Сандра Браун
Обичай ме (13)

— Значи системата може да бъде програмирана да напоява определени райони, в определени дни и то в точно определени интервали от време. Също като най-обикновена домашна пръскачка за напояване.

Харлан се усмихна, оценил схватливостта й.

— Да, само че с нея ще могат да се напоява и цели акри земя. Помпата ще може да черпи пода както от резервоар, така и от естествени водоизточници.

— Но това ще изисква твърде много тръби.

— Полагането на тръбите е фасулска работа. Най-важното е ето това — той потупа с ръка машината пред себе си. — Цялата система ще се контролира от тази компютъризирана помпа.

— Само че докато не осигурите компютър, не можете нито да положите тръбите, нито да изпробвате цялата система.

— Точно така. Трябва ни ако не компютър, то поне някакво контролно устройство и брояч. А точно в този момент касата на компанията е съвсем празна.

След като прекара два часа старателно попивайки поднесената й информация, Сейдж реши, че вече е относително добре запозната с проекта. Не бе пропуснала нито една дума на Харлан — слушаше внимателно не само какво й казва, но и как й го казва.

Речникът му беше богат. Говореше ясно и разбираемо и Сейдж започваше да вярва, че той може би наистина има научна степен. Във всеки случай вече бе убедена, че външността му лъже и че той се опитва да прикрива интелигентността си зад поведението си на безотговорен нехранимайко. Защо? Може би като средство за самозащита?

Твърде възможно. За нея подобно държание бе напълно обяснимо. Та нали и тя понякога възприемаше позата на нахакана хлапачка, само за да прикрие неувереността и чувството си за малоценност.

А Харлан? Той от какво се пазеше? Какво прикриваше?

Той погледна към широките врати. Небето бе облачно и навъсено и скоро щеше да се мръкне.

— Май ще е по-добре да привършваме за днес. Научи достатъчно за един ден. Майка ти ще се разтревожи, ако не се прибереш вкъщи преди да се е стъмнило.

— А твоята майка разтревожи ли се, когато ти ги напусна?

Той я погледна с острия си, проницателен поглед.

— Не. Не се разтревожи.

Това бе всичко, което й каза. Сейдж се качи в пикапа му, за да го почака. Той внимателно огледа сградата, добросъвестно провери всичко и едва тогава затвори вратата и заключи големия катинар. Братята й му бяха поверили склада си и охраната му и той очевидно се отнасяше с голяма отговорност към задълженията си.

— Имаш ли нещо против да спрем за малко при караваната ми? — попита той, докато се спускаха надолу по тесния път, преди да излязат на магистралата.

Възвърнала изведнъж всичките си подозрения към него, тя попита:

— Защо?

— Смятам да те похитя. — Той се разсмя, когато тя подскочи на мястото си и обърна глава към него толкова рязко, че вратът й изпука. — Недей да храниш напразни надежди, Сейдж. Трябва просто да взема една книга.

— Имаш много извратено чувство за хумор, господин Бойд.

— Може и да е извратено, но поне го имам.

Той имаше пълното основание да се отнася с нея по този начин. Сама разбираше, че се държи предвзето като надута стара мома. Защо просто не можеше да се посмее на шегите му? Харлан продължаваше да я дразни, само защото тя бе прекалено сприхава и избухлива. Та нали майка й винаги я бе съветвала да не обръща внимание на противните шеги на братята си. Само че тя така и не можа да усвои този урок, а сега вече бе твърде късно, за да се учи на това.

— Чувството ми за хумор е едно от многото неща, които не харесваш у мен — каза й той. Огледа разнебитения камион, погледна към нея и додаде. — Някой ден обаче, ще те накарам да си признаеш всичко, което те привлича у мен. — Гласът му беше тих, но думите му прозвучаха като предупреждение. Сейдж бързо отмести поглед.

