Сандра Браун
Дългото очакване (12)

12.

Марни се чувстваше като пребита. Притисна с ръце стомаха си и се наведе леко напред, сякаш изпитваше непоносима болка.

Той не можеше да и отнеме Дейвид. Не можеше.

От гледна точка на закона нямаше на какво да разчита. Всеки можеше да види, че Дейвид притежава здрав дух и здраво тяло. Никога не бе страдал от липса, на грижи, нито от грубо отношение. Дейвид пръв щеше да свидетелства в нейна полза, макар че само при мисълта за такова нещо направо й призля.

Ло непременно щеше да се вразуми и да разбере, че е за предпочитане да остави нещата такива, каквито са. Нямаше да се съгласи да подложат Дейвид на мъчителен разпит в съда, нали така? Той беше нахакан и самодоволен, но не и жесток. Пък и битката в съда можеше да се окаже съвсем излишна. Ако Дейвид научеше кой е Ло, можеше да предпочете да живее с баща си. Едва ли беше в нейните възможности да предотврати подобно нещо. Тя самата не би посмяла да наложи правата си на попечителка, като пожертва щастието на Дейвид.

В главата й упорито се въртеше най-неприятният въпрос: Длъжна ли бе да каже на Дейвид истината за Ло?

Толкова бе погълната от мислите си, че телефонът иззвъня няколко пъти, преди тя да осъзнае това. При петото позвъняване Марни вдигна слушалката.

— Ало? О, да, здравейте, мистър Хауард. Как сте?

— Много добре. А вие?

— И аз съм добре.

— Мис Хибс, комисията бе много впечатлена от вашия проект.

— Благодаря. Радвам се да го чуя. — Марни зачака да чуе и останалото.

— Но въпреки това предпочетохме друг проект за телефонния указател.

— Разбирам.

Пред очите й като че ли се спусна черна завеса и закри светлината и надеждата.

— Не съм в състояние да ви опиша колко трудно ни беше да вземем решение.

— Оценявам това.

— Може би в бъдеще…

— Благодаря ви, мистър Хауард, благодаря ви, че ми се обадихте и ми съобщихте решението си. Дочуване.

Тя прекъсна разговора и по този начин отхвърлянето на проекта й беше по-малко болезнено и за двамата. Поседя така, взирайки се някъде в пространството, а после направи нещо, което много рядко си позволяваше — избухна в плач.

— Мамо? Къде си?

Когато Дейвид се прибра у дома, очите й все още бяха зачервени и подути от плач. Той се върна по-късно от обикновено, защото бе ходил на гости у свой приятел. Марни беше в кухнята и приготвяше вечерята, когато той влезе и хвърли на един стол чантата с учебниците си и сака със спортните си принадлежности.

— Здравей.

— Здрасти. — Тя се постара гласът й да прозвучи весело и прекали. Прозвуча фалшиво. — Как мина училището?

— По история изкарах деветдесет и осем.

— Страхотно. Вземи си чаша — каза тя, когато опитът му да пие студена вода направо от стъклената кана, която извади от хладилника, й напомни за баща му.

— Струваше си да опитам. — И тази усмивка бе наследил от баща си. Но усмивката изчезна от лицето му, щом Марни се обърна към него. — Какво има, мамо?

— Нищо.

— Да не си плакала? Заради баба ли?

— Не. Сутринта говорих с нея и ми се видя доста замаяна от лекарствата, но иначе е добре. — С помощта на дълга вилица тя обърна месото в тигана. — Моля те, сложи масата. За вечеря имаме пържено пиле. Почти е готово. Щом направя соса…

— Мамо, престани да ме будалкаш, все едно че съм малко дете, а?

Гневът му бе оправдан. За последен път я бе видял да плаче, когато двамата наблюдаваха по телевизията съобщенията за катастрофата на „Челинджър“. Тя не се изненада от това, че Дейвид, на свой ред, се разстрои, като видя подпухналото й от плач лице.

