ако не го бе познавала през по-голямата част от живота си, ако лицето му не й бе толкова скъпо и близко, Марси може би нямаше да го познае.

Семейство Тайлър бяха потърсили услугите й за закупуване на недвижимо имущество, но бе работила само с Таня. През изминалите няколко седмици бяха разгледали няколко къщи, но особените предпочитания на Марси към едната от тях се бяха предали и на Таня. Тя просто се бе влюбила в къщата и с истинско нетърпение бе настоявала да я покаже на Чейс.

Чейс Тайлър и Марси Джоунс бяха ходили тринадесет класа заедно на училище, но не се бяха виждали години наред. Предишния ден, обаче, двете с Таня съвсем ненадейно го бяха посетили в офиса на „Тайлър Дрилинг“.

— Пате! — той се бе изправил и бе заобиколил бюрото си, за да я поздрави, а след това бързо я бе прегърнал.

— Здравей, Чейс — бе се разсмяла на позабравения си прякор. — Радвам се да те видя.

— Защо нито веднъж не дойде на събиранията на класа ни? — бе продължил с усмивка, която веднага я бе накарала да му повярва. — Изглеждаш фантастично.

— Не мога да повярвам, че продължаваш да я наричаш с това ужасно име — бе възкликнала Таня.

— Ти не се сърдиш, нали? — бе я попитал той.

— Не, разбира се! Щом съм могла да понасям тоя прякор когато бях чувствително, несигурно в себе си девойче, значи мога да се справя с него и сега, когато съм зряла жена. А що се отнася до събиранията на класа, няколко години живях в Хюстън и ангажиментите ми не ми позволяваха да дойда.

Чейс я бе изгледал с одобрение.

— Ти наистина изглеждаш страхотно, Марси. Изминалите години са били не просто благосклонни към теб, били са направо щедри. Чувам, че бизнесът ти процъфтява.

— Благодаря! О, да, имам удоволствието сама да се занимавам със собствения си бизнес. През последните една-две години нещата не вървят чак толкова добре, но мисля, че се справям не лошо, като се има предвид икономическото състояние на страната.

— Да можех и аз да кажа същото — добродушно бе отбелязал той.

— О, но аз разбрах, че вие имате много щастлив повод за празнуване.

— Казах й за бебето — бе се обадила нетърпеливо Таня. — А тя ме убеди, че въпреки ограничения ни бюджет, можем да си позволим да си купим къща и точно сега е моментът да го направим. Пазарът е подходящ за купуване — беше му казала тя, повтаряйки всичко, което бе чула от Марси малко преди това.

— Да вадя ли чековата си книжка? — със смях бе попитал Чейс.

— Не още. Марси и аз искаме да дойдеш с нас и да видиш къщата, която тя ми показа вчера. Аз мисля, че е идеална. Ще дойдеш ли?

— Какво? Сега?

— Моля те!

— Извинявай, скъпа, но не мога — бе отвърнал Чейс.

Оживеното лице на Таня бе помръкнало.

— По всяко друго време бих дошъл, но сега очаквам представител на застрахователната компания. Трябваше да пристигне точно след обяд, но телефонира, за да ми каже, че ще закъснее. Трябва да съм тук, когато пристигне.

Марси си спомни, че в този момент се бе намесила в разговора им.

— Прочетох в сутрешния вестник, че от брат ти са свалени онези нелепи подозрения в умишлен палеж.

— Има ли и някакъв друг проблем, Чейс?

— Не — бе казал той, стискайки топло ръката на Таня между своите. — Трябва просто да разгледаме списъка на оборудването, което изгубихме при пожара, и да обсъдим иска ни.

Таня бе въздъхнала разочаровано.

— Е, може би утре…

— Или дори още днес, но по-късно — бе предложил той. — Защо не отидеш да разгледаш къщата отново и да ми се обадиш, ако все още ти харесва толкова много. Сигурно ще успея да дойда при теб, след като гостът си тръгне. Но само в случай, че Марси е свободна, разбира се.

— Запазих целия си следобед за Таня и теб.

Таня, усмихната отново, бе обвила ръце около врата на Чейс и звучно го бе целунала в устата.

— Обичам те! А ти ще се влюбиш в къщата, като я видиш.

Сложил ръце на кръста й, той силно я бе притиснал към себе си.

— Може би, но не толкова, колкото съм влюбен в теб. Обади ми се по-късно.

Беше ги изпратил до вратата и им бе помахал с ръка.

Тогава Таня и Чейс се бяха видели за последен път. За последен път се бяха докоснали, за последен път се бяха целунали. Марси и Таня бяха отишли без него до празната къща и бяха прекарали един цял час в обсъждане на достойнствата й.

— На Чейс много ще му хареса — бе я уверила Таня, докато разглеждаха една от просторните стаи. Приличаше на развълнувано дете, което едва се сдържа да не сподели с другите страхотната си тайна. Усмивката й бе очарователна, очите й блестяха от щастие, животът й се струваше прекрасен.

А сега бе мъртва.

Сърцето на Марси се сви от болка като видя до себе си съсипания й, опечален съпруг.

— Чейс, съжалявам. — Думите с хриптене излизаха от устата й. — Ужасно съжалявам.

Искаше й се да протегне ръка и да го погали и дори се опита, но веднага осъзна, че ръката и ключицата й са стегнати в гипсова превръзка. Дали не бе дошъл, за да я наругае за безразсъдното й шофиране? Дали не обвиняваше нея за злополуката? Тя ли беше виновна?