Караваната му бе паркирана в едно свободно, необработваемо поле, недалеч от офиса на Тайлър Дрилинг. Пристигнаха там само няколко минути след като тръгнаха от склада. Сейдж изобщо не бе изненадана, че караваната изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Един стар, кашлящ генератор осигуряваше електричество за осветление.

— Можеш да останеш в пикапа, а можеш и да слезеш. Както искаш. — Той излезе от камиончето и прескочи двата бетонни блока, които служеха за стъпала. Вратите не бяха дори заключени. Той ги отвори и хлътна вътре. През пердетата, които висяха на тесните прозорци, Сейдж видя запалената лампа.

Любопитството й надделя. Тя слезе от пикапа и изкачи двете стъпала. Първата врата остро изскърца, когато я отвори. Сейдж премигна няколко пъти, а после бутна и другата и влезе вътре.

Очакваше да попадне в истинска кочина, осеяна с празни бирени кутийки и списания с голи момичета. Вместо това се озова в доста уютно и много подредено помещение. Обзавеждането бе старо и евтино, но всичко бе изключително чисто. Той наистина имаше какво да чете. Всъщност притежаваше твърде богата библиотека, но интересите му очевидно клоняха към научната фантастика — имаше най-новите бестселъри — и вестниците и списанията с текущите новини. Имаше един-единствен съвсем порядъчен брой на Плейбой.

Сейдж съвсем дискретно се огледа наоколо, опитвайки се да открие семейни фотографии, пощенски пликове с написан върху тях адрес на подателя — нещо, което да й даде представа за семейството и произхода му. Не видя нищо, което да й подскаже с какво се бе занимавал, преди да дойде в Милтън Пойнт.

Усети присъствието му, преди да е чула приближаването му и се обърна, за да го погледне. Без да му мисли много, тя му зададе въпроса, който се въртеше в главата й.

— Винаги ли си живял сам?

— Да.

— Бил ли си женен?

— Вече ме пита за това.

— Попитах те дали някога си бил сгоден.

— Май търсиш под вола теле, а? — Забелязал зле прикритото й раздразнение, побърза да добави — Никога не съм се женил.

— Деца?

Устните му леко трепнаха, но той успя да подтисне усмивката си.

— Не.

— На колко години си?

— На двадесет и девет. Скоро ще навърша тридесет.

Изглеждаше по-стар — почти колкото Лъки, който вече бе минал тридесетте.

— Къде е семейството ти?

— Нямам семейство.

— Не може да нямаш майка. Сам ми каза, че тя не се е разтревожила, когато си ги напуснал.

Той остави книгата, която бе взел от задното помещение, и пристъпи една крачка към нея. Караваната изведнъж й се стори два пъти по-малка.

— Защо си толкова любопитна, Сейдж?

— Не зная. Просто съм любопитна.

— Освен семейството ми, какво още те интересува?

— Откъде си? С какво си се занимавал преди Чейс да те срещне в Хюстън? Защо дори не си правиш труда да заключваш вратите на караваната? Защо предпочиташ да живееш по този начин, след като имаш университетска диплома и очевидно си доста интелигентен?

Той огледа обстановката с преценяващ поглед.

— Какво точно не одобряваш в начина ми на живот?

Тя замълча. Не искаше да му посочи очевидното, защото се боеше, че думите й могат да прозвучат твърде неучтиво.

— Харесва ми да живея така, Сейдж. Много ми харесва. Не заключвам вратите си, защото не притежавам нищо, което някой би пожелал. Човек, който не притежава нищо, не може да бъде обсебен от вещите си. Не му се налага да се безпокои, че някой може да му открадне нещо ценно. Харесва ми да живея спокойно, необезпокояван от подобни страхове и опасения.

Той направи още една крачка и стопи разстоянието между тях. Върховете на ботушите му опряха в обувките й. После леко разтвори крака и стъпи от двете страни на обувките й, като леко изпъна бедрата си напред.