Не беше вече малък и Марни не можеше с лека ръка да пренебрегва страховете му. Когато тя се тревожеше за нещо, и той се тревожеше. Щеше да се разстрои, дори да се изплаши, ако Дейвид пренебрегнеше чувствата й.

Като си призна, че е била несправедлива, Марни намали котлона, за да не прегорят пилешките котлети.

— Обади ми се мистър Хауард. Няма да получа онази поръчка за телефонния указател.

— Дявол да го вземе!

— И аз така казах — заяви тя с крива усмивка. — Но това е положението. Решението им е окончателно и няма смисъл да се вайкам. Следващия път ще трябва да поработя по-упорито.

— Те нямат вкус! — възкликна верният Дейвид. — Ти си най-добрата.

— Благодаря ти — рече Марни и посегна да го погали по бузата. — Доволна съм, че ме оценяваш така високо.

— Ами сега нещо ужасно ли ще се случи? Означава ли това, че ще бъдем бедни?

— Не, скъпи — каза тя и тихо се засмя. — Няма да бъдем по-бедни от обикновено. Просто се канех да направя нещо много специално за шестнайсетия ти рожден ден, но сега няма да имам тази възможност.

— Няма нищо. Не се притеснявай за това. Изплаши ме. Помислих, че се е случило нещо ужасно.

Марни му се усмихна нежно.

— Ти си страхотно хлапе, знаеш ли?

Сълзите отново напираха под клепачите й, затова се извърна към печката.

— Ло идвал ли е днес?

Тя побърза да се овладее. Дейвид седеше до масата и въртеше в ръка чифт тъмни очила. Марни не беше ги забелязала. Беше безсмислено да го лъже. Пък и напоследък често й се бе случвало да лъже и това никак не й харесваше.

— Да, той хъм се отби.

— Защо?

— Защо ли? — Сви рамене и леко се усмихна. — За да каже здрасти. Помогна ми да внеса покупките, изпи една сода и си тръгна. Съвсем не бе дълга визита. — Марни застана до мивката и се зае да мие листа от маруля. — Какъв сос искаш към салатата си тази вечер?

— Да не би да имаш любовна връзка с него?

— Какво?

Този неочакван въпрос почти я извади от равновесие. Не искаше да обиди Дейвид, като го излъже. Изражението на лицето му бе прекалено сериозно. Затвори чешмата, избърса ръцете си и свали тигана от печката. Вечерята можеше да почака. Чувствата на Дейвид винаги бяха на първо място.

— Разбира се, че не е така, Дейвид.

— Аз не бих имал нищо против.

— Знам. Той ми каза какво си му прошепнал онази вечер, когато излизахме двамата. Искрено казано, бях направо шокирана.

— Достатъчно съм голям, за да разбирам от секс и разни такива. Вие с Ло сте възрастни хора, отдавна сте пълнолетни.

— Оценявам твоите широки възгледи, отнасящи се за сексуалния ми живот, но в случая това не е най-важното. Ние с Ло не сме любовници.

— Ами приятели ли сте?

— Не би могло да се каже и така. Ние сме просто познати.

— Тогава защо той изведнъж пристига тук по обяд? Защо ти посред нощ решаваш, че трябва да излезеш по някаква много спешна работа? По-рано никога не си го правила. Щом сте заедно, вие си хвърляте едни такива странни погледи. Ти си толкова напрегната, като че ли все се страхуваш да не кажеш нещо не на място.

— Сигурно се притеснявам в негово присъствие, защото той е такава известна личност.

— По-рано не те притесняваше ничие присъствие.

— Той е първата знаменита личност, с която се познавам.

Думите й прозвучаха така фалшиво, че тя никак не се учуди на скептичното изражение, което се изписа върху лицето на Дейвид.

— А какъв е този малък белег на шията ти?

— Какво? — възкликна Марни и машинално посегна да прикрие шията си. — Нещо ме е ухапало.

— Не е вярно, мамо — нетърпеливо възрази Дейвид.

Марни виновно сведе очи.