— Ние… ние изобщо не го видяхме — гласът й бе толкова слаб и несигурен, че й се стори като глас на напълно непознат човек. — Той просто… връхлетя… изневиделица и…

Чейс се отпусна на стола край леглото й. Изобщо не приличаше на мъжа, когото бе видяла предишния ден. Високото му, здраво тяло сега бе прегърбено и отпуснато. Лицето му бе набраздено от бръчки. Сивите му очи, обикновено изразителни и дружелюбни, сега бяха кръвясали и безжизнени. Никаква светлинка не проблясваше в тях, никакъв признак на живот — сякаш самият той бе умрял заедно с жена си.

— Искам да ми разкажеш за Таня — гласът му се разтрепери, докато произнасяше името й. Той дрезгаво се закашля. — В какво настроение беше? За какво говореше? Какви бяха последните й думи?

Лъки простена:

— Чейс, не си причинявай всичко това!

Чейс с раздразнение отблъсна ръката, която Лъки бе поставил на рамото му.

— Кажи ми, Марси. Какво правеше тя, какво казваше, когато… когато онова копеле я уби.

Лъки подпря челото си с ръка и започна да масажира слепоочията си. Очевидно бе разстроен не по-малко от брат си. Тайлърови бяха задружно семейство, винаги се подкрепяха, защитаваха, закриляха един друг. Марси разбираше загрижеността им за Чейс. Но не можеше да не уважи желанието на Чейс да разбере всичко за последните мигове от живота на младата му съпруга.

— Таня се смееше — прошепна Марси.

Говореше бавно и неясно заради обезболяващите лекарства, с които я тъпчеха. Не можеше да намери най-точните и подходящи думи, усещаше езика си твърде голям и дебел. Беше й невероятно трудно да произнася думите, но тя положи всички усилия да каже нещо смислено и разбираемо, защото знаеше, че Чейс ще се вкопчи като удавник във всяка дума, която тя успее да изрече.

— Говорехме за къщата. Тя… беше толкова развълнувана заради… нея.

— Ще купя тази къща — Чейс насочи към Лъки обезумелия си поглед. — Купи къщата, моля те! Тя я искаше и ще я получи.

— Чейс…

— Купи проклетата къща! — изрева той. — Ще бъдеш ли така добър да го направиш вместо мен, без да спориш повече?

— Добре.

Необузданото, прекалено шумно избухване на Чейс причини истински шок на силно травмираната нервна система на Марси. Измъченото й, наранено тяло потръпна като от удар, но тя веднага му прости. Разбираше, че и той е точно толкова съсипан и съкрушен от катастрофата, колкото и тя самата.

Всички, които познаваха Чейс и Таня, знаеха, че любовта им бе наистина изключителна. Таня го обожаваше, а той я боготвореше — нея и детето, което тя носеше. Катастрофата го бе ограбила, лишила го бе от двете му най-близки същества.

— Точно преди да… пресечем кръстовището… тя ме попита какъв цвят да боядиса…

Остра болка проряза ръката й и Марси се намръщи.

Страшно й се искаше да затвори очи, да се остави на унеса, причинен от обезболяващите лекарства, които постъпваха венозно в кръвта й, да забрави за болката и страданията.

Още повече обаче й се искаше да облекчи по някакъв начин мъката на Чейс. Ако разговорът за Таня можеше да попритъпи болката му, тя щеше да продължи да говори и да се бори със собствените си страдания и с примамливата мисъл да се потопи отново в бездната на забравата.

— Тя ме попита… в какъв цвят бих я посъветвала да боядиса стаята… за бебето.

Чейс покри лице с ръцете си.

— Исусе! — През пръстите му прокапаха сълзи и започнаха да се стичат по ръцете му. Страданието, което Марси изпита при вида на този смазан от скръб мъж, бе несравнимо по-силно от болките, причинени й от тежката катастрофа.

— Чейс — прошепна името му с несигурен глас. — Мен ли обвиняваш за смъртта й?

Без да сваля ръце от лицето си, той отрицателно поклати глава.

— Не, Марси, не. Обвинявам Господ. Той я уби. Той уби и бебето ми. Защо? Защо? Аз толкова я обичах! Обичах и… — Чейс избухна в ридания.

Лъки се приближи към него и отново постави ръка върху треперещите рамене на брат си. Марси забеляза, че и неговите очи бяха пълни със сълзи. И той изглеждаше съкрушен от мъка. Напоследък името му бе станало много известно във връзка с повдигнатото срещу него обвинение в умишлен палеж на един склад на „Тайлър Дрилинг“. Впоследствие обвинението бе оттеглено и истинските подпалвачи арестувани, но преживяното изпитание очевидно си бе казало думата.

Марси се опита да измисли още нещо, за да утеши Чейс, но не можа да намери думи, достатъчно силни и изразителни. Изтормозеният й, объркан ум сякаш отказваше да вникне в същността на онова, което й се искаше да му каже. Но това едва ли имаше някакво значение. Всички думи бяха напълно безсмислени и излишни в подобен момент.

Господи, как да му помогна!

Марси бе борбена и упорита жена и никога до този момент не се бе чувствала толкова безпомощна. Неспособността й да му помогне я изпълваше с отчаяние. Тя се взираше в сведената му глава, искаше й се да го докосне, да го притисне към себе си, да поеме част от болката и страданията му.

Малко преди отново да изпадне в безсъзнание, Марси се закле пред себе си, че някой ден ще намери начин да върне радостта и щастието в живота на Чейс Тайлър.