Харлан стоеше срещу нея в тихата, смълчана каравана и близостта му я объркваше и зашеметяваше. Напрегнато се взираше в лицето й с проницателните си сини очи и Сейдж малко се боеше от него. А може би се боеше от треперенето под лъжичката, което изпитваше всеки път, когато той застанеше толкова близо до нея.

— Попитай ме още нещо, Сейдж.

— Ти вече отговори на всичките ми въпроси — Беше останала без дъх. — Не искам да зная нищо повече.

— Напротив, искаш.

— И какво е то?

— Искаш да знаеш кога ще те целуна отново.

— Не искам да зная нищо подобно! Откъде ти хрумна това?

Той изобщо не се смути от мигновения й опит да опровергае думите му.

— Ти си като котките, нали, Сейдж? Непрекъснато драскаш, хапеш и съскаш, за да се предпазиш от околните. Всеки път, когато някой се приближи до истинската Сейдж, ти се наежваш и нападаш. — Харлан сведе поглед към устните й. — Ако само можеше да се отпуснеш за момент, сигурно щеше да замъркаш от удоволствие.

Тя мъчително преглътна. Искаше да отстъпи назад, но бе неспособна да направи дори една крачка. Искаше да погледне встрани, но не бе в състояние да отдели очите си от лицето му.

— Никога няма да ме чуеш да мъркам. Никога няма да ти позволя да ме целунеш отново.

— Напротив, ще ми позволиш. Твърде много хареса целувките ми.

— Нищо подобно.

Той вдигна ръце и обхвана лицето й. Палците му ласкаво погалиха устните й.

— И двамата знаем, че си лъжкиня, Сейдж. Долна, малка лъжкиня.

А после притисна устни към нейните. Устата му бе топла, мека, ласкава. Сейдж остана неподвижна няколко секунди, но когато върхът на езика му докосна нейния, тя потръпна и леко изви глава.

— Харлан…

— Точно така. Повтори името ми.

Отново впи устни в нейните. Слабите й, неубедителни протести останаха нечути и незабелязани. А когато този път езикът му проникна в устата й, тя признателно го пое и нежно го погали със собствения си език.

Харлан обгърна тялото й с ръце, притисна я към себе си и леко наклонил глава на една страна, задълбочи целувката си. В ушите на Сейдж бушуваше истинска какофония от звуци и тя изведнъж осъзна, че това бяха просто ударите на собственото й сърце и подобният на лек ветрец полъх на връхлетялата я всепоглъщаща страст. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно, но въпреки това веднага разпозна внезапно обхваналия я копнеж да го има. Топла вълна обля цялото й тяло и се концентрира в пулсиращата болка между бедрата й.

Той я целуваше отново и отново, езикът му проникваше все по-дълбоко в устата й, сякаш за да усети вкуса й. И когато най-накрая трябваше или да спрат, за да си поемат въздух, или да умрат от задушаване, той сведе глава и заровил лице в разпилялата се по врата й коса, я зацелува като обезумял. Устните му се насочиха към ухото й. Сейдж почувства допира на топлия му, влажен език и леко извика. Коленете й се огънаха, тя залитна назад и се свлече на канапето.

Той я последва, почти покрил тялото й с неговото. Сейдж зарови пръсти в косата му и придърпа главата му към себе си. Имаше нужда от него. Изпитваше необходимост да почувства тежестта на тялото му, да усети изгарящото го желание, да остане без дъх от целувките му.

Започна да го целува така, сякаш цял живот бе копняла за любовта и ласките му. Сви единия си крак в коляното и го притисна към бедрото му. Чувстваше се на седмото небе. Усещаше силната му ерекция, притискаше се към него, бавно движеше бедрата си, искаше още и още.

Харлан пъхна ръка под пуловера й, за да погали гърдите й.

— Сейдж, искаш ли да продължа?

Тя накъсано въздъхна и промълви утвърдителния си отговор като не спираше да целува лицето му, което — сега вече можеше да си го признае — й бе харесало страшно много още в момента, в който го бе видяла за пръв път.