— Добре де, той ме целуна. Но нищо повече.

— Не съм ядосан. Казах ти, че нямам нищо против. Бих искал просто да сме наясно.

— Е, сега знаеш. — Той я погледна изпитателно и пръстите му бързо-бързо забарабаниха по масата. Марни разбра, че няма да се съгласи да сменят темата на разговора. — Какво друго има, Дейвид? Нещо ти тежи.

Той се размърда неспокойно. Прочисти гърлото си. Почеса се по главата.

— Ами Ло, той ли е нали разбираш, той ли е моят баща?

Марни бе зашеметена от удивление и мъка. Имаше чувството, че ще припадне. Олюля се леко, затвори очи и напипа облегалката на близкия стол.

— Той ли е?

Когато отвори очи, Дейвид продължаваше да я гледа изпитателно. Марни заобиколи стола, за който се държеше, за да не падне, и предпазливо седна, сякаш ако се движеше по-бързо, щеше да разкрие тайната. Впери поглед в момчето, което много скоро щеше да стане мъж, за което се бе грижила от деня на раждането му. Някои епизоди от живота му бързо се мярнаха в съзнанието й, ясни като снимките в албума им. За няколко мига паметта й възпроизведе най-важното от съвместния им живот — понякога бяха весели, друг път — тъжни, понякога се държаха глупаво, друг път се справяха със загадките на живота, понякога се прегръщаха и много рядко се бяха карали.

Трябваше да го утешава след филма „Бамби“ и да му се скара, задето се хилеше в църквата и дъвката му падна в дискоса. Спомни си какъв ужасен страх бе изпитала, когато той за първи път замина за цяла седмица на бойскаутски лагер и как сияеше от гордост, когато завърши началното училище и обявиха, че е пръв по успех. Може би и тя бе допринесла малко за неговото израстване. Но истинският принос Дейвид да бъде такъв, какъвто беше, принадлежеше на друг човек — висок, рус, атлетичен, природно надарен, роден победител.

— Да, Дейвид. Ло Кинкейд е твоят баща.

От гърдите му се откъсна тежка и продължителна въздишка, която подсказваше колко много е бил напрегнат. Трябваше му малко време, за да възприеме истината, после попита:

— Ти ли си моята майка? Искам да кажа, истинската ми майка.

— Не — отвърна Марни и кротко поклати глава. — Аз съм само с петнайсет години по-голяма от теб, нали си спомняш?

— Едно момиче от нашия клас забременя миналата година.

— Е, с мен не се случи такова нещо. Ло — тя млъкна и с труд преглътна. — Ло предпочете Шарън пред мен. Тя беше по-възрастна, по-зряла. В неговите очи аз все още бях дете.

— Разкажи ми за това.

— Знаеш почти всичко. Шарън забременя с теб през лятото. Срещнахме Ло на плажа.

Марни му разказа накратко за случилото се преди близо седемнайсет години на Галвестънския плаж. Когато свърши, Дейвид попита:

— Какво го е накарало след толкова време изведнъж да поиска да ме види?

Очите му святкаха враждебно и малко изплашено. Тя се пресегна праз масата и взе ръката му в своята.

— Ло не знаеше нищо за теб. Трябва да ми повярваш. Дори за майка ти беше забравил.

Марни набързо му разказа за писмата.

— Значи баба му е казала?

— Да.

— Защо?

— Едва вчера открих, че тя е изпратила тези писма. Все още не съм имала възможност да говоря с нея за това. Но то е без значение, нали така? Ло знае за теб. Това е важното.

— Защо ти не си му казала, мамо?

Тя се дръпна назад и рязко си пое дъх.

— Има толкова много причини за това, Дейвид. Той си живее своя живот. Ние — нашия. Нямаше да е лесно да се промени това. — Марни го погледна изпитателно. — Обвиняваш ли ме за това, че не съм се свързала с него? Трябваше ли да го направя?

— Ами да, струва ми се.