Ръката му измъкна едната й гърда от сутиена. Ласкаво погали втвърденото й зърно с върховете на пръстите си. Сейдж простена и изви гръб, умолявайки го за още.

— Скъпа, малка Сейдж. — Той въздъхна нещастно, отдръпна ръката си и се опита да отблъсне настойчивите й устни.

Най-накрая тя осъзна, че е спрял да я гали и че очаква да го погледне. Престана да мята глава между дланите му и погледна към него с големите си, замъглени от страст златисти очи.

— Какво има?

— Нищо, по дяволите! — Гласът му бе дебел и продран. — Ти си прекрасна. Изглеждаш страхотно. Имаш неповторима кожа, невероятен вкус.

— Защо спря тогава? — попита го с дрезгав глас.

— Харесвам братята ти, Сейдж. И те ме харесват и ми вярват. Не искам по никакъв начин да измамя доверието им.

Все още възбудена, тя леко се помести и се настани по-удобно между бедрата му. Той затвори очи и тихо простена. Когато ги отвори отново, очите му бяха необикновено блестящи. Леките бръчици от двете страни на устата му бяха стегнати в напрегната гримаса. Дишането му бе повърхностно и учестено.

— Изобщо не трябваше да те целувам отново. Не мислех, че ще стигнем толкова… не смятах, че ще си толкова… о, по дяволите! — Той се намръщи, сякаш изпитваше силна болка. — Повярвай ми, Сейдж, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да покрия цялото ти тяло с целувки. Знаеш къде искам да съм в този момент. В теб. Дълбоко в теб. — Той отново затвори очи за миг и дълбоко пое дъх. — Но преди да продължим по-нататък, трябва да съм сигурен, че знаеш какво правиш и че го искаш толкова, колкото и аз. Не бих желал да бъда използван като лек за наранената гордост на едно разглезено малко момиче.

Само преди няколко секунди Сейдж едва ли би могла да повярва, че съществува чувство, което да заглуши бушуващата в душата й страст. В момента, в който думите му достигнаха до съзнанието й, тя откри, че гневът е всесилен. Обхваната от ярост, Сейдж силно изръмжа и го отблъсна от себе си, като едва не го събори на изпъстрения с петна линолеум, с който бе покрит подът на караваната.

Тя скочи от канапето и отмахна от очите си разрошената си коса.

— Изобщо не бива да се плашиш от възмездието на братята ми — изкрещя Сейдж. — Някой ден ще те убия със собствените си ръце.

Изрекла заплахата си, тя широко отвори вратата, прескочи двете стъпала и се втурна напред в тъмнината. Беше изминала четвърт миля пеша, когато пикапът му я настигна и спря до нея.

— Качвай се — викна й той през отворения прозорец.

— Върви по дяволите!

— Какво ще правим сега? Ще си разменяме обиди ли? Престани да се държиш като хлапачка и се качвай. Започва да ръми.

Тя рязко се закова на мястото си и се обърна да го погледне.

— Ще вървя пеша. Готова съм да извървя сто мили в далеч по-пороен дъжд, само и само да се избавя от необходимостта да пътувам с теб.

— И какви обяснения ще дадеш на семейството си, когато се явиш за вечеря с няколко часа закъснение? — Тя замълча, за да помисли върху думите му. Харлан побърза да се възползва от преимуществото си. — Готова ли си да им кажеш какво те е забавило?

Тя яростно го изгледа в сгъстяващия се мрак. Той отклони очи от нея и погледът му се зарея към хоризонта. Обхваналото го съжаление беше повече от очевидно. Когато отново я погледна, в очите му нямаше и следа от присъщата му арогантност.

— Поемам цялата отговорност за това, че днес предприех нещо, от което трябваше да се въздържа, Сейдж. Извинявам се, задето се осмелих да те докосна дори. Случилото се в обора на Коледа трябваше да ми послужи за урок. Но — гласът му бе тих и ласкав — и ти трябва да поемеш част от вината за случилото се след първата ни целувка и за всичко, което можеше да се случи, ако не бях спрял.

Сейдж, припомняйки си колко страстно и необуздано бе извивала тяло под неговото, трябваше да си признае, пред себе си поне, че той имаше право, макар че по-скоро бе готова да си отхапе езика, но да не му го каже. Поведението й в този момент само допълнително подчертаваше силното й разочарование и яда от прекъснатото удоволствие. Това беше просто немислимо! А и освен това, Чейс го бе помолил да я заведе у дома. Ако не го направеше, близките й щяха да започнат да задават въпроси.

Със скована походка тя заобиколи пикапа, отвори вратата и се качи. Стъклото на прозореца още не бе сменено и на мястото му все още имаше парче картон. Тъй като през него не се виждаше нищо, тя се обърна напред и с каменно изражение се загледа през предното стъкло.

Почувствала сълзите, които напираха в очите й, Сейдж премигна няколко пъти, опитвайки се да ги прогони, защото не искаше Харлан да ги забележи. Предпочиташе да мисли за нея като за разглезено малко момиченце, а не като за жена, доведена до отчаяние поради силната си, но несподелена страст, която изпитваше към него.

А тя наистина го желаеше.

И ако през последните няколко дни не бе съвсем честна към околните, в този момент трябваше да се опита да бъде честна поне към самата себе си. Колкото и отчайваща да бе тази мисъл, тя трябваше да си признае, че го желае.

Каквато и да бе магията и очарованието, които той излъчваше, Сейдж знаеше, че никога до този момент не бе попадала на такъв мъж. Отпуснатата му каубойска походка, стройното тяло, проницателните сини очи, разрошената руса коса, атмосферата на загадъчност, която го обгръщаше, непоносимата му арогантност я бяха накарали да го желае по начин, по който не бе желала никой друг мъж.

Държеше се като невинно девойче, обхванато от агонията и мъките на първата си любов. Нейните приятелки често въздишаха по двамата й братя, а тя винаги се бе отнасяла с презрение към глупостта им. Винаги бе смятала, че е под достойнството й да отговаря по този начин на авансите на някакъв си мъж, да се изпотява и разтреперва цялата всеки път, когато той я погледне.

Но Харлан не приличаше на другите мъже. Той притежаваше някаква скрита сила. Не само я целуваше — той сякаш покоряваше и обладаваше устата й. Целувките на Травис така и не успяха да я накарат да се забрави от удоволствие. Прегръдките му никога не я накараха напълно да изгуби ума си.

Харлан въздействаше не само върху страстите и желанията й, предизвикваше в душата й не само физически ответ към ласките и привлекателната му мъжественост. Той бе достигнал до чувствата й, докоснал бе тънките струни на съчувствието и състраданието. Очевидно бе претърпял доста лишения в детството си. Разказът му за това как бе завършил средното училище я развълнува дълбоко и тя усети, че много й се иска по някакъв начин да компенсира всички преживени от него несгоди и лишения.

Искаше й се да компенсира и собствените си неуспехи и разочарования. Копнееше за ласките му, за пламенните му целувки. Думите му, че иска да покрие с целувки тялото й, бяха просто скандални, но тя цялата се разтрепери само при спомена за нежните ласки на устните му върху кожата й.

Сейдж леко изви очи към него и го погледна крадешком. Той сигурно щеше да си умре без някога да разбере какъв силен смут бе предизвикал в душата й. Никога нямаше да узнае колко силно я нарани отказът му да я люби, нищо че мотивите му бяха повече от благородни. Беше я отблъснал и то точно в момента, в който се чувстваше така уязвима, както никога преди.

Травис бе засегнал дълбоко самоуважението и чувството й за собствено достойнство. А сега, все още уязвима и несигурна в себе си, бе получила поредната плесница, този път от Харлан.

Най-много обаче я безпокоеше фактът, че този мъж бе в състояние да я нарани толкова жестоко. Просто не можеше да си го обясни, не можеше да повярва, че бяха стигнали толкова далеч.