Този откровен отговор го накара да се почувства неудобно. Той се размърда притеснено на стола си. На Марни й стана мъчно.

— Аз нося пълна отговорност за решението си — каза тя. — Баба ти се е досетила, че Ло е твоят баща, но аз единствена освен Шарън знаех истината.

Очите й го молеха да прояви разбиране.

— Той беше ерген. Очакваше го блестящо бъдеще. Аз се страхувах. Най-много се страхувах от това, че ще се откаже от теб, Дейвид…

— Така ли стана? — Макар че гласът му бе започнал да мутира, сега той й се стори някак по детски крехък и уязвим. Сърцето й се сви.

— Не се ли досещаш?

Ъгълчетата на устните му потрепнаха, а после се разтегнаха в искрена усмивка.

— Струва ми се, че той ме харесва. Поне малко.

— Той те харесва страшно много.

Дейвид стана от стола си и започна безцелно да снове из кухнята, като току докосваше добре познатите му предмети наоколо, сякаш ги виждаше за първи път.

— Не мога да повярвам. Винаги съм се питал кой е баща ми, но Ло Кинкейд — Божичко! — прошепна той и прокара пръсти през косата си. — Аз, аз това е толкова страхотно, че не мога да повярвам. — Усмихна се глуповато. — Почакай да видиш какво ще стане, когато момчетата научат. Онзи ден след мача всички разправяха, че страшно много си приличаме. Ти мислиш ли, че си приличаме, мамо?

Той с нетърпение очакваше отговора й и се засмя до ушите, когато тя каза:

— Като две капки вода.

— Може ли да му се обадя? Може ли да му кажа, че знам?

— Аз…

— Моля те! Ти така и така се канеше да ми кажеш, нали? Или той щеше да ми каже, нали?

— Сигурно в края на краищата, но…

— Тогава ще му се обадя веднага и ще му кажа, че не е необходимо да го прави. Че вече съм се досетил сам. Съгласна ли си, мамо? А?

Нещата много бързо се изплъзваха от ръцете й. Тя не можеше да се справи. Не бе в състояние да направи каквото и да било. Но Дейвид я гледаше така развълнувано и напрегнато, че нямаше сърце да му откаже.

— Да, всичко е наред.

Той изкрещя от радост и се втурна към телефона.

— Кажи ми телефонния му номер.

— Не го знам. Ще трябва да го потърсиш.

Усмивката му помръкна.

— Хващам се на бас, че е поверителен. — Дейвид грабна телефонния указател. — Ето тук има един Лорънс Джошуа Кинкейд.

— Това е той.

— И моето бащино име е Джошуа.

Тя кимна мълчаливо, страхувайки се, че ако се опита да проговори, гласът ще й изневери. Когато дойде време да кръстят бебето, родителите й бяха избрали името Дейвид. Шарън се отнесе с безразличие. Марни си бе спомнила цялото име на Ло и се бе постарала новороденото да получи поне това от бащата.

Ло не беше обърнал внимание на трите имена на Дейвид, изписани върху кръщелното свидетелство, което бе прикрепено към албума със снимките. А тя не му го посочи, защото се страхуваше, че това ще му даде известни права върху бъдещето на сина му.

— Здрасти хъм Ло! — каза той в телефонната слушалка. — Обажда се Дейвид. Нали се сещаш, Дейвид Хибс? — Настъпи кратка пауза. — Не, тя е добре. Тук е, до мен. И тя ти казва „здрасти“. Изпраща ти поздрави — обърна се Дейвид към Марни.

— Благодаря.

— И тя ти благодари. Обаждам ти се хъм защото, нали разбираш — Пристъпваше смутено от крак на крак и заекваше — нещо, което бе съвсем необичайно за него. — Знам, че ти си, че ти и майка ми не моята сегашна майка, ами Шарън че ти и тя, нали разбираш…

Дейвид се заслуша за миг, а после на лицето му се появи усмивка, сияеща и невинна като първия слънчев лъч сутрин.

— Да. Аз сам се досетих. Здрасти, татко!